Франсис Бърнет Малкият лорд Фаунтлерой



бет12/13
Дата20.07.2016
өлшемі0.66 Mb.
#212432
1   ...   5   6   7   8   9   10   11   12   13

Никога преди в графството, където се намираше Ърлсбъро, не се бе случвало нещо толкова вълнуващо. В пазарни дни хората се събираха на групички, обсъждаха събитията и се чудеха как ли е редно да се постъпи. Съпругите на фермерите се канеха една друга на чай по-често от всякога, за да могат да научават възможно най-бързо новите клюки и слухове, свързани с Доринкорт. Намножиха се и анекдотите, в които главен герой беше старият граф, отказващ да признае новия претендент. Но, разбира се, никой не можеше да се конкурира с осведомеността на госпожа Дибъл, която както обикновено просто знаеше всичко.

- Работата се е закучила - казваше тя. - Мен ако питате, мадам, тъй му се пада на стареца, задето се отнасяше така с онова прекрасно младо момиче и задето ги беше разделил с детето. Защото сега той така се е привързал към малкия, толкоз се гордее с него, че новите събития са го вбесили като никога преди. И което е най-лошото, тая новата не е никаква дама. Била с просташка физиономия, чернокоса и невъзпитана. Лично господин Томас ми каза, че нито един достоен лакей не би се оставил да го командва такава простакеса. А момчето не можело да стъпи и на малкия пръст на онова русокосо ангелче. Един Бог знае какво ще излезе от всичко туй. Когато Джейн ми донесе за пръв път новините, тъй ми омаляха коленете, че човек можеше и с перце да ме събори.

Възбуда цареше навсякъде - в замъка, в библиотеката, където графът и господин Хавишъм почти непрекъснато обсъждаха нещо, в стаята на прислугата, където господин Томас и останалите лакеи и прислужници си шушукаха и възклицаваха по цял ден, в конюшните, където Уилкинс се занимаваше с обичайните си задължения доста потиснат на вид и все повтаряше на кочияша, че никога през живота си не бил виждал такъв роден ездач като младия господар Седи.

Но сред цялата тази бъркотия поне един обитател на замъка оставаше напълно спокоен и това беше малкият лорд Фаунтлерой, който според твърденията на непозната съпруга на Бивис не беше никакъв лорд.

Когато графът му каза какво се е случило, Седи седна на своето кресло до камината, обгърна с ръце коленцата си и подпря брадичка върху тях, както правеше винаги, щом искаше да вземе някакво решение или да размисли над някоя нова интересна случка. За най-голямо свое учудване, след като приключи разказа си, графът забеляза, че неговият внук не изглежда особено натъжен, а просто разтревожен.

- Чувствам се малко странно - каза момчето. - Всъщност, доста странно.

Графът го наблюдаваше, без да каже нито дума. Той също се чувстваше странно, толкова странно, колкото не се бе чувствал никога преди. И онова, което го караше да се чувства още по-странно, бе фактът, че личицето на неговия внук, обикновено тъй лъчезарно и щастливо, сега изглеждаше разтревожено.

- Те ще вземат ли къщата на Миличка и... и нейната карета? - попита Седи, а гласчето му трепна неуверено.

- Не! - заяви решително графът, доста гръмко при това. - Те не могат да й вземат нищо.

- О! - въздъхна Седи с очевидно облекчение. - Нима?

Той погледна дядо си. Прекрасните му кафяви очи изглеждаха големи и невинни.

- Онова... другото момче - започна неуверено Седи, - сега то ще бъде... твоето момче, а аз... аз няма да съм, нали?

- Не! - отговори му графът, тъй яростно и решително, че момчето едва не подскочи.

- Не? - възкликна то учудено. - Нима? А аз си мислех...

Най-неочаквано Седрик скокна от стола.

- И аз ще съм твое момче, макар че няма да стана граф? - попита той развълнувано. - Ще съм си твое момче, точно както преди? - Поруменялото му личице светна от въодушевление.

- Моето момче! - каза той и макар да не бе за вярване, гласът му звучеше странно, почти разтреперан от вълнение, леко пресипнал и отпаднал. И все пак следващите му думи бяха решителни и непоколебими: - Да, ти ще бъдеш моето момче докато съм жив и - ей Богу - струва ми се, че ти си единственото момче, което някога съм имал.

Личицето на Седрик пламна чак до корените на русата му косица. Пламна от облекчение и удоволствие. Той пъхна ръце дълбоко в джобчетата си и се взря право в очите на своя достолепен дядо.

- Наистина ли? - каза Седи. - Е, тогава хич не ме е грижа за графската титла и всичко останало. Не ме е грижа дали ще съм граф или не. Аз си мислех... мислех си, че този, който ще става граф, той трябва да е твоето момче и че... аз няма да съм.

Графът сложи ръка на рамото му и го притегли към себе си.

- Те не могат да ти вземат нищо, аз няма да им позволя - каза той, почти останал без дъх. - Ти си създаден за това място и може би... може би нищо няма да се промени. Но каквото и да стане... обещавам ти, че ще ти дам всичко, което мога, всичко!

Старият благородник сякаш не говореше на дете, толкова сериозен и непоколебим беше гласът му. Изглеждаше по-скоро, че дава обещание пред самия себе си и може би беше точно така.

Никога преди графът не си бе давал толкова добре сметка до каква степен се е задълбочила привързаността му към момчето и колко всъщност се гордее с него. Никога преди не бе съзирал толкова ясно неговите достойнства. И тъй като упоритостта на графа не знаеше граници, изглеждаше невъзможно, дори повече от невъзможно той да се отрече от онова, в което се бе зарекъл пред своя внук.

Само няколко дни след като се бе срещнала с господин Хавишъм, жената, която вече се бе самообявила за лейди Фаунтлерой, пристигна в замъка, водейки и детето със себе си. Но беше отпратена. Още на входа един слуга й съобщи, че графът не желае да се среща с нея. Неговият адвокат щял да я извести по нейния "случай". Томас пръв донесе новината в стаята на прислугата и пръв изрази мнението си за непознатата.

- Носил съм ливреята достатъчно дълго и достатъчно достойно - каза той, - за да мога да позная една дама щом я видя. Тази определено не беше такава. Онази другата, в Лодж, американка или не, точно тя е истинската дама и никой джентълмен не би се поколебал да й го признае. Аз лично го забелязах още щом я видях за пръв път.

Жената си тръгна с полууплашено, полугневно изражение на красивото си, но твърде обикновено лице. По време на разговора си с нея господин Хавишъм бе забелязал, че темпераментът й е доста невъздържан, а обноските далеч от добрия тон. Тя не беше твърде умна, но не беше и глупава. Понякога като че ли ситуацията, в която сама се бе поставила, й идваше малко в повече. Съпругата на Бивис явно не бе очаквала да срещне такъв отпор.

- Тя очевидно принадлежи към низшите обществени слоеве - каза господин Хавишъм на госпожа Ерол. - Необразована е и твърде зле възпитана, поради което не би могла да общува на равна нога с хора като нас. Посещението в замъка сериозно я стресна. Беше вбесена, но и доста уплашена. Графът не пожела да я приеме, но аз го посъветвах да я посетим заедно в Доринкорт Армс, където е отседнала тя. Когато го видя да влиза в стаята, тя пребледня, след което в изблик на гняв ни изреди наведнъж всичките си претенции и заплахи, които явно бе намислила предварително. В това време графът седеше невъзмутим и достолепен като разгневен монарх и следеше жената неотклонно изпод свъсените си вежди. Той просто я оглеждаше от глава до пети с любопитството, което се полага на нещо непознато и същевременно отблъскващо. Остави я да се наприказва, без да си направи труда да я прекъсне дори веднъж и едва след това каза:

"Твърдите, че сте съпруга на най-възрастния ми син. Ако това което казвате е истина и вашите доказателства се окажат достоверни, тогава законът ще е на ваша страна. В такъв случай вашето момче ще бъде лорд Фаунтлерой. Сега можете да бъдете спокойна, защото всичко вече се проверява до най-дребния детайл. Ако претенциите ви се окажат основателни, ще получите онова, което искате. Аз лично не желая да виждам вас или детето до края на живота си. За съжаление замъкът и без друго ще трябва да понесе присъствието ви след смъртта ми. Вие сте точно от онзи тип жени, за които бих предположил, че ще се харесат на моя син Бивис."

После графът й обърна гръб и напусна стаята също тъй достолепно, както се бе появил.

Наскоро след това на госпожа Ерол бе съобщено за пристигането на гост в Корт Лодж. Прислужницата, която я извести за това, изглеждаше доста развълнувана. Очите й бяха разширени от почуда и тъй като беше още млада и неопитна, тя гледаше господарката си с нервна симпатия.

- Графът е, мадам, лично! - каза тя с треперлив гласец.

Когато госпожа Ерол влезе в гостната, там вече я очакваше един много висок възрастен мъж с царствена осанка. Той имаше красиво, свъсено лице с орлов профил, дълги побелели мустаци и решително изражение.

- Госпожа Ерол, предполагам? - каза той.

- Госпожа Ерол - отвърна му тя.

- Аз съм графът на Доринкорт.

Графът замълча за момент и почти несъзнателно се вгледа в очите й. Те така приличаха на големите, любвеобилни детски очи, които бе виждал да се взират тъй често в него през последните няколко месеца, че той се почувства доста объркан.

- Момчето много прилича на вас - каза той рязко.

- И други го казват, милорд - отвърна му младата жена, - но аз лично се радвам повече на приликата му с неговия баща.

Гласът й беше така упойващ, точно както му бе казала лейди Лоридейл, а обноските й съчетаваха учтива сдържаност и достойнство. Тя не изглеждаше ни най-малко разтревожена от внезапното му посещение.

- Да - каза графът, - той прилича също и на... моя син. - Той вдигна ръка към големите си, побелели мустаци и ги подръпна енергично. - Знаете ли... защо съм дошъл тук?

- Срещнах се с господин Хавишъм - започна госпожа Ерол, - и той ми разказа за предявените претенции...

- Дойдох, за да ви уведомя - намеси се графът, - че тези претенции ще бъдат разследвани и оспорени, ако се появи възможност за това. Дойдох да ви кажа още, че момчето ще бъде защитено с цялата власт на закона. Неговите права...

- Той - прекъсна го учтиво звънливият глас, - не би трябвало да притежава нищо, което не е негово по право, дори ако законът може да му го осигури.

- За съжаление законът е безсилен в случая - каза графът. - Ако имаше и най-малката възможност, аз бих се възползвал от нея. Тази отвратителна жена и нейното дете...

- Може би тя е привързана към него също толкова много, колкото аз съм привързана към Седрик, милорд - каза госпожа Ерол. - И ако тя наистина е съпруга на вашия първороден син, нейното дете е лорд Фаунтлерой, а моето не.

Тя се боеше от него също толкова малко, колкото се бе боял и Седрик при първата им среща и старото сърце на графа тайничко изпита радост от този факт. Малко бяха хората, които имаха смелостта да го погледнат в очите без страх.

- Предполагам - каза той, леко намръщен, - че вие предпочитате той да не стане граф на Доринкорт?

Честното младо лице на госпожа Ерол поруменя.

- Да бъдеш граф на Доринкорт е невероятна чест, милорд - каза тя. - Аз съзнавам това, но бих предпочела той да е преди всичко онова, което беше и баща му - храбър, прям и справедлив човек.

- Което, предполагам, драстично се разминава с онова, което е неговият дядо? - отбеляза саркастично Негово Превъзходителство.

- Аз нямам честта да познавам неговия дядо достатъчно добре - отвърна му госпожа Ерол, - но знам в какво вярва моето малко момче... - Тя замълча за миг, вгледана спокойно в лицето на графа и после добави: - Знам, че Седрик ви обича.

- А щеше ли да ме обича - каза графът сухо, - ако му бяхте казала защо не съм ви допуснал в замъка?

- Не - каза госпожа Ерол, - мисля, че нямаше. Именно затова не исках той да научи истинската причина.

- Е - каза милорд рязко, - много малко са жените, които не биха му казали.

Той закрачи напред-назад из стаята, като подръпваше от време на време мустаците си.

- Да, той е привързан към мен - каза графът, - и аз съм привързан към него. Не бих могъл да кажа, че преди съм бил привързан към някого. Той даде нов смисъл на живота ми. Аз се гордея с него. Бях така доволен от мисълта, че някой ден именно той ще заеме мястото ми като глава на фамилията.

Графът се спря пред госпожа Ерол.

- Аз съм съсипан от мъка - призна неочаквано той. - Съсипан!

