Градът на огледалата
жүктеу/скачать 3.26 Mb. Pdf көрінісі
|
| кажете, че любовта е всичко, любовта е болка, любовта може да ти бъде отнета.
— В колко часа ще дойде колата? — попита Лиз. — В осем. — Ще дойда с теб. — Благодаря ти. Последва миг тишина. — Добре — Лиз тръгна към вратата, където спря и се обърна. — Стефани е голяма късметлийка, да знаеш. Казвам ти го, в случай че още не си го разбрал. И с тези думи излезе от стаята. Събух се по боксерки и легнах на дивана. При други обстоятелства бих се почувствал като глупак, задето се осмелявам да мисля, че мога да си легна с жена като нея. Но сега изпитвах облекчение; Лиз реши да постъпи благородно и взе решението и заради двама ни. Осъзнах, че докато бяхме в ресторанта и след това, по време на цялата разходка, нито веднъж не се сетих за Стефани и за факта, че мислех да ѝ изневеря. Денят сякаш се точеше цяла година; през прозореца на вълни долитаха шумовете на града. Те сякаш се просмукаха в гърдите ми, където се сляха с ритъма на собственото ми дишане. Умората надделя и заспах. Събудих се по някое време с усещането, че ме гледат. По челото ми играеше тръпнещо, нажежено чувство като от целувка. Надигнах се на лакти и очаквах да видя, че някой се е надвесил над мен. Но стаята беше празна, сигурно бях сънувал. Нямам кой знае какво да кажа за погребението. Ако го опиша подробно, ще наруша поверителността на траура, ще се върна към мъчителната болка. По време на църковната служба наблюдавах Ариана и се чудех какво ли изпитва. Знаеше ли? Искаше ми се да е знаела, но в същото време смятах, че е по-добре да не е знаела; в крайна сметка тя беше просто младо момиче. Щеше да се почувства ужасно. Отказах поканата на семейството за обяд; с Лиз се върнахме в апартамента, за да си взема багажа. На перона на „Пен Стейшън“ тя ме прегърна, замисли се и ме целуна леко по бузата. — Е, всичко наред ли е? Не знаех за мен ли говори, или за нас двамата. — Да, идеално. — Обади ми се, ако ти стане тъжно. Качих се на влака. Лиз ме гледаше през прозорците, докато вървях към мястото си. Спомних си как се бях качил на автобуса за Кливланд през онзи септемврийски ден преди цяла вечност — капчиците дъжд по стъклото, плика с обяда, приготвен от майка ми, как се обърнах да видя дали баща ми е останал да види как ще потегля и пустия паркинг. Седнах до прозореца. Лиз още стоеше на перона. Усмихна ми се и помаха с ръка; аз помахах в отговор. Влакът потегли със силно механично потреперване. Тя продължаваше да стои на перона и да гледа след него, докато навлязохме в тунела и изчезнахме от поглед. |