натоварим на автобус да ги откара оттук.
— Кой знае какви истории ще разказват.
— Никой няма да им повярва.
— Прав си.
Камионът с телата потегли.
— Не искам да те пристискам, но реши ли какво ще правиш с Лор? — попита Гриър.
Майкъл размишляваше по въпроса от седмици. И винаги стигаше до един и същ отговор.
— Тя е единственият човек, на когото мога да поверя тази задача.
— Съгласен съм.
Майкъл се обърна към Гриър.
— Сигурен ли си, че не искаш ти да ръководиш дейностите? Мисля, че ще се справиш отлично.
— Ролята ми не е такава.
Бергенсфиорд е твой. Не се тревожи, ще държа нещата под контрол.
Смълчаха се за малко. Единствената светлина идваше от големите прожектори на доковете. Хората на Майкъл
щяха да работят цяла нощ.
— Исках да те попитам нещо — каза Майкъл.
Гриър наклони глава с интерес.
— Знам, че във видението си не виждаш кой друг е на кораба…
— Виждам само острова и петте звезди.
— Знам. — Майкъл се поколеба. — Не знам как да се изразя, но поне имаше ли…
усещането, че и аз съм там?
Гриър изглеждаше озадачен от въпроса.
— Наистина не знам.
— Можеш да си честен с мен.
— Знам.
От пътя се чуха гърмежи: пет изстрела, пауза, още два, целенасочени, окончателни. Дибек и Маклийн.
— Явно приключихме — отбеляза Гриър.
Ранд дойде при тях.
— Всички се събраха на дока.
Изведнъж Майкъл усети цялата тежест на постъпката си. Не задето беше дал заповед за
смъртта на толкова
много хора; това се оказа по-лесно, отколкото очакваше. Сега той се разпореждаше — провлакът беше негов. Той
провери пълнителя на пистолета си, пусна предпазителя и го прибра в кобура. От сега нататък нямаше да се разделя
с оръжието.
— Добре, цистерните потеглят след трийсет и шест дни. Да се залавяме за работа.