Градът на огледалата
жүктеу/скачать 3.26 Mb. Pdf көрінісі
|
главата ѝ избухна ослепителна болка. — Внимателно, за бога! Започна да губи съзнание, но след малко, като черна вълна, връщаща се към брега, дойде на себе си. В устата си усети кръв; прехапала си беше езика. Подът беше студен под бузата ѝ. Каква беше тази светлина? А звукът? Тихо шумолене, не от гласове, а от безброй дишащи тела. Зърна лица. Лица и ръце, обгърнати от мъгла. Каза си: Вгледай се, Ейми. Съсредоточи се и погледни. Нямаше смисъл. Обкръжена беше от вирали. Онези от първия ред клечаха само на метър-два от нея и съскаха, преглъщаха жадно, размахваха ритмично изкривени пръсти, сякаш свиреха на невидимо пиано. Лош знак, но това не беше най- страшното. Зад тях имаше стотици други. Покриваха стените. Гледаха я от балкони като зрители на състезание. Заели бяха всеки ъгъл и пролука, накацали бяха по всяка възможна повърхност. Ейми имаше чувството, че се намира в змийско гнездо. — Всичко мина като по вода — продължи насмешливо гласът. — Дори съм малко учуден. Тревожех се, че ентусиазмът ще ги провали. Характерно е за тях. Тялото и умът ѝ още не ѝ се подчиняваха. Сякаш възприемаше всичко със забавяне. Чуваше гласове от всички посоки, все едно говореше самият въздух, който се стелеше върху нея като масло и лепнеше по гърлото ѝ. — Глупаво ли ще прозвучи да кажа, че отдавна чакам да се запознаем лично? Но това е самата истина. От деня, в който Джонас ми каза за теб, се чудя: кога ще се срещнем? Кога ще дойде Ейми при мен? Моята Ейми. Защо я наричаше така? Зърна небето. Не, не беше небето, а таванът високо над нея, осеян със звезди и златисти фигури. — Да знаеш само колко гузен се чувстваше. „Боже, Тим, та тя е дете. Дори няма фамилно име. Тя е просто момиче от никъде.“ Звездите са наобратно, помисли си Ейми. Сякаш някой гледаше небето отгоре или отразено в огледало. Усети как умът ѝ се спира върху тази мисъл и в същото време в главата ѝ започнаха да се заформят нови идеи. Сякаш току- що събудило се от сън, съзнанието ѝ възприемаше по-ясно обстановката; изплуваха спомени: Питър прелита и се блъсва в голямо стъкло. Разнесе се кискане. — Не е много смешно, като се има предвид, че загинаха няколко милиарда души. Но Джонас изнесе страхотно представление. Сбъркал си беше професията. Трябваше да стане актьор. Фанинг, помисли си Ейми. Гласът принадлежеше на Фанинг. И тогава си спомни всичко. — Чаках дълго, Ейми — въздъхна тежко той. — Все се надявах, че моята Лиз ще пристигне със следващия влак. Знаеш ли какво е чувството? Как би могла? Никой не би могъл. Ейми се изправи на четири крака. Намираше се в западния край на залата. Отдясно имаше гишета за билети с решетки като на затвор; отляво бяха тъмните входове за пероните. През покритите прозорци зад гърба ѝ и отдясно проникваше слаба светлина. На трийсетина метра пред нея имаше павилион, увенчан с часовник. До него стоеше мъж. Обикновен на вид мъж с черен костюм. Стоеше в профил, с изправен гръб и вдигната брадичка, пъхнал небрежно лява ръка в джоба на сакото си. Гледаше към тъмната паст на тунелите. — Колко самотна и уплашена се е чувствала накрая. Не е имало кой да ѝ каже утешителна дума, да я докосне нежно. Фанинг не поглеждаше към Ейми. Около нея виралите се виеха, вибрираха и съскаха. Имаше чувството, че ги спира единствено тънка невидима бариера. — „Сутрин, следобед и вечер, отмервам времето си капка по капка.“ Цитат от Т. С. Елиът, в случай че се чудиш. Старо, но безценно. Когато става въпрос за екзистенциална умора, той е неотразим. Къде беше Питър? Дали виралите го бяха убили? А Майкъл и Алиша? Спомни си за водата. За времето. Колко ли време беше минало? Но не намери отговор. Ейми се озърна крадешком за нещо, което да ѝ послужи като оръжие. Но не намери нищо, само виралите, обърнатото небе и разтуптяното си сърце. — Имах книгите, мислите си. Спомените си. Но все някога и това омръзва. — Фанинг замълча и след това каза по-директно: — Виж тази гара, Ейми. Представи си как е изглеждала някога. Забързаните хора. Уговорките. Тайните срещи. Вечеря с приятели. Кипеше от живот. Единственото, което никога не ни стига, е времето. Време за работа. Време за хранене. Време за сън. Време да обичаме и да бъдем обичани, преди да дойде време да умрем. — Той сви рамене. — Увлякох се. Дошла си да ме убиеш, нали? Най-накрая се обърна с лице към нея. В дясната си ръка държеше меча ѝ. — Нека само уточня, че не ти се сърдя. Au contraire, mon amie. Това е на френски, между другото. Лиз твърдеше, че всеки човек с богата обща култура трябва да знае френски. На мен чуждите езици не ми се удаваха, но ако имаш да убиваш цял век време, развиваш какви ли не интереси. Някакви предпочитания? Италиански, руски, немски, холандски, гръцки? Какво ще кажеш за латински? Може да говорим и на норвежки, ако желаеш. жүктеу/скачать 3.26 Mb. Достарыңызбен бөлісу:
|