И той наистина изглеждаше зле. Дори прословутата гордост не можеше да му помогне да овладее гласа си и да спре треперенето на ръцете. За миг изглеждаше, че в дълбоките му, гневни очи са се надигнали сълзи.

- Може би точно мъката ме накара да дойда при вас - каза графът, вперил отново поглед в очите на младата жена. - Аз ви мразех. Завиждах ви за любовта на детето към вас. Трябваше да се срещна с онази ужасна жена, която нарича себе си съпруга на моя син Бивис, за да мога да оценя какво удоволствие е да гледам вас вместо нея. Държах се като инатлив стар глупак и предполагам, че съм се отнесъл зле към вас. Вие сте точно като момчето, а то е единствената светла страница в живота ми. Сега съм нещастен и дойдох при вас, просто защото вие сте като момчето, защото то ви обича, а аз обичам него. Отнасяйте се към мен толкова добре, колкото можете, за доброто на малкия.

Всичко това бе казано с толкова рязък, почти груб глас, но графът изглеждаше така сломен, че госпожа Ерол се трогна до дъното на душата си. Тя стана и изтегли леко близкия стол.

- Искам сега да седнете - каза тя меко, с пропит от съчувствие глас. - Доста ви се е насъбрало напоследък и сега очевидно сте много уморен, а ще са ви необходими свежи сили.

За стария граф да се отнесат с него толкова нежно и с такава загриженост беше така необичайно, че той не пожела да се противи. Може би разочарованието и сполетялото го нещастие все пак му помогнаха, защото ако не беше толкова нещастен, той сигурно щеше да продължи да я мрази. Сега присъствието й му се стори по-скоро успокояващо. Въобще всичко му се струваше безкрайно приятно на фона на срещата с лейди Фаунтлерой. А у тази млада жена прозираха такова достойнство и добронамереност, че скоро, унесен от тихата магия на нейното излъчване, той като че ли овладя мъката си и се разприказва по-свободно.

- Каквото и да стане - каза графът, - момчето ще бъде осигурено. За него ще бъдат полагани грижи, сега и за в бъдеще.

Преди да излезе, той огледа стаята.

- Харесва ли ви къщата? - попита милорд.

- Много - отвърна му тя.

- Тази стая е толкова жизнерадостна. Мога ли да дойда още веднъж, за да обсъдим пак всичко?

- Толкова често, колкото пожелаете, милорд - отвърна му госпожа Ерол.

После графът се качи на каретата си и потегли към замъка, оставяйки Томас и Хенри смаяни от неочаквания обрат на събитията.


Тринадесета глава
Дик идва на помощ

Естествено, скоро след като историята на лорд Фаунтлерой заля английските вестници, тя се появи и в американските. Подробностите около нея бяха твърде любопитни, за да бъдат подминати. В различните издания излязоха толкова много версии, че човек трябваше да купува всичките, за да може да ги сравни. Господин Хобс изчете толкова много материали по въпроса, че накрая се почувства безкрайно объркан. Един вестник описваше неговия млад приятел Седрик като пеленаче, друг като студент в Оксфорд, спечелил куп престижни стипендии и отличия. Едни твърдяха, че Седрик бил въвлечен в драматична любовна връзка с прекрасна млада дама, други, че току-що се оженил. Никой от журналистите така и не бе успял да уцели истината - че детето е на седем години и има изящно телосложение и буйна руса коса. В един вестник пишеше дори, че малкият всъщност не бил никакъв роднина на графа, а просто един самозванец, който до скоро продавал вестници в Ню Йорк и спял по улиците, докато един ден майка му не успяла да излъже семейния адвокат и така да се озове в Англия с фалшиви претенции за наследството на графа. После идваше ред на описанията на новия лорд Фаунтлерой и неговата майка. Майката веднъж беше циганка, друг път актриса, трети път красива испанка, но никой не пропускаше да отбележи, че графът на Доринкорт е неин заклет враг и е готов на всичко, за да не признае нейния син за законен наследник. Вестникарите потриваха доволно ръце в очакване на продължителен процес, който да им вдигне тиражите.

Господин Хобс продължаваше да чете вестниците, докато накрая просто му се зави свят от глупостите, които бе открил в тях. Вечер обикновено наминаваше Дик, за да обсъдят заедно прочетеното до момента. Двамата скоро узнаха колко влиятелна личност е графът на Доринкорт, какво приказно състояние притежава, колко са огромни именията му, както и в какъв величествен и красив замък живее той.

- Май ще трябва нещо да се направи - каза господин Хобс. - Ще трябва да им свием сърмите на онез английски аристократи.

И все пак двамата нямаше какво друго да направят освен да напишат писмо на Седрик, в което за пореден път да го уверят в своята любов и приятелство. През следващите няколко дни всяка частичка от свободното им време бе посветена на писане на писма до Англия, като накрая двамата си размениха написаното за редакция.

Ето какво прочете господин Хобс в писмото на Дик:


"Здрасти приятел: аз получих твоето писмо и господин Хопс си получи неговото и ние двамата многу съжаляваме задето нещо не ти върви напоследак но докато можеш не им се давай. Тъй е то с крадците няма да се откажат докат не ти смъкнат кожата. Но аз най вечи искам да ти кажа чи не съм забравил онуй куету направи за мене и аку нищо там не се получи винаги моиш да станиш мой садружник. Бизнеса върви супер и не виждам защо да не продължи все тъй. И ако някой дънгалак те закача ти само гу прати при Професор Дик Типтън. Аз шъ му кажа на негу. Толкоз за сега

Дик"
Така пък изглеждаше писмото на господин Хобс:


"Скъпи Сър,

Получих аз писмото ти и виждам че нещата не вървят на хубаво. Смятам че тъз работа изисква някой да я подхване както трябва. Пиша ти за да ти кажа две работи. Аз ще се погрижа за всичко. Ти си кротувай пък аз ще открия тука адвокат и ще направя каквото мога. И ако стане най лошото и онез графове ти се качат на главата ти само порасни. Веднага те вземам за съдружник в магазина. Ти само се върни. Тука те чакат приятели.

Искрено твой Сайлъс Хобс."
- Е - каза господин Хобс, - ако щат да го правят граф, бъдещето му е осигурено.

- Точно тъй - съгласи се Дик. - Ний сме с него. Как ще изоставим таквоз първокласно хлапе на произволността на съдбата.

Още на следващата сутрин Дик здравата изненада един от своите клиенти - млад адвокат, тъкмо започнал да практикува. Младият мъж беше беден като църковна мишка, както би могло да се очаква за един начинаещ адвокат, но имаше остър ум и добро сърце. Мизерната му кантора беше съвсем наблизо до мястото, където сядаше Дик и адвокатът си лъскаше всяка сутрин обувките при него. Въпросните обувки не бяха нито скъпи, нито в първа младост, но той винаги намираше по някоя добра дума или приятелска шега за ваксаджийчето.

Онази сутрин младият адвокат сложи крак на стойката и както обикновено разгъна илюстрования сутрешен вестник, който си беше купил току-що. Тъкмо когато и втората му обувка беше вече безупречно излъскана, той привърши с прегледа на вестника си и го подаде на момчето.

- Ето ти да четеш, Дик - каза адвокатът. - Можеш да го прегледаш от край до край, когато се отбиеш в "Делмонико" за закуска. Има снимка на един английски замък и на снахата на някакъв английски граф. Не е зле, само дето косата й е прекалено дълга според мен. Трябва да се запознаеш с живота на изтъкнатите хора, Дик. Ето, започни с този на почитаемия граф на Доринкорт и на лейди Фаунтлерой. Е-хей, какво ти стана?

Рисунките, за които говореше младият мъж, бяха на първа страница и тъкмо в този момент Дик се беше втренчил в тях със зяпнала уста. Лицето му беше пребледняло от вълнение.

- Какво ти дължа, Дик? - попита адвокатът. - Ама какво се парализира такъв?

Дик наистина имаше вид на човек, преживял сериозен шок. Той само успя да посочи с пръст снимката, под която бе написано "Майката на претендента (лейди Фаунтлерой)". На нея се виждаше красива жена с големи очи и пищна коса, прибрана в модна прическа.

- Тя! - каза Дик. - Познавам я по-добре, отколкото вас!

Младият мъж се засмя.

- И къде се запознахте с нея, Дик? - попита той. - В Лондон или при последното ти пътуване до Париж?

Дик беше толкова сепнат, че дори забрави за професионалната си усмивка за клиенти. Той стана и започна бързо да си събира четките и другите неща, сякаш го чакаше някаква неотложна работа.

- Няма значение - каза той. - Знам я аз нея! Затварям дюкяна за тъз сутрин.

След не повече от пет минути той вече тичаше с все сила към бакалията на господин Хобс. Господин Хобс за малко не изтърва кесията с покупки, когато Дик влетя в магазина, размахвайки вестника над главата си. Момчето бе останало съвсем без дъх. То само хвърли вестника на тезгяха и се подпря на лакът, за да си поеме въздух.

- Здрасти! - поздрави го сепнато бакалинът. - Какво си ми донесъл?

- Погледни там! - рече задъхано Дик. - Погледни онъз жена на снимката! Ей тъз, точно тя! Никаква аристукратка не е тя! Не е и жена на лорд. Да пукна, ако туй не е Мина! Мина! И кътните зъбки и познавам аз, Бен също. Ти само го питай.

Господин Хобс се тръсна на стола.

- Знаех си, че е някаква постановка - каза той. - Знаех си! Само тъй ще постъпят те с един американец!

- Лъжкиня! - извика Дик с отвращение. - Само тя е виновна. Тя и едно време си беше пълна с номера. Още щом зърнах снимката и ми проблесна. В единия вестник дет' го четохме заедно, пишеше нещо, че детето имало белег на брадичката. А сега ги сложи заедно - нея и белега! Ако аз съм лорд, значи и нейното момче е лорд. Лорд ама друг път! Туй е момчето на Бен! Оня малкия, дето туй женище го прасна с чинията, дето я фърли по мене.

"Професор" Дик Типтън си беше досетливо момче и животът по улиците на Ню Йорк го беше направил още по-досетлив. Но сред всички завоевания на неговия здрав разум, последното неочаквано разкритие му бе доставило най-голямо удоволствие. Ако малкият лорд Фаунтлерой можеше да надникне тази сутрин в бакалията на господин Хобс, той сигурно щеше да намери разговора на двамата си приятели за доста интересен, макар че бакалинът и ваксаджийчето обсъждаха не неговата съдба, а тази на едно друго момче.

Господин Хобс беше почти завладян от чувството си за отговорност, а Дик едва се сдържаше на едно място от възбуда. Той се зае да напише писмо на Бен, но първо изряза снимката от вестника, за да изпрати и нея в плика. В това време господин Хобс подхвана две писма наведнъж - едно до Седрик и друго до графа на Доринкорт. Двамата бяха преполовили писмата си, когато на Дик му хрумна нова идея.

- Тоя приятел, дето ми даде вестника е адвокат - каза той. - Дай да го попитаме к'во щей най-добре да напра'им. Те адвокатите знаят всичко.

Господин Хобс беше невероятно впечатлен както от това предложение, така и от деловите връзки на Дик.

- Точно тъй! - съгласи се той. - Тая работа тука плаче за адвокат.

Той набързо намери човек, който да го замести в магазина, облече си палтото и тръгна с Дик към центъра на града. Там двамата представиха в кантората на господин Харисън романтичната си история, която доста изненада младия адвокат.

И ако господин Харисън не беше толкова млад адвокат, с такъв находчив ум и толкова свободно време, той може би нямаше да вземе чутото толкова на сериозно, защото то наистина звучеше доста странно. Но тъй като го сърбяха ръцете за работа и освен това познаваше Дик доста добре, младият адвокат реши да повярва на невероятния разказ на ваксаджийчето.

- Каквото ще струва времето ви - подхвана авторитетно накрая господин Хобс, - поемам разноските аз, Сайлъс Хобс, ъгъла на улица "Бланк", "Зеленчуци и други полезни покупки".

- Е - каза господин Харисън, - ако излезе истина, всичко това може да се превърне в голям шанс и този шанс ще бъде за мен не по-малък, отколкото за лорд Фаунтлерой. Изглежда около новия претендент има доста неясноти. Жената се е изказала доста мъгляво относно неговата възраст и това е породило съмнения. Първите хора, на които трябва да пишем незабавно, са братът на Дик и семейният адвокат на фамилията Доринкорт.

И още преди слънцето да залезе, двете писма отпътуваха в две различни посоки. Първото беше качено на нюйоркското пристанище на един параход, който се канеше да отпътува за Англия, а второто замина с пощенския влак за Калифорния.



Достарыңызбен бөлісу:
1   ...   5   6   7   8   9   10   11   12   13




©dereksiz.org 2024
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет