Контрол и разходи: опитът на избрани латиноамерикански страни
Един от многото влиятелни експерти но развитието през 50-те години, професор Гунар Майрдал, отбеляза през 1956 г., "... какъв размер суперпланиране трябва да се проведе от развиващите се страни... ", а на друго място каза, че "... централизираното планиране е първото условие за прогрес. "[24] Към гласовете на изтъкнатите експерти, които през 50-те и 60-те години поддържаха централизираното планиране и търговските ограничения, латиноамериканците прибавиха и свой собствен теоретик, аржентинският икономист Раул Пребиш, който през 1962 г. публикува "Икономическото развитие на Латинска Америка и неговите основни проблеми". В тази книга, която оказа голямо влияние, погрешното тълкуване от страна на Пребиш на по-ранни британски данни го доведоха до заключението, че условията на търговия в експортиращи стоки за широко потребление, са се влошили и че съществува тенденция за по-нататъшното им влошаване [25]. Политическите рецепти, произтичащи от това откритие, доведоха до дълготрайно обвързване на Латинска Америка с индустриализацията, основана на заместване на вноса, оградена от стените на високите тарифи. В резултат, по подобие на Полша и Унгария, икономистите от много страни на Латинска Америка започнаха да залитат между периодите на икономическа либерализация в рамките на пълното доверие в способността на централната власт да проектира ръста и развитието.
Очебийната характеристика на политиката, произтекла от мъдростта на годините "... първостепенна грижа за недиференцираните (макроикономически) съвкупности, като инвестиции, потребление и спестявания" [26]. Чрез боравене с тези съвкупности компетентните политици могат да тласнат националната икономика към развитие. Обратната страна на медала се оказа равнодушието към относителните цени, в качеството им на сигнали за ефикасно разпределение на ресурсите.
Латиноамериканците, както и източноевропейците, търпят тези бедствени икономически условия в продължение на години. Техните икономически кризи, ниските им жизнени стандарти, високата инфлация и темповете на безработица, както и тежкото данъчно бреме не са нещо ново.
• "... Повечето латиноамерикански страни въведоха контролни мерки, които регулират производството и разпределението на стоки и услуги, износа и вноса, потоците на капитали и пазара на работната сила. Например, с цел да се преборят с инфлацията, латиноамериканските икономики въведоха мерки за ценови контрол, въпреки че таваните на цените само изостриха инфлационното напрежение, чрез намаляване на стимулите за производство (по този начин намаля съществуващото продоволствено снабдяване) и чрез стимулиране на потреблението, което пък увеличи дефицита" [27].
Перу предложи пример за това каюю става, когато механизмът за установяване на пазарни цени се отменя чрез административен декрет. Когато президентът Гарсия беше избран през 1985 г., перуанската икономика се основаваше на заместване на вноса, висока зависимост от износа на мед и имаше големи дългове. В допълнение там действаха "... ограничителни закони за защита на работната сила, екстензивни режими на разпределение на кредита, високи данъци, мощни профсъюзи и извънредно усложнена система от закони за контрол на частния сектор" [28]. Перу, споделя с редица други по-слабо развити страни, силно дискриминираща законодателна и учрежденска система, която създава огромни трудности пред хора с ниски доходи, за които е много трудно и скъпо да се изкачат по всички необходими стъпала на бюрократичната система, за да регистрират малки предприятия или да установят право на собственост върху домове си.
Световната рецесия, високите лихвени проценти и недостигът на външни кредити, които характеризираха началото на 80-те години, означават, че по времето, когато Гарсия пое властта, в Перу имаше висока инфлация, и силна безработица. Правителството му предпочете да се бори с тези проблеми чрез комбинация от "контрол и разходи".
• "За да контролират инфлацията и едновременно да съживяват производството, властите намалиха производствените разходи и предотвратиха свръхувеличаването на печалбата от различните дейности в пределните граници. В съгласие с горното, те намалиха лихвените проценти, налагани от финансовата система и данъчното обременяване на предприятията и отделните лица. Освен това властите поддържаха завишен валутен курс, с цел да направят вноса по-евтин. В същото време те съживиха вътрешното търсене и производство чрез широка монетарна и финансова политика. Властите наредиха да се увеличат заплатите и надниците, които превишаваха инфлацията... [29]
Идеята е, че здравето на икономиката ще се възстанови и инфлацията ще спадне, тъй като нарастващата нужда от стоки понижава единичните разходи. Както и в другите случаи, първоначално програмата постигна голям успех: брутният национален продукт нарасна с около 9, 5% през 1986 г. и със 7% през 1987 г. "В резултат на стабилизационната програма, одобрена в средата на 1985 г., инфлацията се забави, производството се съживи и заетостта на работната сила се увеличи... Средната инфлация в столицата Лима падна през 1986 г. до 77, 9%, по-малко от половината от размера за предишната година" [30].
Но както историята не веднъж показва, такава система е обречена на провал. В действителност единствената въведена разумна политика, беше намаляването на данъците върху дохода. Но нейно цялостно влияние вероятно беше изместено от деформациите и антистимулиращите фактори, наложени от другите части на политиката. В средата на 1987 г. контролираните цени на ориза и електроенергията трябваше да се регулират във възходяща посока и "удържаната инфлация изхвръкна от бутилката. В началото на 1988 г. инфлацията се движеше с 20% на месец, до края на годината тя надхвърли 100% на месец... Капиталът, който не беше подплашен преди идването на власт на г-н Гарсия, беше отлетял. Икономиката се сви с 8, 5% през 1988 г. ... Реалните надници, които се покачваха шеметно през първите две години на програмата се сгромолясаха" [31].
Мексико предложи друг пример. В продължение на почти цялата си история, мексиканската икономика се е колебаела между икономическата либерализация и контрола. "В действителност историята на икономическата политика в Мексико се състои главно от периодични скъсвания с грабителската политиката, налагана от ацтекската и испанската империи, само за да се понесе назад към старите начини... Всеки ... Мексиканският експеримент с умерени данъчни ставки и тарифи и устойчиви пари произведе учудващо буйна икономическа експанзия. Това се случи, когато размерите на данъците бяха намалени през 1895-1908 г. и 1965-1971 г., както и когато песото се стабилизира през 1917-1932 г. и 1954-1976 г." [32].
• Мерките за контрол бяха въведени във Венецуела през Втората световна война и оттогава не са били премахвани. Резултатите са катастрофални: "... Преустанови се строителството на жилища, частни училища, паркинги, бензиностанции, супермаркети, клиники. Такситата на практика изчезнаха ... Аптекарските запаси намаляха, а големи количества от широко използвани лекарства изчезнаха... " [33].
Еквадор също флиртува с контрола и либерализацията. Най-скорошният му експеримент в либерализацията възникна през 1984 г. под управлението на Леон Фебрес Кордеро. Сред икономическите мерки, които той въведе, бяха усъвършенстване на структурата на лихвени проценти и премахването на таваните им. Той осигури и спиране на финансирането на финансовия дефицит чрез увеличаване на паричните наличности. Бяха либерализирани цените на селскостопанските стоки и добитъка, което превърна страната от вносител в износител на хранителни продукти. Фербес Кордеро започна да отваря страната за чуждия капитал, премахна забраните върху вноса и намали субсидиите за внос, като в същото време оредели твърда стойност на валутата при преобладаващ курс в неофициалната икономика.
Резултатите бяха забележителни. Икономическият ръст беше по-бърз, отколкото първоначално се очакваше, а износът на нефтени продукти и вътрешните спестявания, нараснаха. Освен това "увеличаването на ефективността от събирането на данъците и модернизацията на тарифните закони позволиха на правителството да завърши 1985 г. с активно салдо [34].
Усъвършенстването на икономическата политика даде възможност на Еквадор дори да устои на спадането на цените на нефта през 1986 г., въпреки факта, че нефтът представлява две трети от източниците на приходи във валута. Обратно на това, което политиката на вмешателство би препоръчала, Еквадор реагира на спадането на цените на нефта чрез ускоряване на либерализацията, премахвайки всички забрани върху вноса, плаващите лихвени проценти и валутните курсове. И като резултат, икономиката продължи да се развива.
Провалът обаче дойде в началото на 1987 г., когато сериозно земетресение разруши стотици мили от националния нефтопровод и го направи безполезен. Експортът на нефт спадна до нула, а пострадалите от бедствието райони се нуждаеха от правителствена помощ за възстановяване. В този момент на наближаващи избори Фебрес Кордеро се превърна в разточителен прахосник. "Корупцията беше станала повсеместна, тъй като правителственото изразходване на средства доведе до рязко нарастване на държавните договори. Централната банка стана просто машина за печатане на пари, дефицитът в обществения сектор ... нарасна. Тъй като инфлацията започна да се покачва, правителството ... разшири своето вмешателство" [35]. Резултатът беше икономически хаос. Когато Фебрес Кордеро накрая предаде властта, международните резерви на Еквадор бяха "на червено", а финансовият дефицит съставляваше 16% от брутния национален продукт.
Латиноамериканците може би бавно си вземат поука от историята. Две страни въведоха основни реформи и сега жънат плодовете на разумната икономическа политика.
• "Чили и Боливия показват на Латинска Америка, че схемите за стабилизация и икономическите реформи действително работят. Чили, която започна преди известно време, успешно се придвижва към воден от износа растеж на икономиката. Боливия, която започна да слага в ред своята икономика едва през 1986 г., наблюдава съживяване на търговското доверие и първите признаци, че страната е готова за икономически растеж" [36].
Обратът в Чили, в сравнение с хаоса и разрухата на политиката на Алиенде от началото на 70-те години, е забележителен. Днес бюджетът е балансиран, инфлацията е ниска, а реалният брутен вътрешен продукт значително се увеличи. Най-важното е, че чилийската икономика извърши завой на 180, преминавайки от протекционистка система за заместване на вноса, към отворена навън икономика, водена от износа. На износа на мед, който донесе 82% от всички печалби от експорта през 1973 г., сега принадлежат едва 46%, като експортът на плодове, вина, дървен материал, риба и промишлени продукти допълват останалото. През 1988 г. износът беше с 35% по-висок и в страната настъпиха седем последователни години на положително търговско салдо. Чуждите инвестиции се увеличиха, а "избягалият капитал се върна обратно в страната" [37]. Важен момент на модернизирането на чилийската икономика е фактът, че нейният дълг намаля от 20 млрд. долара през 1985 г. на 17 млрд. долара през 1988 г. Това, което е от практическо значение, е не само размера на спадане на неизплатения дълг, а и фактът, че износът нарасна съответно от 4 млрд. долара на 7 млрд. долара, подобрявайки извънредно способността на страната да обслужва дълга си [38].
Боливийският завой се осъществи през 1985-1986 г. През 1985 г., изправено пред 182 процента инфлацията за м. февруари, правителството замрази заплатите в обществения сектор, прекрати субсидиите; намали тарифите и данъците, премахна контрола на цените и уволни 30 000 държавни служители. Инфлацията беше намалена на 11% през 1987 г., 22% през 1988 г. и 2% за първото тримесечие на 1989 г. Боливия беше възнаградена за своите усилия, тъй като многонационалните агенции за отпускане на заеми и някои търговски банки осигуриха нови заеми.
Боливия обаче, трябва още да разнообрази своя износ. Четиридесет процента от печалбите й в чужда валута идват от експорта на природен газ за Аржентина. А Аржентина, с нейните собствени проблеми, не е извършила плащането. Но "въпреки многото останали трудности, Боливия изглежда установява устойчив, предвождай от износа безинфлационен икономически растеж" [39].
Верният път: Опитът на азиатските новоиндустриализнращи се страни
След края на Втората световна война, докато повечето развиващи се страни експериментираха със заместването на вноса и централизираното планиране, някои бедни страни извършиха свой собствен експеримент. Хонгконг, Тайван, Южна Корея и Сингапур преминаха от бедност към благоденствие в продължение на едно поколение. За тази избрана група страни "жизнените стандарти се удвоиха за десет години и се учетвориха в продължение на 20 години, а за 30 години нараснаха осемкратно" [40].
През 50-те години азиатските страни бяха не само много бедни, но за разлика от повечето страни в Африка и Латинска Америка, изпитваха и остър недостиг на природни ресурси, като при това са и едни от най-гъсто населените страни в света. Днес те са класифицирани от Световната банка като икономики с много висок среден доход (Южна Корея) и висок доход (Сингапур, Хонгконг). Тайван, с брутния си национален продукт от 7500 долара на глава от населението през 1988 г., също попада в категорията с висок доход [41].
Опитът на Хонгконг
Хонгконг е първокласен пример на свободна пазарна икономика в действие. Колонията притежава неутрална данъчна система с ниски ставки на широка основа, която не прави разлика между потребление и инвестиране или между различните видове инвестиции. Данъците върху личния и общия доход са ниски. Хонгконг не поставя ограничения върху търговията и е безмитно пристанище, позволяващо свободното влизане и излизане на повечето продукти, в т. ч. суровини, стоки за широко потребление и продоволствени стоки. Изключенията са малко, митата се налагат върху вноса на алкохол, тютюн и въглеводороди. В общи линии разрешенията за износ и внос се изискват по причини на здравеопазването, безопасността и сигурността [42].
