— Махай се. — Тя размаха факлата като копие. — Изчезвай! Чупката!
Виралът ѝ хвърли един последен, почти приятелски поглед и изчезна бързо.
Фанинг вече се беше приготвил за настъпването на деня, като беше спуснал щорите. Седеше на обичайната си
маса на балкона над чакалнята и четеше книга на свещ. Вдигна очи, когато тя пристигна.
— Как мина ловът?
Алиша седна на един стол.
— Не бях гладна.
— Трябва да се храниш.
— Ти също.
Фанинг отново сведе очи към книгата. Алиша погледна заглавието:
Хамлет.
— Ходих до библиотеката.
— Виждам.
— Пиесата е много тъжна. Не, не тъжна. Гневна. — Фанинг сви рамене. — Не я бях чел от години. Сега ми се
струва съвсем различна. — Той прелисти няколко страници, намери онази, която търсеше, и
вдигна пръст като
истински професор. — Слушай.
Не е чудно духът да е от пъкъла изпратен!
Лукавият умее да приема
примамлив лик и може би използва
това, че съм нездрав и меланхолен —
а той е мощен тъкмо при такива, —
за да ме вкара в грях. Аз искам друг,
по-силен довод. Сцената! Със нея
ще впримча аз душата на злодея!
След като Алиша не каза нищо, той я погледна въпросително.
— Не ти харесва, а?
Фанинг често менеше настроението си. Можеше да мълчи мрачно дни наред, а после неочаквано да се
разбъбри. Напоследък говореше със сух, хумористичен, почти самодоволен тон.
— Разбирам защо ти харесва.
— „Харесва“ не е точната дума.
— Не разбирам края обаче. Кой става крал?
— Именно.
През завесите проникваха тънки снопчета светлина и хвърляха сенки по пода. Фанинг, изглежда, не се
тревожеше, макар да бе далеч по-чувствителен от нея. За него слънцето беше изключително болезнено.
— Те се събуждат, Тим. Ловуват. Сноват из тунелите.
Фанинг продължи да чете.
— Чу ли ме?
Той вдигна глава и се намръщи.
— Добре, и какво от това?
— Договорката ни не беше такава.
Той отново впери очи в книгата, макар само да се преструваше, че чете. Алиша стана.
— Отивам да видя Воин.
Фанинг се прозя, при което се видяха острите му зъби, и ѝ се усмихна с бледите си устни.
— Аз съм тук.
Алиша си сложи очилата, излезе през входа откъм Четирийсет и трета улица и се отправи на север по Медисън
авеню. Пролетта настъпваше постепенно; някои дървета започваха да се раззеленяват, а по сенчестите места все още
имаше купчинки сняг. Конюшнята се намираше в източната част на парка на Шейсет и трета улица, до зоопарка. Тя
свали одеялото на Воин и го изведе навън. Паркът ѝ се струваше статичен, сякаш застинал между два сезона. Алиша
седна на един камък край езерото и наблюдаваше как конят пасе. Остарял беше с достойнство; уморяваше се малко
по-бързо, но все още беше силен и енергичен. В опашката и гривата, както и около глезените му се бяха появили
бели косми. След като се нахрани, Алиша го оседла и се метна на гърба му.
— Какво ще кажеш за една разходка, приятелю?
Насочи го през поляната към сянката на дърветата. Спомни си деня, в
който го видя за пръв път, див и
необуздан, сам край останките от гарнизона в Киърни, да я чака като послание.
С теб сме един за друг. Ще бъдем
едно цяло навеки. След като отминаха дърветата, го подкара в тръс, след това го пришпори. Отляво се намираше
резервоарът, милиони литри вода, живителната сила в зеленото сърце на града. Спря при стария релсов път и слезе
от коня.
— Връщам се след малко.
Навлезе в гората, събу си ботушите и се качи на едно подходящо дърво в края на просеката. Там се спотаи и
зачака.
Накрая желанието ѝ се сбъдна: появи се млада кошута с потрепващи уши и наведена към тревата глава. Алиша
чакаше търпеливо животното да се приближи. По-близо. По-близо.
Фанинг не беше помръднал от масата. Той вдигна очи от книгата и се усмихна.
— Какво виждам?
Алиша свали кошутата от раменете си и я остави на бара. Главата на мъртвото животно увисна, а розовият език
се подаде от устата като панделка.
— Казах ти, че трябва да се храниш — заяви Алиша.