Франсис Бърнет Малкият лорд Фаунтлерой

Когато графът научи, не се ядоса, както Уилкинс се боеше, че би могло да стане. Напротив, той се засмя с цяло гърло, нареди да извикат Фаунтлерой и го накара да разкаже всичко сам от игла до конец. После отново се смя. Нещо повече, няколко дни по-късно пред къщата на куцото момче спря карета от Доринкорт. От нея изскочи Фаунтлерой с чифт нови, леки патерици, които стискаше под мишница като пушка. Той ги подаде на госпожа Хартъл, майката на момчето, с думите: "Поздрави от моя дядо. Моля приемете тези патерици за вашето момче и ние се надяваме, че то ще се оправи."

- Предадох й вашите поздрави - обясни Седи на дядо си, след като се качи обратно в каретата. - Вие не ми казахте да й предам, но аз си помислих, че може би сте забравил.

Графът се засмя отново. Връзката между двамата се заздравяваше с всеки изминал ден и вярата на Седи в щедростта и безспорните добродетели на неговия дядо също растеше непрекъснато. Той не се съмняваше ни най-малко, че графът на Доринкорт е най-човеколюбивият и най-добрият измежду всички възрастни джентълмени. Желанията на малкия лорд биваха изпълнявани на мига, а някои от тях дори още преди да бъдат произнесени гласно. Понякога Фаунтлерой просто се изумяваше от новите си придобивки. Очевидно той можеше да притежава всичко, което поиска и да прави каквото си пожелае. И макар подобна тактика обикновено да не е най-удачната за едно толкова малко момче, Негово Невръстно Превъзходителство се справяше удивително добре. Но и Седи можеше да се разглези и опорочи, ако не бяха часовете, прекарвани в Корт Лодж с майка му. Неговият "най-добър приятел" бдеше неуморно над него с безкрайна нежност. Двамата често водеха дълги разговори и Седи никога не си тръгваше обратно към замъка, без някое простичко напътствие в сърцето си и много, много целувки по бузките.

- Това е подарък от теб за твоята майка - отсече графът. - Тя не може да се разхожда пеш из околията. Трябва й кола. Кочияшът, който ще те закара, ще се грижи за колата. Подаръкът е от теб.

Радостта на Седрик беше толкова голяма, че той така и не можа да намери достатъчно подходящ начин да я изрази. Момчето едва се сдържаше по пътя към Корт Лодж.

Майка му береше рози в градината. Седи изхвърча от колата и се спусна с все сила към нея.

- Миличка! - извика той. - Няма да повярваш! Тази кола е твоя! Той каза, че била подарък от мен. Сега ще можеш да ходиш с нея, където си поискаш!

Седрик беше толкова щастлив, че майка му не знаеше какво да каже. Тя просто не можеше да му развали удоволствието, като откаже да приеме подаръка, макар той да идваше от човек, когото тя смяташе за свой враг. Младата жена се почувства задължена да се качи в колата както беше с розите в ръце и да се повози. Седналият до нея Седи й разказваше за щедростта и добротата на своя дядо. Историите бяха предадени с такава невинна доверчивост, че тя на няколко пъти не можа да сдържи смеха си, прегръщаше своето момче и го целуваше, зарадвана, че Седи умее да вижда само доброто у самотния старец.

На следващия ден Фаунтлерой писа на господин Хобс. Писмото се получи доста дълго и той занесе първото копие от него на дядо си за проверка.

- Защото никак не съм сигурен за правописа - обясни Седи, - и ако ми покажете грешките, аз ще го напиша отново.

Ето какво бе написал той:
"Скъпи ми господин хобс искам да ви разкажа за моя дядо той е най-добрият граф на свитъ вие сте във грешка задето графовите били тиранти защото той не е никакъв тирантин иска ми се да се познавахте с него и щяхте да сте добри приятели той има подагра страда много но е толкова търплив с всеки ден го обичам все повече защото не може да не се убича един граф койту е добър към всички в този свят можеш да го пупиташ за всичко и той никуга не е играл бейзбол и той ми даде едно пони и една куличка а на мама кръсива карета и аз имам три стаи и всякъкви играчки многу ще се учудити ако видити замъка и паркът замъкът е толкоз голям че можеш да се загубиш в негу уилкинс който е коняр казва че под замъка има подземие толкоз е красиву в парка че ще се учудите там има сърни и зайци и други птици а моят дядо е много богат но не е горделив както вие си мислехте за графовити винаги обичам да съм с него хората са толкова учтиви и мили свалят си шапките а жените правят ревиранси и понякога казва бог да ва поживи вече мога да яздя обаче отначало многу се друсах като гълопирах моя дядо остави един беден човек да остане фъф фермата си когату той не можеше да си плати рентата и госпожа мелън утиде да занесе вино и други неща на болните му деца искам да ви видя и искам мама да живее с мене в замъка но иначе съм много щастлив когато тя не ми липсва много обичам моя дядо къто фсички други моля пишете скоро

ваш най-добр стар приятел

Седрик Ерол
пп в подземието няма никуй моя дядо никого не е затварял там

пп той е толкоз добър граф че ми напомня за вас и ми е за пример"

- Да - каза Фаунтлерой, - през цялото време.

Той отиде до дядо си, сложи ръка на коляното му и го погледна в очите.

- А на вас не ви липсва, нали? - каза той.

- Аз не я познавам - отвърна му милорд доста раздразнително.

- Знам - каза Фаунтлерой, - и точно затова се чудя. Тя ми каза да не ви задавам никакви въпроси и аз... аз няма, но понякога ми е трудно да не си мисля за това и се чувствам толкова объркан. Но няма да задавам никакви въпроси. Когато тя много ми липсва, отивам до прозореца си и поглеждам през него и виждам светлинката на нейния прозорец между дърветата. Знам, че тази светлинка е запалена за мен. Дотам има доста път, но тя винаги я пали вечер на прозореца си и пламъчето се вижда далече-далече и аз знам какво ми казва то.

- И какво ти казва? - попита милорд.

- Казва ми: "Лека нощ, Господ да те пази през цялата нощ!" Същото, което тя ми казваше, когато бяхме заедно. Всяка вечер ми го казваше, а на сутринта ми казваше: "Бог да те благослови за през целия ден!" Затова през цялото време съм в безопасност...

- Да, в това не се и съмнявам - каза сухо графът.

Той свъси потръпващите си вежди и се взря в малкия лорд тъй дълго и тъй настойчиво, че Фаунтлерой се зачуди за какво ли си мисли неговият дядо.

През онези дни Негово Превъзходителство графът на Доринкорт се замисляше за неща, които никога преди не го бяха тревожили и всичките му мисли бяха свързани по един или друг начин с неговия внук. Гордостта беше най-силната страна на характера му и малкото момче я задоволяваше във всяко отношение. Чрез тази своя гордост графът намираше нов интерес към живота. Едно от новооткритите му удоволствия бе да показва своя наследник на света. Светът беше наясно с неговото разочарование от собствените му синове и затова малкият лорд Фаунтлерой, от когото никой не можеше да се разочарова, превръщаше предишното поражение в настоящ триумф. Графът искаше детето да оцени новопридобитата власт и блясъка на новото си положение в обществото и желаеше другите също да са наясно с това. Той правеше планове за бъдещето. Понякога, макар да го признаваше само пред себе си, му се искаше да бе изживял живота си по един по-добър начин, за да може да го разкрие пред това невинно дете без страх, че истината ще попари сърцето му. Какво ли би станало, ако неговият наследник научеше по някакъв начин, че дядо му доскоро е бил наричан "злият граф на Доринкорт"? Дори мисълта за това го караше да се чувства леко изнервен. Понякога мислите за малкия лорд караха графа да забравя до такава степен своята подагра, че личният му доктор просто не можеше да повярва. Може би графът се чувстваше така добре, защото времето вече не течеше мъчително бавно за него и болките не бяха единственото нещо, за което му оставаше да мисли.

В една чудесна утрин хората от селцето бяха учудени да видят Фаунтлерой да язди с нов придружител, а не с Уилкинс. Този нов придружител, яхнал разкошен сив жребец, беше не някой друг, а самият граф на Доринкорт. Всъщност идеята бе хрумнала не на графа, а на Седрик. През онази сутрин той тъкмо се канеше да яхне понито си, когато изведнъж спря и каза тъжно:

- Ще ми се да можехте да дойдете с мен. Когато отида на разходка с понито, се чувствам толкова самотен, защото ви оставям самичък в такъв голям замък. Ще ми се и вие да можехте да яздите.

Само няколко минути по-късно в конюшните настъпи невероятно оживление, тъй като бе наредено да се оседлае любимият жребец на графа - Селим. От този ден нататък оседлаваха Селим почти всеки ден и хората привикнаха да виждат едрия, грациозен сив жребец и неговия ездач - високия посивял старец с все още красиво, орлово лице, а до тях малкото кафяво пони, което гордо носеше лорд Фаунтлерой на гърба си. И по време на своите разходки по зелените ливади и красивите селски пътища, двамата ездачи станаха по-близки от всякога. Постепенно старецът научаваше все повече подробности за "Миличка" и за нейния живот. Фаунтлерой разказваше за нея с огромно удоволствие. Общо взето говореше предимно той. Едва ли можеше да се намери по-жизнерадостен компаньон за езда. Графът често се умълчаваше и просто слушаше, загледан в грейналото детско личице. Понякога той казваше на младия си компаньон да подкара понито в галоп и след като момчето се стрелваше напред с радостен вик, възрастният благородник спираше, за да го погледа, а в очите му се четяха гордост и задоволство. Когато Фаунтлерой се върнеше отново при него след някое такова препускане, той чувстваше своя дядо като много добър, стар приятел.

Скоро графът научи, че съпругата на сина му не води безделнически живот. Оказа се, че всъщност бедняците я познават вече много добре. Паднеше ли като черен облак над някоя бедняшка къщица нещастие, болест или мъка, малката елегантна кола с червеникавокафявия кон често спираше пред нейната врата.

- Знаете ли - каза му веднъж Фаунтлерой, - те всички казват "Бог да ви поживи!" щом я видят, а децата много й се радват. Някои от тях дори ходят в къщата й, за да ги научи да шият. Тя казва, че сега се чувствала толкова богата, че искала да помага на бедните.

На стария граф никак не му беше неприятно, че майката на неговия наследник има толкова красива външност и прилича толкова на благородна дама, сякаш е потомствена херцогиня. В известен смисъл го радваше и това, че тя е толкова популярна и обичана от бедните. И все пак, често го тормозеше ревност при мисълта, че младата жена е изпълнила до такъв предел сърцето на своя син. Старецът желаеше да е пръв и единствен притежател на цялата любов на своя внук.

Една сутрин двамата се изкачиха на някаква височинка над мочурището, което бяха прекосили. Графът посочи с върха на камшика прекрасния пейзаж, който се бе ширнал пред тях.

- Знаеш ли, че цялата тази земя ми принадлежи? - каза той на Фаунтлерой.

- Наистина ли? - попита момчето. - Колко е много за един-единствен човек и колко е хубава!

- А знаеш ли, че един ден ти ще бъдеш неин собственик, на тази тук и на още много?

- Аз?! - възкликна изумено Фаунтлерой. - Кога?

- След като аз умра - отговори дядо му.

- Тогава не я искам - каза Фаунтлерой, - искам вие да сте винаги до мен.

- Много мило от твоя страна - отбеляза графът с обичайния за него безстрастен тон. - И все пак, един ден всичко това ще бъде твое и ти ще бъдеш Графът на Доринкорт.

Малкият лорд Фаунтлерой поседя за малко смълчан на седлото си. Той огледа ширналите се мочурища, зелените поля на фермите, прекрасните горички, малките къщурки сред ливадите, красивото селце. Погледът му стигна чак отвъд високите дървета, където царствено се извисяваха сивкавите кули на замъка. После малкият въздъхна някак странно.

- За какво си мислиш? - попита го графът.

- Мисля си за това колко малък съм все още - отвърна му Фаунтлерой, - и за това какво ми каза Миличка.

