Градът на огледалата
жүктеу/скачать 3.26 Mb. Pdf көрінісі
|
| Трийсет
Свободният щат Айова (Бившето Отечество) Население 12 139 души Шериф Гордън Юстас започна 24 март — както правеше всяка година на тази дата — като закачи кобура с револвера си на таблата на леглото. Защото не беше редно да носи оръжие. Щеше да е проява на неуважение. През следващите няколко часа той щеше да бъде обикновен човек, като всеки друг, който стоеше в студа с болящи го стави и размишляваше за неосъщественото бъдеще. Живееше в стая в задната част на затвора. Спеше там от десет години, от нощта в която не успя да намери сили да се върне в къщата. Смяташе се за човек, който можеше да се отърси от всичко и да продължи напред, а и не беше първият, който извади лош късмет. Но през онази нощ нещо в него угасна и затова живееше в тази кутийка, обзаведена само с легло, мивка и стол, тоалетна надолу по коридора и пияници, прибрани за през нощта, за компания. Навън слънцето изгряваше неохотно, както беше характерно за Айова през март. Юстас стопли вода в чайник на печката и го занесе при легена заедно с бръснач и сапун. Огледа се в старото напукано огледало. Грозна гледка. Половината му предни зъби липсваха, куршум беше откъснал почти цялото му ляво ухо, едното му око беше сляпо: приличаше на създание от детска приказка, злото старо чудовище под моста. Обръсна се, изплакна лице, изми се под мишниците и се избърса с кърпа. За закуска имаше само няколко вчерашни бисквити, твърди като камък. Седнал на масата, той ги дъвка криво-ляво с кътниците и ги прокара с глътка царевична ракия от каната под мивката. Рядко пиеше алкохол, но обичаше по чашка сутрин, особено днес, сутринта на 24 март. Облече си палтото, сложи си шапката и излезе. И последният сняг се беше стопил и оставил след себе си кал. Затворът беше една от малкото сгради в стария център, които все още се използваха; повечето постройки пустееха от години. Духна в дланите си, докато минаваше покрай останките от Купола — от него бяха останали само купчина камъни и няколко овъглени греди — и продължи надолу по хълма до мястото, което наричаха Равнината, където старите работнически къщи отдавна бяха разрушени и използвани като дърва за огрев. Там все още живееха хора, но съвсем малко; лошите спомени още витаеха. Сегашните обитатели бяха предимно млади, родени след времето на червенооките, или старци, които не можеха да се откъснат от психологическите окови на стария режим. Сега в района имаше мизерни колиби без течаща вода, по улиците течаха реки отпадъчни води, а из боклуците ровеха мърляви деца и мършави кучета. Сърцето на Юстас се късаше всеки път, щом ги видеше. А трябваше да е съвсем различно. Някога той имаше планове, надежди. Вярно, много хора приеха предложението да се преселят в Тексас през първите години; Юстас бе очаквал това. Добре, нека вървят, мислеше си тогава. Тук щяха да останат сърцати души, истински вярващите, онези, които смятаха, че краят на червенооките не е просто освобождение от робството, а нещо повече: шанс да победят неправдата, да започнат отначало, да си изградят нов живот. Но докато гледаше как населението се топи, започна да се тревожи. Онези, които останаха, не бяха строителите и мечтателите. Много от тях просто бяха твърде немощни, за да пътуват; други се страхуваха; трети бяха свикнали някой друг да взима решенията и не бяха способни да постигнат почти нищо сами. Юстас се беше опитал да организира хората, но никой нямаше представа как се управлява функциониращ град. Нямаха инженери, нямаха водопроводчици, нямаха електротехници, нямаха лекари. Можеха да работят с машините, останали от червенооките, но никой не знаеше как да ги поправи, когато се счупеха. Електроцентралата се повреди след три години, а водоснабдяването и канализацията след пет; десетилетие по-късно вече почти нищо не работеше. Нямаше кой да преподава на децата. Съвсем малко от възрастните знаеха да четат, а повечето смятаха, че образованието е безсмислено. Зимите бяха сурови — имаше хора, които умираха от измръзване по домовете си — а летата бяха непоносимо горещи, една година суша, на следващата поройни дъждове. Реката беше мръсна, но хората продължаваха да пълнят кофите си там; мнозина измряха от болест, която наричаха „речна треска“. Половината крави, повечето коне и овце, както и всички прасета измряха. Червенооките им бяха оставили всичко, необходимо за изграждането на функциониращо общество, с изключение на най-важното: волята да го постигнат. Пътят през Равнината го отведе до реката и на изток до стадиона. До него се намираше гробището. Юстас мина през редиците надгробни плочи. До някои имаше оставени изгорели свещи, детски играчки, отдавна изсъхнали диви цветя, подаващи се изпод топящия се сняг. Паметниците бяха подредени спретнато; единственото нещо, в което хората тук ги биваше, беше копаенето на гробове. Спря пред гроба, който търсеше, и клекна пред плочата. жүктеу/скачать 3.26 Mb. Достарыңызбен бөлісу:
|