Трийсет и едно
Алиша започна да прекарва нощите в конюшнята.
Фанинг, изглежда, не забелязваше отсъствието ѝ.
Не разбирам защо все ходиш при коня, но това си е твоя
работа, казваше например, без да вдига очи от книгите, с които вече запълваше цялото си време. Изглеждаше
разсеян, потънал в мисли.
Определено изглеждаше различен; нещо се беше променило. Промяната изглеждаше
масивна като разместващи се с тътен тектонски плочи. Фанинг не спеше — ако изобщо можеше да се каже за
техния вид, че спи. В миналото през светлата част от деня го обземаше някаква меланхолична умора. Изпадаше в
подобно на транс състояние — затваряше очи, отпускаше ръце в скута си с преплетени пръсти. Алиша знаеше какво
сънува. Неумолимото въртене на часовникови стрелки. Анонимната забързана тълпа. Неговият кошмар беше
безкрайно чакане в безжалостна вселена — без надежда, без любов, без целта, която само те можеха да му осигурят.
Веднъж и тя сънува подобен сън. Сънува дъщеря си. Роуз.
Понякога мислеше за миналото.
— Ню Йорк е град на спомени — обичаше да казва Фанинг.
Липсваха ѝ приятелите, както на мъртвите
несъмнено липсваха живите, обитателите на отдавна отишъл си
свят. Какво помнеше Алиша? Полковника. Как като малка седи в тъмното. Годините ѝ в Стражата, изпълнени с
усещане за удовлетворение. Често си спомняше за една конкретна, съдбовна нощ. Завела беше Питър на покрива на
електростанцията, за да му покаже звездите. Двамата лежаха един до друг върху бетона, топъл от горещината на
деня, и си говореха под нощното небе, което ѝ изглеждаше още по-поразително, защото Питър го виждаше за пръв
път.
Ти мислил ли си за това?, попитала го бе Алиша.
За кое?,
попита той; и тя каза нервно — не можеше да се
сдържи —
Ще ме накараш да го изрека? Да се събереш с някого, Питър. Да имаш Малки. След време разбра какво
всъщност бе имала предвид с въпроса си: да я спаси, да ѝ открие нов живот. Но тогава вече беше твърде късно;
имаше чувството, че винаги е било твърде късно. От нощта, когато Полковника я изостави, Алиша престана да бъде
истински човек; беше се предала.
Фанинг твърдеше, че за техния
вид времето тече различно, и се оказа прав. Дните се сливаха неумолимо,
сезоните се сменяха, годините минаваха. Какво представляваха един за друг? Той беше добър. Разбираше я.
Изминали сме един и същ път, казваше.
Остани при мен, Лиш. Остани при мен и всичко ще приключи. Вярваше ли
му? Понякога ѝ се струваше, че Фанинг знае всичките ѝ съкровени тайни. Но какво да отвърне, какво да попита,
кога да го слуша и колко дълго?
Разкажи ми за нея. Колко тих и нежен беше гласът му. Никога не беше чувала такъв
глас; сякаш окъпан в сълзи.
Разкажи ми за Роуз.
Но част от него беше прикрита, неразгадаема. Дългите му мрачни периоди на мълчание я тревожеха, както и
моментите на престорена веселост, която изглеждаше напълно фалшива. Той започна да излиза нощем, нещо, което
не беше правил от години. Не казваше нищо; просто изчезваше. Алиша реши да го проследи. Три поредни нощи той
скита безцелно, самотна фигура, бродеща по улиците; но на четвъртата я изненада. С решителна крачка отиде в Уест
Вилидж и спря пред безличен жилищен блок на пет етажа и няколко стъпала, водещи до входа. Алиша се скри зад
парапета на един покрив в края на улицата. Изведнъж разбра: някога Фанинг бе живял тук. Сякаш обзет от внезапна
решителност, той отиде до вратата, разби я с лакът и влезе в сградата.
Стоя вътре дълго. Мина един час, после втори. Алиша започна да се притеснява. Ако не излезеше скоро, нямаше
да има време да се върне на гарата преди изгрев-слънце. Най-накрая се появи. Спря в подножието на стълбите,
Сякаш усетил присъствието ѝ, се озърна и погледна право към нея. Алиша се снижи зад парапета и притисна тяло
върху покрива.
— Знам, че си тук, Алиша. Няма нищо.
Когато надзърна отново над парапета, улицата беше пуста.
Фанинг не спомена за случилото се през нощта и Алиша не повдигна въпроса. Видяла беше нещо, но не знаеше
какво означава. Защо след толкова години бе решил да се върне в дома си?
Фанинг не излезе повече от гарата.
Но явно беше предугадил любопитството на Алиша. Отвътре сградата беше порутена.
Стените бяха осеяни с
черни петна от мухъл, а подовете бяха изгнили и меки под краката ѝ. На стълбището от тавана капеше вода от
пробита тръба. Алиша се качи на втория етаж, където я чакаше отворена врата. Мебелите,
макар покрити с прах,
бяха подредени; книги, списания и различни декоративни предмети все още бяха по местата, където Алиша
предполагаше, бяха стояли през последните часове от човешкия живот на Фанинг. Докато обикаляше хубавите стаи,
започна да разбира защо е тук. Фанинг искаше тя да узнае що за човек е бил. Предлагаше ѝ да го опознае по-добре.
Влезе в спалнята, която изглеждаше по-различно от останалите помещения в апартамента. В
нея витаеше
усещането, че е била обитавана наскоро. Обзавеждането беше скромно: бюро, скрин, фотьойл под прозореца,