Франсис Бърнет Малкият лорд Фаунтлерой

След като работното време на бакалията приключи, господин Хобс и Дик седнаха в задната стаичка и си говориха там до полунощ.

Невероятно е за колко кратко време понякога могат да се случат невъзможни неща. Само за броени минути малкото момченце, което бе клатило крачетата си от високия стол в бакалията на господин Хобс се бе превърнало в английски благородник, наследник на приказно богатство и графска титла. По-късно, в други няколко минути, лорд Фаунтлерой се бе превърнал отново в най-обикновено момче, без право над целия блясък и лукс, на които се бе наслаждавал през последните няколко месеца. И колкото и невероятно да бе това, за още по-кратко време събитията се обърнаха още веднъж с главата надолу, за да върнат на Седрик титлата, която почти му се бе изплъзнала.

Този път всичко стана дори още по-бързо, защото жената, която доскоро бе наричала себе си лейди Фаунтлерой, далеч не беше толкова хитра, колкото алчна. И макар да успя да заобиколи ловко въпросите на господин Хавишъм, отнасящи се до нейния брак, тя направи няколко грешки, които събудиха подозрението на адвоката. После "лейди Фаунтлерой" просто загуби присъствие на духа и нейният гняв я издаде още по-недвусмислено. Освен това всичко, което правеше, беше свързано с детето. Изглеждаше, че бракът й с Бивис е съвсем истински, както и караниците с него и фактът, че той й е платил, за да стои по-далеч от него. Но скоро господин Хавишъм се убеди, че разказът й за това как момчето се е родило някъде в Лондон, си е чиста лъжа. И точно когато споровете, свързани с това негово разкритие, се бяха разгорели с пълна сила, от Ню Йорк пристигна писмото на младия адвокат Харисън, както и това на господин Хобс.

След като прочетоха и двете писма, господин Хавишъм и графът се затвориха в библиотеката и не излязоха оттам цяла нощ, за да обсъдят до най-малък детайл своите бъдещи действия. Каква нощ беше само!

- След първите ми три срещи с нея - каза господин Хавишъм, - подозренията ми се засилиха неимоверно. Помислих си, че може би детето е по-голямо, отколкото се опитва да го изкара. Скоро бях почти убеден, че предположението ми е вярно, тъй като тя се изпусна за истинската му рождена дата и после веднага се опита да замаже всичко. Историята в двете писма подкрепя и останалите ми подозрения. Най-добре ще е да доведем двамата братя Типтън, без да й казваме нищо и после най-неочаквано да я срещнем с тях, точно когато тя най-малко го очаква. В края на краищата, мислите й текат доста бавно. Предполагам, че ще загуби 'ума и дума и ще се издаде сама на мига.

И наистина точно това се случи. Господин Хавишъм държеше самозванката в пълно неведение и за да не я сплаши случайно, продължаваше деловите разговори, в които я уверяваше, че разследването е все още в ход. Тя на свой ред се чувстваше в безопасност и започна да се държи откровено нагло.

Една прекрасна утрин, когато "лейди Фаунтлерой" седеше в странноприемницата "Доринкорт Армс" и чертаеше амбициозни планове, един прислужник почука на вратата и каза, че господин Хавишъм желае да я види. Адвокатът влезе в стаята, придружен от още трима души - едно момче с буден поглед, един едър млад мъж и накрая самият граф на Доринкорт.

Жената скочи от стола си и изписка ужасена. Просто не успя да се сдържи. И през ум не й бе минавало, че братята Типтън могат да не са отвъд океана, на няколко хиляди мили от нея, а съвсем наблизо. Вече почти ги бе забравила и се надяваше никога повече да не ги види. Реакцията й се стори на Дик толкова комична, че едва успя да сдържи смеха си.

- Здрасти, Мина! - каза той ухилен.

Едрият мъжага, братът на Дик - Бен, отначало не каза нищо, а просто я оглеждаше близо минута.

- Познавате ли я? - попита господин Хавишъм, поглеждайки към всеки от братята.

- Да - каза Бен. - Аз я познавам и тя ме познава.

После й обърна гръб, отиде до прозореца и се загледа безмълвно навън. Нейното лице изведнъж му бе станало омразно. И тогава жената, осъзнала, че е окончателно разкрита, изпадна в един от истеричните си пристъпи, които Дик и Бен познаваха твърде добре. Дик слушаше крясъците все така ухилен, а Бен гледаше през прозореца невъзмутимо.

