Градът на огледалата

проникнаха между оттичащата се вода и дъното на кораба, хората му нададоха радостни възгласи, но Майкъл не
изпита радост, а усещане за съдбовност. Слезе сам до дъното на дока. Възгласите бяха утихнали; всичко го
наблюдаваха съсредоточено. Пое предпазливо през дълбоката до глезени вода към кораба, сякаш се приближаваше
към огромна свещена реликва. След източването на водата от дока корабът представляваше съвсем различна гледка.
Размерите му бяха смайващи. Извивката на корпуса беше почти женствена; носът се стесняваше напред като
човешки или като предната част на куршум. Майкъл застана под корпуса; сега цялата тази маса се издигаше над
главата му като планина. Той вдигна ръка и притисна длан в метала. Усети студ, но и трептене, сякаш корабът
дишаше, сякаш беше живо същество. Изпълни го увереност: това беше мисията му в живота. Всичко друго остана на
заден план; до деня на смъртта му това щеше да е единствената му цел.
Оттогава Майкъл бе напускал провлака само за плавания с Наутилус. На пръв поглед така демонстрираше
солидарност с работниците, но дълбоко в себе си знаеше, че истинската причина е друга. Мястото му беше тук.
Излезе на палубата, за да потърси Гриър. Духаше влажен мартенски вятър. Провлакът, част от стар
корабостроителен комплекс, се намираше на километър южно от моста над канала. Наутилус стоеше на котва на
стотина метра от брега. Корпусът му още беше здрав, платното — снежнобяло. Щом зърна лодката си, се почувства
виновен; не беше плавал с нея от месеци. Тя беше първият плавателен съд в живота му; ако Бергенсфиорд беше като
съпруга, то Наутилус беше като първата любов.
Чу плясъка на гребла, преди да види лодката под моста. Слезе до сервизния док тъкмо когато Гриър спря на
него. Той хвърли въжето на Майкъл.
— Как мина?
Гриър завърза лодката, подаде на Майкъл пушката си и се качи на кея. Седемдесетгодишен, той беше остарял
както остаряват биковете: в един миг пухтят бясно, готови да те разкъсат; в следващия ги намираш легнали в полето,
покрити с мухи.
— Поне не те е убила — продължи Майкъл. — Това си е постижение.
Гриър не отговори. Майкъл усети, че нещо го мъчи; посещението не бе минало добре.
— Лушъс, тя каза ли нещо?
— Моля? Знаеш в какво състояние е.
— Всъщност не знам почти нищо.
Гриър сви рамене.
— Просто имам предчувствие. Тя има предчувствие. Но вероятно не е нищо важно.
Майкъл реши да не разпитва повече.
— Исках да ти кажа нещо друго. Днес имах сблъсък с Дънк.
Гриър навиваше въжето.
— Знаеш го какъв е. До утре вече ще ти е простил и ще е забравил.
— Мисля, че този път няма да забрави. Беше много ядосан.
Гриър вдигна очи.
— Вината е моя. Провокирах го.
— Какво стана?
— Дойде в машинното отделение. Да натяква, както обикновено, за спиртоварната. Наложи се Ранд и още
двама да ни разтърват.
Гриър сбърчи чело.
— Това вече е прекалено.
— Знам. Дънк започва да се превръща в проблем — Майкъл замълча за миг и добави. — Може би е време.
Гриър обмисли думите му мълчаливо.
— Обсъждахме го.
След миг Гриър кимна.
— Като се имат предвид обстоятелствата, вероятно си прав.
Поговориха на кого могат да разчитат, на кого не могат, кой се колебае, с кого ще трябва да действат внимателно.
— Ще се наложи известно време да се скатаваш — каза Гриър. — С Ранд ще се погрижим за другото.
— Щом смяташ, че така е най-добре.
Прожекторите се включиха и обляха дока със светлина. Майкъл щеше да работи до късно през нощта.
— Просто приготви кораба — каза Гриър.
Сара вдигна очи; Джени стоеше на прага на кабинета ѝ.

— Сара, трябва да видиш нещо.
Сара слезе с нея на долния етаж в отделенията. Джени дръпна завесата и ѝ показа:
— От Вътрешна сигурност го намерили на улицата.
На Сара ѝ отне момент, за да разпознае зет си. Лицето му беше размазано от бой. И двете му ръце бяха
гипсирани. Когато излязоха навън, Джени каза:
— Разбрах кой е, чак когато видях картона му.
— Къде е Кейт?
— Втора смяна е.
Наближаваше четири часът. Кейт щеше да пристигне всеки момент.
— Отпрати я.
— Какво да ѝ кажа?
Сара се замисли.
— Изпрати я в сиропиталището. Не е ли време за редовното ни посещение?
— Не знам.
— Тогава отиди да провериш.
Сара влезе в стаята. Когато се приближи до леглото, Бил я погледна, сякаш разбираше, че не го чака нищо
добро.
— Какво се случи? — попита тя.
Той извърна очи.
— Много съм разочарована от теб, Бил.
Той изрече през подутите си устни:
— Досетих се.
— Колко им дължиш?
Бил ѝ каза сумата. Сара седна на стол до леглото.
— Как може да си толкова глупав?
— Не е като да го бях планирал.
— Знаеш, че ще те убият. Може би просто трябва да ги оставя да го направят.
Бил я изненада, като се разплака.
— Моля те, недей да плачеш.
— Не плача нарочно. — От разбития му нос потекоха сополи. — Обичам Кейт. Обичам момичетата. Ужасно
съжалявам, наистина.
— Извиненията няма да ти помогнат. Колко време ти дадоха да събереш парите?
— Мога да спечеля достатъчно само за една вечер. Трябват ми съвсем малко пари, за да вляза в играта.
— Кейт връзва ли се на подобни лъжи?
— Не е нужно тя да разбира.
— Въпросът беше реторичен, Бил. Колко време ти дадоха?
— Както обикновено. Три дни.
— Защо „както обикновено“? Всъщност не ми казвай — Сара стана.
— Не казвай на Холис. Той ще ме убие.
— Вярно е.
— Много съжалявам, Сара. Допуснах грешка, знам.
Джени пристигна задъхана.
— Всичко е уредено. Тя като че не се усъмни.
Сара погледна часовника си.
— Бил, разполагаш с един час, преди жена ти да дойде. Съветвам те да я помолиш за милост.
Бил изглеждаше уплашен до смърт.
— Какво ще направиш?
— Нещо, което не заслужаваш.

жүктеу/скачать 3.26 Mb.

Достарыңызбен бөлісу: