Градът на огледалата

— Това тук за източника…
— Означава, че източникът са птици.
— Знам, но означава ли че вирусът все още съществува?
— Възможно е, ако все още има преносители. Но, изглежда, властите така и не са успели да установят.
— „В редки случаи — зачете Гриър на глас — жертвите на заболяването проявяват симптомите на
трансформация, типични за северноамериканския щам, включително повишена агресивност, но досега не е
известно някое от засегнатите лица да е оцеляло след 36-те часа.“
— Това привлече и моето внимание.
— За вирали ли става въпрос?
— Дори да са вирали, щамът е различен.
— Което означава, че все още може да са живи. Смъртта на Дванайсетте не ги е засегнала.
Майкъл мълчеше.
— Мили боже!
— А знаеш ли кое е любопитното? — попита Майкъл. — Може би „любопитно“ не е подходящата дума.
Останалият свят ни постави под карантина и ни остави да измрем. А това, оказва се, е единствената причина да
оцелеем.
Гриър стана от масата и извади бутилка уиски от шкафа. Наля в две чаши, подаде едната на Майкъл и отпи от
другата. Майкъл също отпи.
— Помисли само, Лушъс. Този кораб е дошъл от другия край на света, без да се натъкне на нищо, без да се
разбие в някой бряг, без да потъне в буря. Някак е успял да стигне непокътнат до залива Галвенстън под носа ни.
Какъв е шансът това да се случи?
— Много малък.
— Обясни ми какво става тук. Ти си авторът на картините.
Гриър си сипа още уиски, но не го изпи. Той се замисли за момент и отвърна:
— Това видях.
— Как така си го видял?
— Трудно ми е да обясня.
— На никой от нас не му е лесно, Лушъс.
Гриър се взираше в чашата и я въртеше по масата.
— Бях в пустинята. Не ме питай как съм се озовал там — дълга история. Не бях ял и пил нищо от дни. През
нощта се случи нещо. Не знам как да го нарека. Предполагам, че е било сън, макар да изглеждаше много по-реален,
по-въздействащ.
— За острова и за петте звезди ли говориш?
Лушъс кимна.
— Аз бях на кораба. Усещах го как се движи под краката ми. Чувах вълните, вдишвах морския въздух.
— Корабът Бергенсфиорд ли беше?
Той поклати глава.
— Знам само, че беше голям.
— Сам ли беше?
— Може и да е имало други хора, но не виждах никого. Не можех да се обърна. — Гриър го погледна
красноречиво. — Досещам ли се какво си мислиш?
— Зависи.
— Мислиш, че корабът е предназначен за нас. Мислиш, че трябва да отидем на острова.
— А как иначе би обяснил всичко това?
— Нямам обяснение. — Гриър се намръщи скептично. — Не е в твой стил да имаш вяра в рисунка на луд човек.
Смълчаха се за момент. Майкъл отпи от чашата си.
— Корабът в изправност ли е? — попита Гриър.
— Не знам какви са щетите по подводната част. Долните палуби са наводнени, но машинното отделение е сухо.
— Можеш ли да го поправиш?
— Може би, но ще ми трябват много хора. Както и много пари, с каквито не разполагам.
Гриър потропа с пръсти по масата.
— Има начини. Ако разполагаш с нужните работници, колко време би отнело?
— Години. Може би дори десетилетия. Ще трябва да изпомпаме водата, да построим сух док, да преместим
кораба до него. И това е само началото. Проклетията е дълга близо двеста метра.
— Но е възможно.
— На теория.

Майкъл погледна приятеля си изпитателно. Още не бяха повдигнали темата за липсващото парче от пъзела,
едничкия въпрос, от който произтичаха всички останали.
— Според теб с колко време разполагаме? — попита Майкъл.
— Докога?
— Докато се върнат виралите.
Гриър не отговори веднага.
— Не съм сигурен.
— Но те ще се върнат, нали?
Гриър вдигна очи и в тях Майкъл видя облекчение; прекалено дълго бе единственият, който знаеше тази тайна.
— Кажи ми, как разбра?
— Това беше единственият логичен отговор. Въпросът е, как разбра ти?
Гриър пресуши чашата си, наля си отново и отново я изпи до дъно. Майкъл чакаше търпеливо.
— Ще ти кажа нещо, Майкъл, но не бива да споменаваш пред никого, че знаеш. Нито пред Сара, нито пред
Холис, нито пред Питър. Особено пред Питър.
— Защо?
— Съжалявам, не аз определям правилата. Искам да ми дадеш дума.
— Добре.
Гриър си пое дълбоко дъх и издиша бавно.
— Знам, че виралите ще се върнат, защото Ейми ми каза.

жүктеу/скачать 3.26 Mb.

Достарыңызбен бөлісу: