Доклад върху проекта за икономическирастеж и преход към пазарна икономика в България

 Резюме

Българската икономика се намира в период на сериозен упадък. Една от основните причини за него е използването на парична единица, която нито има стойностно покритие, нито е конвертируема. Следователно България по необходимост трябва бързо да предприеме фундаментална парична реформа.

Ефективни парични реформи могат да се осъществят и да бъдат успешни, не само ако се гарантират пълните права на частната собственост, но и ако функционират истински пазари на стоки и услуги без контрол върху цените.

За да смекчи съществуващите икономически трудности и да улесни паричната реформа, България трябва незабавно да узакони свободното обръщение на чужди валути и да разшири и либерализира съществува­щите валутни търгове.

Възможностите за избор на парична реформа, сред които България би могла да избира, са следните: "разширена система на книжни пари", "система на емисионната банка (валутен съвет)", официално или неофициално използване на "парите на чужда държава" или използването на "златен стандарт" или "стандарт на стоковата кошница".

Системата на книжни пари не би могла да функционира по антиинфлационен начин, докато не се елиминира в значителна степен нарастващият държавен дефицит. Бързото елиминиране на дефицита би могло да доведе до увеличение на безработицата над политически допустими­те граници. Следователно въвеждането на системата на книжните пари, без в същото време да се позволи на разрастващия се частен бизнес сво­боден достъп до държавни и частни финансови средства за изпълнение на договорите и сделките на частни фирми, би причинило само допъл­нителни трудности.

Системата на емисионната банка незабавно би дала на България сил­на парична единица, а би имала и предимството на една деполитизираща парична политика. За съжаление една функционираща система на емисионна банка изисква значителни валутни наличности, с които България не разполага и е малко вероятно да придобие в близко бъдеще.

Разновидност на системата на емисионната банка е система, при коя­то централната банка пуска в обръщение пари, които могат да бъдат обменяни по фиксиран курс. (Това е тъй наречената система на споразуменията от Бретьн Удс.) Тази разновидност е всъщност частич­на система на емисионна банка, която все още изисква значителни ва­лутни наличности.

България би могла да реши изобщо да се откаже от контрол и еми­сия на собствени пари и да премине към използуването на парични еди­ници на други държави или на емисиите на частните банки. Използуването на чужди парични единици има предимството на деполитизиращи парични средства, но подлага страната на непредвидими действия от страна на страните, чиято валута се използва. Това накърня­ва и чувството за национален суверенитет. Парите, пускани в обръще­ние от частни банки и които нямат достатъчно стоково покритие изискват определена степен на развитие на частен пазар на капитали, което в България би могло да отнеме няколко години.

България е с твърде малка по мащаб икономика, за да премине самостоятелно към златен стандарт, но би могла да използува стандарта на стоковата кошница. Една прецизно разработена система на стоковата кошница има предимствата, че може да осигури парична единица с действително покритие, незабавна конвертируемост и валутна система, която може да се внедри паралелно със съществуващата парична систе­ма. Следователно тази алтернатива е свързана с най-ниски разходи и но­си най-малък риск.

В резюме може да се каже, че необходимата парична реформа в България трябва да протече по следния начин:

1. Да се започне с парична стабилизационна програма на лева чрез незабавни големи съкращения на кредитите, предоставяни на държав­ните предприятия и чрез съкращаване на дефицита на държавния бюджет посредством намаляване на разходите и премахването на це­новия контрол.

2. Незабавно да се разреши: а) свободното обръщение на чуждестранни валути; б) договорите да се сключват в чужда валута и в) неконтроли­раните цени да се обявяват в чужда валута. Казаното по-горе е необ­ходимо, защото в близко бъдеще левът няма да може да осигури адекватно необходимите парични функции даже и при прилагането на подходяща стабилизационна програма. Необходимо е да се разреши на частния сектор да има "надеждни пари", за да осигури необходи­мите работни места и да развива производството на достатъчно сто­ки и услуги.

3. Да се позволи свободното развитие на ценни книжа и заместители, със стоково и финансово покритие, които могат да прераснат в силна и солидна българска валута.

Проблемът: Кризата в българската икономика.

Трудно е да се преувеличи сериозността на настоящето състояние на българската икономика. Съвкупният обществен продукт стремглаво спада заедно с промишленото производство. Безработицата нараства и според някои изчисления може да достигне 100 000 преди края на 1990 г., а според Световната банка към края на 1991 г. може да достигне 470 000. Наличните пари и кредитите нарастват бързо - ситуация, върху която централната банка почти няма контрол. В резултат на това инфлацията нараства бързо и може да достигне от двуцифрените числа през тази го­дина до трицифрени през следващата.

Част от инфлацията е резултат от еднократното нагаждане на цените към факторите на търсенето и предлагането, след като цените бяха освободени. Еднократното нагаждане би могло да бъде приемливо, ако страната не беше изправена пред допълнителна лавинообразна инфла­ция.

Съществуващата система за образуване на цените по администрати­вен път доведе до огромни диспропорции в икономиката, неправилно преразпределение на ресурсите и намаляване на стимулите за производство на стоки и услуги за населението. Според някои оценки в резултат на икономическия спад 90% от хората сега живеят под “социалния минимум”, установен според българските стандарти. Поради полити­ческия натиск заплатите сега се увеличават с по-бързи темпове от про­изводителността и това несъответствие се задълбочава.

През последните няколко години дефицитът в държавния бюджет се увеличава непрекъснато. Както изглежда, правителството вече не може да контролира нарастването му. Освен това поради отсъствието на па­зар на капитали, вътрешният бюджетен дефицит и субсидиите, давани на държавните предприятия, се покриват от пари без стоково покритие (т.е. просто се печатат пари, за да се покрие дефицитът).

България страда и от огромен външен дълг. Размерът на дълга в конвертируема валута през март 1990 г. наближаваше сумата от 9,2 милиар­да долара. Тъй като приходите от външнотърговския обмен на страната бяха недостатъчни за обслужване на дълга, България прибегна до намаляване на валутните си резерви, за да балансира плащанията му. Прави­телството беше принудено да обяви мораториум върху плащанията по главницата на външния си дълг през април 1990 г., а сега замрази и плащанията по лихвите му. Тези действия възпрепятстваха откриването на голяма част от необходимите акредитиви и намалиха възможността за международен стокообмен на тези български предприятия, които рабо­тят за износ и се нуждаят от закупуване на суровини и материали.

На свой ред това рязко намали износа от България. В момента страната изживява силно спадане на износа и вноса, което още повече ще изостри дефицита и допълнително ще понижи действителния жизнен стандарт на народа.

Страните - членки на СИВ изоставят системата на плащане с преводни рубли и преминават от януари 1991 г. към плащане в твърда валута, което още повече ще утежни положението на България. Тя се изправя пред много по-сериозни проблеми от другите източноевропейски стра­ни, защото Съветският съюз е едновременно най-големия потребител и доставчик в нейната икономика. Тъй като кризата в СССР се разширява и задълбочава, Съветите все повече се превръщат в ненадежден потре­бител и доставчик. Много от продуктите, които българите произвеждат и продават в Съветския съюз, нямат друг пазар по света и за България няма да е лесно веднага да намери други пазари за своите продукти.

Другите държави дължат на България около 2,6 милиарда долара, но за жалост перспективите тези пари да се издължат не са големи. Най-големият длъжник на България е Ирак с 1,2 милиарда долара, които се изплащаха в доставки на нефт преди развитието на кризата в Персийския залив. Други по-главни длъжници на България са Либия, Алжир, Етио­пия, Ангола и Никарагуа - страни с не особено добро платежно състоя­ние.

Накрая, в резултат на бързо влошаващите се икономически условия, България губи едно от главните си предимства - част от най-добре обученото и квалифицирано население, предимно млади хора, напускат страната.

Една икономика не може да функционира добре и да бележи икономически растеж, ако няма парична единица, с която хората да могат да купуват широк асортимент от стоки и услуги и която да е свободно конвертируема. Парите трябва свободно да изпълняват функцията си като платежно средство, средство за обмяна и стойностна ценност. Българс­кият лев не удовлетворява посочените по-горе цели.

Българите имат слаба представа какви стоки и услуги ще могат да се купуват с българския лев през следващата година, а още по-малко - след пет години. Без наличието на задоволителна сигурност, че парич­ната единица ще поддържа покупателната си способност за един по-продължителен период от време, икономическото планиране в отделните фирми става почти невъзможно. Всички започват да избягват инвестирането и спестяването, а прибягват към презапасяване със стоки, което води до загуби и изкуствен дефицит. Това особено засяга спестовното дело в България, където лихвеният процент е фактически отрицателен за вложителите. Това кара хората да не влагат парите си във финансови­те авоари, което пък води до недостиг на средства във фондовете за ин­вестиране. В същото време, ако инвеститорите не са сигурни дали ще могат да възвърнат капиталовложенията си поради влиянието на парич­ни фактори, те ще намалеят. В резултат се формира по-малко капитал, което пък води до намаляване на производителността и понижаване на жизнения стандарт, което нямаше да се случи, ако съществуваше ста­билна парична единица.

Алтернативни парични системи

България има нефункционална парична система. Тя няма друг избор освен да извърши реформа и разполага с няколко алтернативи, изброе­ни по-долу:

1. Възстановяване на икономиката с централизирано планиране, при която парите имат пасивна функция и централната банка разпределя кредитите и пуска пари в обръщение.

2. Система на книжни пари. Това е системата, която преобладава в големите страни на Запад, при която централната банка определя сте­пента на паричното нарастване и до голяма степен и лихвения процент.

3. Парична система от типа на възприетата в Хонгконг, при която емисионна банка издава и регулира наличието на парични знаци в страна­та на основата на количеството чужда валута, която страната притежава. Обикновено за парична основа служат чуждите валути на основните търговски партньори.

4. Използуването на пари на чужда държава. Някои малки страни по света са възприели нечия чужда валута за собствена. В няколко стра­ни се използува щатският долар, а в повечето държави от Западна Африка се използува френският франк. Разновидност на тази система е вариантът, при който правителството не издава пари, а позволява на участниците в частния пазар сами да определят коя валута да из­ползват; техният избор е между парите, пуснати в обръщение от бан­ките, или парите на другите държави.

5. Използуването на златен стандарт или на стандарта на някоя друга стока или стокова кошница. При тази система както правителството, така и частните банки могат да пускат в обръщение парични единици.

В следващия раздел накратко са разгледани споменатите по-горе възможности и е обсъдена приложимостта им към положението в България.

1. Икономика с централизирано планиране. Политическата обстановка в България и в света показва недвусмислено нежизнеспособността на тази алтернатива. Икономическият растеж във всички икономики през последните години направо спря. По своята същност системата с централизирано планиране достига точка, след която не може повече да расте. Не е тук мястото да се критикуват противоречията, присъщи на социалистическите икономики с централно плани­ране, но се надяваме, че читателите разбират защо централизираната социалистическа икономика вече не е разумна алтернатива. Това се отнася особено за България, като се има пред вид разпадането на сис­темата на СИВ.

2. Система на книжните пари. Повечето парични системи на Запад сега са от този тип. При тях има централна банка, която определя ръста на наличните парични средства, а често и лихвения процент. Тези системи се характеризират с пари, които не са явно обвързани с някаква стока, например злато. От времето, на разпадането на Бретънудската система в началото на 70-те години, когато беше премахнато обвързването на долара със златото (т.е. вече не се гарантираше злат­ното покритие на долара), основните системи на книжни пари се ха­рактеризират с устойчива и всепроникваща инфлация. При големите икономики тя се задържа на управляемо равнище в интервала на едноцифрените числа, като голяма част от тези страни поддържаха ин­флация от около 2-6% през повечето години. Дори този относително скромен размер на инфлацията обаче действаше деструктивно на икономическия растеж. За щастие в резултат от прилагане на усъвър­шенстваните инструменти на пазарите на капитал, например оценки на паричния пазар и други различни форми на квази-индексирани фи­нансови инструменти, вложителите можаха да се предпазят от най-тежките последици на инфлацията. Тенденцията към по-ниски облагания на спестяванията както чрез намаляване, така и чрез отлагане на облагането на спестяванията, позволи на повечето Западни страни да постигнат относително висока степен на формирането на капитали през 80-те години.

На големите страни в света беше трудно да управляват системите на книжни пари, а фактите показват, че повечето по-малки страни срещна­ха още по-значителни трудности при успешното управление на чисти системи на книжни пари. Причините за тези трудности въобще не са из­ненадващи. Преди всичко във всяка страна винаги се прилага полити­чески натиск, за да се увеличи наличието на парични средства с по-голяма скорост, отколкото снабдяването със стоки и услуги (т.е. той по същество е насочен към инфлацията). Точно затова много правител­ства се опитват да основат независими централни банки, най-малко за да изолират частично паричната система от политическия натиск, но и това се оказва почти невъзможно.

На второ място, средствата или инструментите, които централните банки използват, за да провеждат парична политика, са твърде неточни. Така че между паричните ускорители и спирачки и паричния двигател има много хлабави и изплъзващи се връзки. В резултат на това грешки­те и претоварването на паричните ускорители и задръжки са общи характеристики на тези системи. За жалост повечето централни банки и международни организации като Международния валутен фонд препоръчват именно тях, отчасти защото на участниците им се струва, че мо­гат да управляват системата по-добре, отколкото показва емпиричният опит.

Всички обаче са съгласни в едно, че за да може системата да функционира, са необходими няколко условия. За нещастие част от тях не съществуват в България. Първо, на практика всички цени трябва да се определят от пазара, защото те са информация, т.е. мотивират бъдещите производства и разпределението на оскъдните ресурси. Без тази ценова информация нито икономиката, нито паричната система могат да функционират нормално. Това се отнася, разбира се, до всеки действителен паричен режим. Второ, общият размер на дефицитните разходи от страна на правителството, включително и на правителствените кре­дити, предназначени да покрият текущите задължения на държавата или на частния бизнес, трябва да бъдат минимални. Това е особено важно за икономики, които нямат добре развити пазари на капитали, защото означава, че голяма част от направените от правителството дългове и дефицитните разходи ще бъдат покрити с емисия на допълнителни парични средства. Този излишък от пари директно преминава в по-ви­соки равнища на инфлация.

Трето, за да бъде ефективна системата на книжни пари изисква свободен режим на валутния курс и вътрешна конвертируемост на паричната единица. Без свободна конвертируемост на валутата по курс, определен от пазара, правителството или ще надцени валутата, което ще затвори експортните пазари и на свой ред ще намали размера на ва­лутните средства, необходим за осигуряване на вноса, или ще я подцени, което ще доведе до “изтичане” на ресурси от страната. И двете алтерна­тиви водят до неправилно и изцяло погрешно икономическо преразпре­деление и възникване на черни пазари на пари. Използването на частичен контрол върху цените или на купонна система подкопава це­лостта на парите и на свой ред ражда черни пазари.

Още веднъж трябва да се каже, че конвертируемостта е необходимо условие за всяка пълноценно функционираща и жизнеспособна парична алтернатива. България обаче не може да прилага фиксиран валутен курс, поради липсата на валутни резерви. Следователно България тряб­ва веднага да възприеме системата на плаващ курс. Първоначално това може да се направи чрез разширяване на съществуващата система от търгове, така че всеки, който има нужда от обмяна на валута, да може често да я върши.

В заключение трябва да се отбележи, че използването на системата на книжни пари от малки държави ги изправя пред риска от резки про­мени в политиката на главните централни банки.

Условията за успешен режим на книжни пари са желателни и необходими в хода на времето за бърза степен на икономически растеж. А е възможно необходимите за него условия да се създадат почти веднага след прилагането на тъй наречената "шокова терапия", каквато наскоро изпита Полша.

"Шоковата терапия" има очевидни предимства, но има и някои "жестоки" страни. Трябва да се повтори, че положението в Полша е добър пример за предимствата и недостатъците й. Първото предимство е, че стоките веднага се появяват на пазара. Стокови позиции, които не могат да се осигурят от собствено производство, се внасят и по този начин потребителят може да получи всичко, което пожелае във Варшава, сти­га да има пари да го плати. Елиминирането на изкуствено наложените ограничения в снабдяването дава възможност колелата на производст­вото да се задвижат отново. Главен недостатък е, че нерентабилните държавни предприятия, неразполагащи вече с лесно достъпни кредити, са принудени да се освободят от част от трудовите си ресурси или изця­ло да се закрият. Това води до стремглаво покачване на безработицата. В същото време цените растат бързо и още веднъж, както показва положението в Полша, съществува еднократен ценови ефект, възникващ от нагаждането на цените към международните пазарни равнища или към реалните производствени разходи, след което инфлацията бързо спада.

Но за един кратък период повечето, ако не всички хора, понижават жиз­нения си стандарт.

България изпитва и ще продължава да изпитва през следващите месеци, а може би и години, последиците от повишаване на безработицата и спад в реалните доходи на голяма част от населението, независимо от политическата алтернатива, която избере. Следователно истинският въпрос, с който се сблъсква българското правителство, е има ли друга алтернатива, която да ускори по-голямото предлагане в икономиката. Бързият растеж на предлагането е необходим както за осигуряване на заетостта на работниците, подлежащи на освобождаване от съществуващи предприятия, така и за осигуряване на допълнителни стоки и услуги с оглед повишаване на конкуренцията в ценообразуването и подобрява­не на жизнения стандарт.

За щастие съществуват алтернативи за придвижване или към режим на книжни пари чрез незабавна "шокова терапия", или постепенно реализиране на чист режим на книжни пари. И двете алтернативи ще смек­чат непосредствените трудности, пред които са изправени хората и ще доведат до по-бърз обрат в икономиката, насочен към по-бързи темпове на растеж. Тези алтернативи ще бъдат разгледани по-подробно при обсъждането на възможните парични режими, което следва по-нататък.

3. Система на емисионната банка Известен брой малки и много успешно развиващи се икономики са използвали тази възможност, при която централната банка е заместена от "емисионна банка (валутен съвет)". Хонгконг и Сингапур са най-успешните примери на внасящи петрол страни, които използват емисионна банка. Сър Алън Уолтърс описва банката на Хонгконг, по следния начин:

Хонгконг няма централна банка и парична политика. Има просто емисионна банка, която разменя паричните знаци на Хонгконг за до­ларови банкноти с отчитане на съществуващия курс от 7,8 (с малък резерв в двете посоки за покриване на разходите по размяната). От друга страна Великобритания, Германия и Франция имат мощни цен­трални банки, които пускат в обръщение много силни пари чрез анга­жиране в операции на открития пазар. Те могат и наистина разнообразяват шконтовите си проценти на краткосрочните парични пазари, за да установят това, което според тях са "подходящи" финан­сови условия. Емисионната банка на Хонгконг няма такива пълномо­щия. Тя не играе никаква роля на кредитния пазар, няма възможност да влияе на лихвените проценти и няма никаква дискреционна власт. Това е просто едно ведомство за превръщане на валута, чиито функ­ции са сведени до работа с този фиксиран курс. Централна банка на Хонгконг всъщност е Управителният съвет на федералната банка на САЩ (Б.пр.- Национална банка на САЩ), над който Хонгконг няма какъвто и да било контрол и оказва минимално или никакво влияние. Всъщност Хонгконг е подчинил суверенитета си на паричната поли­тика на САЩ. В смисъла на една парична политика, съществуването на емисионна банка е равносилно на това щатският долар да цирку­лира в Хонгконг. Единствената разлика е, че това е друга валута, представляваща допълнително законно платежно средство, облагано с данък за пускането му в обръщение, който се плаща от собственика на емисионната банка — правителството на колонията. [1]

Използването на емисионна банка изисква пускане в обръщение на собствена валута, която е лесно конвертируема в чужда валута при точ­но определен и фиксиран курс. Изисква се също собствената валута да бъде осигурена с ликвидни резерви, съхранявани от банката, които тряб­ва да са равни или по-големи от стойността на собствената валута, пус­кана в обръщение и деноминирана в чуждата резервна валута. Голямото предимство на системата на емисионната банка е, че има дисциплина на конвертируемостта при фиксиран курс с покритие от чужда валута. Това внася надеждност и доверие в собствената валута. Нормално функциониращата система на емисионна банка деполитизира паричната сис­тема и изолира обществените средства от действията на безотговорни политици. Друго предимство е, че емисионната банка овладява неинфлационния данък върху пускането на пари в обръщение. Това става, за­щото отговорностите на банката не носят печалба, докато резервните авоари представляват предимно носещи процент облигации, които са депозирани в издаващите ги банки. Емисионните банки най-често само издават банкноти и монети. Ортодоксалните емисионни банки практи­куват поддържане на резерви от 100 до 110% в чужда валута. Логиката в поддържането на резерви над 100% е в осигуряването на буфер, ако облигациите или другите чужди авоари започнат да губят стойност.

Професорите Ханке и Шулер описват как една емисионна банка би могла да функционира в източноевропейска страна като България.

Емисионната банка ще трябва да замени Националната централна банка. Новата банка ще отдели настрана авоарите в чужда валута, осигуряващи резерв от 100-110% срещу нови банкнотни емисии. От какво количество чужда валута ще се нуждае емисионната банка, ще зависи от валутния курс на новите банкноти по отношение на резер­вите в твърда валута. Този курс най-добре може да се определи чрез плаващ курс на старата валута спрямо твърдата. След разумен пе­риод на наблюдение на плаващия курс, емисионната банка може да фиксира "точния" курс на новата валута по отношение на резервната валута (или валути). Ако правителството няма достатъчно чужда ва­лута, може да заеме от Западни правителства и/или от международни организации, като декларира, че ще върне дълга от лихвения процент на резервните авоари в чужда валута. Да си припомним, че съвкупни­те печалби на банката ще се появят от разликата между лихвения процент върху инвестициите й и пуснатите в обръщение банкноти, ко­ито не носят лихвен процент на притежателите си. Докато лихвените проценти върху инвестициите на банката превишават заемните лих­вени проценти, тя може да събере значително количество чужда валу­та за покритие на издадените банкноти.

Фиксираният валутен курс и резервната валута са жизнено важни. Всички успели емисионни банки са имали фиксиран валутен курс. Фиксираният курс налага дисциплина, която вероятно не би била тол­кова строга при чисто дискреционна парична политика. Всъщност ед­на потенциална слабост на правителствените емисионни банки е фактът, че няма абсолютен начин да се попречи на правителството да принуди банката да девалвира валутата поради вътрешно полити­чески причини.

Интересно е да се отбележи, че единствената емисионна банка, която е действала в Източна Европа “Danziger Zentralkasse A.G.” е била принудена да прекрати дейността си, защото политиците са искали по експанзивна парична политика. През октомври 1920г. " Zentralkasse " пуснала в обръщение "псевдо" гулдени в открития град Данциг (сега Гданск). Те са били осигурени 100% с британски лири стерлинги като резерва, която се е съхранявала в Bank of England. До момента на поглъщането на “Zentralkasse” от страна на банката в Данциг през март 1924 г., “Zentralkasse” е поддържала фиксиран курс от 25 "псевдо" гулдена за лира стерлинга и е осигурявала стабилна валута. [2]

България ще е изправена пред два основни проблема, ако опита да възприеме системата на емисионната банка. Първият е липсата на чуж­да валута и вероятно няма да е толкова лесно да се заемат необходими­те количества от Западните правителства и международните организации, както твърдят Ханке и Шулер. Вторият и по-важен проб­лем е, че системата на емисионната банка все още зависи от увереност­та на гражданите и на деловите среди, че политиците няма да девалвират валутата, дори да имат всички пълномощия да го направят. Без стабилна международна опора на паричната система, няма да има достатъчно вяра, че и новите политици и правителства ще работят с нужната отговорност. Освен това допълнение трябва да се каже, че дори при система на емисионна банка валутата може да пострада от инфла­ция, ако резервната валута на съответната страна или страни бъде във­лечена в инфлационна или безотговорна политика. Но дори в такъв случай емисионната банка очевидно ще бъде по-добра от съществува­щата система, въпреки че и тя ще изисква същия вид "шокова терапия" на икономиката, както и система на книжните пари. Системата на еми­сионната банка ще осигури на България валута не по-стабилна и добра от валутата или валутите, използвани като резерва.

Има вариант на системата на емисионната банка, който е изпробван в няколко страни и при който централната банка издава парични едини­ци, които могат да бъдат обменяни срещу чуждестранна валута на фик­сирана цена. Тази система по същество е емисионна банка с частични резерви, доста напомняща Бретънудската система. За съжаление има няколко проблема, свързани с тази система, поради които тя е неподхо­дяща за България. Първият и най-важен проблем е, че отново се изиск­ват значителни резерви в чужда валута. Вторият е, че тя не предпазва финансовите власти от прилагане на инфлационна политика до изчерп­ване на резервите от чужда валута, което пък води до рязка девалвация. Третият проблем е, че системата отново се сблъсква с проблемите за резервната валута.

Емисионната банка има предимството, че изцяло елиминира мест­ния политически натиск за инфлация на паричните запаси и не изисква страната да има централна банка или да решава проблемите, с които се сблъсква тя. За малките икономики, които са в географска близост с голямата страна, чиято валута използват или са изцяло икономически доминирани от нея поради инвестиции, туризъм и др., такава система има здрав смисъл.

Използването на паричната единица на друга държава има няколко сериозни недостатъка. Страната е изцяло зависима от страната, чиято валута е избрала за резерв в паричната си политика. Много е лесно за страна, чиято валута се използва, да се ангажира в икономическа война срещу зависещата от валутата й държава. Да припомним само икономическите щети, които САЩ нанесоха на икономиката на Панама. До го­ляма степен САЩ имаха възможност да нанесат този икономически удар, защото панамците използваха щатския долар. Освен това много страни поради национална гордост и в израз на суверенитета си предпо­читат да използват собствена парична единица. Изключението може би ще дойде от развитието на истински многонационални валути като екю или специалните права за тираж (СПТ). Екю, на основата на цените (т.е. стойността се фиксира според стоковата кошница) или СПТ на ос­новата на цените, евентуално може успешно да се превърне в основна световна валута.

Ако България реши да използва валутата на чужда държава, ще тряб­ва да избира между германската марка, щатския долар, екюто или СПТ. Използването на която и да е от тези валути подчинява България на паричната политика на съответните централни банки, т.е. на Герман­ската федерална банка или Федералната банка на САЩ или на централ­ните банки, формират екюто или СПТ. Тези четири алтернативни валути са очевидно по-добри от българския лев, но никоя от тях не е аб­солютно стабилна по отношение на цената си или предсказуема по от­ношение на действията на съответната централна банка.

Още веднъж трябва да се каже, че както при разгледаните по-горе системи, така и тук никаква чужда валута не може да бъде използвана като национална парична единица, докато българската икономика не се превърне в истинска пазарна икономика със свободни цени и частна собственост. Използването на някоя от тези валути от българските граждани и в стопанската дейност по време на прехода ще го подпомог­не и ще смекчи икономическите трудности. Вече няма причини на бъл­гарските граждани и предприятия да се забранява да сключват договори във всяка чужда валута, която пожелаят и да я притежават както в брой, така и на влог в български или чужди банки. Предоставянето на такава валутна свобода ще позволи на много българи да се защитят по време на икономическия преход.

Важно е също така българското правителство да устои на опитите да се установи контрол върху цените в чужда валута, дори и върху малкото групи стоки, върху които ценовият контрол в лева може да се запази през част от преходния период. В условията на валутна свобода прави­телството ще даде възможност на хората да прехвърлят средства и да сключват договори в чужда валута. Това не означава, че чуждите валути трябва да станат законно платежно средство, задължително за българс­кото правителство, нито пък че то трябва да плаща в други валути, ос­вен в лева. Свободното обръщение на чужди валути без никакви ограничения на практика ще създаде конвертируемост. Трябва да се съз­дадат частни законни пазари за обмяна на валута, които само ще подпо­могнат икономическия прогрес, при положение, че валутните резерви на държавата са изчерпани.

Златният стандарт има няколко предимства. Най-важното от тях е, че запасите от злато не са се определяли чрез политически средства, а са се определяли от разходите по производството му, свързани с цената. При положение че запасите от злато са били определяни ендогенно, количеството пари, пускани в обръщение от частни или държавни банки, стриктно се е ограничавало от желанието на населението да го поддър­жа на това равнище при преобладаващата цена. Тези характерни черти на златния стандарт са предпазвали политическите власти от предиз­викване на инфлация на паричните количества, а оттук са били избягва­ни и резките колебания в стойността на парите. На практика обаче златните стандарти не са безупречни. Като всяка друга стока, която из­пълнява ролята на паричен еквивалент, тя просто отразява промените в относителната й цена спрямо общата стойност на парите, а не някаква реална постоянна стойност. И по-точно, като се има предвид сравнител­но ограниченото снабдяване със злато през периодите, когато търсенето на пари е нараствало бързо, то е могло да се удовлетворява единствено чрез дефлация. От друга страна периодично са били откривани нови златни находища и са били подобрявани технологиите в минното дело и преработката на злато, което пък е причинявало инфлация.

С отказването на страните от златния стандарт те са се насочили към количествени парични стандарти. Това означава, че стойността на пари­те се е определяла от количествените показатели на търсенето и предлагането. Както вече беше обяснено, количествените или "книжни" (без покритие) стандарти водеха до постоянна инфлация, в условията на оказване на политически натиск върху финансовите власти да увелича­ват паричните наличности по-бързо от снабдяването на пазара със стоки и услуги.

От друга страна ценови стандарт като златото определя разчетната единица като нещо различно от средство за обмен. Повтарям,че с цено­ви стандарт, определен от държавата, се дефинира стойността на раз­четната единица, а обществото определя номиналното количество пари, което ще съдържа тя.

Икономистите отдавна са разбрали, че при стандарти за стойността, основани на много стоки или стокови кошници, има много по-голяма вероятност да се постигнат стабилни реални стойности, отколкото при стандарти, основани на една стока, каквато е златото. В исторически план обаче тази идея е била смятана за непрактична и твърде скъпа, по­ради необходимостта да се съхраняват всички стоки в кошницата. Както отбелязва д-р Уорън Коутс от МВФ:

"Две нови развития в нашето разбиране на паричната система породиха интерес към стоковия стандарт в качеството му на опора на парична система. Първото е осъзнаването на факта, че един жизнеспособен стоков стандарт не изисква обръщането на пари в спе­цифични стоки, определени за разчетно средство. Това силно опрос­тява и снижава разходите за поддържането на тази система. Второто е осъзнаването, че пазарното регулиране на количеството обърнати в стоки пари е еднакво както за парите, пуснати в обръщение от банки­те, така и за тези, пуснати от държавата." [3]

По подобен начин сър Алън Уолтьрс, може би най-отявленият защитник на идеята за конкуриращи се валути и за стокови пари в Европа, които той нарича ЕКОМ (Европейски пари на потребителски стоки), в обосновката за ЕКОМ отбелязва:

"Идеята за стокови пари, които не се опират на тесните основи на запасите от сребро и злато, а са основани на широк кръг представител­ни стоки или услуги, редовно излиза на преден план при дискусии за база на парите. Привлекателността на преминаването към кошница със стоки или дори с услуги, се състои във факта, че се избягват спе­цифичните характеристики на запасите от злато и сребро и всички по­литически проблеми, свързани с производителите или притежателите на злато. Освен това абсурдно е за оскъден ресурс, ка­къвто е златото, да се дълбаят ями в земята и да се извлича от тях, са­мо за да се погребе отново в бездънните хранилища на световните централни банки. Преминаването към обикновени, полезни за търгу­ване стоки изглежда много по-привлекателно като база в действител­ната икономика.

Очевидно стоковата кошница трябва да е много голяма, за да побере нормален брой видове търговия на едро. Също така стоките трябва да са лесни за съхраняване и да имат идентифицирано и унифицирано качество, както при златния стандарт съдържанието на злато е било с определена чистота. А финансови власти трябва да могат свободно да боравят със списъците от стоки в качеството си на главен стоков разпределител.

Представата за финансови власти, държащи под ключ огромни количества стоки и вероятността никой да не може да добави нещо към съществуващите планини от зърно, хълмове от сирене и езера от нефт, е достатъчна да охлади ентусиазма на голяма част от човечест­вото...

Но много икономисти (макар че ми се струва, че Ървинг Фишър бе­ше първият) прегърнаха идеята, че всъщност за кошницата не се изискват истински стоки. Вместо тях просто може да се закупи валута чрез предоставяне на финансови авоари, които предоставят на прите­жателя си достатъчно ресурси да купи стоките, ако пожелае. Въпро­сът е да се съхрани стойността на валутата като се осигури превръщаемостта й в авоар от резерви, който има стойност, опреде­лена като константа във термините на стоковата кошница. Ако нап­ример някой дефинира авоара от резерви като фиксирана част от стоковата кошница (или кошницата с услуги), която влиза в индекса на цените на дребно, тогава една парична единица, която може да бъ­де превърната в авоар, ще бъде с достатъчна стойност, за да закупи тази част от кошницата." [4]

За България ще е целесъобразно да възприеме стандарт, основан на стокова кошница, но няма да е уместно да възприеме златен стандарт. Българската икономика е твърде малка в сравнение със силите, които движат цената на златото в условията на основните световни конвертируеми валути. Голямото предимство на стандарта на стоковата кошни­ца за България е, че първо ще осигури изцяло външна опора или основа за българската разчетна единица, независима от промените на полити­ческите ветрове. Второ, ще бъде лесно тази парична единица да се въве­де поетапно, успоредно със съществуващата. По-точно тя, ще може да служи като парична единица за новия и бързо разрастващ се частен сек­тор, позволявайки по този начин предлагането да нараства бързо на фо­на на упадъка на държавните предприятия. Това ще позволи и възникването на нови производители на стоки и услуги, докато държав­ните монополисти изчезват и цените се освобождават. Обаче това не трябва и не може да се използува като постоянна патерица за избягване на освобождаването на всички цени и на елиминирането на държавните субсидии за предприятията.

Прецизно разработен и организиран стандарт на стоковата кошница, използващ частни и независими източници на дефиниране на кошница­та и пълнотата на нейната формулировка, е в състояние по-скоро да да­ри България с една от най-стабилните валути в света, отколкото с най-слабата. Това на свой ред ще подпомогне бързия преход към пазар­на икономика, защото ще позволи на инвеститори и производители да планират своята дейност веднага и със сигурност, намалявайки по този начин безработицата и дефицита на стоки. Ако опитът се окаже успе­шен, българската парична единица наистина може да стане еталон за много други страни, чиято валута в момента е нефункционална, което ще позволи на България да се превърне във финансов център.

По-долу е описан методът, по който стандартът на стоковата кошни­ца може да се въведе в България на етапи, без сътресения и конструк­тивно.

Както вече бе отбелязано, България страда от липсата на конвертируема или стабилна валута. По-точно липсата на конвертируемост огра­ничава възможностите на България да привлече необходимите чуждестранни инвестиции и активно да се включи в международната търговия.

В България и на други места има очевидна нужда от парични инструменти, които осигуряват всички функции на парите (т.е. платежна еди­ница, средство за размяна и стойностна ценност), като се има предвид провала на много държавни пари в опита им дори да се приближат до тези свои основни функции. Независим от държавата паричен инстру­мент, основан на стокова кошница, сега е реална възможност поради следните обстоятелства: 1) процъфтяване на стокообмена, като цените на различните стоки както в брой, така и в перспектива, се определят от търсенето и предлагането в открити търгове; 2) появата на международ­ни пазари, на които доста стоки имат единна световна цена; 3) развитието на паричнопазарни фондове, на парични и стокови взаимоспомогателни фондове, чрез които инвеститорите могат да се застраховат от инфлацията въобще.

В резултат на тези нови условия вече е възможно да се създаде постоянна оценъчна единица (ПОЕ), която да се използва в България. ПОЕ може да бъде финансов инструмент, предназначен да подпомогне пре­хода на лева в конвертируема валута. Използуването на ПОЕ е замисле­но, за да създаде еквивалент на свободно конвертируема валута, парична единица със стабилна покупателна способност, финансов меха­низъм за привличане на твърда чужда валута (която сега се съхраняват тайно в България); средство за подпомагане превръщането на София в източноевропейски финансов център и източник на печалби в твърда ва­лута за България.

ПОЕ би могла да се дефинира като цената, необходима за купуване на специфични, точно определени количества от стоки за пазарната сто­кова кошница, например нефт, пшеница, царевица, калай, каучук и др.

Стойността на ПОЕ ще се определи независима организация в условията на пазарната кошница със стоки и услуги, необходима за купуване на ПОЕ с всякаква конвертируема валута. Тази организация след това ще даде право за продажба на банкноти или предявителни облигации. Потенциални права за емисия биха получили банките, застрахователните фирми, фирмите — комисионери или дори корпорации за потреби­телски стоки.

Причината да се дадат права върху ПОЕ е тя да се поддържа непокътната. Историята ясно показва, че когато една и съща организация, най-често държавата, едновременно определя паричния стандарт и пус­ка парични средства в обръщение, съществува голямо изкушение да се подкопае стойността на валутата. Потребителите на ПОЕ трябва да бъ­дат абсолютно уверени, че основата й е непокътната. Това трябва да се гарантира и от икономисти с безупречна репутация от различни страни, които ще бъдат "съвет от гаранти" на дефиниращата организация. Съве­тът ще се самообновява и ще има само една функция - да удостоверява факта, че каквито и промени да са направени с течение на времето в състава на стоковата кошница, те не подкопават, а само подобряват ней­ните функции.

В допълнение към определянето на правото върху ПОЕ, предоставе­но на упълномощените организации, дефиниращата организация трябва често да дава ценови квоти за ПОЕ съобразно условията на водещите твърди валути. В началото, за да разберат хората, че ПОЕ всъщност е пътнически чек с постоянна покупателна способност и че представлява по-добро средство за съхранение на стойността от другите пътнически чекове или валути, трябва да се организира кампания за маркетинг. Ор­ганизациите, които са получили право върху ПОЕ, трябва да плащат такса за използването на името на ПОЕ и за определената стокова кош­ница; те трябва да платят на дефиниращата организация такса за полу­чаването на протоколираните ценови квоти върху ПОЕ, да платят такса върху общия брой деноминирани чрез ПОЕ банкноти или предявени об­лигации, издадени и намиращи се на депозит, или за заеми, теглени в ПОЕ, които да бъдат изплатени от организациите, издаващи ПОЕ. Так­сата трябва да бъде достатъчно малка, за да не задържа операциите, ко­ито се извършват с ПОЕ, и да не насърчава емитентите на ПОЕ да се насочат другаде за парична дефиниция и други услуги, предоставяни от дефиниращата организация. Емитентите на ПОЕ ще издават ценни кни­жа (например банкноти), които няма да носят лихва. Те обаче ще прие­мат депозити в ПОЕ, от които ще се получават дивиденти.

Емитентите на ПОЕ ще имат стимул да издават банкноти, тъй като ще получават "плаващата разлика" между стойността на банкнотата в момента на продаването й и при изкупуването й (ако това изобщо се случи). Всъщност много от банкнотите никога няма да бъдат изкупени, ако се пуснат в общо обръщение, защото с течение на времето доста от тях ще бъдат изгубени или унищожени, което се превръща в чиста пе­чалба за емитентите. Те биха желали да приемат депозити с деномини-ране в ПОЕ, защото са евтин източник на средства.

Емитентите биха поели риска от влиянието върху стоковата кошница на всяка валута. Ако дадена валута стане обект на неочаквана инфлация по отношение на стоковата кошница, емитентите на ПОЕ могат да по­несат значителни загуби, ако не са съответно осигурени. Обаче добре регулираните парични и стокови взаимоспомагателни фондове акции и облигации имат ясно определени степени на възвращаемост, значител­но надминаващи тези на инфлацията. Следователно повечето от еми­тентите на ПОЕ могат да очакват значителни печалби от операциите си с нея.

Да разгледаме един пример за това, как работи този модел. Всеки български гражданин може да внесе в институция, издаваща ПОЕ, произволна твърда валута или български левове и в замяна да получи деноминирани с ПОЕ банкноти. Дефиниращата организация ще определя курса на обмяна между конвертируемата валута и банкнотите с ПОЕ във всеки момент. За неконвертируемите валути като лева, емитентите на ПОЕ ще трябва да решат какъв да е курсът, при който да приемат ле­вове за банкноти с ПОЕ. Очевидно никой емитент няма да приема ле­вове, докато с тях не може да се купи истинска собственост, с икономическа възвращаемост или други нужни стоки и услуги. По този начин необходими условия за жизнеспособна система на ПОЕ са част­ната собственост и функциониращите пазари за нея.

Притежателят на ПОЕ-банкноти ще има напълно ликвидни средст­ва, които могат да се разменят за стоки и услуги или да купуват всякаква конвертируема валута. Собственикът ще знае, че стойността на ПОЕ ня­ма да намалее. Вместо да притежава парични знаци с ПОЕ, дадено лице или стопанска единица могат да решат да ги обменят за чужда валута, например щатски долари. За целта трябва да се обърнат към емитент на ПОЕ и да поискат парите да се вложат в деноминирана с ПОЕ сметка. Вложителят ще има депозит, за който ще е сигурен, че няма да бъде за­сегнат от инфлация и който ще има реален курс на възвръщаемост, в за­висимост от дивидентите, декларирани от емитента на ПОЕ при депозирането. Бизнесмени и лица от страни с нефункционална валута ще имат стимул да сключват договори в ПОЕ-валута, тъй като ще знаят, че докато договорът им е в сила, ще има постоянна стойност. С течение на времето бизнесмените ще започнат да оценяват стоките и услугите в ПОЕ, въпреки че могат да приемат и местна или друга твър­да валута за дадена стока или услуга, особено ако очакват ПОЕ да стане официално платежно средство вместо лева. Ще варират количествата твърда или местна валута, необходими за купуване на стоки на ПОЕ це­на. Това ще даде възможност на продавачите да избягват честите про­мени на цените.

Предимството за България при използуването на ПОЕ ще се състои в предоставянето на инструмент, с който да се вземат решения в сто­панската дейност и който ще служи за основа на финансови отчети. Ос­вен това ПОЕ предоставя средство за преход от ценовия контрол без официалното му премахване. Това ще бъде важна стъпка към свободно функционираща пазарна икономика, съществуваща успоредно със съ­ществуващата социалистическа икономика.

ПОЕ ще гарантира покупателната способност, не защото ще служи за директно купуване на стоки и услуги от пазарната кошница, а защото мо­же да се превръща в твърда валута, необходима за закупуването им от пазарната кошница като се удържа малка комисионна за прехвърлянето. По този начин ПОЕ може да се обменя срещу действителни физически стоки или услуги, които съставляват стоковата й кошница, въпреки че са нужни няколко междинни стъпки за завършване на това превръщане и именно това гарантира крайната й цялост.

Банкнотите, деноминирани с ПОЕ, ще циркулират и ще бъдат взаим­но заменяеми, дори когато се издават от няколко различни емитенти нормално е да се очаква, че банкнотите макар и издавани от различни фирми ще бъдат равностойни.

Ако се установи обаче, че някой от издателите е в тежко финансово състояние, неговите банкноти ще бъдат обезценени (по начина, по който бяха обезценени щатските доларови банкноти, издавани от някои запад­ни банки, по отношение на банкноти на някои източни банки преди въвеждането на Федералната банка на САЩ). Това ще са редки случаи и на практика няма да представляват проблем .

След получаване на необходимото одобрение системата на ПОЕ мо­же да заработи на пълни обороти за няколко месеца. Не е необходимо ПОЕ да стане законно платежно средство. Държавата трябва само да се съгласи да разреши издаването и циркулирането на банкнотите с ПОЕ, да се съгласи да не облага с данъци печалбите от транзакции или капи­тали и да им разреши обявяването на цени в ПОЕ без контрол. Това би поставило България в първите редици на световната парична реформа и ще помогне за незабавното решаване на много от проблемите й.

Като се имат предвид очевидните провали на количествените систе­ми или на системите, основани на книжни пари, светът се обръща към парични системи с цени на базата на стокова кошница. Те са в процес на активно проучване и развитие от организации като МВФ и Федералната банка на САЩ и са защитавани от видни учени икономисти. Системата на стоковата кошница е приложима и особено желателна за България. Нещо повече, такава система може да се въведе успоредно със същест­вуващия лев по най-евтиния начин и без всякакъв риск.

В заключение, докато се преследват по-перспективни дългосрочни финансови алтернативи, незабавно трябва да се проведе програма за стабилизация на лева. Тази стабилизационна програма на лева трябва да включва премахването на контрола върху цените и значително и непрекъснато намаляване на кредитите за държавните предприятия. Освен това трябва да се положат енергични усилия за намаляване на държав­ния дефицит чрез ограничаване на разходите, а не чрез увеличаване на данъците.

 

Библиография