Дарбата на светлина

Глава 3

В началото на 70-те години на миналия век Джеймс и Елена Вайт посетили летните лагерни събрания в Уисконсин и Минесота. Пристигнали след като събранията вече били започнали. Хората били събрани, вероятно в голяма палатка от цирков тип и говорителят произнасял своята вест.

Семейство Вайт спрели за момент в края на събранието. Тогава Елена хванала ръката на Джеймс и заедно тръгнали надолу по централната пътека до първата редица. Там Джеймс заел мястото си, но Елена останала права. Погледнала проповедника, който говорел и го посочила с пръст по начин, по който само пророци могат да сочат. Прекъснала проповедта и с извънредно силен глас казала: “Вие нямате право да стоите на този амвон. Не сте човек, годен да предава вести на тези хора”. Говорителят веднага спрял. Удивление се изписало по лицата на всички присъстващи. Ако знаели, както по-късно се разбрало, че Елена Вайт никога не е срещала, нито дори е виждала този човек преди това, нито пък е знаела нещо за него, освен онова, което Господ й разкрил във видение, учудването им щяло да бъде още по-голямо.

До този момент Елена била чула само гласа на този човек във видение. Господ й наредил, когато чуе този глас да предаде следната вест: “Кажи му, че той не е човек, годен да проповядва на хората. В друг щат има жена, която го нарича съпруг и дете, което го нарича баща, а в това лагерно събрание има също жена, която го нарича съпруг и дете, което го нарича баща”. Когато Елена Вайт връчила тази вест, проповедникът бързо напуснал платформата и изчезнал. Неговата проповед останала незавършена.

Сред събраните през това утро намирал и братът на говорителя. Той излязъл напред и признал, че онова, което Елена Вайт казала е вярно. Говорителят наистина живеел от известно време двоен живот и със сигурност заслужавал това необичайно порицание. Божият Дух благословил лагерното събрание и голямо съживление от благочестие и свят живот го последвали (1).

Кой разкрил на Елена Вайт тези интимни детайли от живота на друга личност? Трябва да е имало някакво изтичане на информация, един “теч” в “спалнята”. Явно президентите Роналд Рейгън, Джими Картър и Ричард Никсън не са единствените властници, които са имали проблеми с изтичането на секретни сведения. Те са само най-пресните примери. Такова изтичане може да бъде от много обезпокоително и неприятно в добрия случай до унищожаващо професионалната кариера и репутацията на хората, които засяга. Опитът да се “пломбира теча” при аферата Уотъргейт коства президентския пост на Никсън.

Един от най-ранните случаи на изтичане на държавни секретни тайни се е случил преди около 2800 години. Към 850 г.пр.Хр. Венадат II, управител на арамейското (сирийското) царство със столица Дамаск, свикал главните си съветници, за да разискват един странен и досаден проблем. Всеки път, когато царят поставял засада на израйлевите войски, с които бил във война, израилтяните сякаш научавали неговите намерения предварително и в резултат винаги избягвали загубите. Сирийският цар заключил и то с основание, че трябва да има предател в Дамаск и решил да го открие.

След като царят съобщил тревогата си, един от съветниците казал, че няма предатели в сирийския лагер. Но пророк Елисей “известява на израйлевия цар думите, които говориш в спалнята си” (4 Царе 6:12).

Така царският съветник обявил една истина, която смущавала, дори разярявала хората през различните векове. Пророците сякаш притежавали скрити канали, по които информацията изтичала до тях. С разкриването на тази информация те можели да създадат всякакъв вид “проблеми” с неприятни последици, разобличения и загуби.

Както вече видяхме същото преживяла и Елена Вайт.

Друга интересна опитност се случила в ранните утринни часове на 11 юни 1887 г. Елена Вайт (която току-що пристигнала в Мос, Норвегия, от Копенхаген, Дания). Станала рано, за да напише писмо до Дон, бизнес-мениджър на адвентен санаториум в Калифорния, който се намирал на 8000 мили разстояние от нейния дом. Тя му писала:
“През нощта те видях във видение в компанията на главната медицинска сестра на института. Вниманието ви бе така погълнато един от друг, че човек можеше да си помисли, че мъж и жена... Сестрата никога вече няма да бъде онова, което беше някога. И двамата сте виновни пред Бога” (2).
Елена Вайт не обвинявала тези двама женени служители в прелюбодейство, обаче го загатвала. Сякаш Бог давал на виновната двойка възможност да се изповяда и покае. Бизнес-мениджърът обаче отрекъл, че е извършил прегрешение. Той върнал обратно обвиненията към Елена Вайт, че подкопава неговото влияние в института. Нямайки друг избор, Елена Вайт написала след няколко месеца следното:
“Докато бях в Европа, ми бяха открити нещата, които станаха в_???. Един глас ми каза: “Последвай ме и ще ти покажа греховете, които се практикуват от онези, които стоят на отговорни постове”. Преминах през стаите и видях теб – един страж на стените на Сион – в МНОГО, МНОГО интимно положение със съпругата на друг мъж, предаващ светите неща, които са ти поверени и разпъващ отново Господа... Тя седеше на скута ти; ти я целуваше и тя те целуваше. Бяха ми представени и други сцени на нежности, чувствени погледи и държание, които направиха тръпка на ужас да премине през душата ми. Ръцете ти обгръщаха талията й, изразената нежност имаше омайващо влияние. След това завесата бе вдигната и ти ми бе показан в леглото с... Моят Водач каза: “Нечестие, прелюбодейство...”.

Но ти не беше сам. Същата ръка написа буквите върху стената на Валтасаровия палат регистрираше в небесните книги делата и думите, които караха Христос да се срамува от теб (3).

Дори и тогава Господният пророк не е разобличил публично двойката. В резултат на това второ писмо е уредена частна среща, в която “смирени изповеди направили старейшината Р., брат и сестра Х.” (4).

Пророчицата била призована да свидетелства не само за случаи на сексуална неверност, разкрити й във видение. Два забележителни случая ми бяха разказани лично от хора, преживели драматични опитности при своето общуване с Елена Вайт.

Срещнах се с Елби (Сам) Хамилтън в Лос Анджелис в 1950 г. Той беше около 65-годишен, а аз – млад пастор. В края на миналия век Сам бил около 16-годишен и живеел в Света Елена, Калифорния, където Елена Вайт купила своето имение Елмс Хейвън. Той не бил добре със здравето и обиколил много лекари, но никой не можал да постави правилна диагноза на неговото заболяване.

Сам бил чул за тази малка женица там, в подножието на хълма Хауъл, която някои наричали пророчица. Научил също, че когато тя се молела за някои хора, те бързо оздравявали. Решил да я потърси за помощ. Един ден Сам отишъл в Елмс Хейвън и намерил 73-годишната Елена Вайт, застанала на ръце и колене да плеви градината си. Виждайки пред себе си да приближават два крака, Елена Вайт погледнала нагоре, изправила се на крака и изтърсила ръце от пръстта.

Когато изслушала момъка, Елена Вайт го погледнала внимателно и казала: “Сам, не си добре. Всъщност ти умираш. Но не е нужно да умреш. И ако направиш това, което сега ти казва и ще доживееш до напреднала възраст.” Обяснила му, че е заразен от трихинелоза. Трябвало да се откаже от яденето на свинско месо незабавно. Би направил добре, ако се откаже от ВСЯКАКЪВ вид месо, но ще трябва да намери подходящ хранителен заместител на месото, за да приема една балансирана диета. Казала му как да промени хранителните си навици, но забелязала колко объркан изглеждал той. Чудел се, как би могъл да убеди майка си да направи такова радикално отстъпление от семейните навици. А дори и да успеел, как можел да запомни всички тези рецепти, които Елена Вайт сега споделяла с него?

Схващайки незабавно ситуацията, Елена Вайт го запитала: “Сам, би ли желал да дойдеш в моята кухня и да ме оставиш да СПОДЕЛЯ с теб как да се приготвят тези неща?”

“О, да”, отвърнал той бързо и с благодарност.

“Тогава ела утре следобед в два часа тук.”

Сам ходел в дома й всеки ден. И когато уроците приключили Елена Вайт го попитала дали би желал да постъпи на работа като помощник-готвач за нейното доста разширило се семейство. Тя се нуждаела от такъв и го смятала за много подходящ. Сам подскочил от радост при открилия му се шанс. Един ден Елена Вайт влязла в кухнята си и казала на Сам: “Опаковай багажа си”. Като се чудел дали тя го уволнява от служба, Сам я запитал защо. “Ще дойдеш с мене в Райската долина близо до Сан Диего. Купила съм една фалирала почивна станция с 20 акра земя, на която имам намерение да изградя друг санаториум в Южна Калифорния. Отивам да наглеждам работниците, които работят за подновяването му.”

Райската долина е била някога цветуща и плодородна тропическа област достойна за името си. Но в края на века я нападнала суша, траеща почти осем или девет години. Така полята изсъхнали, дърветата се съсухрили, изворите се изпарили, а почвата се превърнала на пясък. Далеч не изглеждала като “рай”, а по-скоро като съвсем противоположното място! Хората продавали имотите си на безценица или ги изоставяли. Да се разположи тук санаториум, който от всички други институти се нуждаел най-много от достатъчни запаси вода, изглеждало като връх на безумието.

50-стайният вече мъртъв курорт – изоставена почивна станция, струвал 25 000 долара само сградата. Елена Вайт успяла да изкупи 20 акра и зданието за 4000 долара, като взела част от парите в заем от заможна вдовица адвентистка – Жозефина Готциан, а другата част от една банка. И тъй Елена и Сам се отправили за Сан Диего.

Наели работници и опънали в имота две големи палатки – едната за приготвяне храната за работниците, а другата за трапезария. Докарали опитен сондьор адвентист от Небраска – Салем Хамилтън, за да търси вода и госпожа Вайт подписала договор за сондиране на трийсет метра дълбочина. В имота вече имало кладенец, но водата му била блудкава и количеството съвсем недостатъчно.

Една сутрин Салем Хамилтън влязъл в палатката за готвене, където Елена Вайт наглеждала приготвянето на обяда. Бил съвсем обезсърчен – достигнал 29-ия метър и нямало нищо освен суха земя и пясък. “Имам един въпрос към вас. Господ ли ви каза да купите този имот?”, запитал той.

“Да! Да! – отвърнала енергично Елена Вайт. – ТРИ ПЪТИ ми бе показано, че трябва да си осигурим точно този имот.”

“Добре – казал Сам, – разбирам. Господ не би ни дал слон, без да ни осигури вода, която да пие.”

Час по-късно той се завърнал в палатката за готвене. Мислел, че чува течаща вода, много вода – като че имало подземна река наоколо! Сам дочул новината и помолил да му бъде позволено да слезе в дупката, за да може да чуе и той “реката”. “Добре, Сам. Но първо свали престилката”, казала с усмивка Елена Вайт.

Опитните копачи вързали с въже младия Сам и го спуснали в дупката. Когато чул звука на бързотечащата вода, той се уплашил да не би да пробие и да бъде притиснат там долу. Подал сигнал – няколко дръпвания на въжето и го изкачили обратно на повърхността. Тогава спуснали долу Салем, който си проправял път напред със сечивата, когато влагата започнала да избива. Скоро водата потекла и то така бързо, че Салем прибрал сечивата си от дъното и бил изтеглен горе. Същата нощ водата се издигнала шест метра. На следната сутрин я изпомпали и изкопали страничен отвор. Водата за санаториума била осигурена.

Много по-късно Сам Хамилтън ми разказа за тези дни. Той отбеляза, че мнозина, дори от църковните водачи, се съмнявали в мъдростта на пророка да се купи този имот. На щатските геодезични карти на крайбрежието нямало отбелязана подземна река. Но БОГ знаел, че водата е там и “разкрил” тайната Си “на Своите служители пророците” (Амос 3:7).

“Никога не съм се съмнявал в пророческата дарба, когато бях момче” – разсъждава Сам Хамилтън. “И никога не съм се съмнявал в нея, след като станах мъж. Тя бе всичко онова, което твърдеше, че е и цялата църква винаги е твърдяла това за нея. Аз зная. Аз бях там. Аз бях очевидец” (5).

Харолд М. Блъндън бил на 12 или 13 години и живеел в северен Фицрой, когато оповестили, че американската пророчица ще говори следващата събота следобед. Харолд бил скептично настроен към съвременните модерни пророци, особено към АМЕРИКАНСКИТЕ пророци, а съвсем пък към ЖЕНИТЕ пророци! Той обаче чувствал, че трябва сам да си да изгради мнение, затова решил да отиде. Застанал точно на пътеката. Искал да види и чуе всичко, което ще се случи.

Следобед всички места били заети, подиумът – препълнен с официални лица от църквата, само в центъра имало две свободни места. Влакът, с който трябвало да пристигне Елена Вайт, закъснял два часа. Проповедниците задържали вниманието на събраните с песни, молитви, свидетелства и кратки забележки. Накрая вратата се отворила и мъничката лейди пророк влязла вътре, държейки ръката на изтъкнатия американски мисионер А. Г. Даниелс. Даниелс я представил от амвона и се оттеглил на едно от празните места зад него. Елена Вайт застанала на амвона, сложила ръкописа си на него, пооправила шала и ръкописа, погледнала нагоре към хората, усмихнала се и отворила уста да проговори. Но от устата й не излязла нито дума.

Тя изглеждала доста изненадана, както и слушателите й. Бавно огледала аудиторията, след това погледнала надолу към амвона, пооправила ръкописа и шала си, погледнала нагоре, усмихнала се и отворила уста, за да заговори. Отново не излязла нито дума. Напрежение преминало по лицето на пророчицата, а из аудиторията се разпространила вълна на безпокойство.

Отново огледала внимателно аудитория, този път много бавно, – внимателно, като че ли търсела специално някого. Тя не спряла след като разгледала и най-далечните страни на залата, а се обърнала обратно и погледнала лицата на служителите, седящи зад нея. Натаниел Дейвис, висок, слаб човек, седял накрая. Тя се обърнала към Даниелс и казала учудено: “Какво прави този човек на подиума с мене. Тъй като била обърната с гръб към слушателите, малцина чули странната забележка. Но Харолд Блъндън от втория ред чул въпроса и бил изумен. “Защо пък Натаниел Дейвис да не бъде на същия подиум заедно с нея?”, се питал той мълчаливо. Та Дейвис бил родител, макар да бил и относително нов адвентист. Той бил издател на австралийското адвентно списание ЗНАМЕНИЯ НА ВРЕМЕТО. Имал право да бъде на този подиум!

Внезапно Натаниел Дейвис се изправил в цял ръст), навеждайки се над мъничката американка. Смръщил се и й отправил възможния най-гневен поглед, който човек би могъл да отправи някога към друг човек. След това се обърнал на пети, слязъл от подиума по пътеката излязъл от вратата на църквата.

Без да се смущава, Елена Вайт се обърнала пак обратно към амвона, пооправила ръкописа и шала си, погледнала нагоре, усмихнала се, отворила уста и думите накрая дошли. Хората седели като омагьосани в продължение на час и четвърт, през което време тя говорела. В края се скупчили около нея при вратата, за да се запознаят лично.

Младият Харолд не се отправил към вратата. Вместо това той се отправил към подиума. Той просто ТРЯБВАЛО да разбере значението на това странно развитие на нещата. Не бил чул и дума от проповедта, защото мислите му се блъскали в главата му. И ето какво научил.

Натаниел Дейвис имал проблеми, сериозни проблеми, и Елена Вайт му била писала писмо от пет страници на 16 август 1897 година. Тя започнала писмото в три часа следобед. Параграф първи на страница втора започнала в два и половина часа следобед на следващия ден. След това продължила писмото два дни по-късно. Елена Вайт описвала подробно проблемите на брат Дейвис по отношение на пари, спиритизъм и разпуснат морал: “Твоето поведение е неморално. Ти нанасяш позор на делото на истината... Ти си опасен човек, за да бъдеш оставен където и да било сам на себе си.” (6) Както майка умолява отклонилия си син, така и Елена Вайт увещавала този новообърнат да напусне грешните си пътища. Но той не обърнал внимание на нейния съвет. Онзи съботен следобед той бил жив представител на царството на мрака. Бог не позволил Неговата пратеничка от царството на светлината да говори, докато Натаниел Дейвис не изчезне от там! (7)

“Никога не съм имал проблеми или въпроси относно Елена Вайт след това!”, мислеше на глас Харолд Блъндън, след като ми разказа тази история. “Някой в Австралия се съмняваха и не вярваха, но аз за себе си бях решил. И никога не съм имал случай да променя мнението си! Аз зная. Аз бях там. Аз бях очевидец.”

Блъндън умря наскоро след срещата ни на 89-годишна възраст и никога не узна развитието на историята с Натаниел Дейвис. Аз самия го научих няколко години по-късно. Един от моите колеги, като знаеше интереса ми към останалата част от горната история, влезе при мен, възбудено размахвайки някакъв документ.

Когато Елена Вайт напуснала през 1900 г. Австралия, църковните работници й подарили на сбогуване голям албум за автографи. Всяка страница е била попълнена от някой, на когото деветгодишната служба на Елена Вайт на този континент е донесла особено благословение. И на една от страниците Натаниел Дейвис написал лично:

“Изпитвам най-искрено удоволствие за привилегията да напиша и моята висока оценка за делото на сестра Е. Г. Вайт и голямата ми благодарност към небесния ни Баща за вестите, изпратени чрез нея до Неговия народ.

Верният свидетел ми разкри средствата, чрез които робството на Сатана да бъде разрушено, когато, под влиянието на спиритизма бях станал почти духовна развалина. Имам основание да изпитвам пълно доверие в сестра Е. Г. Вайт като истински пророк. Дано Господ на любовта, милостта, благодатта и истината я ръководи и пази до края и да удължи дните й така, че тя да продължи да предупреждава, увещава и укрепва останалия Божи народ.

Подписано: Н. А. Дейвис

Гий Лонг, Виктория, Австралия

6 август 1900 г. (8)

И днес са верни онези думи, които цар Йосафат изговори най-напред около 850 г.пр.Хр.: “Вярвайте в Господа, вашия Бог, и ще се утвърдите; вярвайте пророците Му и ще имате успех” (2 Лет. 20:20).