Херман Хесе Играта на стъклени перли



бет14/22
Дата14.07.2016
өлшемі2.31 Mb.
#199427
1   ...   10   11   12   13   14   15   16   17   ...   22

 В „голямата“ канцелария на ръководството на ордена го посрещнаха малко изненадани, едва ли някому би дошло наум, че един магистър може да се яви тук без предварително съобщение или покана. По поръка на ръководителя на ордена го нагостиха, в старата аркада на манастирския двор му отвориха една килия за почивка и му съобщиха, че достопочтеният се надява след два или три часа да се освободи и го приеме. Кнехт поиска да му дадат един екземпляр от правилника на ордена, седна и изчете цялата брошура и за сетен път се увери, че намерението му е естествено и законно, но в действителност и в този час още му изглеждаше невъзможно да облече в думи неговия смисъл и вътрешна справедливост. Той си спомни един израз от правилата, върху който бе размишлявал някога, в последните дни на младежката си свобода и студентството, преживяване от момента преди приемането му в ордена. Препрочете израза, задълбочи се в него и при това усети колко много в този час се различава от някак плахия млад репетитор, какъвто бе тогава. „Ако върховната колегия те назначи — така се казваше в оня пасаж от правилника — на някаква длъжност, то знай: всяко изкачване по стъпалата на длъжностите не е крачка към свободата, а към обвързването. Колкото по-голяма е властта на една длъжност, толкова по-строга е службата. Колкото по-силна е личността, толкова по-недопустимо е своеволието.“ Как някога всичко това му звучеше напълно завършено и недвусмислено, но колко много оттогава за него се бе изменило — дори преминало в пълната си противоположност — значението на някои думи, на тези така съдбовни слова, като обвързване, личност, своеволие. И все пак колко красиви, ясни, установени и удивително внушителни биха тези изрази и как на един млад интелект можеха да се виждат абсолютни, неподвластни на времето и истинни до корен! О, и те биха останали такива, стига само Касталия да беше светът, целият, разнообразен и въпреки това неделим, вместо да бъде само един малък свят в света или един по-смел и по-насилнически кът от него! Ако земята би била елитно училище, ако орденът би бил общност на всички хора и председателят на ордена — бог, колко съвършени биха били тогава тези изречения и целият правилник! Ех, ако би било така, колко прелестен, цъфтящ и невинно красив би бил животът! А някога той наистина беше, някога Кнехт можеше да гледа така на всичко това и така да го възприема: ордена и касталийския дух като божествени и абсолютни, провинцията като свят, касталиеца — като човечество, а некасталийската част на цялото — един вид детски свят, някакво подготвително стъпало към провинцията, праземя, която чака последната култура и избавлението, която гледа към Касталия със страхопочитане от долу на горе и от време на време допуска любезни посещения на пратеници от рода на младия Плинио.

 Колко странно се стекоха нещата и край него самия, Йозеф Кнехт, и собствения му дух! Не гледаше ли в ранните времена, дори до вчера, на онова присъщо му схващане и познание, на онова преживяване на реалността, което означаваше като „пробуждане“, проникване в сърцето на света, крачка по крачка, все към средоточието на истината, като на нещо, така да се каже, абсолютно, като на път или нахлуване, което в действителност трябва да премине само постепенно, но което като идея беше непрекъснато и праволинейно? Нали някога в младостта едно „пробуждане“ му се струваше напредък и безусловно ценно и правилно да уважава външния свят в образа на Плинио, а сам съзнателно и строго да се дистанцира от него като касталиец? И отново бе напредък и истинност, когато сам след дългогодишно съмнение реши да се посвети на играта на стъклени перли и живота във Валдцел. И отново, когато беше поканен от майстор Томас да заеме длъжност и посредством майстора по музика да бъде приет в ордена, а по-късно и обявен за магистър. Това бяха само малки или големи стъпки по един на вид праволинеен път — и все пак сега, към края на този път, той в никакъв случай не стоеше в сърцето на света и в душата на истината, а и сегашното „пробуждане“ беше само едно отваряне на очите, идване на себе си сред нови обстоятелства, някакво примиряване с нови положения. Същата строга, ясна, недвусмислена, неотклонна пътека, която го бе водила към Валдцел, към „Мариафелс“ и към ордена и магистърската длъжност, сега отново го водеше извън тях. Това, което бе последица от акта на „пробуждане“, едновременно беше и низ от сбогувания. Касталия, играта на стъклени перли, магистърската длъжност бяха теми, които той трябваше да видоизмени и осъществи, един простор, който следваше да премине. Те вече лежаха зад него. И явно, че някога, когато Йозеф мислеше и действаше противно на това, което днес мисли и върши, вече бе съзнавал или най-малкото подозирал нещичко за съмнителното положение на нещата: нали той бе поставил над онова стихотворение, което написа още като студент и в което ставаше дума за стъпала и сбогуване, призива за „Трансценденция!“.

 Така неговият път бе вървял в кръг или по елипса, или спирала, може би както винаги — само не праволинейно, защото правата линия явно принадлежи единствено на геометрията, не на природата и на живота. Той добросъвестно откликваше на самонапомнянето и самоокуражаването от стихотворението и дълго след като бе забравил самите строфи и тогавашното „пробуждане“, наистина не съвършено и не без колебания, съмнения, пристъпи на чувства и борби; но Кнехт премина стъпало подир стъпало, пространство след пространство, смел, съсредоточен и доста бодър, не така лъчезарен, както старият майстор по музика, но все пак без да е уморен и посърнал, без да а отцепник и неверник, и ако сега той действаше привидно в разрез с целия морал на ордена, в интерес на собствената си личност, следователно своеволно, това също беше в духа на смелостта и музиката, стегнато и ведро, пък с останалото да става каквото ще. Само да можеше всичко, което нему се виждаше толкова явно, да изясни и докаже на другите: а именно „своеволието“ на сегашното му действие служи на истината и всъщност е покорство, той не се устремява към нова свобода, но към нови, непознати и злокобни обвързвания, не е беглец, а призован, не е своеволник, а покоряващ се, не е господар, а жертва! И как тогава би стоял въпросът с добродетелите, с ведростта, с проявата на такт и смелост? Те щяха да бъдат нищожни, но ще продължат да съществуват. И ако човек вече нямаше да върви, а само да бъде воден, ако вече нямаше своеволно надвишаване на опита и сетивното възприятие, а само едно въртене в пространството около оня, който стои в средата му, то добродетелите пак устояваха и запазваха своята стойност и своето вълшебство, те се изразяваха в готовността да кажеш „да“ вместо „не“, да се подчиниш вместо да се отклониш, а може би малко и в това да мислиш и действаш така, сякаш си господар, сякаш си деен и приемаш живота и самоизмамата, тези отражения, без да ги подлагаш на проверка привидно като самоопределение и отговорност, и още така, като че ли по неизвестни причини всъщност си създаден повече за действие, отколкото за познание, че си по-инстинктивен, отколкото духовен. Ох, да можеше да поговори за това с отец Якобус!

 Мисли или мечти от подобен род бяха отзвук от неговата медитация. Струваше му се, че при това „пробуждане“ въпросът не е до истина и познание, а до действителността и нейното изживяване и съществуване. С „пробуждането“ не проникваше по-близко до сърцевината на нещата, до истината в тях, човек обхващаше, развиваше, изстрадваше само отношението на собственото си „аз“ към моментното положение на тези неща. При това той не стигаше до закони, а до решения, не попадаше в центъра на света, а в центъра на собствената си личност. Ето защо и преживяното в такъв момент толкова малко можеше да бъде споделено и така странно се изплъзваше от възможността да бъде разказано и формулирано; като че ли вестите от тази сфера на живота не се числяха към целите на езика. Само по изключение можеше да се отиде малко по-напред, тогава оня, който би го разбрал, би бил човек в подобно състояние, човек, който страда заедно с него или се „пробужда“. Малко повече би го разбрал явно Фриц Тегулариус, още по-дълбоко би стигнало разбирането на Плинио. Кого другиго можеше да назове? Никого.

 Взе да се здрачава. Кнехт бе съвсем унесен и изолиран от света в играта на своите мисли, когато се почука на вратата. И тъй като не се оборави веднага и не отговори, оня, който стоеше пред вратата, изчака малко и се опита повторно да похлопа леко.

 Сега Кнехт отговори, стана, тръгна с пратеника, който го въведе в сградата на канцеларията и без по-нататъшно обаждане в кабинета на председателя. Майстор Александер го посрещна.

 — Жалко — каза той, — че идвате без предварително съобщение; затова и се наложи да чакате. Изгарям от нетърпение да узная какво ви води насам тъй неочаквано. Не е нещо лошо, нали?

 Кнехт се усмихна:

 — Не, нищо лошо. Но наистина ли идвам неочаквано и съвсем ли не можете да си представите какво ме води?

 Александер го погледна сериозно, със загриженост в очите.

 — Е, да — каза той, — мога да си представя едно или друго. Тъкмо тези дни например си мислех, че случаят с вашето послание положително за вас не ще да е приключен. Колегията трябваше да ви отговори накратко, в един за вас, Domine, може би разочароващ смисъл и тон.

 — Не — каза Йозеф Кнехт. — Всъщност аз едва ли очаквах нещо различно от това, което по смисъл съдържа отговорът на колегията. А що се отнася до тона, тъкмо той ми подейства благотворно. По писмото разбирам, че то е струвало на автора усилия, едва ли не мъка, и че той е изпитвал потребност да примеси към неприятния и някак засрамващ ме отговор, няколко капки мед, което естествено му се е удало отлично и за което съм му благодарен.

 — И значи ли, че вие, многоуважаеми, сте приели съдържанието на писмото?

 — Запознах се с него, разбира се, и в основни линии го схванах и одобрих. Отговорът естествено не можеше да донесе нищо друго освен отказ на моята молба, свързан с едно кротко предупреждение. Моето послание беше нещо необичайно и за колегията истински неудобно, никога не съм се съмнявал в това. Но то, доколкото съдържаше и една лична молба, вероятно не бе съчинено достатъчно целесъобразно. И аз едва ли можех да очаквам друго — само отрицателен отговор.

 — На нас ни е приятно — каза председателят на ръководството на ордена с една нотка на острота, — че вие така приемате ответа и следователно писмото ни не ви е изненадало в болезнен смисъл. Това ни е много приятно. Но все още не разбирам едно. Ако при съчиняването и изпращането на вашето послание — правилно ли ви разбирам? — вече не сте вярвали в успеха и положителния отговор, дори сте били предварително убеден в неуспеха, защо все пак сте го изпратили, още повече, че ви е струвало твърде много труд да го съчините, препишете на чисто и изпратите.

 Кнехт го гледаше приветливо, докато отговаряше:

 — Господин председател, моето послание имаше две съдържания, две намерения и аз не вярвам, че и двете са съвсем напразни и неуспешни. То съдържаше една лична молба за освобождаване от длъжността ми и за използване на моите сили на друго място; тази лична молба смея да разглеждам като нещо относително странично, всеки магистър следва, доколкото е възможно, да оставя на заден план личните си дела. Молбата ми беше отхвърлена, мога да се примиря с това. Но моето послание съдържаше още много други неща освен онази молба, обхващаше куп факти, някои мисли, смятах за свой дълг да осведомя колегията за тях и да ги предложа на нейното внимание. Всички магистри, или поне мнозинството от тях, са прочели изложението ми, за да не кажа предупреждението ми, и ако естествено повечето от тях са приели тази храна неохотно и са се отнесли към нея по-скоро с отвращение, то все пак те са го прочели и са узнали каквото бих желал да им кажа. Това, че те приемат посланието с неодобрение, в моите очи не е неуспех, аз не търсех одобрение и съгласие, много повече целях да предизвикам тревога и разколебаване. Бих съжалявал много, ако по изказаните от вас причини се откажех да изпратя посланието. Независимо дали е въздействало повече, или по-малко, все пак е било едно разбуждане, един призив.

 — Естествено — каза колебливо председателят, — но за мен загадката не се решава с това. Ако вашите напомняния, разбуждащи викове, предупреждения е трябвало да стигнат до колегията, защо тогава сте отслабили или дори застрашили въздействието на златните си думи, свързвайки ги с една частна молба, молба, в чието изпълнение и изпълнимост сам не сте вярвали истински? Засега още не разбирам това. Но сигурно ще се изясни, когато обсъдим всичко докрай. Във всеки случай слабата страна на вашето послание е тъкмо там, в свързването на молбата с тези разбуждащи викове, напомнянето с жалбата. Надявам се, че не сте разчитали да използвате молбата като средство за пренасяне на предупредителната ви реч. Бихте могли устно или писмено достатъчно лесно да се доберете до своите колеги, щом сте смятали за необходимо те да бъдат разтърсени душевно. А молбата ви би тръгнала по своя собствен служебен път.

 Кнехт го погледна приветливо.

 — Да — каза той с лекота. — Може да имате право. Но вгледайте се още веднъж в тази объркана работа! Нито напомнянето, нито молбата е нещо всекидневно, привично и естествено, но и двете са свързани още с това, че са необикновени, възникнали от неволя и се поставят извън общоприетото. Не е нито обикновено, нито нормално, че без настойчива външна причина един човек внезапно почва да заклина колегите си да си спомнят своята смъртност и проблематичността на цялото съществуване, а още по-малко обичайно и всекидневно е един касталийски магистър да иска да заема учителска длъжност извън провинцията. Дотолкова двете съдържания на моето послание прилягат едно към друго чудесно. По мое мнение читателят, който действително би взел цялото послание сериозно, след прочитането му би стигнал до следния извод: в случая един малко чудат мъж не само се залавя да оповести своите предчувствия и да проповядва на колегите си, но за този човек, с всички негови мисли и притеснения, това е страшно сериозно, той е готов да зареже своята длъжност, титлата, миналото си и да почне отначало на едно скромно място, наситил се на знатност, на покой, на уважение и авторитет, иска да се избави от тях или горещо желае да ги захвърли. От този резултат — аз все още се опитвам да вникна в мислите на читателя на моето послание — тогава, струва ми се, биха били възможни два извода: авторът на тази морална проповед за съжаление е малко побъркан, следователно вече не бива да влиза в сметката като магистър, или: тъй като авторът на тази досадна проповед видимо не е побъркан, а нормален и здрав, зад неговите поучения и черногледства трябва да се крие нещо повече от каприз и приумица, именно една реалност, една истина. Така долу-горе си представях процеса в главата на читателя и следва да призная, че съм сгрешил. Вместо моята молба и призивът ми за пробуждане да се подкрепят и засилват взаимно, те не са взети сериозно и са сложени настрана. От това неприемане на посланието аз не съм нито много натъжен, нито истински изненадан, защото всъщност, трябва да го повторя, въпреки всичко го очаквах и в основата си, също трябва да призная, за мен това отхвърляне е и заслужено. Моята молба, в чийто успех не вярвах, беше един вид хитрина, един жест, формалност.

 Лицето на магистър Александер беше станало още по-сериозно и почти мрачно. Но въпреки това той не прекъсна Кнехт.

 — Моето състояние не бе такова — продължи той, — че при изпращането на посланието сериозно да се надявам на благоприятен отговор и да го чакам с радост, но и не можех да приема отрицателния отговор като по-високо решение и послушно да му се подчиня.

 — Не бяхте готов да приемете отговора на вашата колегия като върховно решение, правилно ли съм ви чул, магистър? — прекъсна го председателят, като остро подчертаваше всяка дума. Явно едва сега той бе открил цялата сериозност на положението.

 Кнехт леко се поклони.

 — Разбира се, правилно сте чули. Беше така, че аз едва ли можех да вярвам в изгледа за успех на молбата ми, но въпреки това мислех, че трябва да я изложа, за да спазя реда и формата. По този начин в ръцете на многоуважаемата колегия аз давах до известна степен една възможност да приключи работата със снизхождение. Ако тя не беше склонна на подобно решение, то още тогава бях готов да не допусна да ме залъгват, успокояват, а да действам.

 — И как да действате? — попита Александер с тих глас.

 — Така, както ми нашепват сърцето и разумът. Бях решен да напусна длъжността си и да се заема с някаква дейност извън Касталия, и без поръчение или отпуск от колегията.

 Ръководителят на ордена притвори очи и като че ли престана да слуша. Кнехт разбра: той изпълняваше онова упражнение, с чиято помощ хората от ордена в случай на внезапна опасност и заплаха се опитват да запазят вътрешното си спокойствие и самообладание и което е свързано с двукратно много продължително задържане на дишането при празни дробове. Той гледаше лицето на мъжа, за чието неприятно положение съзнаваше, че е виновен, леко да побледнява, после, при бавното поемане на въздух с помощта на коремните мускули, отново да добива своя цвят, виждаше, че очите на обичания, многоуважаван човек отново се отварят и че за момент гледат някак втренчено и безучастно, но веднага след това по-будно и по-бодро; с някакъв лек страх Кнехт гледаше тези ясни, винаги овладявани, привикнали на строгост очи на човек, който бе еднакво велик както в покорството, така и в повеляването; тези очи сега се насочваха към него и го наблюдаваха с невъзмутима хладина, измерваха го, пронизваха го. Трябваше дълго мълком да издържи този поглед.

 — Смятам, че съм ви разбрал — каза накрая Александер с по-спокоен глас. — От доста дълго време сте били изморен от длъжността или от Касталия, или ви е измъчвал копнеж по живота в света. Решили сте да се вслушате повече в това настроение, отколкото в законите и вашите задължения, не сте изпитали потребността да ни се доверите и да потърсите съвет и подкрепа от ордена. И, значи, само за да спазите една формалност и да облекчите съвестта си, сте отправили онова послание към нас, една молба, която сте знаели, че не можем да приемем, но на която, ако работата станеше предмет на дискусия, можехте да се позовете. Да приемем, че сте имали причина за вашето необичайно държане и намеренията ви са били почтени, заслужавали са внимание, аз изобщо не мога да си го представя другояче. Но как бе възможно, с такива мисли, с такава жажда и решение в сърцето, вътрешно вече отстъпник, толкова дълго време мълчешком да останете на своята длъжност и външно да продължавате да я изпълнявате безпогрешно.

 — Аз съм тук — каза майсторът на играта на стъклени перли с неизменна приветливост, — за да обсъдя с вас всичко това, да ви отговоря на всеки въпрос и тъй като вече съм поел пътя на своеволието, възнамерявам да не напусна Хирсланд и самия дом, преди да съм уверен, че донякъде сте разбрали положението и действията ми.

 Майстор Александер се замисли.

 — Значи ли това, че вие очаквате някога да одобря вашето държане и плановете ви! — попита тогава колебливо той.

 — Ах, за одобрение съвсем не мисля. Надявам се и очаквам да бъда разбран от вас и да си запазя един остатък от уважението ви и когато си тръгна оттук. Това е единственото сбогуване в нашата провинция, което ми предстои. Днес напуснах завинаги Валдцел и селището на играчите.

 Александер отново затвори за няколко секунди очи. Откровенията на този човек, когото не можеше да разбере, идваха толкова смайващи.

 — Завинаги ли? — попита той. — Значи, вие изобщо не мислите да се върнете към длъжността си. Трябва да ви кажа, че умеете да изненадвате. Един въпрос, ако е позволено. Смятате ли се всъщност още за майстор на играта на стъклени перли, или не?

 Йозеф Кнехт посегна към ковчежето, което беше донесъл със себе си.

 — Бях довчера — каза той — и смятам, че днес ще бъда освободен, след като връча на вас и на колегията печатите и ключовете. Те са в безупречно състояние и в селището на играчите, ако отидете да надзърнете, ще заварите пълен ред.

 Срещу него председателят на ордена бавно се надигна от стола, изглеждаше уморен и сякаш остарял изведнъж.

 — За днес ще оставим вашето ковчеже тук — каза той сухо. — Ако връщането на печатите трябва да означава едновременно и освобождаване от длъжността, то бездруго аз не съм компетентен, би следвало да присъства най-малкото една трета от цялата колегия. По-рано вие толкова добре разбирахте старите обичаи и традиции, не мога така бързо да свикна с този нов начин. Може би ще имате любезността да ми оставите време до утре сутринта, преди да продължим разговора си.

 — Аз съм напълно на ваше разположение, многоуважаеми. Вие ме познавате, знаете и уважението, което храня към вас от няколко години, повярвайте ми, това с нищо не се е променило. Вие сте единственият човек, с когото се сбогувам, преди да напусна провинцията, и то не е само заради вашата длъжност, като председател на ръководството на ордена. Така както полагам в ръцете ви отново печата и ключовете, така се надявам, когато най-после си изкажем всичко, Domine, чрез вас да бъда освободен и от обета си като член на ордена.

 Александер го погледна в очите тъжно и изпитателно и потисна една въздишка.

 — Оставете ме сега сам, многоуважаеми, за един ден вие ми създадохте достатъчно грижи и достатъчно материал за размисъл. Стига за днес. Утре ще продължим разговора, елате отново тук един час преди обеда.

 Той се сбогува с магистъра е жест на любезност; този жест беше пълен с примирение и тази любезност вече не се отнасяше към колегата, а към един съвсем чужд човек, което нарани по-дълбоко майстора на играта на стъклени перли, отколкото всички думи на Александер.

 Помощникът, който малко по-късно дойде да го вземе за вечеря, заведе Кнехт до една маса за гости и съобщи, че майстор Александер се оттеглил за по-продължително упражнение и смятал, че господин магистърът днес също не желае компания, една стая за гости му била на разположение.

 Александер беше много изненадан от посещението и споделеното от майстора на играта на стъклени перли. Той наистина смяташе, след като отредактира отговора на колегията по повод посланието му, че едва ли ще се мине без посещение на Кнехт и един предстоящ разговор и бе мислил за него с леко вълнение. Но че магистър Кнехт, при неговата образцова покорност и добро придържане към всички правила, скромност и вроден такт ще се отбие тук един ден, без да е съобщил, и че самоволно, без предварително съвещание с колегията, ще напусне длъжността си и че по този поразителен начин ще наруши всички обичаи и традиции, бе смятал за напълно невъзможно. Наистина трябваше да признае, че държането на Кнехт, тонът и изразите в неговото слово, ненатрапливата му вежливост бяха същите, както винаги, но колко страшно и нараняващо, ново и изненадващо, о, и съвсем не касталийско бяха съдържанието и духът на откровенията му! Ако наблюдаваше и слушаше Magister Ludi, никой не би могъл да се усъмни, че той е болен, преуморен, раздразнен или загубил власт над себе си; дори и строгите наблюдения, които колегията неотдавна осъществи във Валдцел, не установиха ни най-малък белег на смущение, безредие или леност в живота и работите в селището на играчите. И въпреки всичко сега тук стоеше този страхотен човек, довчера все още негов колега, най-милият му сред колегите, връщаше ковчежето с атрибутите на длъжността си, като че ли това беше пътна чанта, обясняваше, че престанал да бъде магистър, престанал да бъде член на колегията, престанал да се числи към ордена и Касталия, и набързо бил дошъл да си вземе сбогом. Ето кое беше най-страшното, най-тежкото и ужасното положение, в което някога го бе поставяла длъжността му на председател в ръководството на ордена, струваше му огромни усилия да запази самообладание.

 И какво сега? Трябваше ли да пристъпи към средства на насилие, да наложи почетен арест на Magister Ludi и веднага, още сега, тази вечер, да изпрати бързи вестоносци до всички членове на колегията и да ги свика? Говореше ли нещо в полза на противното, не беше ли това най-близкото до ума и най-правилното? И въпреки всичко нещо в него го разубеждаваше. Какво в действителност можеше да постигне с подобни мерки? За магистър Кнехт нищо освен оскърбление, за Касталия нищо, само най-многото за себе си самия, за председателя, известно разтоварване, известно облекчаване на съвестта, тъй като вече нямаше да стои срещу неприятното и тежкото като единствен носител на отговорност. Ако все още нещо би било поправимо във фаталното дело, ако би бил възможен един призив към чувството за чест на Кнехт и допустима една промяна на неговия замисъл, това можеше да бъде постигнато само на четири очи. Те двамата — Кнехт и Александер — трябваше да решат изхода на тази сурова борба, никой друг. И докато премисляше това, трябваше да признае, че всъщност Кнехт постъпва правилно и благородно, щом сам се оттегля от колегията, която вече не признава, но все пак се изправя пред него, председателя, за последната схватка и сбогуване. Този Йозеф Кнехт и когато извършваше нещо забранено и ненавистно, пак беше уверен в държането и такта си.



Достарыңызбен бөлісу:
1   ...   10   11   12   13   14   15   16   17   ...   22




©dereksiz.org 2024
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет