Джошкун кьокел

ИЗВОРИ И ЛИТЕРАТУРА

Богданова 1993: Богданова, Л., С. Бояджиева, Н. Кауфман, К. Михайлова, Л. Парпулова, С. Петкова, С. Стойкова. Български народни балади и песни с митически и легендарни мотиви. – СНУНК, № 60, Ч. 1.

Богданова 1994: Богданова, Л., С. Бояджиева, Н. Кауфман, К. Михайлова, Л. Парпулова, С. Петкова, С. Стойкова. Български народни балади и песни с митически и легендарни мотиви. – СНУНК, № 60, Ч. 2.

Богданова 2001: Богданова, Л., Р. Иванова, С. Стойкова. Български хайдушки и революционен песенен фолклор. - СНУНК, № 61.

Бърк 1997: Бърк, П. Народната култура в зората на модерна Европа. С.

Ватев 1942: Ватев, С. Народни песни от Софийско. – СНУ, № 43.

Веркович 1860: Веркович, С. Народне песме македонски бугара. Книга прва. Женске песме. Београд.

Горов 1983: Горов, Г. Странджански фолклор. – СНУ, № 57.

Граматиков 1993: Граматиков, Г. Узунджовският панаир. С.

Иванов 1970: Иванов, Й. Български старини из Македония. С.

Каниц 1999: Каниц, Ф. Дунавска България и Балканът. Т. 3. С.

Маджаров 1988: Маджаров, П. Сборовете (панагирето) в бита и фолклора на странджанци. – Български фолклор, № 1.

Новаковић 1912: Новаковић, С. Законски Споменици српских држава средњега века. Книга 5. Београд.

Райчев 1973: Райчев, А. Народни песни от Средните Родопи. С.

Ралев 1953: Ралев, Л. Български народни песни от Средногорието. Дял II. Песни от село Войнягово. – СбНУ, № 46.

Романски 1956: Романски, С. Народни песни и приказки от Нови пазар и с. Еньово, Новопазарско. - СНУНК, № 47.

Русакиев 1956: Русакиев, С. Народни песни на малоазийските българи в Новопазарско. – СбНУ, № 47.

Сакъзов 1927: Сакъзов, И. Панаири в средновековна Македония. - Македонски преглед, № 4.

Стоин 1975: Стоин, В. Народни песни от Самоков и Самоковско. С.

Томовић 1977: Томовић, Г. Повеља манастира Леснова. – Историjски часопис, № 24.

Цицелкова-Божкова 1953: Цицелкова-Божкова, З. Български народни песни от Средногорието. Дял I. Песни от Копривщица. – СбНУ, № 46.

Чехларов 1912: Чехларов, Н. Юнашки песни, записани преди Освобождението от разни места. - СНУНК, № 26.

And 2002: And, M. Traditional Performers. – In: Ottoman Civilization. Vol. 2. Ankara.

Braudel 1982: Braudel, F. Civilization and Capitalism 15^th-18^th Century. Vol. 2. The Wheels of Commerce. London.

Desmonde 1962: Desmonde, W. Magic, Myth, and Money. The Origin of Money in Religious Ritual. The Free Press of Glencoe.

Dexter 1930: Dexter, T. The Pagan Origin of Fairs. Cornwall.

Kasaba 1988: Kasaba, R. The Ottoman Empire and the World Economy. The Nineteenth Century. State University of New York.

Pamuk 1987: Pamuk, Ş. The Ottoman Empire and the European Capitalism, 1820-1913. Trade, investment, and production. Cambridge University Press.

Razhdavichka 2006: Razhdavichka, E. Nineteenth-century Balkan Fairs as a Social Space: Hierarchy, Marginality, Ethnicity, and Gender – Etudes Balkaniques, № 1.

Wallerstein 1983: Wallerstein, I., R. Kasaba. Incorporation into the World-Economy: Change in the Structure of the Ottoman Empire, 1750-1839. – Colloques internationaux du CNRS, No 601 – Économie et Sociétés dans l’Empire Ottoman (fin du XVIII^e – début du XX^e siècle). Paris.

Европейският интеграционен процес и социо-културната регионализация на Балканите

(Експозе)

Динамиката на протичащите в Балканския регион социално-икономически и политикогеографски процеси, както и неговото етническо и религиозно многообразие са определени от комплекс от фактори. Ключовото геополитическо положение на Балканския полуостров е един от основните катализатори на промените в политическото развитие на региона. Неговото средищно положение на граница на три континента определя срещата на различни култури и народи още в древността и заедно с това фокусира интересите на т. нар. велики сили. В тази ситуация много често балканските държави стават заложници на конкретните интереси на отделните геополитически общности, които установяват своите политически решения без да отчитат социално-политическата и културно-цивилизационна специфика на региона. Оттук и всяка промяна в равновесието на силите изкарва на преден план в отношенията на Балканите заложените исторически противоречия, териториални, етнически и религиозни проблеми.

На следващо място политическите промени след края на Втората световна война карат балканските страни да възприемат диаметрално противоположни стратегии на стопанско развитие. В контекста на разделена Европа те нямат друг избор освен да гравитират към своята половина на континента. Степента на отвореност на балканските социалистически икономики остава далеч под равнището на развитите европейски страни. Тези страни се оказват встрани от основното русло на световната икономика поради отвореността им към една повече или по-малко затворена групировка, каквато е СИВ. Въпреки привързаността на Гърция и Турция към частната стопанска инициатива, хроничния недостиг на високи технологии в промишлените им отрасли ги поставя на сериозна дистанция от техните икономически развити партньори. Така в навечерието на XXI в. Балканите се оказват в икономическата периферия на Европа, макар и с известни разлики в своя социално-икономически потенциал.

Честото въвличане на балканските социо-културни ареали в геополитически конструкции с различен политически, конфесионален и стопански характер (Австо-Унгария/Османската империя; ЕС/СИВ) отклонява тяхното естествено развитие. Потенциалът, който крие етноконфесионалното, културно, езиково и стопанско многообразие на полуострова, не улеснява превръщането му в хомогенен географски регион. Така социо-културната регионализация се възприема като процес задържащ развитието на Балканите. Преодоляването на съществуващите предразсъдъци по отношение на ролята, която той упражнява върху балканската идентичност и бъдеще, поставя на преден план въпроса за вписването му в европейския интеграционен модел. Действията в тази посока са улеснени от мощния икономически, инвестиционен и научнотехнически потенциал на европейската интеграционна общност, който я превръща в силен притегателен център за балканските страни.

Опитът на ЕС очертава нова роля на държавните граници, посочва конкретни перспективи за превръщането им от зона на конфронтация и стопанска изолация в зона на най-интензивно сътрудничество. Решаващият фактор за устойчивото им развитие е тяхното “отваряне” и инфраструктурно обвързване със съседните гранични територии. Нуждата от подобна политика е продиктувана и от предимствата на транспортногеографското положение на полуострова като свързващо звено между Европа и азиатския континент. Участието на седем балкански страни в Организацията за Черноморско икономическо сътрудничество позволява Балканите да изпълняват функцията на свързващо звено между ЕС и страните от Черноморския регион. В общополитическата Декларация от Ялта (1998) се отделя специално място на значението на контактите между ОЧИС и ЕС. Крайната цел на това сътрудничество е да се установят тесни връзки и да се формира “евро-черноморско икономическо пространство”.

Поставянето на акцента върху преодоляването на инфраструктурната непълноценност на Балканите е от първостепенно значение, тъй като освен физическото свързване на региона то ще спомогне и за сближаване на народите и културите. Развитието на модерни мрежи и връзки в транспорта, енергетиката, телекомуникациите и тяхното обвързване с европейските е от взаимен интерес. По този начин ще се създадат условия за разгръщане на позитивния потенциал, капсулиран в социо-културното многообразие на региона и неговото вписване в европейския интеграционен процес.

1. Бъчваров, М., Б. Бъчварова. Цивилизационните разнопосочия – недъг и харизма на балканския човек. – В: Социална и културна география, В. Търново, 2004.

2. Дерменджиев, А. Географски анализи. В. Търново, 2004.

3. Карастоянов, Ст. Балканите – политикогеографски анализи. С., 2002.

4. Стоянов, П. Субрегионалната интеграция в Западна Европа. – В: Год. на СУ, кн. 2, т. 85, 1994.

5. Gottmann, J. The Significance of Territory. Charlottesville, 1973.

ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”

Географското образование е част от общото образование на подрастващите и като такова то има своето място във формирането на общата им култура. То не може да не се развива в синхрон със световните образователни тенденции и техните четири опори – да се научим да знаем, да се научим да можем, да се научим да живеем в унисон с другите и да се научим да бъдем. За да изпълни тази своя функция то трябва да преодолее съществуващите реални противоречия – между традициите и съвременните тенденции, между универсалното и индивидуалното, между огромното количество натрупани знания и човешките възможности те да бъдат ефективно усвоявани.

Човекът от специфичния географски регион “Балканите” е човек на силния темперамент, силната воля и силния дух. Човек, който в стремежа си да бъде забелязан и то с добро, прави невъзможното да се отърси от негативите, да изведе положителното за свое водещо начало, да очарова с прилив на особен виталитет.

Балканите не само могат и не само трябва, но те отдавна са заедно в Европа. Географски ние сме вписани със своите условни знаци на картата на голямото Европейско семейство и със своите особености, оригиналност и индивидуалност, със своите уникални и неповторими черти и общо споделени ценности може да се върви напред. В Обединена Европа обаче Балканите могат да бъдат заедно единствено, преодолявайки унаследени негативи на мисленето от миналото. В единство с глобалните мрежи от икономически, финансов, търговски, политически, военен, транспортно-комуникационен, информационен и културен характер върви повече или по-малко интензивен процес на регионализация, на уплътняване връзките между няколко или повече страни от един регион или континент. Глобализацията и евроинтеграцията са предпоставка за появата на нови разделения в политическото пространство, несъществували така ясно по-рано. Приобщаването към Европа означава и изисква интериоризиране на европейските ценности.

Географските знания са в основата на възприемането на света. Те оказват съществено влияние върху стила и практическата дейност на всеки човек, особено в случаите в които се явяват личностно значими. Всеки човек ежедневно и повсеместно през целия си живот решава на битово, държавно или глобално ниво три задачи: оценяване на местоположението (хорологична задача); ограниченията и предимствата на съседството (топологическа задача); избор на най- доброто направление (транспортно- географска задача).

Обучението по география допринася за усвояването на демократични ценности, тъй като географията като наука и учебна дисциплина „има едно предимство, които другите науки нямат - пространството, или „канавата” на социалната бродерия”.

Поради посочените причини обект на изследване са:

• 
  ценностите на географското познание от философска, етносоциологическа, психологическа, прагматическа гледна точка;
  
• 
  адаптацията им на ниво учебно познание на различни йерархични нива: в учебната документация; действащите учебни пособия и т. н.;
  
• 
  емпиричен модел на теметични кръгове с цел адаптиране на коментираната проблематика към целите на обучението по география и икономика.
  

Какво е Централна Европа? А Балканите? Съществуват ли тези територии? Ако да, дали това е точно географско определение или е само идея, измислена от историците и политическите аналитици? Дали това е просто “регион с променливи граници?”

Тимъти Гартън Аш в работата си, озаглавена “Пъзелът Централна Европа”, цитира изследване, публикувано през 1954 г. и написано от Карл Синхубер, в което са сравнени нито повече, нито по-малко от 16 определения на Централна Европа с цел да се съгласуват виртуалното пространство и географско-политическото пространство, съвпадащо с територията, която е обект на проучване. След анализ на споменатите по-горе документи ще отбележим, че единствено Иберийският полуостров не е включен в нито едно от определенията за Централна Европа, докато Австрия, Чешката Република и Моравия са споменати във всички. Това е проблемът, който ще изследваме в настоящото проучване: разнообразието от дефиниции и идеи за това пространство, наречено Централна Европа.

Идеята за “Централна Европа” се появила на германска територия, в пангерманския идеологически хинтерланд. Първият, който я употребил, бил Фридрих Науман, член на Райхстага. Това станало през 1915 г. в известната му книга Mitteleuropa, в която той предлага за определения от него регион организация на федеративен принцип. Както отбелязва Жак Льо Риде в една своя работа, в която разглежда идеите на горепосочения германски автор, Mitteleuropa символизирала “нарцистичното представяне на национална територия, която трябва да бъде центъра на континента”. Това било решение, избрано, за да бъде защитена националната идентичност пред опасността, която идвала от двете крайности и да бъдат коригирани залитанията по отношение на европейската идентичност. Този подход предизвикал остри противоречия – идеите на германския политик били незабавно атакувани, на първо място от славянските националисти, които видели в концепциите на Науман нова форма на пангерманизма, синтезиран във формулата Drag nach Osten.

Симон Уинчестър, който пише за погрешни тези и “древни омрази” в книгата си “Разломната зона: Завръщане към Балканите” (The Fracture Zone: A Return to the Balkans), отбелязва: “Още веднъж възниква въпросът, задаван от извечни времена и постоянно останал в пространството: Просто защо? Защо е тази пълна невъзможност и Балканите са толкова разпокъсано и неспокойно кътче от света; защо тази невъзможност винаги е съществувала? Какво е онова, което е белязало точно този полуостров, точно това стълпотворение от планини и равнини, пещери и потоци и го е превърнало буквално в олицетворение на враждебност и омраза?”

Според Оскар Халецки поради различни причини терминът “Централна–Източна Европа” изглежда по-близък до реалността от термина “Цинтрална Европа”. Поради тези причини той предлага оригинално географско деление на континента на четири региона: Западна Европа, Централна-Западна Европа, Централна-Източна Европа, Източна Европа. Отново по съображения от географски характер той смята, че не съществува граница между Централна-Източна и Централна-Западна Европа и че единствените причини за подобно деление са от исторически характер. От територията на региона Халецки изключва Германия, но, освен Бохемия, включва и Моравия, Полша и Унгария, северозападната част на Балканския полуостров – земи, населени с българи, сърби, хървати и словенци. Другата граница, посочена от полския автор, е морска: с малки изключения страните в Централна-Източна Европа не са определени като морски сили, макар че имат излаз на три морета – Балтийско, Черно и Адриатическо. Това е причината, поради която те не са получили геостратегическите и геополитическите преимущества, характерни за останалата част на Европа. Другата причина е фактът, че те са се формирали в не толкова важни региони, трудни за обединение в политически единици.

От гледна точка на Пьотр С. Вандич терминът “Централна Европа” (“Централна-Източна Европа”) изразява произволно деление и се е появил поради необходимостта да се обозначи част от Европа, която не е нито Западна, нито Източна, а по-скоро “среден регион”. Според същия автор терминът “Централна-Източна Европа” е използван за обозначаване на територията между Балтийско море, Бяло море и Черно море (което означава Полша, бивша Чехословакия и Унгария), като сред онези, които се занимават с историята на този термин и на самия регион не съществува единомислие по отношение на териториалния му обхват и държавите, които са включени в него.

Периодичното фокусиране върху проблемите на полуострова показва, че представи, формирани през тревожните десетилетия на постепенното оттегляне на Османската империя от по-голямата част от тази територия през ХІХ и началото на ХХ в. продължават да съществуват както през периодите на мир на Балканите, така и във време на жестоки конфликти, подбудени от Европа като например Втората световна война. Роберт Каплан предлага екзотично обяснение за ситуацията на Балканите с балканските духове: “това бил капсулиран във времето свят; призрачна сцена, на която хора изпадали в ярост, проливали кръв, имали видения и изпадали в екстаз. И все пак израженията им оставали замръзнали и далечни като на статуи”.

Интересен опит да се определят границите в теоретичния проект Централна Европа с помощта на историко-културологични термини откриваме в есето на Йено Жуч “Трите исторически региона на Европа” (The three historical regions of Europe). Общо казано, според унгарския политолог първата експанзия на “варварите”, които се смятали за приемници на западното наследство на Рим, извикала на живот идеята за “вестернализацията” (500–800 г.) и след омиротворяването на “варварите” започнала първата експанзия на този Запад (1000–1300 г.), която разширила границите на Западна Европа в посока към изток и север, като тук се включва Северна Европа и Централна-Източна Европа, както и Югоизточна Европа.

Политическият анализатор Ищван Бибо представя следната идея: “Източна и Централна Европа или по-точно територията на изток от Рейн, между Франция и Русия се характеризира, що се отнася до политическото развитие, с известна автохтонност”. Друг унгарски учен, географът Принз Гюла в карта от 1943 г. е включил в Централна Европа и Югозападна, и Северозападна Европа, т.е. долината на Рейн. Забележителният унгарски политически анализатор Молнар Густав в свое проучване върху федерализацията на Централна Европа подчертава: “тази изключителна поливариантност, демонстрирана зрелищно както хоризонтално, т.е. географски, така и вертикално, т.е. исторически, доказва, че Централна Европа не притежава собствена специфична същност. Централна Европа е средната част на граничната зона на Западна Европа. Така че тя не е самостоятелна цялост, а граница – територия, разположена ”на границата на цивилизационно пространство, което е достигнало последния етап от развитието си или, по-общо казано, покрайнина. И дори не точно покрайнина, а само част от нея, защото граничната територия включва и югоизточни (средиземноморски) и северни (скандинавски) крайни територии. Много е важно, че тази гранична територия е едновременно външна и вътрешна: тя стои вътре в европейската цивилизация, но вън от Западна Европа като исторически организъм, а от времето на създаването на Европейския съюз – и като политически организъм”.

В разказа “Шкафът на вчерашните дни” (The Cupboard of the Yesterdays), написан по време на Балканските войни от 1912–1913 г. от Х. Х. Мънро, кореспондент на британския “Морнинг Поуст” в Македония, е отбелязано: “Балканите дълго са били последните запазили се щастливи ловни полета за авантюристите, сцена на страсти, които бързо атрофират поради липса на практика”.

Писатели като Милан Кундера, Чеслав Милош, Гьорги Конрад използват и защитават термина “Централна Европа” вместо термина “Централна Източна Европа”, като регионът, който се има предвид, се възприема не само като териториална цялост, но и като историко-културна цялост. За Кундера например Централна Европа е тази част от Европа, която е белязана от трагичната участ на унгарци, чехи и поляци, принадлежащи към Запада, територия, “ситуирана от географска гледна точка в центъра, от културологична гледна точка – в Запада и от политическа гледна точка – в Изтока”. Това не е държава, а култура или съдба, която не би могла да бъде очертана и определена от политически граници, а от най-съдбовните общи събития, които обединяват нации по различни начини, през винаги променящите се политически граници; територия, представляваща своеобразно царство, населено с общи спомени, общи проблеми и конфликти, общи традиции”.