В действителност единствените ограничения по отношение на търговията на Хонгконг са тези, наложени от чужди правителства, по-специално, Европейската общност и САЩ. В началните етапи на своето развитие, както е типично за страните с евтина работна ръка, в голямо количество, текстилните изделия станаха най-важният източник на производство, работа и експортни приходи за Хонгконг. Но точно в тази област търговските бариери както в индустриалните, така и в развиващите се страни, станаха най-обременителни.
Хонгконг обаче се оказа в състояние да се нагоди чрез пренасочване на своите производства към други стоки и услуги. "В рамките на производството най-значителната промяна беше намаляващият дял на текстилната промишленост в брутното производство и заетостта на работната ръка и съответното увеличаване на облеклата, електрическото, електронното, професионалното и научно оборудване (в т. ч. на ръчните и стенни часовници). Хонгконгските индустриалци бързо внедриха нови технологии" [43]. Промишленият дял на общата продукция спадна от 28% през 1975 г. на 25% през 1984 г. и на 22% през 1988 г. Тъй като производството се намали, секторът на услугите нарасна по значимост от 58% от брутния вътрешен продукт през 1965 г. на 70% през 1988 г.
Кои бяха характерните особености на хонпсонгската икономика, която направи сравнително лесно пренасочване на производството и заетостта на работната ръка от спадащи (или офаничени) производства към други, по-обещаващи сектори?
Освен зависимостта си от експорта, хонгконгската икономика се характеризира със системата си за ниско данъчно облагане. Политиците на Хонгконг вярват, че ниските проценти на пряко данъчно облагане са необходими за стимулиране на риска, инвестициите и тежката работа. През 1947 г. данъчната ставка върху общите приходи и заплатите беше 10%, през 1951 г. беше повишена на 12, 5%, а през 1966 г. на 15%. Десет процента допълнителен данък я изтласка до 16, 5% през 1975-1976 г., а през 1984 г. бяха добавени още два процента към данъчните сгавки върху общия и личния доход. През 1987 г. и двата данъка бяха намалени до 18% за стандартния общ доход и 16, 5% за личния. През 1988 г. те бяха намалени още веднъж слютветно до 16, 5% и 15% [44].
Ниските данъчни проценти не са единственият финансов лост на хонгконгското правителство, неприкосновени са и балансираните бюджети. В действителност всеки случай на увеличаване на данъчната ставка, посочен по-горе, е в резултат на развитието на финансов дефицит. Нещо повече, появяването на бюджетен излишък през 1987 г. доведе до намаляването на данъчните ставки. Финансовите доходи останаха високи благодарение на бързите темпове на икономически растеж, подпомагани от ниските данъчни проценти и малкото ограничения върху икономическата активност. Но въпреки настояването за балансиран бюджет, правителството не пренебрегна своята същинска роля. Освен законност и ред, то осигурява жилища, образование, здравеопазване, социални грижи и други социални и комунални услуги. Обществените услуги са частно управлявани според особени правила, определяни от правителството. Когато правителството осигурява пряко обслужване, то го прави на търговска основа, така че да сведе до минимум разходите на данъкоплатците.
Друга причина, поради която Хонгконг се оказа в състояние да поддържа балансиран бюджет е, че бяха отклонени субсидиите от привилегировани групировки или промишлености. "Следвоенните финансови секретари решително се противопоставяха на всяка система за субсидии, която освобождава която и да е индустрия от плащане на пълните разходи за ресурсите, които използва; те се противопоставиха и на субсидиране на потреблението" [45]. Трудно е правителствените разходи да се извършват нехайно, когато правителството иска цени на търговска основа за извършените услуги и не е склонно да избавя от затруднение губещите предприятия.
Разчитането на пазарните сили в Хонгконг се простря до пазара на работната сила, където възнагражденията се определят от търсенето и предлагането. Това увеличи подвижността на работниците и ги прави по-приспособими. "Хората от Хонгконг ... могат да сменят работата си от ремонт на кораби, до изработване на пластмасови цветя, но могат и да копират часовници Cartier и компютри IВМ. Всичко, което има значение, са нуждите на пазара" [46].
Опитът на Тайван
През 1950 г. доходите на тайванците и континенталните китайци бяха почти еднакви. До 1989 г. брутният национален продукт (БНП) на човек в Тайван беше средно 7500 долара, което го правеше страна с висок доход. В континентален Китай обаче, брутният национален продукт беше само 350 долара.
За разлика от Хонгконг, тайванската икономика не винаги беше ръководена от привързаност към принципите на свободните пазари и частни предприятия. През периода 1949-1958 г. тайванската икономика беше обърната навътре, а търговските ограничения защищаваха местната индустрия. Страната страдаше и от висока инфлация, тъй като бюджетният дефицит се финансираше чрез печатането на нари. В действителност през ранния следвоенен период тайванските власти се присъединиха към същите принципи, които управляват развиващата се икономика навсякъде но света, а именно, - ограниченията върху вноса са необходими, за да отглеждат невръстните индустрии, а ниските реални лихвени проценти - да стимулират инвестициите. Правителството "наложи разрешителни за внос, защитни тарифи за свеждане до минимум на чуждата конкуренция, схеми за множссттю валутни курсове и мерки за контрол ... , то отпусна и кредит" [47].
Първоначално Тайван процъфтяваше - годишните темпове на растеж бяха средно 10% в промишленото производство и 6% в заетостта на работната сила н началото на 50-те години. "Темповете на развитие обаче намаляха през втората им половина, тъй като вътрешният пазар се насити. Напрежението за организацията на вътрешните картели, съпротивляващи се срещу спадането на цените, нарасна, докато други търсеха субсидии за износ... Това напрежение доведе до основни промени в политиката през 1958 г. " [48].
Но вместо да им отстъпят, тайванските власти скъсаха изцяло със своята политика на вмешателство. В началото на 1954 г., професорите Т. К. Лю и С. К. Цян, съветници на правителството по икономическата политика, се заеха с тежката задача да склонят властите, че политиката на вмешателство е вредна. До 1958 г. те почти успяха. През април същата година ... "беше окончателно приет принципът на девалвация, свързана с либерализацията на търговията, като ясна политическа цел, която да се достигне поетапно" [49]. Между 1958 г. и 1962 г. бяха гласувани серия от свободно-пазарни реформи, обхващащи търговското, промишленото, инвестиционното и данъчно законодателство. Ефектът беше забележителен, тъй като и износът, и общият икономически ръст се повишиха. Експортът нарасна със среден темп от 6% през 50-те години до 22% през 60-те години, 33% през 70-те години и 14% през 1980-1986 г, реалният брутен национален продукт се увеличи петнадесетократно между 1952 г. и 1985 г. [50].