- Мога да се закълна, че това е тя в кой да е съд - каза той на господин Хавишъм. - Освен това мога да доведа още дузина други хора, които ще сторят същото. Баща й беше честен човек, макар да бе останал без пукнат грош. Виж, майка й беше точно като нея. Майка й е мъртва, но баща й е жив все още и достатъчно достоен човек, за да се срамува от нея. Той също ще ви каже коя е тя, както и дали е омъжена за мен или не.

Бен стисна юмрук и се обърна рязко.

- Къде е детето? - каза той с глас, който не търпеше възражения. - То идва с мен! За него ти вече не съществуваш, за мен също!

В този момент вратата на спалнята се отвори и в стаята надзърна момчето, вероятно привлечено от виковете. То не беше красиво, но имаше приятни черти, приличаше досущ на Бен и - както всички успяха да се убедят - на брадичката си имаше триъгълен белег.

Бен отиде до него и го погали. Ръката му трепереше забележимо.

- Да - каза той, - мога да се закълна и в него. - После се обърна към детето. - Том, аз съм твоят баща. Дойдох да те взема. Къде ти е шапката?

Момчето посочи към близкия стол. Очевидно му беше приятно, че ще го отведат оттук. Беше виждало какво ли не и затова никак не се учуди, когато чу непознатият да се обявява за негов баща. Само няколко месеца по-рано в къщата, където бе отраснал, се беше появила тази жена и бе заявила, че е негова майка. След това му се случваха само неприятни неща и сега се зарадва, че ще го отведат по-далеч от нея. Бен взе шапката му и двамата тръгнаха към вратата.

- Ако ви трябвам пак - каза той на господин Хавишъм, - знаете къде да ме откриете.

После излезе, стиснал ръчичката на детето, без дори да погледне жената, която доскоро бе смятал за своя съпруга. Тя продължаваше да беснее, а графът я наблюдаваше с любопитство през изисканите очила, кацнали удобно върху аристократичния му орлов нос.

- Хайде стига, млада госпожо - каза господин Хавишъм. - Така няма да постигнете нищо. Ако не искате да ви затворят в лудница, ще е по-добре бързичко да се овладеете.

Тонът му беше така убедителен, че жената замлъкна, сякаш най-неочаквано някой бе запушил устата й с ръка. Тя хвърли на адвоката един последен злобен поглед, профуча край него и тръшна след себе си вратата на съседната стая.

- Мисля, че няма да си имаме други неприятности с нея - каза господин Хавишъм.

Той се оказа прав, защото още същата вечер самозваната лейди Фаунтлерой напусна "Доринкорт Армс", взе влака за Лондон и повече не се мярна пред очите им.

- Към Корт Лодж - каза той на Томас.

- Към Корт Лодж - предаде Томас на кочияша, след като се настани на седалката до него, и после добави малко по-тихо: - Казах ли аз, че всичко пак ще си дойде на мястото?

Когато каретата пристигна в Корт Лодж, Седрик беше в гостната с майка си.

Графът влезе без дори да обявят пристигането му. Той изглеждаше с около два сантиметра по-висок и с доста години по-млад. Дълбоките му очи проблясваха тържествуващо.

- Къде е лорд Фаунтлерой? - попита той.

Госпожа Ерол се приближи до него, а нежните й страни поруменяха.

- Той наистина ли е лорд Фаунтлерой? - попита тя. - Наистина ли?

Графът протегна ръка и хвана нежната й длан.

- Да - отвърна й той. - Той е лорд Фаунтлерой.

После сложи другата си ръка на рамото на Седрик.

- Фаунтлерой - каза той покровителствено, но без официална нотка в гласа си, - попитай майка си кога ще дойде при нас в замъка.

Фаунтлерой се хвърли в прегръдката на майка си.

- Ще живееш с нас! - извика той. - Завинаги!

Графът погледна госпожа Ерол и тя отвърна на погледа му. Негово Превъзходителство говореше напълно сериозно. Той беше решил да не губи време в излишни формалности и бе започнал да мисли, че ще му е далеч по-лесно, ако се сприятели с майката на своя наследник.

- Убеден ли сте напълно, че ме искате там? - попита госпожа Ерол.

- Абсолютно - заяви графът без следа от колебание. - Изглежда винаги съм искал да бъдете до мен, но досега не го осъзнавах. Надявам се да приемете поканата ми.
Петнадесета глава
Осмият рожден ден

Бен се завърна с момчето си в калифорнийското ранчо много щастлив. Точно преди да отпътуват за Америка, той имаше кратък разговор с господин Хавишъм и адвокатът му обясни, че графът на Доринкорт е пожелал да направи нещо за детето, което за малко не стана негов наследник. Бе решил да инвестира пари в свое собствено ранчо за добитък и да назначи Бен за негов управител. Възнаграждението бе доста високо и щеше да осигури добро бъдеще на детето. И тъй, братът на Дик се качи на парахода като управител на ранчо, което далеч щеше да превъзхожда неговото собствено и което можеше един ден да се превърне в негова собственост. Така и стана няколко години по-късно. Том, неговият син, израсна като прекрасен младеж, силно привързан към своя баща. Двамата бяха щастливи заедно и Бен често казваше, че Том го е възнаградил за всичките му несгоди в живота.

Дик и господин Хобс, който също бе пристигнал в Англия, за да се увери с очите си, че всичко ще мине както трябва, поостанаха за известно време. В знак на благодарност графът реши да осигури на Дик солидно образование. Бакалинът от своя страна нямаше за какво да се притеснява, тъй като бе оставил магазина си в сигурни ръце и спокойно можеше да си позволи да присъства на празненствата, които щяха да ознаменуват осмия рожден ден на лорд Фаунтлерой. Всички наематели бяха поканени. Цяла вечер продължиха танците и веселието в парка на замъка. Но от празничната програма на Седрик естествено най-много допаднаха фойерверките.

- Точно като на 4-ти юли! - каза лорд Фаунтлерой. - Жалко само, че рожденият ми ден не е в същия ден, нали? Колко хубаво щеше да е, ако можехме да ги отпразнуваме заедно.

Трябва да признаем, че графът и господин Хобс все пак не успяха да се сближат дотолкова, колкото биха изисквали интересите на британската аристокрация. Графът не бе познавал преди твърде много бакали, а господин Хобс, както знаем, не можеше да се похвали с тесни връзки с английски графове. Накратко, разговорите между тях не вървяха особено гладко. Но бакалинът-републиканец определено даде най-доброто от себе си, тъй като считаше, че дължи това на своя малък приятел, понастоящем лорд Фаунтлерой.

Още входната врата на парка с нейните каменни лъвове впечатли доста господин Хобс, но когато пред очите му като в сън се изредиха цветните градини, парниците, терасите, водоскоците и накрая самият замък с подземието, богатата оръжейна колекция, огромните стълбища, конюшните и облечените в ливреи слуги, удивлението му просто нямаше граници.

- Това да не е нещо като музей? - попита той Фаунтлерой, докато ги въвеждаха в една от великолепните стаи на замъка.

- Н-не! - каза Фаунтлерой, но без да е особено убеден в отговора си. - Не мисля, че е музей. Дядо казва, че това са моите предци.

- Твоите пред-какво?

- Моето семейство - отвърна му Седи, - поне дядо казва така.

- Доста ти е голямо семейството - отбеляза господин Хобс. - Тия млади госпожици всичките ли са ти братовчедки? Графът сигурно доста се охарчва, когато опре до подаръци.

И той се настани удобно в първото попаднало му кресло, за да огледа до един портретите, окачени по стените на стаята. Лорд Фаунтлерой доста се затрудни, но накрая все пак успя да му обясни, че става въпрос за няколко поколения негови роднини.

Всъщност дори се наложи да повика на помощ госпожа Мелън, която знаеше наизуст имената на всички благородници, изобразени на портретите, както и куп романтични истории, свързани с всеки от тях. Когато господин Хобс най-после схвана идеята на тази импровизирана галерия, каза, че тази стая комай му харесва повече от всичко друго в замъка. В следващите няколко дни той честичко идваше пеш чак от "Доринкорт Армс", където беше отседнал, само и само да може да се разходи още веднъж из любимата си стая.

- И всичките са били графове! - повтаряше честичко той, поклащайки замислено глава. - И той ще стане някой ден като тях и тогава него също ще го изтипосат тука.

За негово най-голямо учудване "общуването" с няколко поколения графове не му се отрази толкова зле, колкото бе предполагал. По някое време дори започна да се притеснява, че неговите непоклатими републикански възгледи са поставени под заплаха. И ето че един ден бакалинът от Ню Йорк най-неочаквано направи следното забележително изявление:

- Не бих имал нищо против да бъда един от тях!

А какъв прекрасен ден бе за малкия лорд Фаунтлерой неговият рожден ден! Колко красив изглеждаше паркът, препълнен от хора в приповдигнато настроение, с празнични гирлянди и знамена по кулите на замъка! Нямаше човек от околността в добро здраве, който да не почете празненството, тъй като всички се радваха, че именно Седрик се бе оказал истинският и единствен лорд Фаунтлерой, законен наследник на титлата граф на Доринкорт. Всички искаха да видят него и неговата красива майка, която вече си бе спечелила толкова много приятели. Нещо повече, в отношението към настоящия граф бе настъпила значителна промяна. Хората определено го чувстваха по-близък и му се доверяваха повече, тъй като бяха разбрали, че неговият малък внук не случайно го обича и му вярва толкова. Решението на графа да покани най-после и майката на наследника в замъка също си бе казало думата. Дори се говореше, че той бил започнал да се привързва и към нея и че, под влиянието на Седрик и неговата майка, старият свадлив граф е започнал малко по малко да се превръща в стар добродушен благородник.

Много хора се бяха събрали под дърветата на парка, в палатките и по моравите. Фермерите и техните съпруги, пременени до една с новите си рокли, бонета и шалове, младите момичета от селцето с техните любими, много, много деца, търчащи неуморно напред-назад, както и цяла рота от стари моми и бабички, които клюкарстваха на воля. В замъка се бяха събрали дами и господа, дошли да участват в празненството, да поздравят графа и да се запознаят с госпожа Ерол. Там бяха лейди Лоридейл и сър Хари, сър Томас Аши и неговите дъщери, разбира се господин Хавишъм също. Естествено, да почете рождения ден на младия лорд бе дошла и красавицата госпожица Вивиан Хърбърт. Облечена в прекрасна бяла рокля и хванала в ръка бяло копринено чадърче, тя беше заобиколена от група млади господа, които настояваха да се грижат за нея. Тя обаче очевидно предпочиташе компанията на лорд Фаунтлерой пред тази на всички останали. Когато момчето влетя в залата и я прегърна, лейди Вивиан отвърна на прегръдката му и го целуна топло, сякаш той беше нейното любимо по-малко братче.

- Скъпи лорд Фаунтлерой! - каза тя. - Скъпо мое момче! Толкова се радвам! Толкова се радвам!

После двамата, хванати за ръце, тръгнаха на разходка из замъка и дамата позволи на Фаунтлерой да й покаже лично всички забележителности. След това Седрик я заведе в стаята, където бяха отседнали Дик и господин Хобс.

- Това е моят стар, стар приятел господин Хобс, а това е другият ми стар приятел Дик. Аз вече им разказах за това колко сте красива и им обещах обезателно да ги запозная с вас, ако дойдете на рождения ми ден.

Лейди Вивиан се здрависа и с двамата и остана при тях да си поговорят, като се интересуваше най-искрено от всичко, свързано с Америка - тяхното пътуване и живота им тук, откакто бяха пристигнали. В това време Фаунтлерой я следеше с поглед, изпълнен с обожание, а бузките му скоро поруменяха от удоволствие, тъй като беше очевидно, че господин Хобс и Дик се чувстват истински поласкани.

- Е - каза тъжно Дик след това, - тя наистина е най-голямата хубавица, която ми сей мяркала пред погледа! Толкоз е... хубава, какво друго да кажа, като е толкоз хубава!

Всички следяха с поглед госпожица Хърбърт докато минаваше край тях, но не по-малко погледи следяха и малкия лорд Фаунтлерой. Слънцето грееше ярко, флаговете се вееха празнично, навсякъде се чуваше музика. Хората танцуваха радостно и това продължи до късно вечерта. Негово Невръстно Превъзходителство се чувстваше на върха на щастието през целия приказен ден. Целият свят му се струваше прекрасен.

Имаше и още един човек, който не му отстъпваше в щастието си. Един старец, който през целия си живот бе богат и влиятелен, но никога досега не се бе чувствал истински щастлив. В действителност промяната в него не бе настъпила за една нощ и той все още не можеше да каже, че е толкова добър, колкото го смята неговият внук, но едно беше сигурно - графът бе започнал да обича някого и на няколко пъти дори бе изпитал искрено удоволствие от добрите дела, които, макар и подсказани му от любвеобвилното детско сърчице на Седрик, бе извършил по своя воля. И това беше само началото. Освен това Негово Превъзходителство се привързваше все повече към съпругата на своя син. Той обичаше да слуша звънливия й глас и да гледа красивото й лице. От нея той чуваше само нежни и грижовни думи, които бяха така нови и непознати за него и едва сега започваше истински да разбира защо малкият Фаунтлерой обича толкова своята майка.

Графът се убеждаваше с всеки изминал ден, че добродетелите на Седрик се дължат не толкова на благородната му кръв, колкото на любовта, с която е бил отгледан и възпитан. Той разбра, че неговата майка винаги го е учила първо на едно - да бъде добър с всички и винаги да мисли и за другите, а не само за себе си. Това беше една простичка житейска мъдрост, но тя бе свършила повече работа от кое да е класическо образование. Когато пристигна в Англия, Седи не знаеше нищо за графовете и техните замъци. Непознати му бяха разкошът и блясъкът, които съпровождат живота им. Но той вече бе научил нещо далеч по-важно - как да обича искрено хората около себе си. Да притежаваш подобно умение е като да си роден крал.

И докато гледаше как неговият внук се разхожда сред хората, разговаря с онези, които познава, и отвръща с лек поклон на поздравите на непознатите, графът се чувстваше доволен и спокоен. Старият благородник никога преди не бе изпитвал такава гордост от своя наследник, както щом влязоха в най-голямата от палатките. Там за най-важното събитие на деня се бях събрали по-видните арендатори на имението Доринкорт.

Всички вдигаха весело чаши, тостовете валяха един след друг и едва ли до този момент някой бе желал толкова искрено здраве и щастие на стария граф. Не след дълго бе предложен и първият тост за здравето на "малкия лорд Фаунтлерой". Ако имаше на света и един човек, който да се е съмнявал в популярността на Седрик сред обитателите на графството, то той едва ли би се колебал повече. Палатката беше огласявана непрекъснато от празнични поздрави, звън на чаши и аплодисменти! "Делегацията" от замъка бе посрещната със залп от дружелюбни възгласи. Близо до входа на палатката бяха застанали две жени, които следяха малкия лорд с просълзени от умиление очи.

- Бог да го благослови, малкия сладур! - каза едната от тях.

Седрик беше на върха на щастието. Той се усмихваше и се кланяше на всички, а личицето му бе пламнало чак до корените на русите му къдрици.

- Това защото ме харесват ли е, Миличка? - попита майка си. - Нали е затова? Толкова се радвам!

Графът сложи ръка на рамото на детето и каза:

- Фаунтлерой, а сега им кажи, че им благодариш за топлия прием.

Фаунтлерой погледна своя дядо, а после и майка си.

- Трябва ли? - попита той малко плахо, но майка му и госпожица Вивиан му се усмихнаха окуражаващо и му кимнаха.

Седрик пристъпи напред, хората се вгледаха в красивото му, невинно личице и той им заговори с цялата сила на ясния си, чист детски глас.

- Толкова съм ви задължен! - каза той. - Много се надявам, че сте се повеселили добре на моя рожден ден, защото... защото на мен всичко толкова ми хареса. Толкова... се радвам, че ще бъда граф. Отначало не си мислех, че ще се радвам толкова, но сега знам, че това е толкова... чудесно... и когато стана граф, ще бъда толкова добър, колкото е и моят дядо.

Съпроводен от викове и аплодисменти, малкият лорд отстъпи отново назад и тихичко въздъхна с облекчение. После хвана ръката на графа, приближи се до него и му се усмихна.

Когато около десет години по-късно Дик, който вече бе завършил образованието си, се канеше да отпътува за Калифорния, за да посети брат си, той попита добрия бакалин дали не би желал да се завърне в Америка. Отговорът беше само едно енергично отрицателно поклащане на глава.

- Не бих се завърнал там - заяви непоколебимо господин Хобс. - Как бих могъл да живея там, далеч от него? Кой ще се грижи тогава за него? Не че Америка не е добра страна за младите, изпълнени с енергия хора, но и там някои неща не са точно както трябва. Ти да си видял там някой да е поръчал да изтипосат на картини цялата му рода до не знам кое си коляно?!
За книгата и автора

"Малкият лорд Фаунтлерой" е вторият роман на Франсис Бърнет, включен в поредицата "Вечните детски романи". Доскоро непопулярната у нас Бърнет е една от най-известните детски писателки в света. Родена през 1849 г. в Манчестър, тя живее и работи в Англия, САЩ, Франция и води бурен и не винаги щастлив живот. Четиригодишна остава без баща, а на двадесет и една години, когато живее вече в Америка със семейството си, загубва и майка си. Принудена е да се грижи за двете си по-малки сестри и опитва да печели от какво ли не. Прописва също за пари - разкази за възрастни. През 1872 г. се връща в Англия, а на другата година прекосява отново океана, за да се ожени за Сюан Бърнет. Съдбата, която тя така умело описва с всичките й превратности, отново не е милостива към нея. Съпругът й умира, а след него и големият й син - едва шестнадесетгодишен. Цялата й любов и внимание оттук нататък са съсредоточени върху малкия й син. Той става и прототип на Седрик - малкия лорд Фаунтлерой. Бърнет описва героя си с такава обич, че критици и журналисти безпогрешно го идентифицират със сина й. "Мисис Бърнет се срещна с лорд Фаунтлерой" - пише един вестник за срещата на писателката с малкия й син.

Романът е публикуван първоначално на части в списанието на Мери Мейпс Додж - "Дядо Коледа". Цяла Америка следи перипетиите на Седрик в Англия. Едно дамско списание прави конкурс за илюстрация на малкия лорд и образът се запечатва в съзнанието на всички - със строго кадифено костюмче във Вандайкови цветове. Интересно е обаче, че така той се харесва повече на момичетата, докато момчетата го намират прекалено прилежен и предпочитат облекло в "стил" Хъкълбери Фин и Том Сойер.

Като отделна книга "Малкият лорд Фаунтлерой" е публикувана през 1886г. Издателят Чарлс Скрибнер отбелязва: "Стартът на мис Бърнет в детската литература е летящ." Веднага започват да излизат нови тиражи и скоро книгата достига фантастичните 1 милион екземпляра на английски език. Същата година бюлетинът "Американски бестселър" определя трите най-тиражирани книги - "Рудниците на цар Соломон", "Война и мир" и "Малкият лорд Фаунтлерой". През 1888 г. започва триумфалното шествие на книгата в Англия и други европейски страни. Възторжена е и критиката. Авторката на "Малки жени" - Луиза Мей Олкът, пише, че "Бърнет е показала най-доброто и най-светлото от своя талант в тази прекрасна творба", а критичката Маргарита Ласки определя романа като "най-хубавата версия на Пепеляшка, адаптирана към съвременността".

"Малкият лорд Фаунтлерой" запазва очарованието си и до днес като една истинска класическа детска творба. Всъщност в нея писателката е разказала мечтата си за своя син - да постигне успех и богатство в живота, но и да запази добротата и благородството си. Тази доброта, която може да промени и най-коравосърдечния човек.

Бърнет умира през 1924 г., познала славата, но не и щастието.

Романът "Малкият лорд Фаунтлерой" има три превода на български, издадени в периода 1946-1947 г., но те са значително съкратени. Настоящото издание представя за първи път пред българския читател книгата в пълния й вид.
Съдържание
ПЪРВА ГЛАВА

ГОЛЯМАТА ИЗНЕНАДА 5

ВТОРА ГЛАВА

ПРИЯТЕЛИТЕ НА СЕДРИК 17

ТРЕТА ГЛАВА

СБОГУВАНЕ С РОДНИЯ ДОМ 49

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

В АНГЛИЯ 57

ПЕТА ГЛАВА

В ЗАМЪКА 72

ШЕСТА ГЛАВА

ГРАФЪТ И НЕГОВИЯТ ВНУК 98

СЕДМА ГЛАВА

В ЦЪРКВАТА 126

ОСМА ГЛАВА

УРОЦИ ПО ЕЗДА 137

ДЕВЕТА ГЛАВА

БЕДНИТЕ КЪЩУРКИ 150

ДЕСЕТА ГЛАВА

ГРАФЪТ Е РАЗТРЕВОЖЕН 158

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

БЕЗПОКОЙСТВО В АМЕРИКА 182

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

ПРЕТЕНДЕНТИТЕ 197

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

ДИК ИДВА НА ПОМОЩ 209

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

РАЗОБЛИЧАВАНЕТО 216

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

ОСМИЯТ РОЖДЕН ДЕН 222