Градът на огледалата
жүктеу/скачать 3.26 Mb. Pdf көрінісі
|
| Заслужаваме награда.
Разбира се, нямах намерение да правя каквото и да било по въпроса. Дължах го на Джонас. А и Лиз едва ли щеше да откликне. Връзката ѝ с него беше много по-дълбока и дълга от отношенията ѝ с мен. Къщата с лабиринта от стаи, изглед към океана и стари мебели непрекъснато ми напомняше за това. Аз бях гост в този свят, добре приет и уважаван, както ми беше обяснила Лиз. Но си оставах само гост. Вечерта, която прекарахме заедно, беше просто една вечер. Въпреки това изпитвах тръпка да съм близо до нея. Начина, по който поднасяше чаша към устните си. Навика ѝ да намества очилата си, за да чете ситни букви. Уханието ѝ, което дори няма да се опитвам да опиша, защото беше неповторимо. Болка или удоволствие ми носеше това? И двете. Исках да се наслаждавам на компанията ѝ. Тя умираше ли? Опитвах се да не мисля за това. Доволен бях да съм близо до нея и приемах положението си без възражения. Два дни преди да си тръгнем бащата на Лиз заяви, че за вечеря ще има омари. (Той беше готвачът в семейството; не бях виждал Пати дори да пържи яйца.) Спрял се на омарите, след като с ужас разбрал, че никога не съм ги опитвал. Върна се от рибния пазар късно следобед с торба гърчещи се червено-черни страшилища, извади едно с хищна усмивка и ме накара да го подържа. Несъмнено съм изглеждал уплашен; всички се засмяха, но аз нямах нищо против. Всъщност баща ѝ дори ми стана по-симпатичен след този случай. Цял ден валеше слаб дъждец и всички се размотавахме лениво из къщата; сега се оживихме. Слънцето се показа тъкмо навреме за пиршеството; с Джонас изнесохме масата на задната веранда. През последните няколко дни бях забелязал промяна в държанието му; изглеждаше някак си потаен. Когато настана време за аперитива, пихме тъмна бира от бутилките (Оскар обясни, че това е най-подходящата напитка за случая); след това седнахме да вечеряме. Оскар тържествено ми подаде лигавник за омари. Не разбирах защо — никой друг не носеше лигавник — и малко се подразних, докато не разчупих една щипка и целия се оплисках със сок за голяма радост на всички на масата. Представете си съвършенството на сцената. Маса с покривка на червени квадратчета, богато отрупана с храна; златистата светлина на залязващото слънце, което потъна в морето с един последен проблясък като джентълмен, вдигащ шапка за довиждане. Запалихме свещи, чиито мъждукащи пламъчета хвърляха сенки по лицата ни. Как се бях озовал на подобно място, сред подобни хора? Чудех се какво ли биха казали родителите ми. Майка ми щеше да се зарадва; където и да се намираше сега, се надявах да ме вижда. Що се отнася до баща ми, нямах представа. Скъсал бяха всякакви връзки с него. Осъзнах колко несправедливо съм постъпил и се заклех, че ще му се обадя. Може би щеше да успее да дойде за дипломирането ми. След десерта — пай с ягоди и ревен — Джонас почука с вилица по чашата си. — Моля за внимание. Той стана и отиде при Лиз. С тихо изпъшкване я обърна на стола с лице към себе си. — Джонас — засмя се Лиз. — Какво правиш? Щом бръкна в джоба си, разбрах. Стомахът ми се сви, изтръпнах. Джонас коленичи, вдигна в ръка малка кадифена кутийка и отвори капака. На лицето му беше изписана широка, нервна усмивка. Камъкът на пръстена беше огромен, достоен за кралица. — Лиз, макар вече да говорихме по въпроса, искам да го обявим официално. Обичам те, откакто се помня. — Джонас, не знам какво да кажа — Лиз вдигна очи и се засмя нервно. Бузите ѝ поруменяха от смущение. — Толкова е банално! — Просто кажи „да“. Нищо повече. Обещавам да ти осигуря всичко, което искаш в живота. Щях да повърна. — Хайде, какво чакаш? — подкани я Стефани. Лиз погледна към баща си. — Кажи ми поне, че първо е поискал ръката ми от теб. Оскар се усмихваше заговорнически. — Разбира се. — А ти какво му отговори, стари мъдрецо? — Миличка, ти трябва да вземеш решение. Това е важна стъпка. Държа да отбележа обаче, че не възразявам. — Мамо? Майка ѝ кимна безмълвно, през сълзи. — Боже! — изстена Стефани. — Не издържам вече! Ако ти не се ожениш за него, аз ще го направя. Лиз обърна очи към Джонас, но преди това сякаш погледът ѝ се спря за миг върху мен. Убеден бях, че ме е погледнала, но може и да си въобразявах. — Ами… аз… Джонас извади пръстена от кутийката. — Хайде, сложи го. Ще ме направиш най-щастливия мъж на света. Лиз го гледаше безизразно. Проклетият камък беше голям колкото зъб. — Моля те — каза Джонас. Лиз вдигна очи. — Да — кимна тя. — Съгласна съм. — Наистина ли? — Не ставай глупав, Джонас. Разбира се. — Най-накрая се усмихна. — Ела тук. Прегърнаха се и се целунаха. Джонас ѝ сложи пръстена. Аз извърнах очи към водата, тъй като не можех да гледам. Но дори синият океан сякаш ми се подиграваше. — О, колко се радвам! — възкликна майката на Лиз. — Само не си помисляйте да се промъквате по коридорите през нощта — засмя се баща ѝ. — Докато сте тук, ще спите в отделни стаи. Запазете емоциите за първата брачна нощ. — Татко, отвратителен си! Джонас се обърна към баща ѝ и протегна ръка. — Благодаря, господине. Благодаря ви от все сърце. Ще направя всичко по силите си да е щастлива. Стиснаха си ръце. — Знам, синко. Извадиха шампанското, което бащата на Лиз явно беше приготвил предварително. Напълнихме чашите и ги вдигнахме за наздравица. — За щастливата двойка — каза Оскар. — Да живеете дълго и щастливо в дом, изпълнен с любов. Шампанското беше превъзходно. Сигурно струваше цяло състояние. Едва го преглъщах. Не можех да заспя. Не ми се спеше. Щом се уверих, че Джонас е заспал, излязох навън. Минаваше полунощ; пълната бяла луна беше изгряла над пролива. Нямах план, само желание да остана насаме с мъката си. Събух обувките си и тръгнах надолу по стълбите към плажа. Не подухваше никакъв ветрец; сякаш светът беше замръзнал. Малки вълнички плискаха лениво по брега. Тръгнах по плажа. Пясъкът под краката ми беше влажен от дъжда през деня. Къщите на хълма тъмнееха, някои все още неотворени за лятото, пусти като гробници. В далечината видях някой да седи на пясъка. Беше Лиз. Спрях; не бях сигурен какво да правя. В ръката си държеше бутилка шампанско. Надигна я и отпи. Обърна глава и ме видя; вече нямаше как да се върна. Седнах до нея. — Здрасти. — Естествено, че точно ти ще се появиш — каза тя завалено. — Защо е естествено? Тя отново отпи. Носеше пръстена. — Забелязах, че на вечеря не каза нищо. Възпитано е да поздравиш бъдещата булка. — Добре, честито. — Много си искрен, няма що. — Лиз въздъхна тъжно. — Леле, как се напих. Скрий я някъде. Тя ми подаде бутилката. На дъното беше останало съвсем малко шампанско; искаше ми се да имаше повече. Сега не беше моментът да съм трезвен. Допих каквото беше останало и хвърлих шишето настрани. — Защо каза „да“, след като не искаш да се жените? — Всички ме гледаха. Какво да направя? — Кажи му, че си размислила. Той ще разбере. — Напротив, няма. Ще продължава неумолимо да ме пита и накрая ще се съглася и ще бъда най-щастливата жена на света, омъжена за Джонас Лиър. Смълчахме се. — Може ли да те попитам нещо? Тя се засмя саркастично, загледана в морето. — Защо не? Днес всички ми задават въпроси. — Онази вечер в Ню Йорк… Заспах, но се случи нещо. Усетих нещо в съня си. — Нима? — Да. — Зачаках. Лиз мълчеше. — Целуна ли ме? — И защо бих те целунала? Тя ме гледаше в очите. — Лиз… — Шшт — за миг застинахме. Лицата ни бяха на около трийсет сантиметра разстояние. И тогава тя направи нещо озадачаващо. Свали си очилата и ги постави в ръката ми. — Без тях не виждам нищо. Интересното е, че и аз на свой ред имам чувството, че другите не ме виждат. Не е ли странно? Чувствам се невидима. Можех да го направя. Трябваше да го направя отдавна. Защо чаках? Защо не я прегърнах, защо не я притиснах в обятията си без оглед на последиците? Защо да не можех да ѝ осигуря също толкова хубав живот като Джонас? жүктеу/скачать 3.26 Mb. Достарыңызбен бөлісу:
|