Либерализацията на търговията позволи на Тайван да използва ефективно своето относително предимство в производството на трудоемки стоки. В резултат на това, делът на селското стопанство в износа се сви значително - от 92% през 1951 г. само до 6,5% през 1986 г., докато в същото време делът на промишлените продукти нарасна съответно от 8% на 94%. Тази смяна в състава на експорта предизвика съпътстваща смяна в структурата на тайванската икономика, тъй като делът на селското стопанство в брутния национален продукт спадна от 33% през 1951 г. на 6% през 1985 г., докато делът на промишлеността нарасна съответно от 24% на 50% [51].
Финансовата политика беше насочена към повишаване на производствените инвестиции, спестовните влогове и износа. За тази цел данъчните стимули включиха "данъчни ваканции" по отношение на експортния бизнес, намаляване на максималните данъчни ставки върху бизнеса, безмитен внос на основни стоки, установяване на зони за обработка на износа, кредит за данък върху инвестициите, многобройни данъчни освобождения на лихвите и дивидентите, намалени данъчни ставки върху високотехнологични предприятия, благоприятни клаузи за обезценяване на валутата и никакви данъци върху капиталните приходи. Всички тези мерки доведоха до извънредно лекото данъчно облагане на тайванския производител.
Финансовата предпазливост също беше отличителен белег на тайванската икономическа политика. Властите обаче се въздържаха от тежко облагане с данъци. До 1950 г. тайванците научиха суровия урок на инфлационните последствия от финансиране на дефицита чрез печатане на пари. Въпреки че помощта на САЩ изигра важна финансова роля, разходите бяха извършвани благоразумно. Между 1951 г. и 1961 г. те бяха средно 19% от брутния национален продукт, а делът на данъците в него беше поддържан при около 16% между 1951 г. и 1985 г.
Тъй като експортът се увеличи, Тайван се сблъска със същите трудности, както и Хонгконг, а именно, налагането на тарифни и нетарифни бариери срещу тайванските продукти. "Тъй като, въпреки че тайванският общ износ се разшири стремително след девалвацията и либерализацията, всяко отделно експортно перо се изправяше често срещу количествени ограничения, когато се увеличаваше до ниво, което застрашаваше чуждите производители" [52].
Подобно на хонгконгците, тайванците имаха достатъчно гъвкава икономика, която бе в състояние да сменя производството и да открива нови пазари и продукти. Тъй като нарастващата гъстота на населението направи производството на ориз за експорт недоходно, тайванските фермери се ориентираха към износа на гъби. Те скоро срещнаха карантинни ограничения в САЩ и поради това намериха нов пазар за своите гъби (Европа) и разработиха нова експортна култура за САЩ (аспержи). После историята се повтаря - фермерите се ориентираха към производството на змиорки и лук за японския пазар, ядливи миди за френския пазар и т. н. Подобен процес възникна и в производствения износ, тъй като производителите смениха производството си от текстил на обувки, чадъри, телевизори и механични и електронни играчки [53].
През 50-те години Тайван беше първата развиваща се страна, която изостави политиката на ниския лихвен процент, която по това време се смяташе необходима за осигуряване на достатъчни евтини кредити за зараждащите се вътрешни промишлености. "Тайван увеличи лихвения процент върху спестовните влогове до приблизително преобладаващия темп на инфлация, който в началото (1950 г. ) беше доста над 100% [54]. В резултат се получи драматично увеличение на срочните и спестовните влогове и спад на темпа на инфлацията. С течение на времето опитът на Тайван доказа, че адекватните лихвени проценти са необходими за привличане на спестяванията и освен това служат като средство за борба с инфлацията.
Тайванската политика на повишаване на лихвените проценти до пазарните нива, не само насърчи вътрешните спестявания, но и допринесе за премахване на различията в доходите, за намаляване на инфлацията и подкрепяне на промишлена структура, управлявана от малки фирми. "Според някои данни, повече от четири пети от фирмите през 1981 г. имаха по-малко от 20 служители" [55].
Опитът на Корея
Икономическото чудо в Република Корея датира от 60-те години. В края на корейската война, икономиката на Южна Корея беше разрушена и перспективите съвсем не бяха окуражаващи. В началото на 60-те години брутният национален продукт на глава от населението беше еквивалентен само на около 675 долара. По това време американската финансова помощ, която поддържаше живота в страната рязко се намали и с това подтикна правителството към смяна на икономическата си политика.
През 50-те години Корея следваше стратегия на развитие, основана върху заместването на вноса. В началото на 60-те години тя обедини "корективните" мерки с тази политика. За разлика от Тайван, който отвори своята икономика за чуждата конкуренция, корейската ориентация "навън" беше достигната чрез свеждане до минимум на деформациите на цените, създадени за защита на вътрешните промишлености и чрез поддържане на вътрешните цени на нивото на международните. През 50-те години ръстът беше слаб, но в резултат на тези мерки се подобри.
Корейската икономика беше и си остана с висока степен на вмешателство. Въпреки че разходите на централното правителство бяха средно само 15, 7% от брутния национален продукт през 1988 г. (спад от размера 18% в сравнение с 1972 г.), държавата пое инициативата за откриване на обещаващи промишлени сектори и осигуряване на насоки и ръководство. "Стабилното партньорство между правителството и частния сектор" е ярка характеристика на системата на Южна Корея (подобно на Япония) [56]. Корейската икономика е така силно регулирана, че г-н Чо Сун, който беше главен икономически съветник на президента Рох през 1988 г., я свърза с команден тип икономика. И наистина, сякаш "данъчните органи диктуват на производителя на алкохолни напитки каква трябва да бъде формата на бутилките" [57].
Промишленото развитие се управлява от правителството чрез контрола на кредитите и ниските лихвени проценти, с цел да се канализират фондовете и субсидиите към внимателно подбрани промишлености и сектори. Тази политика даде тласък на корейския "chaebol!" - промишлени гиганти, доминиращи в икономиката. В действителност на тях се пада повече от половината от корейския износ, а продажбата на първата четворка се равняваше на половината от брутния национален продукт на страната за 1989 г. Въпреки че са изправени срещу конкуренцията на чуждите пазари, а се конкурират и помежду си, едно "корейско правителствено проучване на 2500 стоки установи, че за тях през 1988 г. 21% от вътрешните пазари бяха монополистични и 56% олигополистични" [58].
Корейският бизнес беше облагодетелстван от много лекото данъчно облагане. Още през 1956 г. правителството започна да разчита повече на непреките данъци, като източник на доходи. През 1967 г. беше въведен данък върху добавената стойност, който пренесе бремето от дохода върху потреблението. Данъците, като дял от брутния национален продукт (БНП), бяха "средно 10% през 1981-1985 г. Преките данъци погълнаха оскъдните 3, 4% от БНП, като данъчното натоварване на личния доход стана 1,9%, а общото - 1,4%" [59].
Корейската бързоразвиваща се икономика издигна своите граждани от пълна нищета до относително благоденствие в течение на едно поколение. Но корейската система, която не може да се нарече пазарно ориентирана, е по-близка до меркантилистичната. Тя "представлява случай на индустриализация (i), подтиквана от промишлената политика (ii), съсредоточена в национални фирми (iii) и до голяма степен управлявана от държавата" [60].
Резултатите от правителствения дирижизъм се чувстват в няколко области. Сега 66% от БНП на Корея зависят от износа. Докато външната ориентация принуди промишлеността да се конкурира в международен мащаб, и в момента съществуват очевидни напрежения. Корейската търговия е доста зависима от американския пазар по отношение на експорта си и от японския по отношение на вноса на машини и компоненти. Покачването на стойността на вона, по-конкурентоспособната йена и слабият ръст в САЩ забавиха корейския износ. До наближаващата 1992 г. страната не е в състояние да ползва предимството само на европейския пазар.
Корейската данъчна система не представлява тежко бреме за икономиката. Все пак тя е високо регресивна, тъй като до голяма степен се основава на непрякото облагане. "Само два процента от 18-те % от БНП, отиват в данъчното, и се събират от преки данъци върху личните доходи. Останалото, идва от фирмите от 10-те % данък върху добавената стойност, въведен през 1977 г. и от няколко други източника" [61].
Различието между градските и селските доходи, което едно поколение на бърз растеж намали, също се увеличава. Корейското селско стопанство, основаващо се предимно на земеделие за задоволяване на собствените нужди, е мйого неефективно, в сравнение с привилегирования промишлен сектор. По този начин, въпреки че абсолютната бедност на селските и градски домакинства намаля едновременно, относителната бедност на селските домакинства напоследък се увеличи [62]. Правителствената намеса прибави още един тласък на нарастващото неравенство между бедните и богатите, между градските и селски домакинства. Правителствената ориентация "навън" не обхвана селското стопанство. Предсказуемият резултат е, че корейците плащат много високи цени за своята храна. Тъй като бедните изразходват по-голяма част от своя доход за храна, високите цени на хранителните продукти ги "удрят" допълнително.
На какво се дължи успехът?
Страните, които успяха да подсигурят гражданите си с нарастващи жизнени стандарти през последното половин столетие, и тези, които не успяха, се различават в своя подход към развитието. Постигналите успех икономики приеха икономическото развитие като политическа цел, а свободната пазарна система като средство за постигането й. Икономиките на много латиноамериканец страни, както и тези на страните от източния блок, проявиха подчертана склонност към централизиран държавен контрол и управление. Въпреки че латиноамериканците не бяха толкова ревностни привърженици на теорията и практиката на държавно-монополистичното регулиране, резултатите им бяха сходни. От друга страна, дори най-вмешателски настроените страни от Югоизточна Азия поставиха икономическия си ръст като категорична политическа цел. Но страните, които не постигнаха успех, се характеризират с икономическа политика най-често направлявана към други цели, например преразпределение на доходите или индустриализация.
Постигналите успех страни приеха, че стабилността на макроикономиката, т. е. контролът на държавния бюджет и неинфлационната парична политика, е предпоставка за растеж. Те обаче не само признаха значението на балансираните бюджети, но се ориентираха и към пределни данъчни ставки. Ниските ставки на облагане бяха основният белег на успешните икономики. Постигналите успех правителства в Хонгконг, Тайван и Южна Корея разбраха, че високопределните данъчни ставки обезсърчават спестяванията, инвестициите и влагането на труд и водят до безличен икономически ръст и по-ниски от очакваните приходи.
Направените изследвания на развитието на азиатските страни установиха, че връзката между данъците и икономическия растеж не е просто съвпадение. В творчески доклад Кийт Марсдън, икономист в Световната банка, доказа, че "страните, които наложиха по-ниско средно ефективно данъчно натоварване върху своето население, достигнаха значително по-високи темпове на растеж в реалния брутен вътрешен продукт, отколкото тези, които наложиха по-високи данъци. "[63] Марсдън показа, че увеличението на данъчното натоварване, данъците като процент от брутния вътрешен продукт (БВП), с един процент доведе до среден спад на икономическия рют с приблизително 0, 4%.
• "По-високитe темпове на икономическо развитие позволяват значително повишаване на действителните жизнени стандарти в страните с ниско данъчно облагане, което е видно от техните по-високи нива на частно потребление. В същото време растежът разшири данъчната основа и произведе увеличени приходи, които предоставиха средства за по-бързото увеличение на разходите за правителствени услуги, като отбранителната способност, здравеопазването и образованието... "[64].
Тези резултати не се ограничават единствено до азиатските новоиндустриализиращи се страни. Изследването на Марсдън включва Малави, Камерун, Тайланд, Мавриций, Сингапур и Испания сред страните с ниско данъчно облагане. Днес можем да прибавим и опита на страни, като Чили и Боливия.
В допълнение към ниските данъчни ставки, макроикономическата стабилност изисква от правителството да не допринася за съществуването на несъразмерен дял от БНП. Постигналите успех икономики като цяло бяха в състояние да поддържат финансите си в ред, без да спрат да облагат с ниски данъци своите граждани. Те постигнаха това чрез цялостно въздържание от създаването на държавни предприятия и отпускане на субсидии на привилегировани групировки или индустрии и чрез осигуряване на държавни услуги по начин, който осигурява възстановяване на разходите. От друга страна, страните, които претърпяха неуспех, продължиха да натрупват финансови дефицити, въпреки усилията си да изцедят колкото може повече пари от своите данъкоплатци. Фактически някои от най-бедните народи в света имат много високи данъчни ставки, които се прилагат при учудващо ниски доходи.
Паричната политика и политиката на валутния курс в постигналите успех страни се явиха стабилизиращи фактори. Един от най-големите проблеми на страните, които претърпяха неуспех бе тяхната неспособност да поддържат контрол над паричната маса. Много развиващи се страни продължават редовно да покриват финансовите си дефицити чрез енергично печатане на пари.
Нещо повече, постигналите успех страни избягнаха политиката на кредитния контрол и изкуствено ниския лихвен процент. При сравняването на опита на Тайван с този на Южна Корея можем да наблюдаваме, че канализирането на кредита към принилсшровани сектори води до лансирането на големи, основани на дългове фирми, в ущърб на малките предприятия и бедните. Изкуствено ниските лихвени проценти пречат, вместо да помагат на бедните, тъй като поощряват капитало-интензивните производствени методи, което пък намалява създаването на нови работни мссга.
Постигналите успех страни разбират значението на търговията. Емпиричните примери показват, че отвореният подход към търговията с абсолютно задтлжитслсн за растежа. През 1987 г. Световната банка извърши обширно изследване на взаимоотношенията между търговията и икономическия растеж и направи заключението, че страните с поглед "навън" постигат по-високи темпове на икономически ръст [65].
Производителите в икономики с поглед "навън" не са ограничени до вътрешния пазар и по такъв начин могат да се радват на мащабна икономика. Външната ориентация позволява народите да използват сравнителното си предимство, което в случая с развиващите се страни и със страните от източния блок с в трудоемките производства. От друга страна, протекционизмът дава предимство и на капиталоемките производства. И накрая, протекционизмът в голяма степен повишава монополната власт на вътрешните производители в ущърб на потребителите.
През 1987 г. Световната банка класифицира народите в четири групи според търговската ориентация на техните икономики. Изследването сравнява два периода - 1963-1973 г. и 1973-1985 г. и установи, че:
• "... ръстът на дохода на глава от населението е най-висок в силно ориентираните "навън" икономики, а най-нисък в тези, силно ориентирани "навътре". Същото се отнася и до ръста на общия БВП и условно чистата продукция и за ... ефективността на инвестирането. На базата на тези критерии, силното вътрешно ориентиране бе надминато и от умереното ориентиране "навън", макар и с по-ниски темпове. Неуспехът на силното вътрешно ориентиране е в неспособността му да подпомогне собствените си производства, а не само износа на производителите, и е особено смайващ, като се има предвид, че целия смисъл на ориентацията "навътре" ... е да се извърши по-бърза индустриализацията" [66].
Външната ориентация обаче не означава непременно свободна търговия. Както видяхме, една от страните, постигнали най-голям успех е Южна Корея. Страна, която много хора смятат за пример на успеха на интелигентното вмешателство. Това не е така. Южна Корея не замени силната вътрешна защита с подчертано наблягане на износа. От началото на периода й на висок темп на развитие, правителството непрекъснато либерализираше икономиката, така че да има сравнително ниско средно ниво на вътрешна защита.
Постигналите успех икономики сложиха в ред и цените си. Това е много съществено, тъй като без информация за относителния недостиг на стоки и услуги, отразен от цените, купувачите и продавачите не могат да се споразумеят. През 1983 г. Рамгопал Агарвала класифицира 31 страни според степента на ценовите деформации в икономиките им. Той откри, че "десетте страни с най-лоши показатели на индекса на деформация имат темпове на развитие, които са средно с 2% по-ниски от средните за цялата група. Десетте страни с най-добри показатели имат темпове на развитие с 2% по-високи от средните" [67].
Ефективната защита на правата на частната собственост, включително и на интелектуалната, също е необходима за бързия икономически ръст. Не е случайно, че обществата със силна система на частна собственост са най-новаторски. В допълнение към свободните пазари, изследванията показаха, че политически отворените общества, където индивидуалните права имат предимство пред правата на държавата, са също по-успешни, отколкото в обратния случай. Изследванията на въздействията на свободата върху икономическия растеж показват, че:
• "... политически отворените общества се развиват при общ действителен темп на глава от населението 2, 53% годишно, в сравнение с 1, 41% темп на ръста при политически затворени общества. Обществата, които се придържат към законните правила, се развиват с темп средно 2, 75%, в сравнение с 1, 23% в обществата, в които правата на държавата се издигат над индивидуалните права. Обществата, които се придържат към правата на частната собственост и пазарното разпределение на ресурсите, се развиват с темп средно 2, 76%, в сравнение с темпа от 1, 10% в страните, където правата на частната собственост са офаничени и държавата се намесва н разпределението на ресурсите" [68].
Как да се измъкнем от това положение? Уроци за прехода
Гореизложеното хвърля светлина върху характеристиките на постигналите успех икономики, като ги противопоставя на тези от Латинска Америка и Източна Европа. Опитът на латиноамериканските икономики е включен поради факта, че макар и да не бяха подложени на икономически контрол в същата степен, като източноевропейските, все пак се ангажираха в твърде сходна политика и прилагаха клишета като "реформи - съкращаване на разходите". Получените от латиноамериканците резултати показват, че решението в Източна Европа няма да бъде намерено в реформиране на съществуващата система или в намаляване степента или размера на вмешателството. Всъщност, проблемът при предишните реформи в Унгария и Полша възникна от половинчатия начин, по който се въвеждаха. Въпреки че икономиките се либерализираха, централните власти продължиха да упражняват контрол върху значителен брой икономически решения, които следваше да се вземат от пазара. Реформите в Унгария и Полша първоначално бяха успешни, тъй като те предизвикаха повишена икономическа активност и подобрено разпределение на ресурсите. Но те неизбежно изчерпаха енергията си, когато се сблъскаха с новите ограничения, наложени от останалите на власт контролни органи.
Смисълът от предоставянето на възможността пазарът да взема икономически решения се състои в това, че може да доведе до по-ефективно разпределение на оскъдните ресурси и по такъв начин по-добре да задоволи нуждите и желанията на населението. Ако една фирма работи неефективно, произвеждайки нискокачествени стоки при високи разходи, тя или трябва да подобри своята работа, или да излезе от бизнеса, освобождавайки ресурсите си (независимо дали са работници, капитал или земя) за по-ефективно използване в други области. Ако обаче на избрани фирми се дават "субсидии, с цел да им се помогне да се приспособят към прехода", пазарният механизъм се разстройва и преходът няма да се осъществи.
По какъв начин либерализиращите се икономики от Източна Европа и другите развиващи се страни да извършат прехода? Опитът предлага някои насоки.
Успешната реформа трябва да вдъхва доверие. Полша и Унгария, както и редица латиноамериканските страни въвеждаха безуспешно реформа след реформа. Ако различните части на политиката са несъвместими помежду си, или ако представляват половинчати усилия за либерализация, те ще се саморазрушат.
За да се повиши степента на доверие, политиката трябва да е проста и всеобхватна, и да се задейства колкото е възможно по-бързо. Това е една от причините за успеха на неотдавнашната реформа в Боливия. По-специално, там правителството обяви, че повече няма да се ангажира в изразходване на дефицити и започна да се придържа към това правило ежедневно. Фактът, че програмата е проста и всеобхватна и че правителството видимо се придържа стриктно към нея, помогна на боливийците да я подкрепят, въпреки, че изискваше от тях доста лични жертви.
Друга и по-нажна причина за предпочитане на една всеобхватна програма е, че при нейното осъществяване се избягва постепенността, възникваща от икономическите взаимовръзки. Например, не може да се очаква приватизацията да бвде успешна, ако данъците и разпоредбите все още упражняват силен натиск върху икономиката или ако търговският сектор остане силно защитен. Намаляването на данъците и на бремето на регулирането, както и отварянето на търговския сектор са необходими за създаването на нови възможности за работа и инвестиране, за откриване на работни места за уволнените вследствие на приватизацията. "Съществуващият опит от частични реформи на икономиката показва, че ако реформите не се въведат всестранно и едновременно, съществува опасност те да имат превратни и неочаквани резултати" [69].
Освен това, колкото по-бързо се осъществи процесът на реформата, толкова по-малко са възможностите, лицата, които могат да се облагодетелствуват от съществуващото в момента положение, да й попречат. Съществуващата понастоящем система облагодетелства много хора, които са готови да се организират и да направят всичко, което е по силите им, за да замразят процеса. Колкото по-бавно се прилага реформата, с толкова повече време разполагат тези групировки да се организират и да й попречат. Нещо повече, тъй като процесът няма да е безболезнен, важно е резултатите да се постигнат бързо, за да не се обърне общественото мнение срещу реформата.
На практика обаче, вероятно е почти невъзможно да се въведат всички необходими промени, за да се трансформира изведнъж командната икономика в пазарна система. Но тъй като съществува необходимост от последователност в прилагането на политиката, първата стъпка в това отношение е създаване на основите на пазарната икономика. Това включва необходимостта от модифициране на законодателната система. Както Ернандо де Сото показа в случая с Перу [70], регулационните и бюрократични изисквания могат да направят достъпа на бедния човек до законодателната система невъзможен. Следователно, установяването на осигурени права на собственост е важна предпоставка. Да се регистрира малко предприятие трябва да е лесно и просто.
Колкото може по-бързо трябва да се установи икономическа стабилност. По-специално това означава, че следва да се постигнат бързо ниски и стабилни темпове на инфлация. Ако паричните обеми са под контрол, еднократното регулиране на цените, получено в резултат на освобождаването им, няма да доведе до инфлационна спирала. Намаляването на данъчните регулационни натоварвания също трябва да бъде от първостепенно значение, тъй като ще стимулира увеличаването на инвестициите и ще създаде нови работни места. Либерализацията на търговията трябва да се осъществи по-скоро рано, отколкото късно, така че ръстът в този сектор също да стане източник на допълнителни работни места.
Слабото развитите страни и тези от Източна Европа имат огромен запас от относително евтина работна ръка. Източноевропейските работници притежават допълнителното предимство да са висококвалифицирани. В резултат на това политиката трябва да насърчава производствени методи с висока интензивност на труда. За да се осъществи най-пълно и ефективно използване на трудовите ресурси, политиката, която ограничава подвижността и гъвкавостта на работната сила, трябва да бъде премахната. В случая с Тайван и Хонгконг забелязахме как една гъвкава система с висока степен на подвижност на работната сила дава възможност на икономиката бързо да се нагоди към чуждестранните ограничения върху вноса й чрез смяна на производството.
Взаимодействията в рамките на една икономика винаги трябва да се имат предвид. Например приватизацията ще бъде безсмислена, ако се извърши, докато контролът върху цените все още действа, тъй като новите частни фирми няма да могат да работят с печалба. Безполезно е и да се либерализира един сектор, например селското стопанство, докато другите сектори, които го осигуряват с ресурси и към които е насочена неговата крайна продукция, остават ограничени.
Освен това целта на приватизацията не е преминаване от обществен към частен монопол. Икономиката трябва да се отвори за конкуренцията - чужда и вътрешна. За фирмите трябва да бъде сравнително просто да влизат на пазара и да го напускат, което означава, че законодателните изисквания за учредяването на едно предприятие трябва да бъдат прости и малобройни, а фирмите, които искат да развиват някакъв бизнес или да излязат от него, не трябва да имат ограничения при уволняването на работници.
В някои случаи правителството може да пожелае да задържи собствеността върху дадено предприятие или специален сектор на икономиката, или пък да бъде единствен източник на някакви услуги. Дори при такива обстоятелства има много да се прави, за да се подчертаят предимствата на свободния пазар. Ако правителството желае да запази собствеността върху дадено предприятие, важно е, на други фирми, чужди и вътрешни, да се позволи да го конкурират в същата индустрия на равни начала. Тази конкуренция ще способства държавното предприятие да работи ефективно и при минимални разходи за данъкоплатеца. Държавните услуги трябва да се осигуряват на търговска основа като в Хонгконг, т. е. те не трябва да се субсидират. Нито пък държавните предприятия трябва да служат за последно убежище на работодателя. И накрая, ако правителството смята, че трябва да задържи собствеността върху един цял сектор, то трябва да извърши много неща, за да се доближи до предимствата на частната собственост. Мексиканската конституция например, декларира, че някои промишлености, включително и нефтената, принадлежат на държавата. Мексиканското правителство експериментира с дългосрочни концесии, даване под наем и "дезинкорпориране" [71], за да успее да се доближи до стимулите на правата върху частната собственост, без да се налага изменение в Конституцията.
Процесът на реформите не е безболезнен. Следователно, съществува необходимост "от грижа за бедните". Ролята на правителството в това направление трябва да се ограничи до оказването на помощ на тези, които най-малко могат да си помогнат сами, а не да се опитва да облекчи прехода за всички. Схващането, че програмите за реформи, включващи съкращаване на субсидиите, най-тежко се отразяват на бедните, не е съвсем вярно. Едно изследване [72] на Световната банка показва, че в някои случаи не бедните, а средните класи са облагодетелствани от държавните разходи. Например длъжностите в обществения сектор не се заемат от селската беднота, амбулантните търговци или от неквалифицираните работници, (т. е. от истински бедните), а от членовете на градската средна класа. Субсидиите, които намаляват цените на електричеството, бензина, жилищата или кредитите също облагодетелстват средната и висшата класа. Бедните не карат коли, а в техните домове в много случаи няма електричество. Субсидираният кредит не е предназначен за тях и тъкмо неговото съществуване, както вече видяхме, ги затруднява още повече да получат кредит за себе си. И тъй като те нямат достъп до кредита, дори не могат да си позволят субсидирани къщи. Бедните обаче понасят цялата тежест на деформациите и липсата на стимули за работа, причинени от субсидиите и контрола.
Последната дума от съветите ми е "гъвкавост". Важно е правителствата да останат гъвкави и отворени, за да могат да правят корекции, ако допуснат грешки. Способността да се правят корекции "в движение" беше голямо предимство на правителството на Южна Корея и Тайван.
Бележки
1. Г-ца Теста, родена в Уругвай, е специалист по икономика на растежа и развитието. Редактор е на списанието "Международно здравеопазване и развитие" и бивш редактор на "Списание за кономически растеж".
