Елена г. Вайт



бет5/6
Дата07.07.2016
өлшемі316.5 Kb.
#184098
1   2   3   4   5   6

Преди 22 години нашето странствуване при това пътуване ни се виждаше наистина странно, но ето че сега срещаме група вярващи в истината, чиято опитност води началото си от влиянието на тази малка книга. Сестрата, която тъй любезно послужи на нашите нужди, сега - заедно с много от съседите - се радва на светлината на настоящата истина." (Евангелизъм - 448, 449)

Било в Америка, в Европа или в Австралия - с. Вайт намираше все същата нужда от лична работа. Понякога тя настояваше за решение. Скоро след като пристигна в Европа, тя срещнала един младеж в една часовникарска фабрика на име Нимес, във Франция. Нейният счупен часовник бил причина за срещата. Щом го срещнала тя го познала и си спомнила неговата опитност както й е била открита във видение. В отчаяние той оставил Бога и се отклонил от истината. Той също работел в събота. Една вечер тя извикала младежа на разговор. Тя го описва в писмо така:

"Разговарях два часа с него и му представях опасността на неговото положение. Казах му, че това дето неговите братя са извършили в грешка, не е никаква причина той да наскърбява сърцето на Христос, Който го е обичал толкова много, че е умрял за да го избави... Казах му, че аз знам историята на неговия живот... След това със сълзи го молех да се обърне точно обратно, да напусне службата на сатана и на греха, защото той е станал пълен отстъпник и както блудния син да се върне в къщата и службата на Баща си. Той имаше добра работа да учи занаята. Ако пази съботата, щеше да загуби работата си... След няколко месеца той щеше да свърши своето чирачество и тогава щеше да има добър занаят. Но аз настоявах пред него за решение.

Ние се молихме усърдно с него и аз му казах, че не смея да го оставям да прескочи прага на вратата, докато пред Господ и пред ангелите и присъстващите той не каза: "От този ден ще бъда християнин!" Как се радваше сърцето ми, когато той каза това! (също там, 450)

Големи книги принасят жетва

Когато била в Австралия, на с. Вайт разправили за едно семейство, което живеело в голям чифлик. Съпругът и бащата почти приел вестта и после отстъпил. Скоро след като се научила за това, тя била подтикната да посети семейството и да остави на човека някои от нейните големи книги. Опитността се разправя с нейните собствени думи:

"Посетих го като взех със себе си няколко от моите големи книги. Аз разговарях с него така, като че ли той е с нас. Говорих за неговите отговорности. Казах: "Ти имаш големи отговорности, брат. Около тебе са твоите съседи. Ти си отговорен за всеки един от тях. Ти познаваш истината и ако любиш истината и стоиш в своята честност, ти ще спечелиш души за Христа."

Той ме погледна странно, като ми каза: "Знаеш ли, че аз съм изоставил истината, че съм позволил на моите момичета да ходят на танц и в неделното училище и че ние не пазим съботата?" Но аз знаех. Въпреки това, аз говорих с него така, като че ли той беше с нас. "Сега - казах аз - ние искаме да ти помогнем да започнеш работата с твоите съседи. Искам да ти подаря няколко книги."

Той каза: "Ние имаме библиотека, от която си вземаме книги."

Аз казах: "Аз не виждам книги тук. Може би се стеснявате да вземате книги от библиотеката. Аз съм дошла да ви дам тези книги, за да могат децата ви да ги четат и това ще бъде полезно за вас."

Аз коленичех и се помолих с него. Когато станахме, пи лицето му течаха сълзи и каза: "Радвам се че дойдохте да ме видите. Благодаря за книгите." (също там, 451, 452)

Човекът прочете книгите и даваше и на други да ги четат. Скоро той и цялото му семейство стояха здраво във вестта заедно със съседите си, които също четяха книгите.

Извършване нещо от поръчката на Господа

Късно през 1900 г. с. Вайт се засели в Елмсхавен, близо до "Св. Елена", Калифорния. Няколко месеца след това тя посети близките църкви и институти. Когато се удадеше случай тя прекъсваше претрупаната си програма, за да извърши малко лична работа, такава, каквато извърши един неделен ден през септември 1901 г. Тя и някои с нея пътуваха от колеж в Хелдсбург за към нейния дом:

"При завръщането си ние посетихме едно семейство на име Лайтър. Те живеят на половината от пътя между Санта Роза и Хелдсбург. Изглеждаше, че са в притеснение. Бащата на сестра Лайтер, много стар мъж, беше доста болен. Преди няколко месеца той прие истината, но не е още кръстен.

Радваме се, че можахме да извършим нещо от поръчката на Господа, като посетим това семейство. Били прочете утешителните обещания от Божието Слово за болния човек, а аз представих болния на Великия Лекар, Който може да лекува както душата, така и тялото. Семейството беше много благодарно за нашето посещение. Знам, че те бяха утешени." (Писмо 186, 1901 г.)

Ние не намираме с. Вайт да настоява или увещава прекалено. когато намереше интерес, когато създаваше такъв, тя тактично го последваше.

Група работници, заедно със с. Вайт, напуснаха само за 5 минути влака и трябваше да чакат пет часа на гарата Милфорд. За да отърват сестра Вайт от тютюневия дим на гарата, помолиха в една близка къща да я приемат, за да си почине и да чака. Тя и нейните две помощнички бяха приети от г-жа Мунтц. Сестра Вайт описва това си посещение:

"Г-жа Мунтц е възрастна жена и е германска баптистка. Тя е много приятна жена и изглежда й беше приятно да разговаря с нас. Тя казва че уважава всички християни. Аз говорих за работата, която ние се опитваме да вършим и лицето й просветна когато й разправих за някои от старанията ни в мисионското дело. Тя ми каза, че ако нейният съпруг би бил жив, той щеше да се радва да разговаря с мене, защото той бил много религиозен и обичал много да чете. Казах й, че пиша книги и имам няколко помощнички и тя се заинтересува много.

Докато се разговаряхме, влезе млада жена с дете в ръце. Скоро разбрахме, че тя е адвентистка от седмия ден. Тя се заинтересува много за онова, което им разправях относно нашата работа. Тя е жена на нощния механик на гарата. Доколкото зная, тя е единствената адвентистка на онова място. Друга съседка дойде вечерта и в течение на разговора тя ме помоли да й обясня за съботата. Аз започнах като прочетох един стих от първа глава на Битие. След това прочетох четвъртата заповед. Когато прочетох това, те казаха: "Да, но неделята е седмият ден."

Аз им обясних, че неделята е първият ден и че денят, наречен от света събота, е седмият ден. След това прочетох последните шест стиха от 31 гл. на Изход, където съботата е ясно отбелязана като знак между Бога и Неговия народ.

Нямах време да кажа много, но каквото прочетох беше достатъчно както се надявам, че то ще ги подбуди да изследват сами Писанията. Аз им казах че Христос пазеше съботата и че жените почиваха в седмия ден "съгласно заповедта" и в първия ден на седмицата занесоха аромати и мазила на гроба.

Прочетох и няколко други стихове, а г-жа Мунтц си записа всички стихове. Преди да се разделим, ние се помолихме заедно и изглежда че те бяха доволни... Това беше нашата опитност на гарата. Мисля, че може би нашето закъснение беше Божие провидение. То може да бъде средство за събуждане интерес към истината." (Писмо 163, 1904 г.)

Така, всред заетата програма за говорене и приготвяне литература за църквата и света, Божията вестителка отделяше време и намираше благоприятни случаи да дава библейски часове, да каже навременна дума, да се моли и да даде пълна с истина литература прилични старания да помогне на окръжаващите я.

Като управител на средства

Обръщайки се към вярващите в Стокхолм, Швеция - 19.Х.1886 г. - с. Вайт преглежда накратко своята минала опитност във връзка с делото, особено във финансово отношение. Връщайки се към пионерските дни тя казва:

"Ние вярвахме във вестта. Ние вярвахме в предупреждението, че Христос ще дойде скоро и чувствахме такъв копнеж за тези, които са в грях, че бяхме готови да направим почти всяка жертва. Ние знаехме какво значи бедност и това беше най-добрата опитност в нашия живот. Повече от един или два пъти аз съм припадала с моите деца на ръце, поради липса на хляб.

