— Изглеждате добре — каза той.
Тя се вгледа с присвити очи в лицето му, сякаш се опитваше да прочете много дребен текст.
— Ти ме спря.
— Да, госпожо.
— Не разбирам. Защо го направи?
— Бихте ли паркирали на алеята? Трябва да поговорим.
Тя се огледа объркано.
— Не се тревожете — успокои я той.
Госпожа Ууд неохотно зави по алеята и изключи двигателя. Картър отново отиде до прозореца. Рейчъл гледаше
през предното стъкло с ръце върху волана, сякаш се страхуваше да се обърне към него.
— Мисля, че не бива да спирам — каза тя.
— Не се притеснявайте.
В гласа ѝ се прокрадна паника.
— Не е редно. Не бива да го правя.
Картър отвори вратата.
— Елате да видите градината, госпожо Ууд. Поддържах я в изрядно състояние.
— Трябва да карам колата. Това е моята задача.
— Тази сутрин посадих един от онези декоративни кленове, които толкова харесвате. Елате да видите колко е
хубав.
Тя замълча за момент.
— Клен ли?
— Да, госпожо.
Рейчъл кимна колебливо.
— Знаех си, че в онзи ъгъл най ще приляга декоративен клен. Нали се сещаш за кое място говоря?
— Разбира се.
Тя се обърна и го погледна с присвити сини очи.
— Винаги мислиш за мен, нали, Картър? Винаги намираш подходящите думи. Не съм имала по-добър приятел
от теб.
— О, вероятно грешите.
— Да, имам приятели. Рейчъл Ууд има много приятели. Но никой не ме разбира като теб. — Тя го погледна
благо. — Страшна комбина сме ние двамата, а?
— И аз така мисля, госпожо Ууд.
— Помолих те да ме наричаш Рейчъл.
По лицето ѝ се изписа изражение, сякаш току-що бе осъзнала нещо.
— Рейчъл и Антъни! Като герои от филм сме.
Картър ѝ подаде ръка.
— Ела с мен, Рейчъл. Всичко ще е наред, ще видиш.
Рейчъл пое ръката му и слезе от колата. Спря пред отворената врата и си пое дълбоко въздух.
— Мирише прекрасно — каза тя. — На какво?
— Вероятно на току-що скосената морава.
— Разбира се. Спомних си. — Тя се усмихна доволно. — Откога не съм помирисвала прясно окосена трева?
Изобщо откога не съм усещала миризми.
— Градината те чака. Там всичко ухае прекрасно.
Рейчъл го остави да я поведе напред. Сенките се издължаваха; скоро щеше да се свечери.
Когато стигнаха до
портата, тя спря.
— Знаеш ли как ме караш да се чувствам, Антъни? Отдавна търся подходящите думи.
— Как?
— Караш ме да се чувствам видима. Все едно преди да те срещна, бях невидима. Налудничаво ли ти се струва?
Вероятно.
— Не — отвърна Картър.
— Мисля, че го усетих още онази сутрин под надлеза. Помниш ли? — Рейчъл се взря замислено в празното
пространство. — Всички надуваха клаксоните и викаха, а ти седеше с табела: „Гладен съм. Помогнете, ако можете.
Бог да ви благослови“. Помислих си, че си важен, че не седиш там случайно. Помислих си, че
е било писано
пътищата ни да се пресекат.
Картър отвори портата и влязоха в двора. Тя още го държеше подръка, все едно бяха младоженци в църква.
Рейчъл пристъпваше тържествено; сякаш всяка стъпка изискваше сила на волята.
— Колко е красиво, Антъни!
Спряха при басейна. Водата беше синя и гладка като огледало. Около тях градината тънеше в цветове и живот.
— Не мога да повярвам на очите си. Колко ли си се трудил.
— Не беше проблем. Имах и помощник.
Рейчъл го погледна.
— Нима? Кой?
— Една приятелка на име Ейми.
Рейчъл се замисли и вдигна пръст към устните си.
— Мисля, че неотдавна се запознах с една Ейми. Качих я в колата. Ей толкова висока, с черна коса?
Картър кимна.
— Много мило момиче. И каква прекрасна кожа имаше. — По лицето ѝ се разля усмивка. — Какво е това?
Погледът ѝ беше спрял върху розовите цветя. Тя пусна ръката му и отиде до лехите. Картър я последва.
— Прекрасни са, Антъни! — възкликна тя и коленичи.
Картър беше посадил два вида: едните тъмнорозови, а другите по-светли, със зелени жилки и извити стебла.
— Може ли да си откъсна?
— Ако желаеш. Посадих ги за теб.
Рейчъл избра едно тъмнорозово цвете и го откъсна. Вдигна го и го помириса.
— Това цвете се нарича
Cosmos bipinatus. Знаеш ли какво означава „Космос“? — попита тя.
— Не.
— Идва от гръцки. Означава „вселена в равновесие“. Странно, нямам представа откъде знам това. Вероятно
сме го учили в училище. — След миг мълчание добави: — Хейли ги обожава. — Взираше се в цветето, сякаш беше
талисман или ключ за врата, която все не успяваше да отвори.
— Вярно е — отвърна Картър.
— Закичва ги в косата си. И в косата на сестра си.
— Госпожица Райли е сладка като буболечка.
Вечерта се спускаше над клоните на дърветата. Рейчъл вдигна лице към небето.
— Имам толкова много спомени, Антъни, че понякога не мога да ги подредя.
— Ще си спомниш — увери я той.
— Помня басейна.
Започваше се. Картър клекна до нея.
— Онази сутрин. Всичко беше ужасно. Студено. — Рейчъл въздъхна печално. — Чувствах се невероятно тъжна.
Все едно потъвах в безбрежен черен океан, а ти беше до мен. Не
се виждаше бряг, нямаше надежда. С теб бяхме
сами в тъмната вода и знаех добре, че така ще си останем навеки.
Рейчъл замълча, потънала в тежкия спомен. Захладня; уличните лампи светнаха, а светлината им, отразена в
ниските облаци, обливаше всичко с меко сияние.
— Тогава те видях. Тук, на двора, с Хейли. Просто… Показваше ѝ нещо. Май беше жаба. Непрекъснато ѝ
показваше разни интересни неща, за да я развеселиш. — Тя поклати бавно глава. — Знаех, че си ти. Убедена бях. Но
видях друг.
Тя се взираше в земята с празен поглед. Сега щеше да си спомни всичко, болката, ужаса от онзи ден.
— Видях Смъртта, Антъни.
Картър не я прекъсна.
— Знам, че звучи налудничаво. А ти се държеше толкова добре с всички ни. Но когато те видях с Хейли, си
помислих: „Смъртта е дошла. На прага ми е и се кани да отведе дъщеря ми. Но несъмнено греши. Трябва да отведе
мен.
Аз трябва да умра“.
Денят вървеше към своя край. Стъмваше се. Рейчъл вдигна лице и го погледна умолително с насълзени очи.
— Затова го направих, Антъни. Знам, не беше честно от моя страна. Постъпката ми е непростима. Но това беше
причината.
Рейчъл се разплака. Картър я прегърна и тя се отпусна в обятията му. Топлата ѝ кожа ухаеше приятно; долавяше
се нотка на парфюм. Колко дребна беше, а той самият не беше висок. Все едно беше мъничко птиченце.
В къщата момичетата се смееха.
— О, боже, оставих ги сами — изплака Рейчъл. — Как можах да ги оставя? Миличките ми. Миличките ми
момиченца.
— Тихо — каза Картър. — Време е да се освободиш от старите тегоби.
Стояха прегърнати дълго. Нощта се
бе спуснала окончателно; въздухът беше влажен от роса и неподвижен.
Момиченцата в къщата тананикаха мелодия без думи, подобна на чуруликане.
— Чакат те — каза Картър.