Франсис Бърнет Малкият лорд Фаунтлерой

- Не е така - каза адвокатът. - Имам и друго съобщение, което ще ви докаже, че тя не е склонна да постъпва така.

- Не ща да го чуя! - озъби се запъхтяно графът, останал без дъх от словесната си канонада.

И все пак господин Хавишъм му предаде съобщението.

- Тя ви моли да не споменавате пред лорд Фаунтлерой, че се налага той да живее отделно от майка си заради вашите чувства към нея. Той е силно привързан към нея и майка му е убедена, че така само ще го отчуждите от себе си. Тя каза още, че малкият няма да ви разбере и това би могло да го накара да ви намрази или в най-добрия случай да охлади значително чувствата му към вас. Госпожа Ерол му е обяснила, че е все още твърде малък, за да разбере истинската причина, но със сигурност ще я научи, когато порасне. Тя желае никаква сянка да не пада върху вашата първа среща.

Графът потъна обратно в креслото си. Вкоренената му омраза тлееше изпод гъстите вежди.

- Хайде сега! - каза той все още задъхано. - Хайде сега! Да не искаш да повярвам, че още не му е казала?

- Нито дума, милорд - отвърна студено адвокатът. - Мога да ви уверя в това. Детето е готово да повярва, че вие сте най-добродетелният и най-любвеобвилният измежду всички дядовци. Нищо, абсолютно нищо, което би го накарало да се усъмни във вашата безупречност, не му е казвано до този момент. Тъй като изпълних вашите желания до най-малката подробност, то определено ви счита за приказно щедър човек.

- Наистина ли? - попита графът.

- Давам ви честната си дума - каза господин Хавишъм, - че отношението на лорд Фаунтлерой към вас ще зависи изцяло от вас самия. И ако ми позволите волността, смятам, че ще се представите далеч по-добре, ако не споменавате и думичка за това какво мислите за майка му.

- Леле, леле! - промърмори графът. - Малкият е само на седем години.

- И ги е прекарал изцяло с майка си - уточни господин Хавишъм. - Цялата му любов й принадлежи.
Пета глава
В замъка

В късния следобед каретата, в която се возеха малкият лорд Фаунтлерой и господин Хавишъм, свърна по алеята, водеща към замъка. Графът бе заповядал неговия внук да му бъде доведен точно за вечеря и по някаква, известна само нему причина уточни, че момчето трябва да влезе без придружител в стаята, където ще го очаква той. Докато каретата се носеше към входа на замъка, Седрик, настанен удобно на меката седалка, оглеждаше с огромно любопитство всичко наоколо. Нямаше нещо, което да не му е интересно. Интересна му беше каретата и нейните едри красиви коне, запрегнати с пищна сбруя, кочияшът и лакеят с техните бляскави ливреи, но най-интересни му бяха коронките върху вратичките и той не се сдържа и попита лакея какво означават те.

Когато каретата достигна големите врати на парка, Седрик се надвеси през прозореца, за да огледа по-добре грамадните каменни лъвове, които украсяваха входа. Вратата им отвори едра румена жена с майчинско изражение, която се появи от красивата, покрита с бръшлян портиерска къщичка. Малко след нея от къщичката изхвърчаха две хлапета, които се вторачиха с разширени от любопитство очи в малкото русо момче, което също проявяваше очевиден интерес към тях. Майката се усмихна, поклони се и направи знак на децата, които наподобиха несръчен поклон.

- Тя познава ли ме? - попита лорд Фаунтлерой. - Струва ми се, че си мисли, че ме познава. - Той свали малката си кадифена шапчица и се усмихна на жената.

- Приятно ми е - каза той жизнерадостно. - Добър ден!

"Изглежда й стана приятно", помисли си Седрик. Усмивката се разля още по-широко върху руменото лице на жената, а сините й очи се изпълниха с умиление.

- Бог да ви поживи, Ваше Превъзходителство! - каза тя. - Господ да поживи красивото ви личице! Щастие и късмет ви желая! Добре дошъл!

Лорд Фаунтлерой размаха шапчицата си и отново кимна, докато каретата я подминаваше.

- Харесва ми тази жена - каза той. - Струва ми се, че обича момчета. Ще ми е приятно да дойда тук и да си поиграя с нейните деца. Чудя се дали има достатъчно за цяла предизборна компания.

