Градът на огледалата
жүктеу/скачать 3.26 Mb. Pdf көрінісі
|
Разделиха се безмълвно, без да се сбогуват. Питър и Ейми вървяха на север по Пето авеню. Пресечка след пресечка градският център се издигаше вертикално, а тесните пространства между сградите лъкатушеха като фиорди. На места асфалтът беше пробит от корените на дървета, на други беше пропаднал и образувал дупки с размери от няколко метра до трапове, пресичащи цялата улица. Там Ейми и Питър бяха принудени да заобикалят внимателно по краищата. Питър разпозна някои от забележителностите: Емпайър Стейт Билдинг, зашеметяващо висока, като царствен пръст, сочещ към небето; Крайслер Билдинг със заобления си метален връх; обвитата в лиани библиотека с вход, пред който на пост стояха два лъва върху пиедестали. На ъгъла на Пето авеню с Четирийсет и втора улица зърнаха недовършената сграда, за която им беше казала Алиша. Голите трегери на последните етажи червенееха в резултат от десетилетията бавно окисление. Външен асансьор водеше до покрива; още десет-петнайсет етажа над него се издигаше кранът с хоризонтална греда, разположена успоредно на западната фасада. До момента нямаше и следа от виралите на Фанинг — нито изпражнения, нито трупове на животни, никакви шумове из околните сгради. С изключение на гълъбите, градът тънеше в мъртвешка тишина. И двамата носеха по една полуавтоматична пушка и по един пистолет; Ейми носеше и меча си. Предложила бе да го върне на Алиша, но тя отказа категорично с думите: „Питър е прав. На мен не ми трябва. Просто отсечи главата на проклетника с него“. Приближиха се до Гранд Сентръл от запад. В сравнение със съседните сгради, гарата имаше скромни размери, сгушена като сърце в гърдите на града. Слънчевата светлина достигаше до улиците наоколо, на нивото на втория етаж гарата беше обрамчена от надлез, по който цареше мрак. Ейми погледна часовника си: оставаха двайсет минути. — Трябва да огледаме онази врата — каза тя. Рисковано беше, но Питър се съгласи. Ако се движеха предпазливо и гледаха нагоре, щяха да забележат дали под надлеза има вирали, преди да са се приближили прекалено много. По-късно Питър осъзна, че Фанинг е очаквал да направят точно това: да гледат нагоре. Въпреки предупрежденията на Алиша да не подценяват врага. Въпреки че навсякъде по улицата подозрително пълзяха лиани или фактът, че с всяка следваща стъпка влажният мирис на септичен канал се усилваше. Въпреки тихото шумолене, което мислеха, че е пъпленето на плъхове, но не беше. Нужен бе само миг невнимание. Пристъпиха предпазливо под надлеза, вперили погледи към празния таван. Питър и Ейми дори не видяха откъде изникнаха виралите. Номерата на улиците намаляваха. Няколко от тях бяха непроходими, задръстени с растителност и боклуци, други бяха празни, забравени от времето. В някои от сградите растяха дървета. По пътя им ята стреснати гълъби хвръкваха в небето и политаха към облаците. На ъгъла на Осемнайсета улица и Бродуей спряха да си починат. Алиша се задъхваше, по лицето ѝ беше избила пот. — Колко още? — попита Майкъл. Тя се изкашля. — Единайсет пресечки. — Мога да отида и сам. — В никакъв случай. Патерицата беше прекалено нестабилна; изхвърлиха я и продължиха, като Майкъл придържаше Алиша от едната страна. На рамото ѝ висеше пушка. Стъпваше тежко, по-скоро подскачаше, отколкото ходеше. От време на време изпъшкваше тихичко. Личеше си, че се опитва да прикрие колко я боли. Стигнаха до навес от ковано желязо, побелял от птичи курешки. Мирисът на морето се беше усилил. — Пристигнахме — каза Алиша. Майкъл извади от раницата си фенер и запали фитила. Докато слизаха по стълбите, усети едва доловимо движение по земята. Спря и вдигна фенера. Навсякъде имаше плъхове, цели пълчища мърдаха покрай стените. — Гадост — каза той. Стигнаха до тунела. Над релсите върху тухлени колони се издигаше сводестият покрив. На облицованата с плочки стена със златни букви пишеше Астор Плейс. — Сега накъде? — Майкъл се озърна в тъмното. — На юг. Нататък. Майкъл скочи върху релсите. Алиша му подаде пушката и той ѝ помогна да слезе. Навътре в тунела стана по- студено. Шляпаха във вода. Майкъл броеше колко крачки правят. На стотната зърна движение: от шлюза шуртеше струйка вода. Той притисна ръка върху дебелия метал. От другата страна имаше тонове морска вода, които чакаха да избухнат като оръдие. — Колко време имаме? — попита Алиша, облегната на стената, докато оглеждаше тунела над дулото на пушката. Изразходвали бяха четирийсет и пет от шейсетте минути. Майкъл свали раницата и извади материалите. Алиша държеше под око края на тунела. Майкъл уви заедно жиците на детонаторите и отряза кабел от макарата. Трудно щеше да е да опази всичко сухо; фитилът в никакъв случай не биваше да се мокри. Прибра динамита в раницата и се огледа къде да я закачи. Никъде не видя подходящо място. — Ето там — посочи Алиша. От стената до преградата стърчеше дълъг ръждясал болт. Майкъл закачи раницата на него, подаде детонатора на Алиша и започна да развива кабела от макарата. — Да вървим. Върнаха се до станция Астор Плейс и се качиха на перона. Без да спират да развиват кабела, се изкачиха по стълбите до първата площадка. От улицата се процеждаше приглушена светлина. Майкъл коленичи, остави кутията с буталото на пода, скъса кабела със зъби и пъхна по една жичка в двата отвора на капака. Алиша седеше на стъпалото под него, вдигнала очила на челото и насочила пушката в мрака. Под мишниците ѝ и на гърдите по ризата ѝ имаше петна от пот; стискаше зъби от болка. Когато завъртя гайките, Майкъл я погледна. — Готово — каза той. Оставаха десет минути. Ейми в тъмното: първо усети остра болка в основата на черепа. След това усети, че я влачат. Не можеше да си събере мислите. Къде се намираше? Какво стана? Кой я дърпаше? В съзнанието ѝ изникнаха откъслечни образи: шумящ телевизор; едри снежинки, спускащи се от тъмносиньо небе; градината на Картър, окъпана в цветове; бурно черно море. Опита се да каже нещо, но от устата ѝ не излезе звук. Хрумна ѝ да окаже съпротива, но не успя да помръдне ръце; тялото не ѝ се подчиняваше. Първо усети, а после видя приглушена светлина и в следващия миг всичко се промени: начина, по който въздухът докосваше кожата ѝ, начина, по който чуваше звуците, пространствената ѝ ориентация. Миришеше различно, като просторно помещение с нотка на органична материя. — Оставете я там, ако обичате. Гласът — небрежен, дори леко отегчен — прозвуча някъде отпред. Пуснаха китките ѝ; заби нос в пода. В жүктеу/скачать 3.26 Mb. Достарыңызбен бөлісу:
|