Глава 9 Смесени предприятия, чуждестранни инвестиции и търговски кодекс

България прави решително усилие да реформира своите закони, управляващи частните чуждестранни инвестиции. Законът за смесените предприятия от март 1980 г. бе предназначен да привлече западни технологии и инвестиции. На практика обаче поради неясните си гаранции законът, макар и един от най-либералните за времето си в Източна Ев­ропа, не успя да предизвика сериозен интерес на Запад. Указ 56, излязъл през 1989 г. и изменен през 1990 г., замени Указ 535, но и той не доведе до желаното нарастване на интереса от страна на западните фирми към образуване на смесени предприятия или към други инвестиции в бъл­гарски производства.

През 1974 г. беше изразена загриженост, че България вероятно няма вече да бъде в състояние да генерира капиталите или технологиите, необходими за поддържане на желания темп на развитие. Традиционните проблеми, породени от структурни дефекти, присъщи на системите с командна икономика, бяха рязко задълбочени от значителните увеличения в цените на вносните суровини и особено на нефта от Съветския съюз. Също като другате Източноевропейски нации, България трябваше непрекъснато да сключва заеми със Запада, за да покрива нарастващите си търговски дефицити към Западна Европа, Съединените щати и Япония. Липсата на капитали наложи свиването на плановете за икономически растеж в рамките на СИВ, в т.ч. и в България.

В средата на 1974 г. с издаването от Държавния съвет на Указ 1196 България започна да опитва да привлича технологии и ноу-хау и да раз­вива експортни пазари, за да спечели твърда валута. Този Указ беше зачатъкът на един законов режим, задаващ параметрите за изпълнение на "договорите за коопериране" между чуждестранни фирми и български ВТО и/или други икономически единици.

Указ 1196 съдържа големи ограничения но отношение на диапазона на разрешените договорености за чуждестранни компании и лица, жела­ещи да инвестират в България. В България не бяха разрешени истински общи или с дялово участие смесени предприятия. Нито на чужденци, нито на юридически лица, притежаващи чуждестранна собственост, не беше позволено да се решстрират в България или по друг начин да при­тежават дял п бчлгарско стопанско предприятие.

Въпреки че Указ 1196 доведе до известно коопериране със западни фирми, включително и до определен брой истински смесени предприя­тия с дялово участие на страните (извън България), тези случаи които се отнасяха до дейност в България включваха съглашения, специфични за всяка сделка, които обикновено се основаваха на насрещни сделки, бартерна търговия, лицензни или договорености за закупуване на готова продукция. Указ 1196 не доведе до същински чуждестранни инвестиции в България.

През април 1978 г. беше обявено, че някои сектори от българската икономика, в частност, селското стопанство, ще бъдат подложени на експеримент, основан на подход, включващ ограничена децентрализация при вземането на решенията и засилване на "стоковите отношения", особено между икономическите организации.

За задълбочаване на програмата за децентрализация, през 1980 г. Държавният съвет издаде Указ 535, отменящ Указ 1196. Основната цел на Указ 535 бе определянето на законов режим, уреждащ икономическо­то коопериране между български фирми и западни партньори. Указ 535 въведе две нови законни форми за организиране на смесена българо-чуждестранна икономическа дейност, както вътре, така и извън Бълга­рия. Втора глава на Указ 535 определи условия за "асоциации, които не са юридически лица" и по същество са договорни отношения, подобни на партньорства. Глава трета, обаче, съдържаше условията, уреждащи "асоциации, които са юридически лица", - по същество корпоративни смесени предприятия с правото да издават акции, с независим юриди­чески статут и българско гражданство, и с ограничена отговорност. До отмяната на Указ 535 през януари 1989, всички българо-чуждестранни смесени ангажименти вътре в България бяха на основата на корпора­тивни смесени предприятия съгласно трета глава на Указа.

Указ 535 разшири категорията на българските юридически лица, кои­то могат да участват в една от позволените форми на икономическо коопериране с чуждестранни субекти. Указ 535 даде право на всички юридически лица със седалище в България, да преговарят самостоятел­но и да влизат в съглашения за промишлено коопериране или в асоциа­ции съгласно глава втора или глава трета с една или повече чуждестранни корпорации или индивиди. На практика обаче, в най-доб­ро положение да се възползват от промените, въведени от Указ 535, бяха обединенията и комбинатите, заедно с ВТО и министерствата, отгова­рящи за управлението на промишлените сектори.

Указ 535 запази някои изисквания, които затрудниха спокойната работа на асоциациите. Въпреки че участниците като правило, имаха свобо­дата да определят собствената си управленска система, съгласно втора и трета глава, асоциациите трябваше да се ръководят от управителен и директорски съвет с председатели български граждани. Указ 535 наложи изискването, решенията по дейността на асоциацията да се вземат само "със съгласието на всички партньори", като по този начин всеки участ­ник получи абсолютното право на вето по отношение на решенията, вземани от управителния и директорския съвет, стига да имаше предс­тавителство в последния.

Указ 535 остави и място за сериозна намеса на държавата. Асоциациите, създадени съгласно втора или трета глава трябваше да се основават на договор между страните, който да посочва условията на съглашение­то по редица точки, посочени в Указа. Времетраенето на договора беше ограничено до 15 години, макар че можеше да се продължава със съгла­сието на Министерския съвет. Изготвянето на договора задължително се съгласуваше с Министерството на външната търговия, Министерст­вото на финансите и Българската народна банка. След това договорът се депозираше в Министерския съвет, заедно с подробна обосновка и мне­нията на трите споменати ио-горе правителствени институции. За да влезе договорът в сила беше необходимо одобрението на Министерския съвет.

Указ 535 съдържаше и ограничение, което забранява на участниците да прехвърлят дяловото си участие в асоциация, учредена по трета глава на трети страни, без съгласието на другия или останалите участници. Тази забрана не съществуваше за асоциациите, създадени по втора глава. Въпреки това, вероятно всяко предложение за прехвърляне на дял в асоциациите и от двата вида да е трябвало да получи одобрение и от Министерския съвет, за да влезе в сила.

Въпреки че асоциациите, създадени по трета глава, имаха независим юридически статут и българско гражданство, те нямаха право да придобиват недвижима собственост, както под формата на принос от българс­ки участник, така и чрез закупуване или построяване. Това предписание включваше земята и подобренията, извършени върху нея. Подобни ог­раничения съществуваха и по отношение на едрите средства за произ­водство, промишленото оборудване и "особено ценните" машини. Нито българският, нито чуждестранният участник можеха да прехвърлят пра­вата на собственост върху споменатите обекти, даже ако асоциацията беше създадена съгласно трета глава.

В резултат на тези отрицателни стимули, Указ 535 не породи нещо повече от умерен интерес у западните компании - до 1986 г. Според то­зи закон бяха създадени само около 10 смесени предприятия. В течение на 1987 г. българското правителство направи известен брой изменения, в законовата си система, уреждаща икономическата активност, които между другото имаха за цел да подобрят инвестиционната среда, с на­мерение да се привлече по-голямо чуждестранно участие в преустройс­твото на икономиката. Тези нови постановления и укази целяха да изчистят, рационализират и разширят тъканта на икономическите ре­форми. Накрая, през януари 1989 г. Държавният съвет възприе един на­пълно нов закон, уреждащ чуждестранните инвестиции, който отмени Указите 535, 31 и 49. Новият закон - Указ 56 - въведе широкообхватна система от нови закони и положения, уреждащи икономическата дей­ност в България. Указ 56 чувствително промени редица части от българ­ското законодателство в опита си да отвори българската икономика към пазарните сили. Указ 56 беше изменен през 1989 г. и още веднъж през 1990 г. В допълнение, през 1989 г. бяха публикувани Правилникът за при­лагане на Указ 56 и Постановление N0 2 на Министерския съвет за при­лагане на Указ 56, които бяха изменени през 1989 г. и 1990 г.

Въпреки че за България Указ 56 представлява доста сериозна стъпка напред в създаването на благоприятни условия за и при определяне ста­тута на чуждестранните инвестиции в България, в него продължават да съществуват чувствителни контрастимули благодарение на контрола, упражняван от държавата чрез изискването да се получава министерско разрешение за създаването на някои видове частни юридически лица, задържането на държавната собственост върху някои видове имоти и намесата в ценообразуващите механизми на широк спектър стоки и ус­луги.

България може да извърши прехода към пазарна икономика, само ако стопанските предприятия бъдат освободени от държавния контрол. Необходими са реформи в българската конституция и в законите, които да определят правата на собственост и да създадат условия, при които стопанските предприятия да могат да реагират на пазарните сили, т.е. на ценообразуващите механизми на един свободен пазар. За целта е необходимо чувствително да бъдат променени Указ 56 и правилата за неговото прилагане. Тези промени трябва да премахнат съществуващите за чуждестранните инвестиции контрастимули, а именно: изискването предварително да се получава разрешение от държавните власти, за да се осъществят чуждестранни инвестиции; държавната собственост вър­ху повечето видове недвижими имоти; невъзможността чуждестранни лица или организации да придобиват собственост върху земята; продължаващата намеса на държавата във формирането и регулирането на це­ните; а също и да се отговори на потребността от търговски кодекс.

Ключово значение за успешния преход на България от командна към пазарна икономика имат: създаването на юридическа структура, подпомагаща образуването на фирми със стопанска дейност, привличането на чуждестранни инвестиции, кредитните и договорни инструменти, от които се ръководи бизнеса в една пазарна икономика. Постигането на тази цел от своя страна изисква да се изменят съответните текстове от Конституцията, Указ 56 и Правилника за прилагане на Указ 56, както и да се въведе в действие търговски кодекс.

Стъпките, които трябва да направят Парламентът (т.е. Великото Народно Събрание), Президентът на Републиката и Министерският съвет, при наличие на разбиране и подкрепа от страна на опозицията, се об­съждат и разглеждат в IV раздел на настоящата глава. В резюме тези стъпки са изброени в V раздел.

 

Формулиране на проблема

Чуждестранното инвестиране в България е "затруднено от някои противоречия в българското законодателство и от несигурността, свър­зана с прехода на българската икономика към пазарно-ориентирана сис­тема" [1]. "Българската промишленост има нужда от помощта на външни партньори. В идеалния случай тя би включвала смесени предп­риятия с финансовото участие на чуждестранни фирми. До този момент обаче, тяхната реакция е много ограничена. Това може да се отдаде на несигурната политическа обстановка, на деформираната ценова система и на други недостатъци в съществуващите стимули и разпоредби" [2].

От гледна точка на едно социалистическо правителство, България е направила решително усилие да реформира своя закон, уреждащ чуждестранните инвестиции. Предназначението на закона за смесените предприятия от март 1980 г. (Указ 535) беше да се привлекат западни технологии и инвестиции, но поради неяснотата на заложените в него положения, този закон - един от най-либералните за времето си в Из­точна Европа [3], не успя да предизвика съществен интерес на Запад. Указ 56, приет през 1989 г. и изменен през 1990 г., замени указ 535, но не успя в значителна степен да реализира надеждите за вълна от интерес към създаването на смесени предприятия или към други инвестиции в българското производство от страна на западните фирми. Историческа­та перспектива ще помогне да се разбере защо тези закони, направени с най-добри намерения, не успяха да стимулират чувствителни западни инвестиции в България и да осигурят нужното внимание към необходимите в момента реформи на българските закони, уреждащи чуждест­ранното   инвестиране   в   развитието   на   ресурсите   и   търговията в България, като ключов елемент при постигането на функционираща па­зарна икономика.

 

Историческа еволюция на регулирането на чуждестранното инвестиране в България

Политиката на индустриализация в самото начало се преследваше чрез серия от инициативи, предназначени да пренасочат ресурсите на страната, включително човешките ресурси, към задачата за изграждане на индустриална база. След десетгодишна брутална кампания за колективизация на земята, селячеството, масово се пресели от полето към града [6], и БКП успя да създаде градска индустриална работна сила. Начинанието да се създадат нови промишлени сфери постигна чувствителен успех, особено в следните области: инженерство, металургия, хи­мическа промишленост, приборостроене, подемни машини и производство на електричество [7]. И в селскостопанския сектор беше постигнато голямо повишение на производителността, предимно пора­ди механизацията и въвеждането на по-модерна селскостопанска техни­ка [8]. България започна да прави капитал и от географското си положение около главния сухопътен маршрут между Европа и Средния Изток, като подобри сектора на транспортните услуги, и мрежата си от пътища и магистрали [9].

При относителната изостаналост на българската икономика през 1947 г. политиката на насилствена индустриализация първоначално по­роди огромен икономически растеж. През 50-те години не бяха рядкост годишни нараствания на СОП от порядъка на 20% [10]. Към 60-те годи­ни обаче, основните икономически промени, които като цяло породиха такива големи темпове на растеж - урбанизацията на населението и създаването на основите на тежка промишленост, бяха до голяма сте­пен завършени.

През петгодишния период 1961-65 г. ежегодният ръст на СОП беше спаднал до едно средно ниво от 6, 7% [11]. Забавянето на темповете на растеж започна да разкрива, че някои аспекти на системата, като свръхцентрализацията и липсата на стимули, препятстват по-нататъшното икономическо развитие.

В средата на 60-те години, БКП започна да разглежда предложения за реформиране на системата чрез въвеждане на децентрализация и стимулиращи механизми, като през 1966 г. България започна да експериментира с няколко такива реформи [12]. От време на време, за оценявне на ефективността на дадена дейност се използваше понятието "печалба". В някои сектори беше въведено гъвкаво ценообразуване и заплащането се свързваше с производителността [13]. Системата на централизирано планиране в команден стил беше смекчена и в по-голя­ма степен се разчиташе на преките договори между предприятията.

За съжаление, със съветското нахлуване в Чехословакия през 1968 г., в България рязко нарасна влиянието на привържениците на твърдата линия и започнатият експеримент за въвеждане на икономически ре­форми, целящи децентрализация, беше по същество прекратен [14]. От­делни главни икономически организации под министерско ниво, като "обединения" и "комбинати", както и част от "предприятията" на по-ниско ниво [15], запазиха някои от отговорностите, прехвърлени им преди това от министерствата [16]. Вместо да определят всички планови за­дачи на всяка производствена единица, министерствата преминаха към определяне на плановите задания на обединенията, комбинатите и глав­ните предприятия, които от своя страна делегираха разпределението им на индивидуалните обекти [17].

От края на 60-те до средата на 70-те години беше подновена тенденцията към централизация. Тази тенденция се прояви в края на 1969 г. по отношение на външноикономическите връзки, когато правителството обнародва Закон за външната търговия [18], постановяващ, че с външно­търговска дейност могат да се занимават само организации, получили право от Министерския съвет, като в повечето случаи това бяха външно­търговски организации (ВТО) [19]. Освен това, законът изискваше всяко предложение за външнотърговска сделка да се одобрява от Министерс­кия съвет [20]. Подновяването на централизацията в рамките на българ­ската икономика се прояви и в промишления и в търговския сектор чрез по-нататъшна консолидация и интеграция на предприятията във все по-големи обединения и комбинати. Подобна тенденция към централиза­ция започна да се проявява на географски принципи в селскостопанския сектор, където държавните и кооперативни земеделски стопанства от един и същи район бяха групирани в агро-промишлени комплекси (АПК) [21] - процес, който беше завършен до края на десетилетието.

Тенденцията към централизация, в крайна сметка, срещна чувствителна съпротива още през 1974 г., когато започна да се проявява загри­женост, че страната може би няма да е в състояние да генерира сама капитала и технологиите, необходими за поддържането на желания темп на развитие. През тази година традиционните проблеми, породени от структурните недостатъци, присъщи на една командно стопанска сис­тема - излишни загуби и тесни места в производството, бяха остро за­силени от същественото увеличение на цените на вносните суровини, особено на нефта от Съветския Съюз [22]. След две години на висок рас­теж, отчитаният темп на инвестициите в България за 1974, показваше намаление около 10% [23]. Както и други източно-европейски нации, България трябваше да сключва все по-големи заеми със Запада, за да покрива нарастващия търговски дефицит със Западна Европа, Съедине­ните щати и Япония [24]. Липсата на капитали наложи да се намали плановия растеж в рамките на целия СИВ, включително и в България 25). При все това, вместо веднага да се заеме с огромната и политичес­ки трудна задача да се реформира самата система, БКП най-напред се опита да получи необходимата подкрепа от Запад.

 

Указ 1196

В средата на 1974 г., чрез издаването на Указ 1196 от Държавния съ­вет България постави начало на усилията си да привлече технологии и ноу-хау, както и да развие експортни пазари за печелене на твърда валу­та [26]. Този Указ бе зародиша на един законов режим, определящ пара­метрите за изпълнение на "договорите за коопериране" между чуждестранни фирми и български ВТО и/или други стопански единици. Въпреки, че ВТО бяха естествено най-облагодетелствани от Указ 1196, законът предвиждаше заинтересованите "стопански организации" също да могат да сключват такива договори [27]. Указ 1196 не определя тер­мина "стопанска организация", но в по-късен законодателен акт се из­ползва същия термин, като се привежда определение, подсказващо намерението този термин да включва субектите, занимаващи се с орга­низиране на материалното производство или с друга стопанска дейност (например, производство, търговия на едро и дребно и др. ), имащи ста­тута на юридически лица съгласно законите на България [28].

В секторите на промишлеността и на търговията, комбинатите, обединенията, предприятията и асоциациите очевидно попаднаха в сферата на съответните стопански организации [29]. В селското стопанство, това навярно се отнасяше и до новообразуваните АПК и юридическите лица на по-високо ниво, докато не е съвсем ясно, дали засягаше държавните и кооперативните земеделски стопанства, които все още не бяха органи­зирани в АПК. Стопанските министерства, вероятно също се счетоха за организации, съответстващи на намеренията на Указ 1196 [30]. Незави­симо че индивидуалните предприятия и АПК обикновено притежаваха статут на юридически лица и попадаха сред стопанските организации по смисъла на Указ 1196, очевидно преобладаващото мнозинство от тях не притежаваше информацията, компетентността и интереса, необходими, за да се възползват от закона. Комбинатите, обединенията и асоциации­те от по-висш ранг бяха в много по-изгодна позиция да разузнават поло­жението и да извличат изгода от предоставените възможности.

Нещо повече, изглежда по правило се е налагало да се осигури участието на съответното министерство или ВТО, за да се получат нужните одобрения [31]. Вероятно, това се дължи на факта, че Указ 1196 не изк­лючваше дейностите, предприемани в изпълнение на изпълнение на Закона за външната търговия, според който само на ВТО или на организациите, притежаващи външно-търговски права, се разрешаваше да се занимават с външнотърговска дейност. Тези дейности бяха опреде­лени общо, така че да обхванат почти всяка възможна сделка, включва­ща международен икономически обмен [32]. Следователно, поне един участник от българска страна трябваше да притежава външнотърговски права, изискване, което обикновено се изпълняваше чрез ангажирането на ВТО.

Указ 1196 допускаше чуждестранна фирма или лице да влизат в договорни отношения но коопериране с българска ВТО или друга заинтере­сована стопанска организация, ако обектът на договориране попадаше в някоя от петте основни категории дейности, определени от указа: (1) съвместно изграждане или модернизация на производствени мощности; (2) съвместни изследвания, проектиране или планиране; (3) съвместно производство на стоки на базата на лицензни, обмен на ноу-хау, насрещ­на търговия или бартерни сделки; (4) съвместно изграждане или доста­вяне на проекти "под ключ"; и (5) основаване на съвместни предприятия извън България [33]. Указ 1196 изрично посочваше, че съвместна дейност, включваща бтългарска ВТО и чуждестранна фирма или лице би могла да се развива изцяло извън България [34]. И наистина, Указ 1196 позволяваше на българска ВТО или на заинтересована сто­панска организация да придобива дялово участие в корпоративно смесе­но предприятие извън България [35].

При все това, Указ 1196 беше крайно ограничен по отношение на обхвата на допустимите договорености, предоставяни на чуждестранните компании или лица, желаещи да инвестират в България. Указ 1196 не разрешавате истински корпоративни или смесени предприятия с дяло­во участие в България [36]. На чуждестранните държавни фирми или на предприятията с чуждестранна собственост не беше позволено да се регистрират в България или по друг начин да придобиват дялово участие в български обслужващи предприятия или стопански обекти. Всъщност, чуждестранните фирми или лица, желаещи да получат достъп до българския пазар или да участвуват в българската икономика имаха на разположение само една структура за сделки, т.е. съглашение за кооперира­не по договор с българска ВТО или с друга голяма заинтересована стопанска организация [37].

В продължение на почти пълните шест години, през които беше в си­ла Указ 1196, чуждестранни фирми сключиха множество договори за коопериране с български ВТО и стопански организации. Някои от тези договорености се реализираха с държавни предприятия от други страни-членки на СИВ за съвместно разработване [38] или съвместно производство [39] на конкретни видове машини, или водеха до общи споразумения за съвместна дейност в научно-технологични изследвания и разработки [10], няколко се отнасяха до създаването на предприятия, в които българска ВТО и чуждестранна фирма основаваха и имаха дялово участие в общо смесено предприятие със седалище и основно място на дейност в някоя западна страна [41]. Част от споразуменията фактичес­ки се отнасяха до предприемането на някаква конкретна стопанска дей­ност със западни фирми в самата България, например договори за коопериране с цел разработването на конкретни проекти [42]. Тези съг­лашения, обаче не доведоха до същински чуждестранни инвестиции в България. Те обикновено представляваха договори за закупуване на про­екти "под ключ", в които българската страна поемаше ангажимент да достави според възможностите си труд и материали. При преговорите за закупуване на производствено оборудване или проекти "под ключ" за изграждането на производствени мощности, българската страна обик­новено се стремеше да наложи условие за откупуване, изисквайки от за­падния продавач да закупи част от бъдещата продукция [43]. Често договорите придобиваха формата на сделки с насрещна търговия [44], България влезе и в няколко лицензионни сделки, отнасящи се до пози­ции от типа на производствени технологии и търговски марки на извест­ни западни цигари (в случая често става въпрос за получаване съгласието на собственика на западната марка да достави патентовано оборудване за пакетирането и известно количество ароматизиран вно­сен тютюн за смесване с местен тютюн) [45]. Въпреки че Указ 1196 до­веде до известен брой договори за коопериране със западни фирми, включително и до някои същински смесени предприятия с дялово учас­тие извън България, тези които се отнасяха до дейност развивана в Бъл­гария, сключваха конкретни за всяка сделка съглашения, които обикновено се основаваха на насрещни сделки, бартерна търговия, лицензни или договорености за закупуване. Дори в случаите, когато договорите съдържаха доставка на заводи или големи строителни проекти, условията обикновено бяха по същество "под ключ", като често посоч­ваха частично заплащане с продукция. Доколкото един строителен проект би имал нужда от българско участие чрез осигурявансто напри­мер на труд и материали, подобни договори би трябвало да се наричат "договорености по изпълнението", а не смесени предприятия. Те не во­деха до фактическо чуждестранно инвестиране в българското стопанст­во. И така, указ 1196 не допринесе за същински чуждестранни инвестиции в България [46].

 

Указ 535

През 1977 г., с публикуването на новите тсхнологии на планиране, стана ясно, че се подновява интереса към идеите на икономическата децентрализация [47]. На Националната партийна конференция през ап­рил 1978 г. беше обявено, че БКП възнамерява да разработи и приложи нов подход към организирането на стопанската дейност [48]. Предвиж­даше се някои сектори от икономиката, и в частност селското стопанст­во, да се подложат на експеримент с този нов икономически подход, включващ ограничена децентрализация при на вземането на решения и засилване на "стоковите отношения", особено между стопанските орга­низации [49]. Новият подход щеше да включва и ограничено манипули­ране на заплатите, цените и процентните ставки [50]. През януари 1979 г. Държавният съвет обнародва указ, прилагащ "нов икономически механизъм" (НИМ) към всички стопански организации в сферата на Минис­терството на земеделието и хранително-вкусова промишленост. НИМ въведе някои пазарно-ориентирани понятия в организацията на селскос­топанското производство. Вземането на решения беше умерено децент­рализирано, тъй като сега министерствата трябваше сами да определят общите си планови задачи, прехвърляйки на индивидуалните стопански организации правомощията да определят подробностите какво и колко да произвеждат. Отново беше въведено използването на печалбата като мярка на ефективността. Осигурени бяха икономически стимули за тру­да, като заплатите се обвързваха с печалбата. С изключение на някои определени задължителни доставки, отделните стопански организации имаха свободата да преговарят с купувачите по условията на продажба­та. Намерението беше НИМ да накара селскостопанските организации да преминат на "самоиздръжка", с перспектива да се премахнат дотаци­ите [52]. Въз основа на решение на ЦК на БКП тези реформи трябваше през следващите три години постепенно да обхванат и другите сектори на стопанството, поради което през 1982 г. Държавният съвет издаде указ, който направи НИМ общоприложим в икономиката [54].

С цел задълбочаването на програмата за умерена децентрализация, представена от НИМ, през 1980 г. Държавният съвет прокара нов закон, уреждащ чуждестранното участие в работата на български фирми [55], който отмени Указ 1196 [56]. Както и при Указ 1196, фокусът на Указ 535 беше ясно насочен към основаването на законов режим, уреждащ икономическото коопериране между български фирми и западни партньори. Независимо от това, Указ 535 съществено се различава от Указ 1196 в няколко главни отношения. Първо, Указ 535 предвиждаше използува­нето на "договори за промишлено коопериране" между български и чуждестранни фирми [57]. Тези договори за промишлено коопериране изглеждаха подобни на договорите за коопериране, предвиждани от Указ 1196 [58]. Все пак, за разлика от предишния закон, Указ 535 бегло споменаваше възможността за такива договорености, без да урежда въпроса в подробности [59]. Указ 535 само посочваше, че такива догово­рености могат да се използуват в съглашения за сътрудничество, отна­сящи се до взаимоизгодна дългосрочна научно-технологична, производствена и търговска дейност [60].

Второ, Указ 535 въведе две нови законни форми за организиране на българо-чуждестранната съвместна стопанска дейност, както в Бълга­рия, така и извън нея. Втора глава на Указ 535 определяше условия за "асоциации, без статут на юридически лица", които по същество представляваха стопански единици на договорна основа, наподобяващи парт-ньорства [61]. Трета глава, от своя страна, съдържаше положения, уреждащи "асоциации, които са юридически лица" - по същество сме­сени корпорации с право да издават акции, с независим юридически ста­тут и българско гражданство и с ограничена отговорност [62]. В сравнение с лостовете за инвестициране, определени в трета глава, които можеха да се използуват за създаването на действително общи смесе­ни предприятия, асоциациите от втора глава страдаха от няколко фатал­ни недостатъка: липса на независим юридически статут или гражданство, поради което не можеха да издават акции. По-нататък, въпреки че Указ 535 постановява "загубите" да се разпределят между участниците, пропорционално на тяхното дялово участие [63], това усло­вие остави открити възможности участниците да бъдат подложени на неограничена и обща отговорност за задължения, поети от асоциацията [64]. Поради това няма нищо чудно, че до отмяната на Указ 535 през яну­ари 1989 г. всички смесени българо-чуждестранни икономически съгла­шения в България бяха реализирани като общи смесени предприятия по трета глава [65].

Трето, Указ 535 разшири категорията на българските юридически лица, за които беше допустимо да участват в някоя разширена форма на стопанско коопериране с чуждестранни субекти. За разлика от Указ 1196, който разрешаваше участие в договори за коопериране само на ВТО и стопански организации [66], Указ 535 позволи на всички юридически ли­ца (противно на индивидите или неинкорпорираните групи или асоциа­ции) със седалище в България, независимо да преговарят и да влизат в съглашения за промишлено коопериране или в асоциация според глава втора или трета с една или повече чуждестранни корпорации или индивиди [67]. Поне на теория, всички организации със статут на юридическо лице в България, независимо чия собственост са, каква е организацион­ната им структура и какво е естеството на дейността им, имаха право да влизат в преки икономически връзки с чуждестранни корпорации или лица. На практика обаче, комбинатите и обединенията, заедно с ВТО и министерствата, отговарящи за управлението на промишлените секто­ри, се оказаха в най-благоприятно положение да се възползуват от про­мените, внесени от Указ 535 [68].

Съгласно Указ 535 на асоциациите по втора и трета глава беше специално разрешено да участват във всяка търговска дейност, която не противоречи на националните икономически интереси и не е забранена по друг начин от закон [69]. На асоциациите не бяха наложени ограниче­ния от географски характер и следователно, те можеха да развиват дей­ност изключително в България, изключително в чужбина или едновременно в България и в чужбина [70]. Въпреки че не съществува­ше формално изискване асоциациите да произвеждат за износ, това си остана единствения практически начин за печелене на твърда валута [71].

Българското правителство даваше гаранции срещу експроприация или конфискация. По заявка на външния участник Българската външно­търговска банка можеше да гарантира претенциите на чуждестранния инвеститор за компенсация на имуществени щети, нанесени от дейст­вия на българските държавни власти. Нещо повече, извън необходи­мостта да се осигури наличието на български участник със статут на юридическо лице, не съществуваше друго техническо ограничение на допустимия процент чуждестранна собственост в асоциациите по втора или трета глава [72]. В практически аспект, обаче, изискването за едино­душие между партньорите по решенията, засягащи дейността на асоциа­циите [73], и склонността да се измества контрола над ежедневната дейност в полза на българския участник [74], биха намалили охотата на един чуждестранен участник да предостави повече от 50% от капитала на асоциацията. Освен това, вероятно бе Министерският съвет да откаже да даде одобрението, необходимо за влизане в сила на предлагания договор за учредяване на асоциация [75], ако нивото на чуждестранното участие не е в приемливи граници.

Указ 535 не налага и никакви конкретни ограничения върху разпореждането с печалбата, както в местна, така и в чуждестранна валута [76]. Всъщност предвиждаше се недвусмислено чуждестранният участник да може свободно да репатрира своя дял от печалбите на асоциацията [77]. При все това, Указ 535 не освобождава категорично чуждестранните участници от съществуващите в България валутни правилници, забраняващи износа на български левове [78]. Нещо повече, Указ 535 не гаран­тира конвертируемостта на левовите печалби на чуждестранния участник. Вместо това правителството поощряваше насрещната търго­вия и бартерните сделки, включително и многостранния обмен, свързан с износа за други страни от СИВ и от третия свят [79].

Въпреки че представляваше значително подобрение на Указ 1196, Указ 535 въведе някои изисквания, които намалиха възможностите на асоциациите да работят без сътресения. Независимо че участниците об­що взето имаха свободата да определят своя собствена управленска сис­тема [30], асоциациите по втора и трета глава трябваше да се ръководят от управителен и директорски съвети, председателствани от български граждани [81]. Управителният съвет (често наричан "общо събрание", тъй като всички участници в асоциацията трябваше да бъдат представе­ни в него) [82], изпълняваше функцията на събрание на собствениците и трябваше да бъде "върховен ръководен орган" [83], имащ задължението да се събира поне веднъж годишно, за да определи основните насоки на дейността на предприятието [84]. Директорският съвет (орган, притежа­ващ общата власт на един западен директорски съвет и на оперативното ръководство) се назначаваше от управителния съвет [85] и носеше отговорност за ежедневната дейност [86]. Директорският съвет можеше да се състои от едно лице, наричано "генерален директор" [87]. Указ 535 поставяше изискването решенията по дейността на асоциацията да мо­гат да се вземат само "със съгласието на всички партньори" [88], което даваше на всеки участник абсолютно право на вето относно решенията, вземани от управителния и директорския съвет, ако беше представен в последния.

Указ 535 остави място и за чувствителна държавна намеса в асоциациите. Асоциациите, създадени според втора или трета глава, трябваше да са основани на договор между участниците, който следва да определя условията на договореността им по определен брой пунктове, посочени в Указа [89]. Времетраенето на договора не можеше да надхвърля 15 го­дини, въпреки че съществуваше възможност да се продължи със съгла­сието на Министерския съвет [90]. Изработването на този договор, който по същество служеше за основа на партньорството на асоциации­те по втора глава [91], а също и уставът и вътрешните наредби на асоци­ациите по трета глава [92], трябваше да се съгласуват с Министерството на външната търговия, Министерството на финансите и БНБ [93]. След това договорът се депозираше в Министерския съвет заедно с подробен анализ-обосновка и мненията на трите упоменати по-горе правителст­вени институции [94]. За да влезе в сила договорът, беше необходимо разрешение на Министерския съвет [95]. Изглежда, че съгласието на Министерския съвет би било необходимо и за всяко предлагано измене­ние в задължителните пунктове, неизменно участващи в договора за създаване на асоциация [96]. От друга страна, предложенията за изменение на относителните дялове в собствеността на участниците очевидно се нуждаеха единствено от разрешението на Министерствата на външ­ната търговия и финансите [97].

Указ 535 съдържаше и забрана за участниците да прехвърлят дялово­то си участие в асоциациите по трета глава на трета страна, без съгласи­ето на другия участник или на останалите участници [98]. Тази забрана отсъстваше за асоциациите по втора глава. Въцреки това вероятно вся­ко предложение за прехвърляне на дял и при двата вида асоциации не можеше да влезе в сила без одобрение от Министерския съвет [99]. Трябва също да се отбележи, че изискването за съгласие на всички учас­тници при предлагането на прехвърляне на дял в асоциация по трета глава, не се отнасяше до промените в идентичността на българския участник, в случай че промяната беше резултат от "приемственост, про­изтичаща от акт на държавна реорганизация на българския участник в асоциацията" [100].

Указ 535 съдържаше и други важни ограничения върху смесените предприятия. Най-важното от тях беше, че българският участник в даде­на асоциация можеше да има "принос" във вид на земя и/или подобре­ния на земята за ползване от асоциацията, но собствеността върху такава земя, оставаше за местния участник [101]. Това се отнасяше в ед­наква степен за асоциациите от двата типа. По този начин, независимо от факта, че асоциациите по трета глава имаха независим юридически статут и българско гражданство, те не можеха да придобиват недвижи­ма собственост като принос от страна на български участник или чрез закупуване или строителство. По този начин от закона бяха изключени както земята, така и подобренията върху нея [102]. От друга страна на българския участник, беше разрешено да предоставя правото за използуване на недвижимата собственост на асоциацията като частична или пълна замяна за своя дял [103]. Асоциацията можеше и да наема такава собственост от участника или от трети субект [104].

Подобни ограничения съществуваха и по отношение на едри средст­ва за производство, промишлено оборудване и "особено ценни" машини [105]. Нито на българския, нито на чуждестранния участник беше разрешено да предоставят правата на собственост върху тези обекти на асо­циации, даже на такива по трета глава [106]. Това ограничение служеше за защита на българските средства за производство от преминаване в чуждестранна собственост, а изглежда е изпълнявало и ролята на гаран­ция за чуждестранния участник, че ще запази собствеността си върху ед­рото оборудване и други производствени машини, внесени в страната, за използване от асоциацията.

Данъчният режим за асоциациите по втора и трета глава и за чуждестранните собственици в тях се определяше в четвърта глава [107]. Нак­ратко, асоциациите по втора глава, благодарение на факта, че нямат статут на юридическа личност, не подлежаха пряко на облагане с данъ­ци. "Печалбите" на чуждестранния участник в асоциация по втора глава се облагаха с 20% данък, ако се реинвестираха в делова дейност по пра­вилата на Указ 535 и с 30%, ако се изнасяха в чужбина [108]. Предполага­ше се, че в отсъствието на фактическо разплащане чуждестранният участник в определен момент ще бъде таксуван при косвеното получа­ване на своя дял от печалбата на асоциацията по втора глава. Приема­ше се също, че печалбите, получавани от чуждестранния участник в асоциация по втора глава и съхранявани на твърда валутна сметка в България, ще подлежат само на 20% данък при получаване и на още 10% данък при репатриране. Нямаше никаква уредба относно облагане­то с данъци на печалбите на българския участник в една асоциация по втора глава.

Печалбите на асоциациите по трета глава се облагаха с 20% данък преди да бъдат разпределени между участниците [109].

Доходите, получавани от чуждестранен участник в асоциация по тре­та глава, бяха облагани с допълнителен данък от 10% при прехвърляне­то им в чужбина [110]. Както и при данъчния режим, уреждащ печалбите на асоциациите по втора глава, липсваха правила за облага­нето с данък на печалбите, полагащи се на българския участник в асоци­ация по трета глава. Министерствата на финансите и външната търговия можеха по свое усмотрение да освобождават от данъци за срок от не повече от три години асоциациите и участниците в тях [111].

Освен това, всички асоциации подлежаха и на облагане с местни данъци, както и с данък върху оборота за всички стоки и услуги, продавани на местния пазар [112].

И накрая, Указ 535 до голяма степен облекчи чуждестранните участници в асоциациите, както и небългарските страни по договорите за промишлено коопериране по отношение приложимостта на митничес­ките такси върху стоките, внасяни в България за развиване на стопанска дейност. Стоките, материалите и оборудването, внасяни от чуждестра­нен участник в асоциация, за използване в производството на стоки за износ бяха освобождавани от митнически такси [113]. Освобождаването от митнически такси беше разширено така, че да обхваща и позициите, временно внасяни в България от чуждестранен участник-страна в дого­вор по промишлено коопериране, при положение, че тези позиции биха се използували във връзка с изпълнението на съответната договореност [114]. На министерствата на финансите и външната търговия беше даде­но и правото да намаляват или премахват митническите такси и за дру­ги позиции от вноса, въз основа на преглед на стопанската дейност, във връзка с която биха се използували тези позиции [115].

 Опити за по-нататъшно реформиране на законодателството, свързано с чуждестранните инвестиции, 1987-1990

Въпреки, че намерението на Указ 535 беше чувствително да се либерализира българската законова структура, отнасяща се до чуждестранните инвестиции, потенциалните западни компании демонстрираха не повече от умерен интерес и до 1986 г. по този закон бяха образувани са­мо 10 смесени предприятия [116]. Ръководителите на държавното пла­ниране междувременно започнаха да изпитват недоволство от резултатите, постигнати от НИМ, като отдаваха неуспехите му на силна­та съпротива от страна па бюрокрацията срещу целите му да децентра­лизира вземането на икономически решения и да увеличи отговорността на стопанските организации по самоуправлението и самофинансирането. Българското ръководство виждаше в постигането на тези цели не само ключа към увеличаване на ефективността, производителността на труда и обновяването, а и единствения начин да се нало­жат твърди бюджетни офаничсния на ръководствата на стопанските организации [117].

През декември 1986 г. ръководството на БКП предприе с подновена сериозност нрофама за икономическа реформа, подчертаваща идеята, че стопанските организации трябва да станат самоуправляващи се и самофинансиращи се [118]. През цялата 1987 г. българското правителство направи редица промени в законовата система, уреждаща стопанската дейност, които между другото имаха за цел да подобрят инвестиционна­та среда, с намерение привличането на по-голямо чуждестранно учас­тие в усилията по преустройството на икономиката [119].

Указ 53, който се опита през 1982 г. да разшири автономията и самоуправлението на "стопанските организации" със статут на юридически лица, беше заменен от нов закон - Указ 71, чието обнародване беше обявено на 29 декември 1986 г. [120]. Указ 71 разшири обхвата на принципите на самоуправлението, като по този начин увеличи свободата за вземане на решения на ръководителите с по-нисък ранг, а и разшири категорията на стопанските организации, за които се отнасяха тези принципи. До обнародването на Указ 71 повечето самоуправляващи се стопански организации бяха в промишлеността и селското стопанство. Новият закон разпростря новите принципи не само върху тях, а и върху местните държавни, изследователски, образователни и културни организации [121]. Означението самоуправляваща се стопанска организации (ССО) обхвана почти всички ведомства в България, включително и тези със статут на юридически лица (например: предприятия, обединения, комбинати и стопански асоциации) и формирования без такъв статут (например: бригади, поделения на предприятия) [122].

През юни 1987 г. Министерският съвет публикува нов закон Указ 31 [123], който по същество прецизираше действието на Указ 535 [124]. Указ 31 се свеждаше до повтаряне на принципите на Указ 535 и акцентираше върху правото на ССО да образува асоциации съгласно този закон [125]. Указ 31 изясняваше и се разпростираше върху някои въпроси, напълно развити в Указ 535, без обаче да изменя или отменя нито една уредба от него. Следователно, едно ССО без статус на юридическо лице все още нямаше компетенцията да сключи договор за асоциация или кооперира­не, попадащ под действието на Указ 535.

Указ 31 уреждаше по-пълно защитата на правата на собственост [126], създаваше по-подробен юридически режим, уреждащ, строител­ните проекти [127], определяше нови форми за прехвърляне на печалби­те [128] и съдържаше категорична формулировка на изискването ССО и асоциациите съгласно Указ 535 да бъдат на самоиздръжка ио отношение на потребностите си от твърда валута [129]. В частност, Указ 31 посочваше, че правата на собственост, включително правата на промишлена собственост на чуждестранни юридически и физически лица получават защита съгласно българския закон и различните международни догово­ри, сключени от българското правителство [130]. (България стана член на Световната организация за Интелектуална собственост и се подчиня­ва на Парижката конвенция за интелектуалната собственост).

По-малко от два месеца след като беше обнародван Указ 31, Министерският съвет даде допълнителни разяснения относно приложението на Указ 535 чрез издаването на Указ 49 [131], даващ подробни указания за точките, които трябва да бвдат включени в обосновките, депозирани в Министерския съвет във връзка с молбите за одобряване на предлага­ните асоциации [132]. Указ 49 предостави и други процедурни указания, отнасящи се до получаването на това разрешение и сдържате в явна форма препоръката към ССО да прекратят всякакви договорености, во­дещи со "неблагоприятни резултати от гледна точка на финансите и чуждестранния обмен" [133].

Поредна стъпка с непосредствено отношение към действието на българо-чуждестранните асоциации, действуващи в България, беше издаването на Наредба 11 [134], една съвместна разпоредба на Министерство­то на финансите и търговията и на Комитета по цените. Наредба 11 из­лезе на 30 декември 1987 г. Той съдържа таблица, определяща таксите, които асоциациите трябва да заплащат за използването на недвижима собственост, водни ресурси, гори и сгради.

В допълнение към разгледаните по-горе инициативи, имащи пряко отношение към законовия режим, уреждащ действието на българо-чуждестранни асоциации в България, през 1987 г. бяха прокарани още два указа, оказали съществено влияние върху климата на чуждестранното инвестиране в България. Първо, на 14 юли 1987 г. Държавният съвет издаде Указ 2242 [135], разрешаващ на Министерския съвет да създава безмитни (за свободна инициатива) зони в българските речни и морски пристанища, на международни летища, в транспортните центрове и в други международни и търговски центрове, включително туристически­те. Правилникът за изпълнение на този Указ беше издаден от Министер­ския съвет на 6 ноември 1987 г. [136]. (До юни 1990 г. Министерският съвет беше разрешил създаването на пет такива зони в следните градо­ве: Русе, Видин, Пловдив, Бургас и Свиленград).

На второ място, беше предприета стъпка, която трябваше да окаже последствия върху структурата на цялата икономика на България: на 19 юни 1987 г. Министерският съвет публикува Указ 33 [137], който реформира българските търговски банки чрез въвеждането на двустепенна банкова система. Основната промяна в банковото дело беше извежда­нето на заемодателната функция, обслужваща деловата сфера, вън от централните функции на Народната банка и прехвърлянето й към наско­ро разширената мрежа от "търговски" банки, които приемат депозити и осигуряват заеми за ССО на конкурентни начала [138].

Намерението на тези нови правилници и укази беше да изчистят, рационализират и разширят тъканта на икономическите реформи, законодателно провеждани през предишните няколко години. През януари

1989 г., обаче, Държавният съвет възприе един напълно нов закон, уреж­дащ чуждестранните инвестиции, който отмени Указите 535, 31 и 49. То­зи нов закон - Указ 56 [139], въведе широкообхватна система от нови закони и правилници, уреждащи стопанската дейност в България. Освен че отмени Указ 535, Указ 56 чувствително промени редица други части от българското законодателство в опита си да отвори българската ико­номика към силите на пазара [140]. Указ 56 беше изменен през 1989 г. и още веднъж - през 1990 г. През 1989 г. бяха публикувани, а през 1989 г. и 1990 г. изменени и Правилникът за прилагане на Указ 56 и Постановле­ние 2 на Министерския съвет за прилагането на Указ 56 [141].

 

Указ 56 - изменения и правила за прилагането му.

Указ 56 представлява значителна крачка напред при определяне на благоприятните условия за чуждестранни инвестиции в България и на статута им. При все това, в него продължават да съществуват чуждестранни контрастимули по отношение на инвестирането от чужбина. Това са контролът, упражняван от държавата чрез изискването за осигурява­не на министерски разрешения за създаването на някои видове предп­риятия в областта на частния бизнес и запазването на държавната собственост върху много видове имоти.

Чуждестранните лица, които могат да разчитат на защитата на Указ 56, включват юридически лица с чуждестранен юридически адрес, граждани на чужда страна, които непосредствено преди предприемането на стопанска дейност в България са имали постоянно местожителство в чужбина и български граждани с постоянно местожителство в чужбина. Указ 56 осигурява на всички чуждестранни лица еднакви икономически и юридически условия за инвестиране, с изключение на лицата от стра­ни, които провеждат дискриминационна политика спрямо български фирми [142].

Чуждестранните лица, развиващи дейност за реализиране на печалби в България, трябва да я провеждат чрез филиал или фирма. Независима стопанска дейност може да се предприеме от чуждестранни лица само с разрешение на министъра на външно-икономическите връзки. Анало­гично, чуждестранни лица могат да откриват търговски представителст­ва с разрешение на министъра [143].

Чуждестранни лица могат да основат филиал или дъщерна фирма са­мо с разрешение на министъра. Дъщерната фирма е юридическо лице и трябва да се регистрира в районния съд, където е нейният юридически адрес. Юридическото лице започва да съществува от датата на публику­ването на решението за регистрация в Държавен вестник. Дъщерната фирма може да изпълнява само дейностите, упоменати в разрешението. Ако дейността на дъщерната фирма претърпи промяна, трябва най-нап-ред да се осигури ново разрешение [144].

Чуждестранни лица могат да издават или получават акции на фирми с ограничена отговорност или да вземат участие във фирми с неограни­чена отговорност само като партньори с ограничена отговорност. Кога­то чуждестранното участие във фирмата надхвърля 49%, е необходимо разрешение от министъра на икономиката и планирането [145]. Чуждестранни лица могат да придобиват акции и да основават смесени акцио­нерни фирми. Когато чуждестранното участие надхвърля 20% е необходимо да се получи разрешение от министъра на финансите. Чуждестранните лица трябва да депозират изцяло стойността на издадените от тях акции. Фирми с ограничена отговорност с чуждестранно участие над 49% и акционерни фирми с такова участие, надминаващо 20% могат да бъдат основатели и да придобиват акции от акционерни фирми само с разрешение на министъра на финансите [146].

Фирми с чуждестранно участие над 49% (20% за акционерните фирми) и повече от 5 милиона лева в конвертируема валута, както и филиа­ли на чуждестранни лица, се освобождават от данъци върху печалбата за срок от пет години, когато развиват стопанска дейност във високотехно­логични области, в селското стопанство и хранително-вкусовата про­мишленост [147]. Печалбите от стопанската дейност в зоните за свободна търговия се освобождават от данъци през първите пет години [148].

Чуждестранните лица могат да прехвърлят в чужбина печалбите, спечелени в чужда валута, както и частта от своя ликвидационен диви­дент, която е в чужда валута. Извън това, възможността за чуждестран­ните лица да репатрират своите доходи от България е ограничена от правото на Българската народна банка да ограничава обмена на българ­ски левове в чужди валути до следните три случая: когато чуждестран­ното лице изнася от България компенсация за експроприирани инвестиции; изнася своя ликвидационен дивидент или е реализирало пе­чалба в български левове от стопанска дейност чрез договор с компе­тентна държавна институция [149].

Състоянието на собствеността в България е определено от Конституцията, Закона за собствеността и Указ 56 след измененията. Според тези документи всички видове собственост в България, независимо дали ста­ва дума за държавна, частна или на чуждестранни юридически и физи­чески лица, общинска, кооперативна и на обществени организации, са равнопоставени. Някои видове собственост могат да бъдат притежава­ни единствено от държавата. Държавният монопол включва подземни­те изкопаеми, естествените енергийни ресурси, ядрената енергия, железопътния транспорт, пощите, телеграфите, телефонните комуника­ции, радио- и телевизионното излъчване, горите, водните ресурси и пъ­тищата с национално значение. Чуждестранните граждани и чуждестранните юридически лица не могат да придобиват собственост върху селскостопански земи. Фирми с чуждестранно участие и филиали на чуждестранни юридически и физически лица не могат да придобиват собственост върху земя, подземни пластове, гори или води. Като се ос­тавят настрана тези значителни изключения, частният инвеститор може да придобива движима и недвижима собственост, но съществуват ограничения за придобиването на недвижими имоти от страна на чуждестранни юридически и физически лица, както следва: а) чуждестранни граждани с постоянно местожителство в България могат да придобиват недвижима собственост на територията на България по същия начин както и българските граждани; б) чуждестранни граждани с постоянно местоживеене в чужбина могат да придобиват недвижима собственост в България само с разрешение на министъра на финансите, като това право не важи за граждани на чужди страни, които осъществяват диск­риминация срещу придобиването на недвижима собственост от българ­ски граждани; в) чуждестранни юридически лица могат да придобиват недвижима собственост само чрез парламентарен закон, постановление на Министерския съвет или международна договореност. Ако чуждест­ранното юридическо лице е филиал или фирма с чуждестранно участие, регистрирани в България, те могат да придобиват права за строеж и права за ползване (usofructus) на недвижимите имоти през определен период, за да може да се развива стопанската дейност. При прекратява­не на дейността на чуждестранното лице в България, българският парт­ньор или държавата имат право да закупят недвижимата собственост [150].

Чуждестранните инвестиции, независимо дали са на индивиди или на юридически лица, са защитени от държавата - те не могат да бъдат конфискувани или да им бъде наложен арест с административна процедура. Инвестициите в движима собственост не могат да бъдат експроп­риирани. Инвестициите в недвижима собственост не могат да бъдат отчуждавани, освен за държавни или обществени нужди, които не могат да бъдат задоволени по друг начин. Законът предвижда съдебна проце­дура в случаите на експроприация. За експроприираните инвестиции чуждестранното лице получава обезщетение по взаимно съгласие или според присъждането на районния съд, в случай че не се достигне до съгласие [151].

Трудовите отношения с филиали, фирми с чуждестранно участие, както и със служители или лица, развиващи самостоятелен бизнес, се уреждат от трудов договор. Страните могат да преговарят по количест­вото на компенсацията, заплащана в чуждестранна валута, независимо дали страната е български или чуждестранен гражданин. Българското трудово законодателство, обаче е приложимо към следните въпроси: а) служителите трябва да се осигуряват срещу временна или постоянна нетрудоспособност в съответствие с българското осигурително законодателство; б) чуждестранните работодатели трябва да заплащат социал­на осигуровка в размер 30% от изплащаната на служителите компенсация; в) трудовите спорове, по които български гражданин е страна, трябва да се разглеждат от български съдилища, а ако спорът е с чуждестранен гражданин - съгласно трудовия договор [152].

Спорните въпроси между чуждестранни лица, филиали, фирми с чуждестранно участие и български фирми и други лица трябва да се решават от български съдилища или по споразумение на страните. Споровете могат да се решават чрез арбитраж [153]. В настоящия мо­мент в България няма действащ търговски кодекс. Предишният търговски    кодекс, приет през 1897 г., е отменен  по времето на комунистическия преврат през 1947 г. В условията на командната иконо­мика от комунистическата ера, съществуването на търговския кодекс бе неуместно.