— Мисля, че е водната помпа.
— Можеш ли да я поправиш? — попита Питър. — Не бива да се бавим.
Холис скочи на земята.
— Невъзможно. Автобусите са много стари. Изненадвам се, че изобщо издържаха дотук.
— Така и така сме спрели, да заведем децата до тоалетна — предложи Сара.
Питър направи нетърпелив жест. Всяка минута забавяне можеше да се окаже фатална.
— Внимавайте за змии. Само това ни трябва в момента.
Заведоха децата в колона до високата трева край пътя — момиченцата от едната страна на автобуса,
момченцата от другата. Конвоят беше готов да потегли отново след двайсет минути. Духаше горещ тексаски вятър.
Беше 13:30 часът и слънцето напичаше безмилостно.
Готови бяха да напълнят дока с вода. Майкъл, Лор и Ранд се намираха в една от шестте помпени станции,
готови да отвъртят крановете. Гриър и Кръпката пътуваха за Розенбърг с последната цистерна.
— Не е ли редно да кажем нещо? — обърна се Лор към Майкъл.
— Какво например? „Сезам, отвори се!“?
Крановете не бяха завъртани от седемнайсет години. Майкъл пъхна железен лост
между пречките на един от
тях; Лор държеше чук. Майкъл и Ранд натиснаха лоста с цялата си тежест.
— Удряй!
Лор замахна с чука, но той се плъзна по лоста.
— За бога! — Майкъл стисна устни. Лицето му беше почервеняло от напъване. — Удари здраво!
Лор заудря с всички сили, но кранът не помръдваше.
— Лоша работа — рече Ранд.
— Нека опитам аз — предложи Лор.
— Какво значение има? — Но след като Лор го изгледа, Майкъл отстъпи настрани. — Както искаш.
Лор не махна лоста, а се опита да завърти крана с ръце.
— Няма да стане така — отбеляза Ранд.
Лор не му обърна внимание. Разтвори крака на широчината на раменете си. Мускулите на ръцете ѝ изпъкнаха.
— Безсмислено е — каза Майкъл. — Трябва да намерим друг начин.
И в този миг като по чудо кранът започна да се върти. Чуха движението — през преградата започна да се
просмуква вода. Кранът рязко се развъртя. Морската вода започна да нахлува в дока. Лор се отдръпна и вдигна
победоносно ръка.
— Явно ние сме го разхлабили — смотолеви Ранд.
Тя им се усмихна насмешливо.
Моментът наближаваше.
Армията му бе разбита. Картър усети как дремльовците го напускат: уплашен вик, пронизваща болка и накрая
покой. Душите им преминаха през него като вятър, водовъртеж от спомени, и се стопиха.
Изпълни последните си задачи за деня с мрачно усещане. Под облачното небе той окоси ливадата, заключи
вратата с катинар и се обърна да огледа двора. Безупречно косената трева. Ниските храсти, обрамчващи пътеките.
Дърветата и
цветята, които се разстилаха като цветен килим. Сутринта до портата се беше появил миниатюрен
декоративен клен. Госпожа Ууд открай време искаше такова дръвче. Картър пренесе саксията в ъгъла на двора и
посади дръвчето. Клоните му бяха елегантни като женски ръце. Имаше чувството, че с посаждането на дървото
работата му тук приключва — това беше последният му дар за двора, за който се бе грижил толкова дълго.
Избърса чело. Пръскачките се включиха. В къщата момичетата се смееха. На Картър му се искаше да ги види, да
поговори с тях. Представи си как играят на двора, подхвърлят си топка. Децата имаха
нужда да прекарват повече
време на чист въздух.
Надяваше се да не мирише много. Подуши се под мишниците и реши, че положението не е чак толкова зле.
Огледа се в прозореца на кухнята. Отдавна не го беше правил. Струваше му се, че не се е променил особено, че
лицето му е напълно обикновено, като на всеки друг.
За пръв път от цял век Картър отвори портата и излезе.
Въздухът тук не бе по-различен; очакваше точно обратното. Наоколо се носеха обичайните градски шумове, но
самата улица беше тиха. Отиде в началото на алеята, за да изчака, и си повя с шапката.
По това време на деня всичко се променяше. Птиците, насекомите, червеите в тревата — всички те го усещаха.
Из клоните на дърветата жужаха жътварки.