Градът на огледалата

Екскурзията била част от програма за изпълнение на предсмъртни желания. Сещаш се, да направиш нещо, което
винаги си искал, преди да се гътнеш.
Нямах представа накъде бие.
— И?
— Сега става интересно. Всички до един се излекували. Не само от вируса, но и от рака. Рак на яйчниците в
четвърта фаза, неподлежащ на операция глиобластом, левкемия, обхванала цялата лимфна система — не останала и
следа от тях. И не просто се излекували. Общото им състояние се подобрило. Сякаш процесът на стареене започнал
да тече в обратна посока. Най-младият турист бил на петдесет и шест години, най-старият на седемдесет. А всички
изглеждали като двайсетгодишни.
— Забележителна история.
— Шегуваш ли се? Сензационна е. Ако се окаже вярно, това ще е най-важното медицинско откритие на всички
времена.
Съмнявах се.
— Защо тогава не съм чувал нищо по въпроса? Случаят не е описан в нито едно научно списание.
— Добър въпрос. Приятелят ми от медицинската комисия подозира, че са се намесили военните. Прехвърлили
случая на Военния институт за медицински изследвания.
— Те пък защо се интересуват?
— Кой знае? Може просто да искат да си припишат заслугите, но това е оптимистичният вариант. Един ден
Айнщайн нищи теорията за относителността, а на следващия имаш проекта Манхатън и огромна дупка в земята.
Случвало се е и преди.
Прав беше.
— Успя ли да прегледаш пациентите?
Джонас отпи глътка уиски.
— Има един проблем. Мъртви са.
— Но нали каза…
— Не починаха от рака. Всичко изглеждаше някак си… ускорено, все едно телата им не можеха да смогнат.
Гледах видеозаписа. Буквално се блъскаха между стените. Най-дълго оцелелият издържал осемдесет и шест дни.
— Това е голям проблем.
Джонас ме погледна сериозно.
— Замисли се, Тим. Има лек. Не успях да го открия навреме, за да спася Лиз, и това ще ме мъчи до края на
живота ми. Но не мога да се откажа заради смъртта ѝ; трябва да продължа именно заради нея. Всеки ден умират по
сто петдесет и пет хиляди човешки същества. С теб откога стоим тук? От десет минути. За това време са умрели
хиляда души също като Лиз. Хора със семейства, които ги обичат. Нуждая се от помощта ти, Тим. Не само защото си
най-старият ми приятел и най-умният човек, когото познавам. Ще бъда честен: имам финансови затруднения.
Никой вече не иска да финансира проектите ми. Може би твоята репутация ще им вдъхне повече увереност.
Моята репутация. Само ако знаеше какъв лицемер съм.
— Не знам, Джонас.
— Ако не заради мен, го направи заради Лиз.
Трябва да призная, че като учен бях заинтригуван. Но в същото време не исках да имам нищо общо с този
проект и с Джонас. За кратките десет минути, в които хиляда човешки същества си бяха отишли, успях да се
изпълня с дълбоко презрение към него. Може би го презирах открай време. Презирах факта, че нищо не е забелязал,
чудовищното му его, помпозността му. Презирах опита му да се възползва от приятелството ми и непоклатимата му
вяра, че може да намери отговор на всички въпроси. Презирах го заради това че е сляп за реалността, но най-вече го
презирах задето беше оставил Лиз да умре сама.
— Може ли да си помисля? — Просто се измъквах; нямах намерение да обмислям предложението.
Джонас понечи да каже нещо, но се спря.
— Разбира се. Все пак трябва да мислиш за репутацията си. Повярвай ми, знам как стоят нещата.
— Не е заради това. Ангажиментът е много сериозен. В момента имам много работа.
— Да знаеш, че няма да те оставя да се отървеш лесно.
— Наясно съм.
Умълчахме се. Джонас се взираше в градината с празен поглед.
— Странно е, но открай време знаех, че този ден ще настъпи. А сега не мога да повярвам. Все едно не се е
случило. Имам чувството, че ще се прибера вкъщи и Лиз ще е там, ще преглежда курсови работи на бюрото или ще
готви в кухнята. — Джонас въздъхна и погледна към мен. — Не бях добър приятел. Не биваше да чакам толкова
години, преди да те потърся.
— Не се притеснявай, вината е и моя.

С това разговорът приключи.
— Благодаря ти, че дойде, Тим. Знам, че така или иначе щеше да дойдеш заради нея. Но това означава много и
за мен. Обади ми се, когато решиш.
Постоях още малко в градината, след като Джонас се прибра вътре. Къщата беше утихнала; гостите си бяха
тръгнали. Какъв късмет имаха да се върнат към ежедневието си.
Джонас не ме потърси повече. Зимата отстъпи място на пролетта, след това дойде лятото и започнах да си
мисля, че полицията не е намерила следите, водещи към мен, и ще остана на свобода. Постепенно смъртта на
момичето престана да влияе върху всяка моя мисъл и действие. Споменът оставаше, разбира се, и често ме
спохождаше неочаквано, изпълваше ме с ужасно чувство за вина и спираше дъха ми. Но човешкото съзнание е
устроено така, че да се съхрани. Един прекрасен летен ден, хладен и сух, когато небето беше толкова ясно, че
приличаше на огромен син купол над града, вървях към метрото след работа и осъзнах, че цели десет минути не се
бях чувствал напълно съсипан. Може би животът все пак наистина продължаваше.
През есента отново започнах да преподавам. Чакаше ме цял рояк от нови асистенти и, сякаш администрацията
изпитваше особено удоволствие да ме измъчва, повечето от тях бяха жени. Но с предишния ми начин на живот бе
свършено. Решил бях занапред да водя уединено съществуване. Вършех си работата, изнасях лекции, не търсех
компанията нито на мъже, нито на жени. Чух от колеги, че Джонас в крайна сметка е намерил финансиране за
експедицията си и се приготвяше да замине за Боливия. Слава богу, помислих си.
Един ден в края на януари, докато оценявах курсови работи, на вратата на кабинета ми се почука.
— Влезте!
Двама души, мъж и жена: веднага разбрах кои са. Чувството за вина вероятно се е изписало веднага по лицето
ми.
— Може ли да поговорим, професор Фанинг? — попита жената. — Аз съм инспектор Рейналдо, това е
инспектор Фелпс. Бихме искали да ви зададем няколко въпроса, ако не възразявате.
— Разбира се. — Престорих се на изненадан. — Заповядайте, седнете.
— Няма нужда, благодаря.
Разговорът продължи едва петнайсет минути, но те бяха напълно достатъчни да разбера, че примката се затяга
около врата ми. Появила се свидетелка — бавачката. Жената пребивавала в страната нелегално, което обясняваше
дългото забавяне. Макар да ме зърнала само за миг, описанието ѝ съвпаднало с описанието на бармана. Той не
помнел името ми, но дочул част от разговора, в който Никол беше признала, че си падала по мен, „като много други
момичета“. Показанията му накарали полицията да прегледа документите на Никол от колежа и в тях открили мен,
бивш преподавател, който отговарял на описанието на бавачката за заподозрения.
Отрекох, разбира се. Не, не съм бил във въпросния бар. Не, не си спомням момичето от лекциите; виждал бях
статиите по вестниците, но не бях направил връзката. Не, не си спомням какво съм правил през онази нощ. Кога
точно се е случило? Вероятно съм си бил вкъщи в леглото.
— Интересно, в леглото казвате.
— Може би съм чел книга. Страдам от безсъние. Наистина не помня.
— Странно. Защото според Службата по охрана на транспорта сте имали резервация за полет до Атина. Имате
ли да ни кажете нещо по въпроса, доктор Фанинг?
По дланите ми изби студена пот. Разбира се, че разполагаха с тази информация. Как можеше да съм толкова
глупав?
— Добре — казах с престорено раздразнение. — Надявах се, че няма да се стигне дотук, но след като
настоявате да се ровите в личния ми живот, ще ви кажа. Щях да замина за Гърция с приятелка. Омъжена приятелка.
Инспекторката повдигна красноречиво вежди.
— Ще ни кажете ли името ѝ?
Мислех трескаво. Можеха ли да направят връзка между мен и Лиз? Платил бях билетите в брой и ги купих
отделно, за да залича следите ни. Дори местата ни не бяха едно до друго; възнамерявах да помоля да ги сменят,
преди да се качим на самолета.
— Съжалявам, не мога. Ситуацията е деликатна.
— Истинският джентълмен не издава дамата, нали?
— Да.
Инспектор Рейналдо се усмихна надменно, явно доволна.
— Джентълмен, който бяга с чужда жена. Постъпката ви не е много благородна.
— Не твърдя подобно нещо, инспекторе.
— И защо не заминахте?

Свих невинно рамене.
— Тя се отказа. Съпругът ѝ е мой колега. И без това идеята беше глупава. Това е всичко.
В продължение на десет секунди цареше тишина — момент, в който явно се очакваше да си призная.
— Добре, това е всичко засега, доктор Фанинг. Благодаря, че ни отделихте време. — Тя ми подаде визитна
картичка. — Ако си спомните нещо друго, обадете ми се.
— Разбира се, инспекторе.
— Дори да ви се струва незначително.
Изчаках трийсет минути, за да се уверя, че са напуснали сградата, и се прибрах вкъщи с метрото. С колко ли
време разполагах? Няколко дни? Няколко часа? Колко документи щяха да им трябват, за да ме привикат на разпит?
Хрумна ми само един вариант. Позвъних в кабинета на Джонас, след това го потърсих на мобилния телефон, но
никой не вдигна. Щеше да се наложи да рискувам с имейл.
Джонас, обмислих предложението ти. Съжалявам, че се забавих толкова. Не знам какво мога да
допринеса на толкова късен етап, но бих искал да участвам в проекта ти. Кога занимаваш?
Т. Ф.
Чаках на компютъра и непрекъснато натисках бутона за обновяване на страницата. Трийсет минути по-късно
получих отговор.
Много се радвам. Тръгваме след три дни. Вече ти уредих виза. Да не кажеш, че нямам връзки. Колко
хора ще вземеш в екипа си? Като те знам, ще дойдеш с цял куп красиви асистентки, които несъмнено ще
разведрят атмосферата.
Размърдай се, приятелю. Ще променим света!
Дж. Л.

жүктеу/скачать 3.26 Mb.

Достарыңызбен бөлісу: