Градът на огледалата
жүктеу/скачать 3.26 Mb. Pdf көрінісі
|
| Омъжи се за мен, помислих си. Омъжи се за мен, не за него. Или изобщо не се омъжвай. Просто остани с мен и
ще те обичам вечно, както те обичам сега, защото ти си моята половинка. — О, боже — каза Лиз. — Ще повърна. И повърна; извърна глава настрани и повърна на пясъка. Прибрах косата ѝ назад, докато от гърлото ѝ се изливаха омарите и шампанското. — Съжалявам, Тим — каза тя през сълзи. — Ужасно съжалявам. Помогнах ѝ да се изправи. Тя се извиняваше завалено. Преметнах ръката ѝ през раменете си; едва стоеше на крака. Успях някак си да я кача по стълбите и да я оставя на един стол на верандата. Не знаех как да постъпя; ами ако някой ни види? Не можех да я заведа до стаята ѝ — Стефани беше там. А и се съмнявах, че ще успея да я кача по стълбите, без да събудим цялата къща. Вдигнах я от стола и я занесох в хола. Щях да я сложа да легне на дивана; на сутринта можеше да каже, че не е успяла да заспи и слязла долу да почете. На облегалката на дивана беше преметнато плетено одеяло; завих я. Лиз спеше дълбоко. Налях чаша вода и я оставих на масичката, за да ѝ е подръка, след което седнах на един стол и се взрях в нея. Дишаше бавно и равномерно, лицето ѝ бе спокойно. Почаках известно време, за да се уверя, че няма пак да повърне, и станах. Имаше нещо, което трябваше да направя. Наведох се и я целунах по челото. — Лека нощ — прошепнах. — Лека нощ и сбогом. Качих се тихо на втория етаж. Скоро щеше да се зазори; през отворения прозорец чувах чуруликането на първите птици. Стигнах до стаята, която делях с Джонас. Натиснах внимателно бравата и тъкмо когато влизах, чух зад гърба ми да се затваря врата. Таксито пристигна пред къщата в шест часа сутринта. Чаках на верандата с чанта в ръка. — Накъде? — попита шофьора. — Към автогарата. Той погледна през прозореца към къщата. — Тук ли живееш? — Ще ми се. Слагах чантата си в багажника, когато входната врата се отвори. Стефани излезе по дълга тениска, която използваше за нощница. Всъщност тениската беше моя. — Измъкваш се потайно, а? Видях всичко. — Не е каквото си мислиш. — Разбира се. Голям си кретен. — Знам. Тя сложи ръце на хълбоците си и вдигна очи към небето. — Боже, как може да съм толкова сляпа? Очевидно беше. — Ще ми обещаеш ли нещо? — Шегуваш ли се? — Джонас не бива да разбира. Тя се засмя горчиво. — О, повярвай ми, не искам да се забърквам в тази каша. Проблемът си е твой. — Мисли каквото искаш. — Какво да им кажа? Така и така ще лъжа. Замислих се. — Каквото решиш. Кажи им, че мой роднина се е разболял. Няма значение. — Искам само да знам: помисли ли за мен? Изобщо мина ли ти през ум как ще се почувствам аз? Не знаех какво да ѝ отговоря. — Майната ти — рече Стефани и тръгна обратно към къщата. Качих се в таксито. Шофьорът попълваше квитанция. Той погледна към мен в предното огледало. — Лоша работа, а, приятелю? Повярвай ми, знам какво ти е. — Благодаря, но не ми се говори. Той хвърли кочана с квитанциите върху таблото. — Опитвах се да бъда любезен. — Не се опитвайте — отвърнах аз и таксито потегли. |