2. International Monetary Fund, World Economic Outlook (Washington, D.C.: IMF, May 1990), pp. 134 and 190.
3. The Economist, "Why planned economies fail," June 25,1988, p. 67.
4. Clive Crook, "Poor Man's Burden: A Survey of the Third World/The Economist, September 23,1989, survey p. 3.
5. James Bovard, "The Hungarian Illusion," Journal_of_Economic_Growth'>Journal of Economic Growth,, vol. 1, No. 4, 1986: IV, p. 50; and World Bank, World Development Report 1990 (Washington D.C.: Oxford University Press, 1990), p. 179.
6. Bela Balassa, Gerardo M. Bueno, Pedro-Pablo Kuczynski, Mario Henrique Simonsen, Toward Renewed Economic Growth in Latin America (Washington, D.C.: Institute for International Economics, 1986), p. 52-53; and World Bank, Ibid.
7. Keith Marsden, "Private Enterprise Boosts Growth,"Journal of Economic Growth, vol. 1, No. 1, p. 22.
8. The Economist, "Taiwan and Korea: Two Paths to prosperity," July 14, 1990, p. 19.
9. John Sullivan, "The Dynamics of Economic and Political Liberalization in Poland and Hungary"(Washington, D.C.: Center for International Private Enterprise, August 2,1989, Heny6jiHicyBaHo), p. 1.
10. Вж.5,с.51.
11. Вж.5,с.46.
12. Вж. 9,25-26.
13. Вж. 9, с. 27.
14. Paul Marer, East-West Technology Transfer: Study of Hungary, 1968-1984(Paris: Organization for Economic Cooperation and Development, 1986), p. 223. Цитирано от James Bovard, Вж. 5, c. 48.
15. Bж. 2, c. 80 и John Sullivan, Bж. 9, c. 25.
16. Вж. 2, c. 80.
17. Leslaw Paga, "Employee Ownership Presents New Opportunities for Privatization in Poland, " Journal of Economic Growth, vol. 2, No. 4, p,
22.
18. Вж. 9, с. 11.
19. Вж. 2, с. 81.
20. Leslaw Paga, "A Bold New Experiment: Political and Economic Liberalization in Poland," Journal of Economic Growth, vol. 3, No. 4, Summer 1989.
21. Вж. 2, с. 82.
22. Вж. 2, с. 85.
23. Вж. 2, с. 84.
24. Цитирано в P. T. Bauer, "Market Order and State Planning in Economic Development," Journal of Economic Growth, vol. 1, No. 1, 1986:1, p. 3.
25. Julio Cole, "The False Promise of Protectionism for Latin America, "Journal of Economic Growth, vol.1, No. 4,1986:IV, p.29.
26. Вж. 4, с. 6.
27. Вж. 4, с.12-13.
28. Вж.4,с.9.
29. InterAmerican Development Bank, Economic and Social Progress in Latin America, 1987 Report(Washington D.C.:IDB, 1988), p. 379.
30. Вж. 29, с. 377-378.
31. Вж.4, с.9-10.
32. Polyconomics, INc., Mexico 2000(Morristown, NJ: Popyconomics, 1990), p.
33. Vladimir Chelminski, "The Venezuelan Experience: How Misguided Policies Paralyzed a Prosperous Economy," Journal of Economic Growth,vol. 3, No. 4, Summer 1989, pp. 32-33.
34. Manuel Maldonado Posso, "An Entrepreneur Discredited the Free Enterprise System in Ecuador," Journal of Economic Growth, vol. 3, No. 2, November 1988, p. 21.
35. Вж. 34, с. 24-25.
36. The Economist, "Chile and Bolivia: Out of the basket," June 10, 1989, p.
67.
37. Пак там.
38. Пак там.
39. Пак там.
40. Alvin Rabushka, "Tax Policy and Economic Growth in the Four Asian Tigers," Journal of Economic Growth, vol. 3, No. 1, p. 11.
41. Вж. 5, c.178-179. и John Andrews, "Weighing the Odds: A Survey of Hong Kong," The Economist, June 3,1989, survey p. 5.
42. Alvin Rabushka, The New China: Comparative Economic Development in Mainland China, Taiwan, and Hong Kong,(Boulder, Colorado: Westview Press, 1987).
43. Пак там с.161-162.
44. Вж. 40, с. 13. и Вж. 41, с. 12.
45. Вж.42, с. 163.
46. Вж.41, с.7.
47. Вж.42, с. 120.
48. Вж. 42, с. 121.
49. S. C. Tsiang, "Taiwan's Economic Success Demistified," Journal of Economic Growth, vol. 3, No. 1, p. 24.
50. Пак там, Таблица 1; Вж. 40, с. 16.
51. Вж. 49, Таблица 2 и 3, с. 26-27.
52. Вж.49,с.26.
53. Вж. 49, с. 26-27.
54. Вж.49, с. 29.
55. The Economist, "Taiwan and Korea,", op. cit. p. 20.
56. Ramgopal Agarwala, "Preface," The Japanese and Korean Experiences in Managing Development(Washington, D. C.: World Bank Staff Working Paprs No. 574, second printing: September 1985), p.vii.
57. Вж. 8, с. 22.
58. Вж. 8, с. 20.
59. Вж.40,с. 17.
60. Leonardo Burlamaqui, "Condicionantes socio-politicos e politics industrial na Coreia do Sul," Contexto Internacional(Rio de Janeiro, Pontifica Universidade Catolica do Rio de Janeiro, July/December 1989), p. 119.
61. Tim Jackson, "Strong Stomachs Needed: A Survey of South Korea,"The Economist, August 18,1990, survey p. 17.
62. Пак там, с. 17. Абсолютната бедност е дефинирана при доход по-малко от 178 долара на месец за пет-членно домакинство (по цени за 1981 г.). Относителната бедност се приема като една трета от средния доход на домакинството.
63. Keith Marsden, "Links Between Taxes and Economic Growth: Some, Empirical Evidence," Journal of Economic Growth, vol. No. 4, 1986: IV, p. 3. 64. Пак там, с. 5.
65. World Bank, World Development Report 1987 (Washington.D.C: Oxford University Press, 1987).
66. Вж. 4, с. 26.
67. Вж. 4, с. 35.
68. Gerald Scully, “Liberty and Economic Progress”, Journal of Economic Growth, vol. 3, No. 2, November 1988, p. 7.
69. Вж. 2, с. 70-72.
70. Вж. Hernando de Soto, The Other Path, New York: Harper & Row, f 1989. 71. Дезинкорпориране означава премахването на правителствените пълномощия над дадено предприятие, но без цялостното му прехвърляне в частния сектор. Например, Мексико дезинкорпорира нефтената промишленост чрез повторно определяне на областите, в които е приемливо частно (дребно) инвестиране, и по такъв начин рязко намали областите, в които държавата има пълни правомощия.
72. Guy P. Pfeffermann, "Public Expenditure in Latin America," World Bank Discussion Paper No. 5.
Избрани промишлени сектори
Достарыңызбен бөлісу: |