Градът на огледалата



Pdf көрінісі
бет60/159
Дата10.02.2024
өлшемі3.26 Mb.
#491534
1   ...   56   57   58   59   60   61   62   63   ...   159
Dzhystin Kronin - Prohodyt 03 - Gradyt na ogledalata

Двайсет и девет 
Първите изстрели прогърмяха по график, поредица от далечни пукоти от другия край на пътя през водата. Един
часът през нощта беше и Майкъл стоеше скрит с Ранд и другите при хангара. Вратата се отвори и отвътре бликна
светлина и смях; един мъж излезе с олюляване, прегърнал през раменете проститутка.
Той умря с изхриптяване. Оставиха го да лежи, където падна, а кръвта от прореза на жицата в гърлото му обагри
земята. Майкъл отиде при жената. Не я познаваше. Ранд ѝ бе запушил устата с длан, за да заглуши ужасените ѝ
писъци. Беше на не повече от осемнайсет години.
— Нищо няма да ти направим, ако мълчиш. Разбираш ли?
Момичето беше охранено, с къса червена коса. Очите ѝ, силно гримирани, бяха ококорени. Тя кимна.
— Приятелят ми ще си махне ръката и ще ми кажеш в коя стая е той.
Ранд предпазливо отдръпна ръка.
— В последната, в дъното на коридора.
— Сигурна ли си?
Тя кимна енергично няколко пъти. Майкъл ѝ изреди няколко имена. Четирима играели карти в салона; двама
били отзад в стаичките.
— Добре, изчезвай оттук.
Момичето побягна. Майкъл погледна другите.
— Влизаме на две групи. Ранд е с мен; вие стойте в салона, докато всички са готови.
С влизането всички вдигнаха очи към тях, но не направиха нищо. Те бяха приятели и несъмнено се бяха отбили
в хангара по същата причина като всички останали: да пийнат, да поиграят карти, за няколко минути наслада в
стаичките. Втората група се разпръсна из салона, докато Майкъл и другите минаха по коридора и заеха позиции
пред вратите. Подадоха сигнала и вратите се отвориха.
Дънк лежеше по гръб, гол, а една жена го яздеше енергично.
— Майкъл, какво, по дяволите? — Но когато видя Ранд и другите мъже, изражението му се промени. — О,
сигурно се шегуваш.
Майкъл погледна проститутката.
— Защо не излезеш да се разходиш?
Жената грабна роклята си от пода и излезе на бегом. От друга част на сградата долетяха викове и крясъци, звук
от счупени стъкла и един изстрел.
— Рано или късно щеше да се случи — обърна се Майкъл към Дънк. — Най-добре да се възползвам от
възможността.
— За голям умник се мислиш, а? Ще умреш в мига, в който излезеш оттук.
— Очистихме всички, Дънк. Пазех те за последно.
По лицето на Дънк се изписа фалшива усмивка; въпреки заплахите той знаеше, че гледа смъртта в очите.
— Разбирам. Искаш по-голям дял. Заслужи си го. Мога да ти го осигуря.
— Ранд?
Ранд пристъпи напред с жица в ръце. Трима други сграбчиха Дънк, който се опита да стане, и го натиснаха на
дюшека.
— За бога, Майкъл! — Мяташе се като риба. — Отнасях се с теб като със собствен син!
— Нямаш представа колко си смешен.
Когато жицата се затегна около гърлото на мъжа, Майкъл излезе от стаята. Последният от приближените на
Дънк оказваше някаква съпротива във втората стаичка, но накрая Майкъл чу едно последно изхриптяване и
тупването на нещо тежко на пода. Гриър го посрещна в салона, където между преобърнатите маси лежаха трупове.
Един от тях беше Фасто; прострелян беше в окото.
— Приключихме ли? — попита Майкъл.
— Маклийн и Дибек избягаха с един от камионите.
— Ще ги спрат на пътя. Няма да се измъкнат. — Майкъл погледна към мъртвия Фасто на пода. — Изгубихме ли
и други хора?
— Не, доколкото знам.
Натовариха телата на камиона, който чакаше отвън. Общо трийсет и шест трупа, цялото приближение на Дънк
от убийци, сутеньори, крадци: закараха ги до дока, натовариха ги в лодка и ги метнаха в канала.
— Какво ще правим с жените? — попита Гриър.
Майкъл си мислеше за Фасто — той беше един от най-добрите електроженисти. На този етап всеки загубен
човек беше проблем.
— Накарай Кръпката да ги постави под стража в някоя от бараките. Щом сме готови да тръгнем, ще ги


натоварим на автобус да ги откара оттук.
— Кой знае какви истории ще разказват.
— Никой няма да им повярва.
— Прав си.
Камионът с телата потегли.
— Не искам да те пристискам, но реши ли какво ще правиш с Лор? — попита Гриър.
Майкъл размишляваше по въпроса от седмици. И винаги стигаше до един и същ отговор.
— Тя е единственият човек, на когото мога да поверя тази задача.
— Съгласен съм.
Майкъл се обърна към Гриър.
— Сигурен ли си, че не искаш ти да ръководиш дейностите? Мисля, че ще се справиш отлично.
— Ролята ми не е такава. Бергенсфиорд е твой. Не се тревожи, ще държа нещата под контрол.
Смълчаха се за малко. Единствената светлина идваше от големите прожектори на доковете. Хората на Майкъл
щяха да работят цяла нощ.
— Исках да те попитам нещо — каза Майкъл.
Гриър наклони глава с интерес.
— Знам, че във видението си не виждаш кой друг е на кораба…
— Виждам само острова и петте звезди.
— Знам. — Майкъл се поколеба. — Не знам как да се изразя, но поне имаше ли… усещането, че и аз съм там?
Гриър изглеждаше озадачен от въпроса.
— Наистина не знам.
— Можеш да си честен с мен.
— Знам.
От пътя се чуха гърмежи: пет изстрела, пауза, още два, целенасочени, окончателни. Дибек и Маклийн.
— Явно приключихме — отбеляза Гриър.
Ранд дойде при тях.
— Всички се събраха на дока.
Изведнъж Майкъл усети цялата тежест на постъпката си. Не задето беше дал заповед за смъртта на толкова
много хора; това се оказа по-лесно, отколкото очакваше. Сега той се разпореждаше — провлакът беше негов. Той
провери пълнителя на пистолета си, пусна предпазителя и го прибра в кобура. От сега нататък нямаше да се разделя
с оръжието.
— Добре, цистерните потеглят след трийсет и шест дни. Да се залавяме за работа.




Достарыңызбен бөлісу:
1   ...   56   57   58   59   60   61   62   63   ...   159




©dereksiz.org 2024
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет