Градът на огледалата
жүктеу/скачать 3.26 Mb. Pdf көрінісі
|
| Двайсет
Сега ще прескоча напред във времето, защото през онзи период самото време сякаш течеше забързано. Защитих доктората си; след това изкарах специализация в Станфорд, започнах работа като преподавател в Колумбийския университет, където след това останах да работя на трудов договор. Станах известен и уважаван в академичните среди. Пътувах често и изнасях лекции срещу добро заплащане. С лекота си осигурявах финансиране; заради репутацията си почти не се налагаше да пиша молби. Държах многобройни патенти, два от които бяха купени от фармацевтични концерни за умопомрачително високи суми и ми осигуриха достатъчно средства до края на живота. Участвах в редакторските колегии на важни научни списания. Държах постове в елитни надзорни бордове. Явявах се като експерт в Конгреса и бях член на Сенатската комисия по биоетика, Съвета на президента по наука и технологии, Консултантския борд на НАСА и Комисията по биологично разнообразие на ООН. Междувременно се жених няколко пъти. Първият път бях на трийсет и бракът ми продължи четири години; вторият ми брак изкара само две години. И двете жени бяха мои бивши студентки, което бе свързано с известни неудобства — красноречиви погледи от страна на колеги, повдигане на вежди от страна на висшестоящите, студени разговори с колежки и съпруги на приятели. Тимъти Фанинг, онзи донжуан, онзи перверзен старец (макар още да не бях навършил четирийсет години). Третата ми съпруга, Джулиана, беше едва на двайсет и три години в деня на сватбата ни. Бракът ни беше импулсивен, изкован в пещта на разгорещения секс; два часа след дипломирането ѝ се нахвърлихме един върху друг като кучета. Много я харесвах, но тя ме озадачаваше. Вкусът ѝ за музика, филми и книги, приятелите ѝ, всичко, което смяташе за важно: не можех да ги проумея. За разлика от много мъже на средна възраст, не се опитвах да повдигна самочувствието си чрез млада жена. Не скърбях за неумолимия ход на времето, не се страхувах прекалено от смъртта, не страдах за почти отминалата си младост. Напротив, радвах се на много от нещата, които успехът ми бе донесъл. Пари, уважение, авторитет, най- хубавите маси в ресторантите и топли кърпи в самолетите — всичко, с което са отрупвали завоевателите от зората на времето: и за всички тях трябваше да благодаря на неумолимо отминаващото време. Въпреки това дори на мен ми бе известно какво правя. Опитвах се да възстановя едно-единствено нещо, което бях изгубил, едничкото, което не бях постигнал в живота. Всяка от съпругите ми и много от жените, с които излизах между браковете — много по- млади от мен, а разликата във възрастта се увеличаваше с всяка следваща — бяха копия на Лиз. Не говоря за външния вид, макар всички да имаха сходни физически характеристики (бяла кожа, стройни, с очила), нито за темперамента, макар всички да притежаваха особена остроумна войнственост. Представях си, че те са Лиз, за да се чувствам жив. Неизбежно беше пътят ми да се пресече с този на Джонас; все пак се движехме в едни и същи среди. Първата ни среща беше на конференция в Торонто през 2002 г. Минало бе достатъчно време и успяхме да не зачекваме въпроса за внезапното ми заминаване. Обещахме си да държим връзка и занапред, сякаш не бяхме спирали да се чуваме. Джонас, разбира се, се беше върнал в Харвард — семейна традиция. Смяташе, че е на път да направи важно откритие, но го пазеше в тайна и аз не го притиснах. За Лиз спомена само най-общи неща, свързани с работата ѝ. Преподавала в Бостънския колеж; там ѝ харесвало, студентите я обожавали, пишела книга. Казах му да я поздрави от мен и не разпитвах повече. Не следващата година получих картичка за Коледа — от онези фотокартички, които хората използват, за да показват с гордост децата си, само че на тази картичка Лиз и Джонас бяха сами. Снимката беше направена в някаква гореща и суха местност; облечени от глава до пети в бежово и носеха бели шапки. На гърба Лиз бе написала набързо, сякаш в последния момент: Джонас каза, че сте се виждали. Радвам се, че си добре! Картичките продължиха да пристигат година след година. На всяка от тях се намираха на екзотични места: яхнали слонове в Индия, на Великата китайска стена, облечени дебело на палубата на кораб пред бряг, осеян с глетчери. Макар весели на пръв поглед, в снимките имаше нещо потискащо, сякаш компенсираха за нещо. Вижте жүктеу/скачать 3.26 Mb. Достарыңызбен бөлісу:
|