- И какво ти каза тя? - поинтересува се графът.

- Тя ми каза, че може би не е никак лесно да си толкова богат. Каза ми, че когато имаш толкова много неща, лесно можеш да забравиш, че не всички са имали същия късмет, и че онзи, който е толкова богат трябва непрекъснато да внимава и да не забравя това. Аз й разказвах колко сте добър, а тя ми каза, че това е много хубаво, защото един граф има огромна власт и ако той се грижи само за собствените си удоволствия и никога не се замисля за хората, които живеят по неговите земи, те могат да изпаднат в сериозна беда. Тогава дори той няма да може да им помогне. И тъй като хората са толкова много, това означава, че му се налага много да мисли. Аз гледах всичките тези къщи и се чудех как ще успея да разбера как се чувстват всички хора, които живеят в тях, когато стана граф. Вие как успявате?

Въпросът доста затрудни Негово Превъзходителство, тъй като за него полезната информация за наемателите се изчерпваше с това кои от тях си плащат навреме рентата и кои не.

- Нюик се грижи за това вместо мен - каза графът, подръпна сивите си мустаци и погледна доста неуверено своя малък компаньон. - Време е да се прибираме - добави той, - а когато станеш граф, гледай да бъдеш още по-добър от мен!

Графът бе много мълчалив на връщане. Струваше му се почти невъзможно, че той, който никога не бе обичал истински когото и да било през целия си живот, сега се привързваше все повече към това дете. Отначало беше горд с красотата и храбростта на Седрик, но сега това негово чувство се бе превърнало в нещо повече от обикновена гордост. Понякога старецът се усмихваше на себе си със своята мрачна, суховата усмивка, щом си припомнеше колко обича да вижда своя внук до себе си, как обича да слуша гласа му и как тайничко си мечтае момчето наистина да го хареса и да си мисли само с добро за него. Аз съм просто един старец на преклонна възраст и нямам за какво друго да мисля, успокояваше се той. Сега обаче знаеше, че всъщност това далеч не е всичко. Но ако застанеше очи в очи с истината, трябваше да признае, че онова, което истински го привлича в малкия лорд, е това, което той самият никога не бе притежавал.

След едно посещение при майка си Седрик влезе в библиотеката с разтревожено и замислено личице. Той се настани на стола с високата облегалка, където бе седял и при първата среща със своя дядо. Загледа се в огъня на камината без отначало да промълви нито дума. Графът го наблюдаваше мълчаливо, чудейки се какво ли се е случило. Беше очевидно, че Седрик се е замислил за нещо.

Накрая момчето вдигна поглед и каза:

- Нюик знае ли всичко за хората?

- Такава му е работа - каза графът. - Да не би да е пропуснал нещо... от немарливост?

Колкото и странно да бе това, Негово Превъзходителство се забавляваше чудесно от интереса, който Седрик проявяваше към поземлените дела. Той лично винаги ги бе смятал за твърде скучни, но сега го радваше мисълта, че въпреки крехката си възраст, неговият наследник намира време и за по-сериозни неща от детските игри.

- Има едно място - каза Фаунтлерой, вперил в него широко отворените си, ужасени очи - Миличка го е виждала. То е в другия край на селото. Къщите там са твърде близко и едва се държат. Вътре едва се диша, а хората са толкова бедни и всичко е толкова ужасно! Децата често се разболяват от треска и те... те умират. Толкова е ужасно да се живее така, да бъдеш толкова беден и нещастен! По-лошо е дори от Майкъл и Бриджит! Дъждът капе направо през покрива! Миличка беше там, за да види една бедна жена. Тя не ми позволи да се приближа преди жената да се е преоблякла. Миличка плачеше след това, докато ми разказваше!

Сълзите се надигнаха и в неговите очи, но той ги прогони с усмивка.

- Аз й казах, че вие не знаете и че ще ви кажа - каза Седи. Той скочи от стола си и се облегна на креслото на графа. - Вие можете да оправите всичко, точно както помогнахте на Хигинс. Вие винаги помагате на всички. Казах й, че ще й помогнете и че Нюик сигурно е забравил да ви каже.

Графът погледна надолу към детската ръка, положена на коляното му. Нюик не бе забравил да му каже. Всъщност той дори му бе споменал веднъж за окаяното състояние на единия край на селцето, наречен "Графският двор". Милорд знаеше всичко за полусринатите, мизерни къщурки, за съсипаната им канализация, за пропитите от влага стени, за счупените прозорци и течащите покриви, знаеше всичко за бедността, за треската и за мизерията. Господин Мордонт му бе обрисувал всичко с най-резките думи, за които бе успял да се сети, а графът, измъчван тогава от поредния пристъп на подаграта, му бе отвърнал, че колкото по-скоро умрат бедняците от Графския двор, толкова по-скоро ще се решат и проблемите им. И сега той гледаше ту малката ръка върху коляното си, ту честното, открито лице на детето и започваше да се чувства засрамен едновременно от себе си и от състоянието на Графския двор.

- Какво сега - каза той, - ти май искаш да ме направиш строител на образцови села?

Графът положи костеливата си ръка върху тази на детето и го погали нежно.

- Тези къщи трябва да бъдат съборени - каза разпалено Фаунтлерой. - Миличка казва така. Нека ние... нека ги съборим още утре. Хората така ще се зарадват като ви видят! Те ще знаят, че идвате, за да им помогнете! - И очите на малкия грейнаха като две звездички върху лицето му.

Графът стана от креслото си и сложи ръка на рамото на внука си.

- Хайде да излезем навън и да се поразходим по терасата - каза той с усмивка. - Там ще можем да обсъдим всичко.

И макар че повече не се усмихна, графът очевидно беше в добро настроение, а ръката му така и не слезе от рамото на детето.
Десета глава
Графът е разтревожен

Истината беше, че госпожа Ерол откри цял куп тъжни истини, докато опитваше да помогне на бедните в малкото селце. Селото изглеждаше живописно само погледнато от хълмовете сред мочурището. Отблизо нещата стояха съвсем иначе. Младата жена откри безработица, беднотия и невежество там, където трябваше да завари уют и доволни хора. Скоро тя разбра, че Ърлбъро се смята за най-западналото селище в областта. Господин Мордонт й разказа за трудностите, които бе срещнал, но госпожа Ерол откри много от тях и сама. Посредниците, които трябваше да събират рентата на графа, биваха избирани така, че да допадат на своя господар и не даваха и пукната пара за мизерното положение на бедните наематели. Затова много неща, които заслужаваха специално внимание, биваха подминавани с безразличие, а междувременно всичко вървеше от лошо към по-лошо.

Колкото до графа, той смяташе, че тези бедняци го срамят с неподдържаните си къщи. Самите обитатели на съборетините бяха според него немарливи, мързеливи и ограничени хора. Когато госпожа Ерол посети за пръв път това място, от гледката просто я побиха тръпки. Нещо подобно бе очаквала да види сред бордеите на някой голям промишлен град, но не и в подобна китна провинция. Въпреки това имаше надежда да се направи нещо. Докато гледаше мръсните деца с прокъсани дрешки, които растат без всякакви грижи, сред порок и равнодушие, подхранвано от чувство за обреченост, тя се замисли за това как собственото й малко момченце прекарва дните си в прекрасен дворец, пазено и обслужвано като принц. И в любящото й майчино сърце се зароди една голяма идея. Постепенно госпожа Ерол бе започнала като всички останали да забелязва, че нейният мъничък Седи доставя огромно удоволствие на Графа и той едва ли би му отказал нещо, каквото и да е то.

- Графът е готов да му даде абсолютно всичко - каза тя на господин Мордонт. - Готов е да удовлетвори всяка негова прищявка. Защо да не използваме това за доброто на другите? Що се отнася до мен, аз съм готова да опитам.

Младата жена знаеше, че би могла да разчита на любвеобилното детско сърчице на Седи и затова тя му разказа за Графския двор, убедена, че той ще говори с графа и надявайки се, че от това ще последва нещо добро.

Колкото и странно да бе, добрите резултати не закъсняха. Графът просто не можеше да устои на безпределното доверие, с което го даряваше неговият внук. Старият благородник дори не можеше да допусне мисълта, че Фаунтлерой може да открие някога, че дядо му съвсем не е щедър човек и винаги е обслужвал само собствените си интереси. Беше така прекрасно някой да гледа на него с възхищение като на благодетел. Той не можеше дори да си представи, че може някога да погледне тези искрящи кафяви детски очи и да каже: "Аз съм просто един отвратителен стар егоист. Никога през живота си не съм проявил щедрост и хич не ме е грижа за бедняците в Графския двор." Далеч по-приятно му беше да върши против всичките си досегашни убеждения това, което искаше детето. Тъй да бъде, рече си той, усмихвайки се на самия себе си и изпрати да повикат Нюик. Поговори си с него надълго и широко относно Двора. Бе решено да се сринат съборетините и на тяхно място да се построят нови къщи.

- Лорд Фаунтлерой настоява - отбеляза сухо графът. - Той смята, че така ще се вдигне цената на имота. Можеш да кажеш на наемателите, че това е негова идея. - И той погледна малкия лорд, който в това време се бе излегнал на килимчето пред камината и си играеше с Дугъл. Огромното куче се бе превърнало в негов постоянен придружител и го следваше навсякъде.

Естествено, новината се разнесе мълниеносно не само сред бедняците от двора, но и сред всички жители на селцето. Отначало много от тях не можеха да повярват, но когато в бедняшкия квартал се изсипа малка армия от строители, всички разбраха, че малкият лорд Фаунтлерой отново се е застъпил за тях. Ако само можеше да разбере какво се говореше за него сега и как го благославяха и превъзнасяха до небето, колко ли изумен щеше да се почувства Седи! Но той дори не подозираше за това. Бъдещият граф на Доринкорт живееше своя простичък, щастлив детски живот, тичаше из парка, гонеше зайците чак до дупките им, лежеше на меката трева под сянката на дърветата или на килимчето пред камината в библиотеката и четеше прекрасни книги. После говореше с графа за тях, разказваше весели и интересни истории на майка си, пишеше дълги писма на Дик и господин Хобс, които му отговаряха по характерния за всеки от тях начин, яздеше редом с дядо си или с Уилкинс. Често когато преминаваха на коне през селото, хората се обръщаха, за да го погледат, сваляха шапки и го поздравяваха с грейнали лица. Седи винаги си мислеше, че всичко това е защото дядо му е с него.

- Те толкова ви обичат - каза веднъж Седрик и погледна милорд усмихнат до уши. - Виждате ли как се радват да ви видят? Надявам се, че някой ден ще заобичат и мен. Сигурно е прекрасно, че ви харесват.

След като започна строежът на новите къщи, графът и Седи често отиваха с конете до Графския двор, за да ги погледат. Малкият лорд беше много заинтересован. Той слизаше от понито си и отиваше, за да се запознае с някой от работниците, след което задаваше куп въпроси за строителския занаят, за зидарството и разказваше разни неща за Америка. След един такъв разговор Седи не пропусна да просветли графа по въпросите на тухлопроизводството, докато се прибираха към замъка.

- Винаги обичам да научавам за такива неща - каза той, - защото човек никога не знае какво ще му дойде до главата.

След като си тръгнеше Седрик, строителите често се смееха на неговите смешни детски изрази, но всички до един го харесваха и обичаха да гледат как се разхожда между тях с ръчички, пъхнати в джобовете, с килната назад шапка и личице, върху което бе изписано неудържимо любопитство. "Рядък екземпляр" - казваха често те. "И не можеш го надприказва. Само дето хич не си приличат с проклетия старчок." После се прибираха по домовете си и разказваха на жените си за него, жените пък обсъждаха малкия лорд помежду си и накрая стана така, че скоро всеки в околността бе чувал за Седрик и дори знаеше по някоя история за русокосото момче. Постепенно всички разбраха, че най-после се е появил човек, към който "злият граф" да изпитва някакви топли чувства и когото дори да обича.