Господин Хавишъм предпочете да не му казва, че едва ли ще му позволят да си играе с децата на портиера. Той реши, че ще има достатъчно време по-нататък за подобни неприятни новини.

Каретата продължи напред между огромните красиви дървета, които растяха от двете страни на алеята и чиито гъсти клони образуваха прекрасен зелен свод над нея. Седрик никога не бе виждал такива дървета. Те бяха толкова масивни и представителни, а клоните им се спускаха тъй ниско по величествените им дънери. Той все още не знаеше, че Доринкорт е един от най-красивите замъци в Англия и че паркът около замъка е сред най-обширните и най-добре поддържаните, а неговите дървета и алеи почти нямат равни на себе си. Но малкият лорд не пропусна да забележи изумителната красота на онова, което го заобикаляше. Харесаха му могъщите дървета с техните кичести клони, през които се прокрадваха златистите лъчи на залязващото слънце както и спокойствието, царящо наоколо. Седрик усети неописуемо удоволствие при вида на красотата, която го заливаше от всички страни - обширните, прекрасни морави на парка, обградени от нови непознати дървета, някои от тях горди в самотата си, други събрани в групи. Малко след това преминаха край няколко пищни папратови туфи, до тях - синчец, полюшван леко от нежния ветрец. На няколко пъти Седи се засмиваше звънко, когато изневиделица от зелените шубраци изскачаше някой заек и после бързо изчезваше в далечината, подмятайки насам-натам късата си бяла опашчица. По едно време пред забързаната карета изникнаха ято яребици, изпърпориха стреснато и бързо се скриха от погледа на Седрик. Той извика възхитен и изръкопляска.

- Колко е красиво това място, нали? - каза малкият лорд на господин Хавишъм. - Никога преди не съм виждал такова. По-хубаво е дори от Сентръл Парк.

Седрик бе доста учуден от това колко време бе изминало, откак потеглиха от Корт Лодж.

- Колко далеч е - попита той, - от оградата до замъка?

- Над три мили - отговори му адвокатът.

- Странно защо му е на човек ограда, която да е толкова далеч от къщата - отбеляза Негово Превъзходителство.

На всеки няколко секунди пред погледа му изникваше по нещо ново и интересно. Не след дълго съвсем наблизо до алеята зърнаха и стадо сърни. Някои от тях пасяха кротко, други душеха неспокойно въздуха. Шумът от колелата на каретата ги стресна и те хукнаха вкупом нанякъде. Малкият лорд беше като омагьосан от прекрасната гледка.

- Да не би наблизо да има цирк? - извика той. - Или пък си живеят тук непрекъснато? Чии са?

- Те живеят тук - каза му господин Хавишъм. - Принадлежат на графа, твоя дядо.

Няколко минути по-късно зърнаха за пръв път замъка. Той се възправи пред тях величествен и прекрасен, с иззидани от сивкав камък стени. Последните слънчеви лъчи хвърляха ослепителни отблясъци по многобройните му прозорци. Замъкът имаше множество кули и бойници, стените му бяха обрасли на места с гъст бръшлян, а околовръст се ширеха грижливо поддържани терасирани морави, изпъстрени тук-там от великолепни цветни лехи.

- Това е най-прекрасното място, което някога съм виждал! - каза Седрик и овалното му личице поруменя от удоволствие. - Прилича ми на кралски дворец. Виждал съм такъв в една книжка с приказки.

Огромните порти на замъка бяха широко отворени, а от двете им страни се бяха наредили в стройни редици слуги, вперили до един поглед в младия господар. Седрик се зачуди защо ли са застанали там и заоглежда с възхита разкошните им ливреи. Той не знаеше, че всички те са излезли, за да отдадат почит на малкото момче, което един ден щеше да притежава всичко това - прекрасния замък, достоен за кралски палат, великолепния парк, величествените стари дървета, долчинките, обрасли с папрат и синчец и всичко останало. Само няколко седмици по-рано, докато Седрик още седеше с господин Хобс сред картофите и сушените праскови, поклащайки крака от любимия си висок стол, той едва ли можеше да си представи, че би могъл да има нещо общо с целия този разкош. Пред двете редици слуги бе застанала възрастна жена, облечена в семпла рокля от черна коприна. Тя имаше сива коса, прибрана под снежнобяла шапчица. Когато влязоха в преддверието, жената застана близо до Седрик и по погледа й пролича, че се кани да му каже нещо. Господин Хавишъм, който го държеше за ръка, спря за миг.

- Това е лорд Фаунтлерой, госпожо Мелън - каза той. - Лорд Фаунтлерой, това е госпожа Мелън, нашата икономка.

Седрик й подаде ръка с блеснал поглед.

- Значи вие сте ни изпратили котката? - попита той. - Много съм ви задължен, мадам.

Красивото лице на госпожа Мелън придоби същото умилително изражение, което се бе изписало и на лицето на икономката на Корт Лодж предишния ден.

- Аз трябва да разведа Негово Превъзходителство навсякъде - каза тя на господин Хавишъм. - Той е наследил не само лицето на капитана, но и неговите маниери. Това е голям ден за нас, сър.

Седрик не разбираше какво прави този ден толкова специален. Той погледна госпожа Мелън с любопитство. За миг му се стори, че мярна сълзи в очите й, и все пак беше очевидно, че тя не е нещастна. Икономката отвърна с усмивка на погледа му.

- Котката ни остави тук две прекрасни котенца - каза тя. - Ще наредя да ги занесат в стаята на Ваше Превъзходителство.

После господин Хавишъм й прошепна няколко думи.

- В библиотеката, сър - отвърна му госпожа Мелън. - Негово Превъзходителство трябва да влезе там сам.
След няколко минути длъгнестият лакей, който бе съпроводил Седрик до библиотеката, отвори вратите и извести с тържествен тон: "Лорд Фаунтлерой, милорд". Макар да беше само лакей, той се бе почувствал неимоверно поласкан от рядката възможност да обяви пристигането на младия наследник.

Седрик прекрачи прага и влезе в библиотеката. Той се озова в огромна разкошна стая с масивна резбована мебелировка и безкрайни лавици с книги. Мебелите бяха толкова мрачни, завесите толкова тежки, ромбовидните прозорци така дълбоко поставени, а стените тъй далече една от друга, че по това време на деня, когато слънцето вече бе залязло, всичко изглеждаше подтискащо. За миг Седрик си помисли, че в стаята няма никой, но скоро забеляза, че пред голямата запалена камина е поставено огромно кресло и в това кресло седи някой. Някой, който отначало дори не се обърна, за да го погледне.

И все пак Седрик бе успял да привлече нечие внимание. На пода, близо до креслото, се бе излегнал едър жълтеникавокафяв мастиф, с тяло и лапи, големи почти колкото тези на лъв. Огромното същество се надигна бавно, царствено и замарширува с тежка стъпка към малкото момче.

Тогава човекът в креслото най-после проговори.

- Дугъл - извика той, - върнете се обратно, сър.

Но в сърцето на малкия лорд Фаунтлерой страхът бе също тъй непознат, както и омразата. Седрик протегна ръка и хвана нашийника на кучето по най-естествения възможен начин. Двамата застанаха един до друг и Дугъл започна да го души с любопитство.

Тогава графът вдигна поглед. Седрик видя един едър стар мъж с гъста бяла коса и вежди, с нос, стърчащ подобно на орлов клюн между две дълбоки, проблясващи яростно очи. Онова, което графът видя, бе грациозна детска фигурка, облечена в черно кадифено костюмче с дантелена яка, прекрасни руси къдрици, обрамчили красиво, по детски мъжествено личице, чиито очи срещнаха неговия поглед с неподправена невинност и добронамереност. И ако замъкът Доринкорт наистина приличаше на приказен палат, то на малкия лорд Фаунтлерой безспорно трябваше да се признае приликата с приказен принц, тъй като младият наследник беше твърде здрав на вид, за да бъде оприличен на елф. Когато видя какво силно и красиво дете е неговият внук, в опакото старо сърце на графа се надигна вълна на триумф и възторг. Престарелият благородник бе особено впечатлен от безстрашния начин, по който неговият наследник водеше огромното куче за нашийника. Не личеше Седрик да се е изплашил ни най-малко и от своя непознат дядо.

Седи се приближи до графа и го огледа със същото любопитство, с което бе огледал и икономката в Корт Лодж.

- Вие ли сте графът? - каза той. - Аз съм вашият внук. Господин Хавишъм ме доведе. Аз съм лорд Фаунтлерой.

Малкият протегна ръка, за да се здрависа, тъй като реши, че е учтиво човек да постъпи така, дори когато става въпрос за някой граф.

- Надявам се, че се чувствате добре - продължи той с искрена дружелюбност. - Много се радвам да ви видя.

Графът се здрависа с него, а в очите му проблясна странно пламъче. Бе се почувствал толкова изумен, че просто не знаеше какво да каже. Той се втренчи в необикновеното момче изпод гъстите си вежди и го огледа от главата до петите.

- Значи се радваш да ме видиш, така ли? - каза той.

- Да - отговори му лорд Фаунтлерой, - много.

Наблизо бе поставено друго кресло и той седна на него. То бе с масивна облегалка и доста високи крака, но въпреки това му се стори съвсем удобно. Седрик се намести и се вгледа открито в своя достолепен родственик.

- Все се чудех как ли ще изглеждате - отбеляза той. - Лежах си в каютата и си мислех дали ще приличате на моя баща.

- И приличам ли? - попита графът.

- Е - започна Седрик, - аз бях още много млад, когато той почина и може би не си го спомням съвсем точно, но не мисля, че си приличате.

- Предполагам тогава, че си разочарован? - подхвърли дядото.

- О, не! - отговори учтиво Седрик. - Всеки би се радвал да прилича на баща си, но - разбира се - видът на твоя дядо би трябвало да те радва, дори когато той не прилича съвсем на баща ти. Вие сам знаете колко топли са чувствата между роднини.

Графът се облегна назад и отново се втренчи в детето. Той определено не беше убеден, че чувствата между роднини трябва непременно да са топли. Злостните кавги с роднините често му доставяха огромно удоволствие и той обожаваше да гони своите сродници от къщата си и да ги обсипва с обидни епитети, за което те пък искрено го ненавиждаха.

- Всяко момче би обичало своя дядо - продължи лорд Фаунтлерой, - особено когато неговият дядо е бил така добър към него, както бяхте вие към мен.

Последва нов странен проблясък в очите на лорда.

- О! - каза той. - Значи смяташ, че съм бил добър с теб?

- Да - отвърна лорд Фаунтлерой лъчезарно. - Толкова съм ви задължен за Бриджит, за продавачката на ябълки и за Дик!

- Бриджит! - зяпна лордът. - Дик! Продавачката на ябълки!

- Да - обясни Седрик, - онези, за които ми бяхте пратили парите. Онези пари, за които господин Хавишъм ми каза, че сте поръчали да ги използвам.

- Ха! - изригна Негово Превъзходителство. - Тъй значи? Парите, които трябваше да похарчиш за собствено удоволствие. И какво си купи с тях? Бих искал да знам.

Гъстите му вежди се събраха една до друга. Беше му интересно как по-точно се е забавлявал малкият му наследник.

- О! - каза лорд Фаунтлерой, - вероятно не сте знаел за Дик, за продавачката на ябълки и за Бриджит. Забравих, че живеете толкова далеч от тях. Те са мои добри приятели. Видите ли, Майкъл имаше треска...

- Кой е Майкъл? - попита графът.

- Майкъл е съпругът на Бриджит и те двамата си имат големи неприятности. Така е, когато човек е болен, не може да работи и си има дванайсет деца. Иначе Майкъл е много здравомислещ човек. А Бриджит често идваше при нас в къщи и плачеше. После една вечер господин Хавишъм беше там, и тя пак плачеше в кухнята, защото не им беше останало почти нищо за ядене и нямаше с какво да си платят наема. И после аз отидох да я видя, и господин Хавишъм прати да ме извикат и ми каза, че сте пратили по него пари за мен. И после аз ги дадох на Бриджит и така всичко се оправи, и Бриджит не можеше да повярва на очите си. Затова съм ви толкова задължен.

- О! - каза графът с дълбокия си глас, - значи това е едно от нещата, които си направил за себе си? Какво още?

Дугъл седеше до високото кресло. Огромното куче се бе настанило там, след като Седрик седна на креслото. На няколко пъти мастифът вдигна глава, за да погледне Седрик. Разговорът като че ли му беше интересен. Дугъл беше важно куче, твърде голямо, за да гледа несериозно на житейските си задължения. Графът, който познаваше чудесно своя питомник, тайничко го наблюдаваше. Дугъл не беше от кучетата, които се сприятеляват лесно с непознати и графът доста се изненада, когато мастифът покорно седна, след като детето докосна главата му. Миг по-късно любимецът на графа погледна за пореден път Седрик с познатото претенциозно любопитство и после без колебание положи огромната си глава върху коляното на малкия лорд.

Седи сложи ръка върху главата на кучето и галейки го продължи:

- А-а... после беше Дик. Дик ще ви хареса, той е толкова точен.

Американската думичка свари графа неподготвен.

- Какво означава това? - поинтересува се той.

Лорд Фаунтлерой се замисли. Той също не беше съвсем сигурен за значението на въпросната дума. Просто я беше приел като подходящо определение за хората, които заслужават доверие, тъй като Дик често я употребяваше в този смисъл.

- Трябва да значи, че той не би излъгал никого - изрецитира Седрик. - Или пък, че не би ударил момче, което е по-дребно от него. Значи още, че когато лъска обувките на хората, той се мъчи да ги направи възможно най-лъскави. Той е професионален ваксаджия.

- И също е твой приятел, така ли? - попита графът.

- Той ми е много стар приятел - отвърна неговият внук. - Не чак толкова стар, колкото господин Хобс, но доста. Той ми направи подарък малко преди корабът да отплава.

Седрик бръкна в джобчето си, измъкна оттам грижливо сгънатата носна кърпичка от червена коприна и гордо я разтвори.

- Той ми я даде - каза малкият благородник. - Ще си я запазя завинаги. Ще си я нося вързана на врата или сгъната в джоба. Дик я купил с първите пари, които изкарал след като откупил дела на Джери и си взел нови четки. Тази кърпичка ще си я пазя за спомен. Освен това сложих едно малко посвещение в часовника на господин Хобс. "Когато гледате колко е часът, спомняйте си за мен." Когато пък аз гледам тази кърпичка, ще си спомням за Дик.

Чувствата, които вълнуваха в този миг достопочтения граф на Доринкорт едва ли биха могли да бъдат описани задоволително. Той имаше зад гърба си доста години и не беше от онези, които лесно се учудват, защото вече бе видял почти всичко на света. Но сега се бе сблъскал с нещо тъй ново, че то едва не го остави без дъх от почуда и извика у него порой от непознати емоции. Графът никога преди не бе обичал особено децата. Зает с грижата за собствените си удоволствия, той не бе имал време за това. Милорд не бе проявявал особен интерес дори към собствените си синове, докато те бяха все още малки, макар понякога да му бе минавала мисълта, че бащата на Седрик е доста красиво и жизнено дете. Графът на Доринкорт беше такъв егоист, че така и не успя да оцени чуждата всеотдайност. И тъй, той все още нямаше и най-малка представа колко нежна, доверчива и добронамерена може да бъде детската душа. Според него децата бяха просто капризни животинки, които трябва да бъдат дресирани по подобаващ начин. Двамата му по-големи сина още от малки създаваха само ядове на възпитателите си. Що се отнасяше до най-малкия, към който графът хранеше някаква мъглява симпатия, на него никой не обръщаше особено внимание, тъй като го считаха за твърде маловажен. Старият граф дори не допускаше, че би могъл да изпита някаква симпатия към своя внук. Бе изпратил Хавишъм да го доведе в Англия, защото семейната гордост му диктуваше да постъпи така. Графът на Доринкорт не искаше да рискува един ден да го наследи някакъв необразован простак. Той беше убеден, че след като е отгледано в Америка, момчето със сигурност ще е подигравка за своя благороден род и само се надяваше то поне да има поносима външност и да не е отчайващо глупаво. Бракът на капитан Ерол с американското момиче бе вбесил графа на Доринкорт до такава степен, че заслепен от яростта си, той дори не допускаше, че от този брак може да излезе нещо добро. Когато лакеят го извести за пристигането на момчето, графът се почувства почти изплашен от онова, което му предстоеше да види. Затова и заповяда Седрик да влезе при него сам. Неговата гордост нямаше да понесе други да станат свидетели на огромното му разочарование. Горделивото му, непреклонно старо сърце просто подскочи, когато пред него с грациозна походка се появи русокосият внук, водещ безстрашно кучето за нашийника. Дори в най-оптимистичните си надежди графът не бе допускал, че синът на американката би могъл да изглежда така. Всичко беше твърде хубаво, за да е истина. Това ли бе детето, което се беше страхувал да погледне? Как бе възможно детето на жената, която той ненавиждаше от дъното на душата си, да се окаже такова прекрасно създание с безстрашно малко сърчице? Почти непоклатимото самообладание на графа беше разтърсено из основи от този изумителен обрат в събитията.

После, когато двамата поведоха разговор, старецът продължи да се чувства странно трогнат, а удивлението му се усилваше с всяка изминала минута. Като начало той бе свикнал да вижда хората по-скоро уплашени и притеснени от неговото присъствие и затова очакваше, че и малкият лорд ще се държи плахо и стеснително. Но Седрик очевидно се боеше от графа не повече, отколкото от Дугъл. Не можеше да се каже, че е дързък. Той просто излъчваше дружелюбна невинност и явно не виждаше нещо, от което би трябвало да се страхува. Въпреки нежеланието си графът не можа да не си признае, че детето го смята за свой приятел и не изпитва ни най-малки съмнения в искрената му привързаност. То явно дори не допускаше, че едрият мъж със страховито изражение би могъл да храни към него нещо друго, освен най-топли чувства. Нещо повече - Седрик очевидно се опитваше по свой детски начин да го зарадва и да събуди интереса му. Скоро графът разбра, че въпреки цялото си коравосърдечие не е способен да потисне това необяснимо и неизпитано досега удоволствие, предизвикано от доверието, с което го даряваше детето. Струваше му се просто невероятно, че се е намерил някой, който да не отстъпи смазан от отвратителния му характер. Някой, който дори успява да види в него нещо хубаво, някой, който да го погледне с чисти, неподозиращи коварен замисъл очи. Едно малко момче, облечено в костюмче от черно кадифе.

Старецът се отпусна в креслото и позволи на своя внук да му разкаже повече за себе си, като през цялото време го следеше неотклонно с онова странно пламъче в очите. Лорд Фаунтлерой отговаряше с готовност на всеки негов въпрос и не спираше да бъбри, водейки разговора с гениалната простота и лекота, присъща на децата. Той разказа на графа за Дик и Джери, за продавачката на ябълки и за господин Хобс. След това Седрик описа и парада на републиканците в цялата му пищност, с всичките му знамена, плакати, факли и фойерверки. Естествено стана дума и за 4-ти юли и Революцията, но тъкмо когато се бе разпалил най-много, малкият като че ли изведнъж си спомни за нещо и замлъкна.

- Какво има? - попита неговият дядо. - Защо спря?

Лорд Фаунтлерой се размърда неспокойно в креслото си. Очевидно нещо го притесняваше, нещо за което се бе сетил едва сега.

- Просто си помислих, че това може и да не ви хареса - отговори той. - Може би някой ваш познат или роднина е бил там. Забравих, че сте англичанин.

- Можеш да продължиш - каза милорд. - Нито един мой близък не е бил там. Освен това не забравяй, че ти също си англичанин.

- О, не! - каза бързо Седрик. - Аз съм американец.

- Ти си англичанин - натърти мрачно графът. - Твоят баща беше англичанин.

Това уточнение му достави удоволствие, но същото не можеше да се каже за Седрик. Малкият лорд не бе предполагал, че дядо му смята така. Той поруменя чак до корените на русите си къдрици.

- Аз съм роден в Америка - запротестира момчето. - Когато се родиш в Америка, ти си американец. Моля да ми простите - фразата беше произнесена със сериозна учтивост, - че ви противореча. Господин Хобс ми каза, че ако има друга война, аз трябва... трябва да бъда американец.

Графът се засмя - кратко и мрачно, но се засмя.

- И ти ще постъпиш точно така, нали? - каза той.

Графът на Доринкорт мразеше Америка и американците, но непоколебимостта на малкия патриот му се стори забавна. Той си помисли, че от такъв добър американец би могъл да излезе и добър англичанин, когато порасне.