Градът на огледалата
жүктеу/скачать 3.26 Mb. Pdf көрінісі
|
| Оставете ме. Тялото ѝ беше в окаяно състояние. Аз съм една от тях. Мястото ми не е при вас.
Стъпките на мъжете отекнаха по трапа. — Оставете я там — каза някой. Носачите оставиха носилката на палубата и си тръгнаха. До нея седеше жена, притиснала до гърдите си вързоп. Мърмореше си нещо; някаква повтаряща се фраза, която Алиша не разбра, но имаше напевния ритъм на молитва. — Хей — каза Алиша. Само една сричка, а имаше чувството, че повдига пиано. Жената не ѝ обърна внимание. — Хей — повтори тя. Жената вдигна глава. Вързопът се оказа бебе. Жената го стискаше здраво, все едно се страхуваше, че някой може всеки момент да ѝ го вземе. — Помогни… ми. Жената сбърчи чело. — Защо? — Тя отново сведе лице към бебето. — О, боже, защо не тръгваме още? — Моля те… чуй ме. — Защо говориш с мен? Дори не те познавам. Не те познавам. — Аз съм… Алиша. — Виждала ли си съпруга ми? Само преди миг беше тук. Някой да е виждал съпруга ми? Алиша осъзна, че трябва да привлече вниманието ѝ. — Как… се казва? — Моля? — Как се казва… бебето? Жената я изгледа, сякаш никой досега не ѝ бе задавал този въпрос. — Кажи… ми… името ѝ. Жената изплака. — Момче е. Казва се Карлос. Жената продължи да плаче. Алиша изчака. Наоколо цареше хаос, но имаше чувството, че с непознатата млада жена са сами. Роуз, скъпа Роуз. Не успях да ти дам живот, помисли си Алиша. — Ще ми… помогнеш ли? Жената избърса нос с ръкава си. — Как да ти помогна? — попита тя отчаяно. — Нищо не мога да направя. Алиша облиза устни; езикът ѝ бе сух и натежал. Щеше да я боли много; трябваше да пази силите си. — Отвържи… ремъците. Картър се движеше със скокове към провлака. По конусовидните покриви на цистерни. По покривите на сградите. По извисяващите се отломки на индустриална Америка. Движеше се бързо, неуморно, като мощен двигател. Видя пред себе си силуета на моста. Полетя нагоре и се хвана за парче стърчащ метал точно под потрошеното шосе на моста. Залюля се, оттласна се и скочи отново. Този път се хвана за метална верига, засили се и се метна на перилата. Пред очите му се разкри хаотична сцена. Корабът и тълпата, която се опитваше да се качи на него; пикапът, движещ се бясно по пътя през водата; барикадата от пламъци и ордата от вирали зад нея. Картър килна глава, за да изчисли траекторията; трябваше да се качи по-нависоко. Изкачи се на върха на едната кула. Водата сияеше под моста като стъкло; като огромно огледало за луната. Почувства несигурност, дори мъничко страх, но ги пропъди. Усъмнеше ли се дори за миг, щеше да падне. Трябваше да е напълно концентриран, за да прелети на толкова голямо разстояние. Да изпълни скока с душата си, да се слее с пространството. Приклекна. Насъбралата се в корема му енергия се разпростря към крайниците. Ейми, идвам. От лоцманската кабина Лор наблюдаваше ордата вирали с бинокъл. Спрели пред горящата барикада, те приличаха на линия пулсираща светлина, която се простираше далеч назад и се разливаше по сушата. Лор вдигна радиостанцията пред устата си. — Не искам да те пришпорвам, Майкъл, но трябва незабавно да поправиш повредата! — Опитвам се! Нещо ставаше с ордата; виралите се олюляваха като вълна, но в същото време сякаш се готвеха за атака. Движението започна отзад и премина напред, като набираше скорост по пътя си към пламъците. Горящият камион лежеше напряко на пътя. Какво ставаше? Началото на колоната се заби в горящата цистерна като стенобойно оръдие. В небето изригнаха огън и дим. Цистерната се помести. Горящи вирали падаха във водата, изблъскани от настъпваща зад тях орда. Лор погледна надолу през перилата. Веригите, с които корабът беше завързан, бяха откачени; десетки хора пляскаха безпомощно във водата. Поне сто, включително деца, още чакаха на дока. Чуваха се паникьосани викове: „Махай се от пътя ми!“, „Вземете дъщеря ми!“, „Моля ви, умолявам ви!“. — Холис! — провикна се тя. Холис вдигна глава. Лор посочи към провлака. Веднага осъзна грешката си. Хората на дока също се обърнаха. Тълпата започна да се блъска още по-яростно. Биеха се, падаха, тъпчеха други хора. От центъра на мелето прозвуча изстрел. Холис се спусна напред, с размахани като на плувец ръце, и проправи пътека в блъсканицата. Прогърмяха още изстрели; тълпата се разпръсна и разкри мъж с пистолет и два трупа на земята. Мъжът стоеше вцепенено, сякаш не можеше да повярва какво е сторил, но след миг се обърна и хукна нагоре по трапа. Твърде късно: не направи и пет крачки, преди Холис да го настигне. Хвана го за яката, дръпна го назад, вдигна го над главата си — мъжът размахваше ръце и крака като преобърната костенурка — и го метна във водата. Лор грабна радиостанцията: — Майкъл, тук положението става напечено! Появиха се мехурчета. Ранд подаде на Майкъл еднометров маркуч и кутия с грес. Майкъл махна стария маркуч, смаза краищата на новия и го постави. Ранд се върна при контролния пулт. — Превключвай! — провикна се Майкъл. Лампите примигваха; апаратурата забръмча. Налягането се повиши. — Готово! — извика Ранд. Майкъл се измъкна от пролуката. Ранд му подхвърли радиостанцията. — Лор. Всичко угасна отново. Провали се. Армията ѝ бе загинала. С цялото си сърце Ейми искаше да се качи на кораба и повече да не се връща тук. Но нямаше как да замине нито с този кораб, нито с друг. Щеше да го изпрати с поглед от дока. жүктеу/скачать 3.26 Mb. Достарыңызбен бөлісу:
|