Градът на огледалата


Ден 9: 31°87′N, 75°25′W. Вятър: югоизточен 15-20, пориви до 30



Pdf көрінісі
бет130/159
Дата10.02.2024
өлшемі3.26 Mb.
#491534
1   ...   126   127   128   129   130   131   132   133   ...   159
Dzhystin Kronin - Prohodyt 03 - Gradyt na ogledalata

Ден 9: 31°87′N, 75°25′W. Вятър: югоизточен 15-20, пориви до 30.
Ясно небе. Морско течение 1,5-2 м.
Ужасна нощ. Бурята се разрази преди изгрев — силен вятър, високи вълни, вали като из ведро. Цяла
нощ не спахме. Вятърът ни отклони далеч от курса, системата за автоматично насочване се повреди. В
лодката има вода, но корпусът изглежда непокътнат. Пътуваме със спуснати наполовина платна, много е
задушно.
Ден 12: 36°75′N, 74°33′W. Вятър: североизточен 5-10.
Разкъсана облачност. Морско течение 0,6-1 м.
Решихме да се отправим на запад към брега. Всички са изтощени и се нуждаят от почивка. Добрата
новина е, че Лиш се чувства по-добре. Гърбът още я боли и не може да се навежда. Дойде моят ред да дам
кръв. На Лиш ѝ беше много смешно: „Стегни се, Верига. Трябва да се храня. Може би от твоята кръв ще
поумнея“.
Ден 13: 36°56′N, 76°27′W. Вятър: североизточен 3-5.
Морско течение 0,3-0,6 м.
Пуснахме котва в устието на река Джеймс. Наоколо е пълно с невероятни отломки — огромни военни
кораби, танкери, дори една подводница.
Лиш е в по-добро настроение. По залез ме помоли да я изведа на палубата.
Нощта беше прекрасна. Небето беше осеяно със звезди.
Ден 15: 38°03′N, 74°50′W. Вятър: слаб и променлив.
Морско течение 0,6-1 м.
Движим се със скорост 6 възела. Всички го усещаме — приближаваме.
Ден 17: 39°63′N, 75°52′W. Вятър: югоизточен 5-10.
Морско течение 1-1,5 м.
Утре пристигаме в Ню Йорк.


Осемдесет 
Четиримата седяха в кабината по здрач. Пуснаха котва край дълъг песъчлив бряг. Южната част на Стейтън
Айлънд, някога гъсто населен, а сега превзет от буйна растителност.
— Всички сме съгласни, нали? — Питър огледа групата. — Майкъл?
Майкъл седеше при румпела и си играеше с джобно ножче. Лицето му беше обрулено от вятъра и загоряло от
слънцето; през русата му брада проблясваха бели зъби.
— Вече ти казах. Щом планът е такъв, ще се придържам към него.
Питър се обърна към Алиша:
— Това е последният ти шанс да си кажеш мнението.
— Дори да кажа, че планът е ужасен, ти няма да ме послушаш.
— Съжалявам, но няма да се измъкнеш така лесно.
Алиша го изгледа предпазливо.
— Той няма да се предаде. Не му е присъщо.
— Затова трябва да си в тунела с Майкъл.
— Трябва да съм на гарата с теб.
Питър я погледна предупредително.
— Сама каза, че не можеш да го убиеш. Та ти едва ходиш. Знам, че си ядосана, но трябва да преглътнеш личните
си чувства и да оставиш ние с Ейми да се заемем с него. Само ще ни забавиш, а и трябва да пазиш Майкъл.
Виралите на Фанинг няма да те нападнат. Ще му осигуриш прикритие.
Питър виждаше, че думите му са я засегнали. Алиша извърна лице, след което отново го погледна с присвити
очи.
— Нали ти е ясно, че той знае къде сме. Дълбоко се съмнявам да му е убягнало. Отидете ли в гарата, ще паднете
право в ръцете му.
— Това е целта.
— А ако се провалите?
— Тогава всички ще умрем и Фанинг ще спечели. Ако имаш по-добра идея, моля те, сподели я. Ти го познаваш
най-добре.
— Не е честно.
— Знам.
След кратко мълчание Алиша въздъхна примирено.
— Добре де, нищо не ми хрумва. Ти печелиш.
Питър погледна към Ейми. За двете седмици в морето косата ѝ беше пораснала малко и смекчаваше чертите ѝ.
— Всичко зависи от това какво иска Фанинг — каза тя.
— Тоест какво иска от теб.
— Може би просто иска да ме убие, а в такъв случай няма да го спра. Но ми се струва, че след всички усилия,
които положи да ме доведе тук, това е малко вероятно.
— Какво иска тогава?
— Не знам — отвърна Ейми. — Но съм съгласна с Лиш. Иска да докаже нещо. Най-важната ни задача е да се
уверим, че е на гарата. Трябва да го задържим там. Не бива да чакаме Майкъл. Трябва да сме там, когато водата
нахлуе.
— Значи си съгласна с плана?
Ейми кимна.
— Да, смятам, че така имаме най-големи шансове.
Алиша беше начертала карта на улиците и сградите, както и подземните тунели и входовете към тях. Обясни им
и как изглежда всичко, посочи им къде пътят им ще препречат гората или срутени постройки, къде морето
настъпваше в южната част на острова.
— Около гарата има ли сенчести места, на които да се скрият виралите? — попита Питър.
Алиша се замисли.
— Да, доста са. По обед слънцето огрява на много места, но околните сгради са високи по шейсет-седемдесет
етажа. Не сте виждали подобно нещо. На улиците е мрачно през по-голямата част от деня — Алиша отново посочи
към картата. — Най-удачно е да влезете през западния вход на гарата.
— Защо?
— На две пресечки на запад има недовършена сграда, висока само петдесет и два етажа. Най-важното е, че
последните трийсет са само арматура. Около нея винаги е слънчево, дори в късния следобед. Вижда се от гарата —
има външен асансьор и строителен кран. Прекарвах много време горе.