Когато ходихме от място на място да известяваме Божието Слово, ние търпяхме горещина и студ, но Бог ни подкрепяше в делото и най-после Той започна да донася средства за делото. Когато тези средства дойдоха, ние намерихме много места за тях.

Но в дома ни дойде нещастие. Мъжът ми се парализира. Но нашите молитви възлизаха към Бога и Той отново му подари здраве. Това дълго нещастие ни доведе отново в нужда. Но Господ ни каза какво да правим. Ние имахме един дом и когато намирахме хора, които бяха в бедствие и нямаха дом, ние отваряхме нашия дом за тях и ги оставяхме да споделят нашите удобства... Аз направих изложение миналата вечер, че сме вложили в делото 30 000 долара...

Когато преминахме на брега на Тихия океан, мнозина желаеха да се покоряват на Бога. Тогава се нуждаехме от средства за салон за събрания. Хората бяха бедни. Ние писахме в Мичиган и ги замолихме да продадат всичко, което притежавахме, и тогава вложихме средствата си и бе съграден салон в Сан Франциско и друг в Оакланд...

Сега аз не мога да си помисля да използвам моите средства за моя собствена слава. Искам да ги вложа за Божия слава."

Човек с право може да запита тук, как са могли бр. и с. Вайт да дадат хиляди долари за разните интереси на деноминацията, когато ранните години са били прекарани в най-строги финансови обстоятелства, а късните им години са били отдадени на проповедничеството? Трябва да се даде кратко изяснение по тази точка.

В най-ранните години на делото нямаше редовна издръжка на проповедничеството. Джеймс Вайт се е залавял за най-различни работи, за да поддържа себе си и семейството си. Ние четем, че той е косил трева, превозвал е камъни за железницата и е сякъл дърва. Когато той пое издателското дело, то донасяше известна подкрепа, давайки му заплата от 5 до 7 долара седмично в началото и до 12 долара в по-късните години.

Като водител на делото, семейство Вайт отваряха дома си за посетители през всичкото време. Джеймс Вайт е трябвало също да бъде начело във всяка инициатива за средства. За да поддържа своето семейство, за да приема гости постоянно и да бъде начело на всеки списък за обещания с веществен дар, беше много повече, отколкото това може да се направи с заплата от 7 до 12 долара седмично и бр. Вайт е бил принуден да намери някаква форма на приход извън оскъдната заплата, която получавал от издателската къща.

Когато пътувал от място на място, той открил нужда за Библии и конкорданси. Разбира се, ние нямахме по онова време книгоиздателства, за да снабдят нуждата на нашите хора. Така той намерил в посредничеството за тези книги един допълнителен приход, който бил жизнено необходим, за да посрещне изискванията на неговите финанси. В по-късни години авторски хонорар от неговите книги също допълваше неговия редовен приход. Към края на своя живот, когато той поглеждаше назад към тази опитност, той съжаляваше че е било необходимо да посвещава част от времето си да работи не директно свързан с проповедническите задължения, но при обстоятелствата това изглеждало единствено разрешение на трудните финансови проблеми. Приходът е бил употребяван несебелюбиво, а за изграждане на Божието дело и Бог е благославял неговите старания.

Може би някои чувстват, че опитността на бр. Вайт е оправдание за нашите проповедници днес да разделят интересите си, за да увеличат личните си доходи. Но всеки честно мислещ човек веднага ще създаде голямата разлика в обстоятелствата между имащия заплата проповедник днес и тези на пионерите преди създаване на организацията и таблиците за заплати.
Приходи и разходи на с. Вайт

В ранните (години) дни единственият приход на с. Вайт беше от авторски хонорар от нейните книги. Те доставяха само малка сума. След смъртта на бр. Вайт в 1881 г. на нея се плащаше заплата на ръкоположен проповедник . Тя продължаваше да получава авторски хонорар от своите книги и понякога някоя финансова подкрепа за помощта на един преписвач за подготовка на статии, които тя доставяше за нашите списания. Тя беше наставена да използва тези пари като домакин на Бога. Възприемането на тази отговорност се ясно отразява в термините, които тя употребява в редактирането на една поръчка, прикрепена в писмо за доставяне на някаква финансова помощ за една намираща се в бедствено положение вдовица:

Батл Крик, Мич. 28 март 1889.

"Брат Ц.Х.Джонс,

Моля, плати на разпореждане на.....сто долара като дар от Господа, който ме е направил Свой управител на средства.

Елена Вайт

(писмо 28, 1889)

Шест години по-късно тя писа както следва и докладите свидетелствуват, че тя е била верна на това, което и е било поверено.

"Не претендирам, че съм притежател на каквито и да е пари, които идват в моите ръце. Аз ги считам като Божии пари, за които трябва да давам сметка." (писмо 41, 1895)

След смъртта на бр. Вайт в 1881 г. цялото финансово бреме падна върху с. Вайт. Необходимо беше тя да посреща всичките домашни разходи, като трябваше да продължава със значително гостоприемство. Разходите и заплатите на нейните помощнички се плащаха от нея. Тя посрещаше голяма част от началните разходи в издаването на многото й книги. Това включваше словослагане, приготвянето на печатарските плочи и разходи за илюстрации. Тези разходи за издаване на книги възлизаха на много хиляди долара. Тя се натоварваше по превод на нейните книги в други езици, а имаше и много директни дарове за делото.

Изискваше се строга икономия

За да понася лично това тежко финансово бреме, изискваше се внимателно планиране, строга икономия и понякога и вземане пари на заем.

"Ние икономисваме по всеки възможен начин" - пише тя от Австралия в 1898 г. Това, че нуждите на Божието дело бяха винаги пред нейните очи се посочва от следното:

"Аз изучавам всеки фунт, който влагам в здания за мене, за да не би да намаля по някакъв начин средствата, които мога да вложа за изграждане на бОжието дело. Не съжалявам, че съм сторила това. Ние сме преживяли някои изпитващи времена, но всред всичко ние казваме: "Заслужава си!" (писмо 130, 1897)

Да бъдеш почти постоянно притиснат финансово, не е било приятно, но с. Вайт виждаше в това някои привилегии, които споменава в 1895 г..:

"Да бъдеш ограничен поради липса на средства е, както мога да свидетелствувам, известно неудобство, но благополучието твърде често води до себевъзвишение."

Това икономисване за напредъка на делото се е практикувало от съвсем ранни дни. Разправя ни се, как когато те са живели в Рочестър, Ню Йорк, с. Вайт е спестявала от парите за поддържане домакинството. Когато веднъж се явила криза в издателската къща за плащане на хартия, а в касата нямало пари, тя донесла един чорап, съдържащ пари, за които бр. Вайт не знаел. Сметката била платена и работата продължила.

И така, през тяхната опитност - на бр. и с. Вайт са били поверявани пари и те са били употребявани не за лично удобство, но за напредъка на делото и за да се подпомага на другите. Нейното отношение спрямо тази опитност е открито в 1888 г. с тези думи:

"Аз не съжалявам нито за една стотинка, която съм вложила в делото и аз съм продължавала така, докато моят съпруг и аз сме вложили в Божието дело около 30 000 долара. това сме правили малко по-малко и Господ видя, че Той може да ни повери средства и че ние няма да ги употребим за себе си. Той продължаваше да ги излива, а ние да ги раздаваме.

Вложение в небесната банка

Сега да се обърнем към някои от случайните изложения, които с. Вайт е правила относно подпомагане Божието дело във финансово отношение. Често това биваше с пари, с които разполагаше, а понякога с взети назаем пари. Говорейки в 1890 г., тя казва:

"Аз съм слуга на Божието дело. Откак се върнах от Европа, аз съм видяла места, където трябва да се съберат пари или иначе ще се срещнат загуби. Аз дарих хиляда долара на мисията в Чикаго и нося този дълг като плащам лихва седем на сто. Видях, че на различни църкви трябва да се помогне, защото те бяха под финансов натиск и аз дадох още 600 долара. Аз трябваше да заема тези пари и все още плащам лихва за тях." (Писмо 136, 1890 г.)

Разбира се, тя вярваше, че авторският хонорар от продажбата на нейните книги скоро ще посрещне задълженията, които тя поемаше. В действителност тя обещаваше един сигурен бъдещ приход, за да посрещне неотложни настоящи изисквания на Божието дело. Тези дългове биваха плащани на време от приходите, точно както тя възнамеряваше.

Когато беше в Австралия - с. Вайт намери много големи нужди. Делото бе започнало добре, но имаше криза и бедност. Някои от приятелите й в Калифорния й изпратиха пари, за да си купи удобен стол. Точно тогава имаше нужда от църква в Пармата. Парите бяха дарени, за да се подпомогне строежът на църквата. Няколко години по-рано тя имала подобна опитност с една рокля. Ето какво казва тя за това:

"Преди години, когато мисията започна в Европа, някои от сестрите смятаха, че ще ме зарадват много и ми купиха хубава копринена рокля, която струваше 45 долара. Точно по това време бр. Андрюс се нуждаеше от средства, за да ги употреби в мисията в Европа. Аз взех тази рокля и я продадох за 50 долара, изпратих парите на него, за да ги употреби в делото и те дошли точно на време и аз бях благодарна."

Когато в Мелбърн се откри библейско училище в много от нашите млади хора нямаха средства да посрещнат разходите си, с. Вайт не можеше да отмине тази нужда. Как я посрещаше тя, е описано със собствените й думи:

"Вече определих 2000 долара от авторския си хонорар от моите книги, за да помогна на студенти да посещават училището. Те никога не биха били в състояние да ползуват привилегиите на училището, ако някой не им помогне и тъй като никой не поема тази отговорност, тя се падна на мене. Аз помогнах на неколцина да преминат през първия срок на училището и сега плащам разходите на шест през настоящия срок, а броят може да се повиши до осем." (Писмо 65, 1893 г.)

Част от тези пари биваха изразходвани за подпомагане в облекло. Забележете тези думи в една поръчка до директора на училището:

"Моля ви, бихте ли разбрали от бр. .... от какви дрехи се нуждае. Каквото е нужно, моля доставете му го и го запишете на моя сметка. Той не е получил куфара си и се страхувам, че той ще страда, поради липса на необходимото бельо." (писмо 100, 1893 г.)

Да помага на студенти не е нещо ново, защото тя беше основала един фонд от авторски хонорар, за да помага по този начин и много студенти получаваха помощ. Авторският хонорар от нейните книги, издадени оттатък морето, често се употребяваше за възпитанието на достойни младежи в други страни.

Пишейки на приятелката относно това в 1906 г. тя казва:

"Един брат в Европа ми писа: "Имам хиляда долара, които се падат на вас от продажбата на вашите книги. Не бихте ли ни позволили да употребим част от тях за възпитанието на младежи?"

В отговор аз писах: "Задръжте всичките, ако можете да възпитате младежи, за да излязат да работят. Аз ще продължавам да плащам лихви за пари, за да мога да дам тези като дар."

Този е начинът, по който с. Вайт стана богата. "Аз влагам моето съкровище в небето." (Писмо 106, 1908 г.)

Освен това, имало е работници, нуждаещи се от помощ. Това е било в дните преди Помощния фонд. Когато тя виждаше

нужда, тази нужда е трябвало да се посрещне, дори ако трябва да бъде финансирана от самата нея. Четем това за известен работник:

"Брат и сестра А., са работили в О. около 100 мили от тук с добър успех... Аз го срещнах в Н. и той ми каза, че аз съм го изпратила в училище като съм му плащала разходите да получи образование. Аз бях толкова благодарна, да видя резултат от това дарение.

Ние изпратихме бр. А. в института. Той е голям страдалец. Аз определих 300 долара за този случай, макар че има много случаи, където всеки долар, е нужен, но аз се чувствувам напълно права да помогна в този случай. Това е случай, където тези, които любят и се боят от Бога трябва да покажат съчувствието си по много осезаем начин и да помнят, Христос уединяваше интересите си с тези на страдащото човечество." (Писмо 79, 33, 1893 г.)

Различни финансови сделки

Не много след това с. Вайт взе на заем 50 долара, за да може да даде на заем 38 долара на един брат, който щеше да загуби имуществото си. Няколко дни по-късно тя обеща на един брат 25 долара за да помогне за съграждането на една църква в С.Х., после увеличи обещанието на 50 долара, а после на 125 долара - така че те да могат да имат дом за богослужение.

Това бяха дни, когато средствата на конференцията бяха ограничени. Забележете финансовите сделки, споменати в следното изявление, направено по времето, когато се правеха приготовления за строежа на училищните сгради в Авондело:

"Единственият ход сега е да се подготвим да градим. Аз съм заела на заем и плащам лихва за 1000 фунта, с 4,1/2 на сто лихва, 100 фунта от другите с 5 на сто лихва. Аз съм дала на заем на конференцията 100 фунта от 1895 г., от които не получавам лихва. Тази сума желая да употребя веднага, за да помогна за изграждането на място за богослужение...

Искам да вложа всичко, което мога за напредъка на делото в тази страна. Каквото се върши трябва да напредва без отлагане... С. Вайт напряга всеки нерв, за да напредва делото в тази страна, та Бог да бъде прославен. Тя не се стреми да трупа пари, за да живее разточително...

За да изградим нашите училищни здания майка Весело ми даде на заем 1000 фунта с 4 % лихва. Брат Петър Весело даде дар от 300 долара. Всичко това е вложено в работата; всеки дар, който дойде от какъвто и да е източник, е бил влаган в делото."

Тези тежки разходи от финансите на с. Вайт я въвличаха често в тежки дългове и й причиняваха загриженост. Тя пише така в 1903 г.:

"Аз нося тежко бреме на дълг, повечето от което си навлякох в старанията си да изградим делото в Австралия по правилен начин." (Писмо 83, 1903 г.)

Не много месеци след това ние я намираме да заема на заем пари, за да се присъедини към с. Готциян за отваряне санаториум в Калифорния.

"Неотдавна прибавих към моето задължение като взех на заем от банката 2000 долара, за да помогна за купуване имущество за Парадейз Вали санаториум. Не можех да понеса мисълта да не бъде използуван благоприятният случай да купим този имот за такава ниска цена. Сестра Готциян и аз си стиснахме ръцете над масата в решение да го купим и да поставим санаториума в действие." (Писмо 81, 1905 г.)

Дали с. Вайт забогатява?

Знаейки за нейните приходи, някой запитва: "Дали с. Вайт забогатява?"

Тя отговаря на въпроса:

"Понякога се разправя, че аз се опитвам да забогатея. Някои са ми писали, като питат: "Няма ли с. Вайт милиони долари?" Радвам се, че мога да кажа: "Не!" Аз не притежавам в този свят нито едно място, което е свободно от дълг. Защо? Защото виждам толкова много мисионска работа, която трябва да се извърши. При подобни обстоятелства мога ли да трупам пари? - Разбира се, не. Аз получавам авторски хонорар от моите книги, но почти всичко се изразходва за мисионска работа.


Ръководителят на нашите издателски къщи в една отдалечена чужда страна, като чул неотдавна от други, че се нуждая от средства, ми изпрати чек от 500 долара. В придружаващото писмо той ми пише, че в замяната на хиляди долари авторски хонорар, който съм дала на тяхното мисионско поле за превод и разпространение на нови книги и за подкрепа на нови мисионски предприятия, те считат приложените 500 долара много малък израз на признателност. Те ми ги изпращат, защото искат да ми помогнат във време на специална нужда; но тъй като аз съм дала за подкрепа на Божието дело в чужди страни всичкия си авторски хонорар, който идва от продажбата на моите чуждестранни книги в Европа, аз възнамерявам да върна тези 500 долара щом се освободя от дълг."

Много повече може да се каже за Божията вестителка като домакиня на средства. Ние не се опитваме да дадем пълен летопис на нейния живот и работа. Няколкото дадени тук пера дават типична и верна картина за тази фаза от нейната опитност.

В тези дни на добре изградени институти, Спомагателния фонд, различни резерви и добре определена финансова политика, няма да е нужно кой да е индивид да ръководи, както Джеймс и Елена Вайт, в жертване за делото. Някои може би биха желали тя да не е вземала пари на заем, за да ги употребява за напредъка на делото. При тогавашните обстоятелства изглежда, че това е било правилно да се прави. Ние ще оставим други да съдят, дали мерено според сегашните норми с. Вайт е била добър финансист или не. Все пак, тя е била добър управител на средства.



Достарыңызбен бөлісу:
1   2   3   4   5   6




©dereksiz.org 2024
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет