Градът на огледалата
жүктеу/скачать 3.26 Mb. Pdf көрінісі
|
| Мексиканския залив
На двайсет и две морски мили югоизточно от остров Галвестън 04:30 ч.: Майкъл Фишър се събуди от сипещия се върху лицето му дъжд. Изправи опрения си върху щурца гръб. Нямаше звезди, но на изток ивица сивкава светлина се процеждаше между хоризонта и облаците. Въздухът беше напълно застинал, но Майкъл знаеше, че това няма да продължи дълго — миришеше на буря. Той разкопча късите си панталони, изпъчи таза си над кърмата и пусна струя урина със задоволителна сила и продължителност във водите на Залива. Не беше особено гладен, приучил бе тялото си да не обръща внимание на глада, но все пак отдели малко време да слезе в каютата и да си приготви протеинов шейк, който изгълта на шест големи глътки. Освен ако не грешеше, а той почти никога не грешеше, утрото щеше да донесе сериозна тръпка и беше най-добре да я посрещне на пълен стомах. Върна се на палубата, когато първата светкавица проряза небето на хоризонта. Петнайсет секунди по-късно избумтя и гръмотевицата, която отекна като кашлицата на начумерен бог. Вятърът също се усили и задуха на случайни пориви, както при наближаването на шквал. Майкъл откачи устройството за самоуправление и хвана румпела, щом дъждът заваля като из ведро: топъл тропически дъжд, който го измокри до кости само за миг. Майкъл нямаше конкретни предпочитания относно времето. Както всичко останало, времето беше непредвидимо и ако това беше бурята, която в крайна сметка щеше да го прати на дъното, то нямаше на кого да се сърди. Наистина ли? Съвсем сам? С това корито? Луд ли си? Понякога въпросите бяха добронамерени и искрени; дори напълно непознати се опитваха да го разубедят. Но повечето хора го бяха отписали. Дори да не загинеше в морето, щеше да го убие бариерата — преградата от плаващи във водата експлозиви, за която се говореше, че обикаля около целия континент. Та кой нормален човек би предизвикал така съдбата? И особено сега, след като никой не беше виждал вирал от почти три години? Нима цял континент не беше достатъчен за онези, които не ги свърта на едно място? Това беше вярно, но не всяко решение се взимаше въз основа на логиката; много често хората следваха интуицията си. А интуицията подсказваше на Майкъл, че бариерата не съществува, че никога не е съществувала. Той показваше среден пръст на историята, на сто години човешко развитие, като казваше: Не ви вярвам. Няма начин. Вие продължавайте без мен. Или пък просто играеше руска рулетка. А като се има предвид миналото на семейството му, това беше напълно възможно. Не обичаше да си спомня за самоубийството на родителите си, но, разбира се, мисълта го спохождаше често. В кътче от съзнанието му събитията от онази сутрин непрекъснато вървяха като на кинолента. Бледите им, безизразни лица и опнатите въжета около вратовете им, които поскърцваха тихо. Увисналите им тела, напълно отпуснати. Потъмнелите пръсти на краката, подути от стеклата се надолу кръв. В първия момент Майкъл не успя да осмисли гледката пред очите си: взирал се бе в телата поне трийсет секунди, в опит да проумее какво се е случило. Осъзна постепенно какво вижда чрез поредица от несвързани думи (мама, татко, висят, въже, мъртви), преди експлозия от неописуем ужас да разтърси единайсетгодишния му ум. Той се спусна напред, за да ги хване за краката и да повдигне телата им нагоре, като не спираше да крещи на Сара да дойде да му помогне. Родителите му бяха мъртви от часове; усилията му бяха напразни. Въпреки това трябваше да опита. Хората пропиляваха голяма част от живота си, разбрал беше Майкъл, в опити да поправят неща, които не можеха да бъдат поправени. Затова кръстосваше морето в усамотение. То се бе превърнало в един вид дом за него. Лодката се казваше Наутилус. Спомни си името от роман, който беше чел като малък в Убежището: „Капитан Немо“, стара, разпадаща се книга с меки корици и пожълтели страници, върху чиято корица имаше рисунка на интересно бронирано превозно средство, което приличаше на кръстоска между лодка и подводен резервоар, обгърнато от пипалата на еднооко морско чудовище. Макар отдавна да беше забравил подробностите от самата история, рисунката се беше запечатала в съзнанието му; когато дойде време да кръсти лодката си след две години работа, Наутилус му се стори най-подходящото име. Сякаш го беше пазил в спомените си специално за този случай. Единайсет метра от кърмата до бушприта, с едно основно и едно предно платно и малка каюта (макар че през повечето време Майкъл спеше на палубата). Намери я в корабостроителница край пролива Сан Луис, все още върху дървените трупи. Корпусът, изработен от полиестерна смола, беше непокътнат, но всичко останало беше в окаяно състояние — палубата и платната бяха изгнили, всичко, изработено от метал, беше непоправимо ръждясало. С други думи, лодката беше идеална за Майкъл Фишър, първокласен инженер и отличен нефтохимик. След месец той напусна рафинерията и осребри непохарчените чекове със заплатата си за пет години, за да си купи нужните инструменти и да наеме работници, които да заведе до Сан Луис. Наистина ли? Съвсем сам? С това корито? Да, отговори им Майкъл, докато разгръщаше чертежа на масата. Наистина. Каква ирония, че след толкова години разравяне на жаравата на стария свят в опит да разгори отново пламъка на човешката цивилизация с каквито машини бяха останали, в крайна сметка го заплени най-старият метод за задвижване. Вятърът духаше, завихряше се в обратна посока, създаваше вакуум, който лодката вечно се опитваше да запълни. Всяко следващо плаване продължаваше малко повече, малко по-навътре в морето. В началото плаваше предпазливо, покрай бреговете. На север и на изток по крайбрежието до замърсения от нефтени разливи Ню Орлиънс и задушаващата, лепкава смрад от химикали, вливащи се от реката. На юг до остров Падре с дългите пясъчни ивици, бели като талк. Колкото повече увереност добиваше, толкова по-дълги бяха пътешествията му. От време на време се натъкваше на анахронични следи от човешка дейност — купчини ръждясали отломки в плитчините, плаващи островчета от пластмасови отпадъци, изоставени нефтени платформи, издигащи се сред огромни мазни петна изпомпана мътилка — но скоро заплава отвъд тях, по-навътре в сърцето на пустия океан. Водата ставаше все по-тъмна над изумителните дълбини. Майкъл вдигаше секстанта към слънцето и чертаеше маршрута си с молив. Един ден осъзна, че водата под него е дълбока повече от километър и половина. Денят на бурята беше четирийсет и вторият от плаването му. Възнамерявал бе да стигне до Фрийпорт по пладне, да си набави провизии, да си почине за около седмица — непременно трябваше да качи някой и друг килограм — и отново да потегли. Естествено, щеше да се наложи да се види с Лор, неловка работа. Тя дали изобщо щеше да му проговори? Или само щеше да му хвърля гневни погледи отдалеч? Дали щеше да го грабне за колана и да го замъкне в спалнята за час яростен секс, който той въпреки здравия си разум нямаше да може да откаже? Майкъл нямаше представа как ще протече срещата им и от кой вариант би се почувствал по-гузен; щеше да бъде или кретенът, разбил сърцето ѝ, или лицемерът в леглото ѝ. Защото не намираше подходящи думи, с които да ѝ обясни, че Наутилус, нуждата му от усамотение и фактът, че не може да отвърне на любовта ѝ, не са свързани с нея. Както често се случваше, неусетно си спомни за последния път, в който видя Алиша — доколкото знаеше, това беше и последният път в който някой изобщо я бе виждал. Защо избра него? Алиша дойде в болницата сутринта, преди Сара и другите да тръгнат от Отечеството към Кървил. Майкъл не знаеше колко е часът; спеше и когато се събуди, я видя да седи до леглото му. Изражението ѝ беше… странно. Усети, че е седяла там доста време и го е гледала как спи. — Лиш? Тя се усмихна. — Здравей, Майкъл. Последва мълчание от поне трийсет секунди. Тя не го попита: Как се чувстваш? нито рече Много си смешен с жүктеу/скачать 3.26 Mb. Достарыңызбен бөлісу:
|