— На крана ли?
Алиша сви рамене.
— Да.
Тя не даде повече обяснения и Питър реши да не я притиска. Той посочи към друга точка на картата,
разположена на една пресечка източно от сградата.
— Какво е това?
— Крайслер Билдинг. Най-високата сграда наоколо, почти осемдесет етажа е. На върха си има лъскава метална
кула. Отблясва силно на слънцето и в някои часове на деня разпръсква много светлина.
Свечери се; температурата се понижи, въздухът беше влажен. Когато всички се смълчаха, Питър осъзна, че
разговорът е приключил. След по-малко от осем часа щяха да вдигнат платна и да изминат останалото разстояние до
Манхатън, където ги чакаше решителната битка. Малко вероятно беше да се измъкнат живи.
— Аз ще поема вахтата — каза Майкъл.
Питър го погледна.
— Мястото ми се струва безопасно. Нужно ли е?
— Дъното е много песъчливо. Последното, което ни трябва, е котвата да се откачи.
— Аз ще ти правя компания — предложи Лиш.
Майкъл се усмихна.
— Не възразявам. — След това се обърна към Питър. — Не се притеснявай, свикнал съм да будувам по цяла
нощ. Вървете да се наспите.
Нощта се спусна над морето.
Всичко беше притихнало, чуваше се единствено плискането на вълните около кораба. Питър и Ейми лежаха
сгушени на единственото легло в каютата. Тя беше положила глава върху гърдите му. Нощта бе топла, но в каютата
беше хладно, почти студено заради водата, обгръщаща корпуса.
— Разкажи ми за Стопанството — помоли Ейми.
На Питър му трябваше момент да се разсъни; заради равномерното поклащане на лодката и топлата им
прегръдка беше започнал да се унася.
— Не знам как да го опиша. Не приличаше на нормален сън, всичко изглеждаше по-реално. Все едно всяка нощ
се пренасях на друго място, където водех друг живот.
— Като… в друг свят. Истински, но различен от нашия.
Питър кимна.
— Невинаги помнех подробности. По-скоро помнех усещането. Но помня и конкретни неща — къщата, реката.
Обикновени дни. Мелодиите, които ти свиреше на пианото. Можех да ги слушам до безкрай. Пълни бяха с живот. И
ти ли се чувстваше по същия начин?
— Да, така мисля.
— Но не си сигурна.
Ейми се поколеба.
— Случи ми се само веднъж, докато бях във водата. Свирех на пианото, а ти стоеше зад мен. Толкова лесно
беше, сякаш открай време знаех мелодиите и най-накрая имах възможност да ги изсвиря.
— Какво стана после? — попита Питър.
— Не помня. Събудих се на палубата и ти беше до мен.
— Според теб какво означава това?
Ейми се замисли.
— Не знам. Но за пръв път в живота си изпитвах истинско щастие.
— Обичам те — каза Питър.
— Аз също те обичам.
Тя се притисна в него; Питър я прегърна по-силно. Хвана я за лявата ръка, вдигна я на гърдите си и преплете
пръсти в нейните.
— Майкъл е прав — каза Ейми. — Трябва да се наспим.
— Добре.
След малко дишането на Питър стана равномерно като плискащи в брега вълни. Ейми затвори очи, макар да
знаеше, че няма смисъл. Лежа будна с часове.
На палубата на Наутилус Майкъл гледаше звездите.


Никога не му омръзваха. През многобройните нощи, които бе прекарал в открито море, те бяха единственият му
спътник. Предпочиташе ги пред луната, която му се струваше прекалено пряма и жадна за внимание; звездите
поддържаха дистанция, която им придаваше загадъчност. Знаеше какво представляват всъщност — огнени топки от
водород и хелий. Знаеше имената на много от тях, както и имената на съзвездията, които образуваха: полезна
информация за самотен мореплавател в нощта.
Безброят им би трябвало да го изпълва с усещането, че е малък и незначителен, но върху него звездите имаха
точно обратното въздействие; той се чувстваше самотен най-силно през деня. Понякога душата му страдаше заради
усещането, че се е отдръпнал прекалено много от близките си хора. Но тогава падаше нощта и разкриваше
съкровището си — звездите, в крайна сметка, не изчезваха през деня, просто не се виждаха — и самотата
изчезваше, заменена от усещане, че вселената не е студена и безразлична, а всичко в нея е свързано помежду си чрез
невидими нишки, включително той самият. По тези нишки пулсираха не само болка и огорчение, но и щастие и
радост. И Майкъл Фишър — Веригата, първокласен инженер нефтохимик, началник на търговията — изпитваше
тези чувства най-силно, когато гледаше звездите.
Мислеше за много неща. За дните в Убежището. За слепия Елтън и стаичката му в електростанцията. За
парливата миризма в рафинерията, където намери пътя си в живота. Мислеше за Сара, която обичаше, и за Лор,
която също обичаше, за последния път, когато бе видял Кейт, за детинското ѝ въодушевление, когато ѝ разказа
историята за кита. Миналото се състоеше от поредица отдавна отминали дни. Вероятно дните му на този свят
отиваха към своя край. Може би след смъртта имаше друг живот, но по този въпрос звездите мълчаха. Поне Гриър
беше на това мнение.
Майкъл знаеше, че приятелят му умира. Гриър се опитваше да го скрие и се справяше успешно, но Майкъл бе
разбрал. Никой нищо не му беше казвал; просто познаваше Гриър добре. Времето му изтичаше — както рано или
късно изтичаше времето на всеки човек.
Мислеше, разбира се, и за кораба си, за Бергенсфиорд. Той вече би трябвало да се намира край бреговете на
Бразилия и да пътува на юг под същото осеяно със звезди небе.
— Колко е красиво — каза Алиша.
Тя лежеше срещу него на пейката, завита с одеяло, и също се взираше в небето, а звездната светлина се
отразяваше в очите ѝ.
— Помня първия път, когато видях звездите — каза тя. — Случи се през нощта, когато Полковника ме остави
извън Стената. Струваха ми се много страшни. — Тя посочи към южния хоризонт. — Онази звезда защо е толкова
ярка?
— Това всъщност не е звезда, а планетата Марс.
— По какво позна?
— Вижда се почти през цялото лято. Ако се вгледаш, ще видиш, че има червен оттенък. Всъщност представлява
голям ръждивочервен камък.
— А онази там? — Алиша посочи над главите им.
— Арктур.
Майкъл не виждаше лицето ѝ в тъмното, но предположи, че е озарено от любопитство.
— Колко далеч се намира?
— Доста близо е в сравнение с другите звезди. На около трийсет и седем светлинни години. За толкова време
светлината пътува дотам. Светлината, която виждаме в момента, е тръгнала от Арктур, когато ние с теб сме били
деца. Тъй че, когато погледнеш към небето, виждаш миналото. Миналото на всяка отделна звезда.
Алиша се засмя тихичко.
— Мозъкът ми ще експлодира от сложните ти обяснения. Помня как като малки ти все ми обясняваше разни
неща. Или поне се опитваше.
— Голям всезнайко бях. Просто се опитвах да те впечатля.
— Покажи ми и други звезди — подкани го тя.
Майкъл започна да сочи към небето. Полярната звезда и Голямата мечка. Антарес и синкавата Вега, както и
съседите им — малките звездни купове в съзвездието Делфин. Млечния път, простиращ се от хоризонт до хоризонт
и разделящ небето на две като облак светлина. Разказа ѝ всичко, за което се сети, а тя не изгуби интерес нито за миг.
Когато Майкъл приключи, Алиша каза:
— Студено ми е.
Тя му направи място и Майкъл седна зад нея и обгърна кръста ѝ с крака. Уви одеялото около двама им и се
потопи в топлината ѝ.
— Не говорихме за случката на кораба — каза Алиша.
— Не се чувствай длъжна.
— Дължа ти обяснение.


— Не е вярно.
— Защо ме спаси, Майкъл?
— Не се замислих. Действах импулсивно.
— Не отговори на въпроса ми.
Майкъл сви рамене и каза:
— Не ми се нрави близките ми хора да правят опити за самоубийство. Преживях го веднъж. Приемам го като
лична обида.
Думите му стъписаха Алиша.
— Извинявай. Трябваше да се досетя…
— Не се извинявай. Просто повече не прави така. Не съм особено добър плувец.
Възцари се тишина, но не неловка. Точно обратното: приятна тишина между двама души с общо минало.
Характерните нощни шумове сякаш я правеха още по-осезаема: плискането на водата покрай лодката; пукането на
опънатите въжета; скърцането на веригата на котвата.
— Защо кръсти лодката Наутилус! — попита Алиша, облегнала глава върху гърдите му.
— Спомних си името от книга, която бях чел като малък. Стори ми се подходящо.
— Да, много е хубаво — каза Алиша и добави тихо: — Онова, което каза в килията.
— Че те обичам — Майкъл не се срамуваше, това бе самата истина. — Просто исках да знаеш. Омръзна ми от
тайни. Не се притеснявай, не е нужно да казваш нищо.
— Но искам.
— Едно „благодаря“ е достатъчно.
— По-сложно е.
— Не, не е.
Алиша хвана едната му ръка и притисна дланта си в неговата.
— Благодаря ти, Майкъл.
— Няма защо.
Спускаше се мъгла и всяка повърхност по кораба бе осеяна с капчици. В далечината вълните плискаха върху
песъчливия бряг.
— Боже, с теб се препираме цял живот — каза тя.
— Вярно е.
— Вече… нямам сили за това. — Тя придърпа ръката му по-стегнато около кръста си. — Докато бях в Ню Йорк,
често мислех за теб.
Майкъл се засмя тихо.
— За мен е истинска чест.
— И би трябвало. Ти мислиш ли за родителите си?
Макар и неочакван, въпросът не го смути.
— От време на време. Но те умряха много отдавна.
— Аз почти не помня моите родители. Бях много малка, когато умряха. Имам само откъслечни спомени. Майка
ми имаше сребърна четка за коса, старинна. Мисля, че преди това е била на баба ми. Идваше да ме вижда в
Убежището и ми решеше косата с нея.
Майкъл се замисли.
— Да, и аз смътно си спомням.
— Нима?
— Слагаше те на табуретка в спалнята до големия прозорец. Помня, че си тананикаше.
— Ха! — възкликна Алиша. — Не подозирах, че някой ми е обръщал толкова внимание.
Смълчаха се за миг. Още преди тя да изрече думите, Майкъл разбра, че ще му каже нещо важно.
— Нещо… ми се случи в Айова. Един мъж ме изнасили, един от пазачите. Забременях.
Майкъл я остави да продължи.
— Родих момиченце. Не знам дали заради трансформацията на организма ми, или по друга причина, но тя
умря.
Когато Алиша замълча, Майкъл каза:
— Разкажи ми за нея.
— Кръстих я Роуз. Имаше прекрасна червена косица. След като я погребах, останах за известно време близо до
гроба ѝ. Две години. Мислех, че така ще облекча болката. Но се оказа, че греша.
Изведнъж Майкъл се почувства по-близък с Алиша, отколкото с което и да било друго човешко същество през
целия си живот. Колкото и болезнен да беше разказът ѝ, фактът, че му се доверяваше, беше безценен дар.
— Надявам се, нямаш нищо против, че ти разказах това.


— Много се радвам, че го направи.
— Не си тук, защото се притесняваш за котвата, нали?
— Не.
— Много мило от твоя страна да ги оставиш насаме — Алиша вдигна глава. — Нощта е прекрасна.
— Да.
— Не просто прекрасна, а съвършена — каза тя и стисна ръката му.




Достарыңызбен бөлісу:
1   ...   126   127   128   129   130   131   132   133   ...   159




©dereksiz.org 2024
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет