Херман Хесе Играта на стъклени перли

„Валдцел пък създава изкусните играчи на стъклени перли“ — казва една стара мисъл за това прочуто училище. Сред касталийските училища от втора и трета степен то беше най-свързано с естетическото начало, това значи, ако в другите училища съвсем открито имаше превес определена наука, както например в Койперхайм класическата филология, в Порта — философското учение на Аристотел и на схоластиците, в Планвасте — математиката, във Валдцел, обратно, бе традиционна тенденцията към универсалност и побратимяване на науката с изкуствата, а върховен символ на тази тенденция беше играта на стъклени перли. Наистина и тук, както във всички други училища, играта в никакъв случай не се изучаваше официално и като задължителен предмет; но затова пък валдцелските ученици й посвещаваха времето си за свободни занимания, а градчето Валдцел беше седалище на официалната игра и на нейните съоръжения: тук се намираше прочутата зала за тържествени игри, тук беше огромният архив на играта с неговите чиновници и библиотеки и седалището на Ludi Magister. И макар тези заведения да съществуваха напълно независимо и училището да не бе тяхно подразделение, все пак тук господстваше духът им и във въздуха на селището витаеше нещо от светостта на големите официални игри. Самото градче се гордееше много с това, че е приютило не просто училището, но и играта; населението наричаше учениците студенти, а изучаващите играта и гостите при тържества, свързани с нея — лузери, изопачено от Lusores¹⁷. Всъщност училището във Валдцел беше най-малкото от всички касталийски училища, броят на учениците едва ли някога е превишавал шест десетици и, разбира се, това обстоятелство му придаваше нещо особено и аристократично, училището изглеждаше отличено, бе едно малко ядро вътре в елита; и тъкмо от това достопочтено училище през последните десетилетия бяха излезли много магистри и всички майстори на играта на стъклени перли. Разбира се, блестящата именитост на Валдцел в никакъв случай не беше безспорна: тук и там се изразяваше схващането, че учащите се са самомнителни естети и разглезени принцове, неспособни за нищо освен за играта на стъклени перли; понякога в повечето други училища ставаше мода да се говори за Валдцел направо със зли и горчиви думи, но тъкмо остротата на тези шеги и нападки показваше, че съществуват основания за ревност и завист. В края на краищата преместването във Валдцел имаше смисъл на известно отличие; Йозеф Кнехт знаеше това и макар да не беше честолюбив в грубия смисъл, посрещна отличието с радост и гордост.

 Дълго време просъществува възгледът, че Кнехт бе решил да не стане нищо друго освен музикант; всички други учебни дисциплини, които се предлагаха на обикновения ученик, между тях и първото въведение в играта на стъклени перли, той пропускаше за сметка на музиката дотолкова, че към края на първия семестър училищното ръководство му поиска сметка за това. Ученикът Кнехт не се изплаши, той упорито се позоваваше, настояваше за ученическите си права. Трябва да е отговорил на ръководството така: „Ако се отказвам от официалната дисциплина, вие бихте имали право да ме укорите; но не съм ви дал никакъв повод за това. Напротив, имам право, макар че посвещавам на музиката три четвърти от цялото време, с което разполагам. Позовавам се на статута.“ Директорът Цбинден бе достатъчно умен, за да не настоява упорито. Но естествено запомни този ученик и дълго време се отнасяше към него само с хладна строгост.

 Повече от година, може би близо година и половина, продължи този своеобразен период от ученическия живот на Кнехт: обикновени, но не блестящи бележки и тиха — както изглежда, след случая с директора, — и някак упорита откъснатост, никакви очебийни приятелства, но затова пък необикновено страстно усърдие в музицирането, самоотричане от почти всички незадължителни дисциплини, също и от играта на стъклени перли. Няколко черти от този младежки портрет без съмнение са белези на пубертет; вероятно в този период той среща другия пол само случайно и с недоверие; вероятно също както мнозина от Ешхолц, които не са имали сестри вкъщи, е истински свенлив. И много чете, особено немските философи: Лайбниц, Кант и романтиците, а от тях най-силно го привлича Хегел.

 Сега би трябвало да се спрем малко по-подробно на оня съученик, който играе определена роля в живота на Кнехт във Валдцел, на хоспитанта Плинио Десиньори. Той беше хоспитант, това означава, че минаваше програмата на елитните училища като гост, а именно без намерението да остане за дълго в педагогическата провинция и да встъпи в ордена. От време на време идваха такива хоспитанти, разбира се, доста рядко, защото естествено възпитателните колегии никога не отдаваха особено значение на обучението на ученици, които след завършване на училището възнамеряваха да се върнат в родния дом и в света. В страната обаче имаше няколко стари патрициански фамилии, много заслужили за Касталия още от времето на основаването й, за които и до днес не бе отмрял обичаят понякога да дават един син, в случай че дарбата му отговаряше, да се учи като хоспитант в училищата на елита; това право бе станало традиция за тези няколко рода. Хоспитантите, макар във всяко отношение да се подчиняваха на същите правила, на които и учениците от елита, представляваха някакво изключение вътре в групата на учащите се дори само с това, че докато другите от година на година се отчуждаваха от родина и семейство, те прекарваха всичките си ваканции при своите, сред съучениците си винаги оставаха гости и чужденци, тъй като се придържаха към нравите и начина на мислене на родния край. Тях ги очакваха: бащин дом, светска кариера, професия и женитба и само в много малко случаи такъв един ученик — гост, обзет от духа на провинцията, влюбен в Касталия, със съгласието на своето семейство накрая можеше да влезе в ордена. Обратно, в историята на нашата страна повечето известни държавници и в младостта си са били хоспитанти и във времена, когато общественото мнение по една или друга причина се отнасяло критично към училищата на елита и ордена, те настойчиво ги защищавали.

 Тъкмо такъв хоспитант беше и Плинио Десиньори, с когото малко по-младият Йозеф Кнехт се срещна във Валдцел. Той беше високонадарен младеж, блестящ, особено при речи и дебати, пламенен и някак неспокоен човек, който създаваше много грижи на директора Цбинден, защото като ученик се държеше наистина добре и не можеше да бъде укорен, но в никакъв случай не се стараеше да забрави своето изключително място като хоспитант и по възможност незабелязано да се причисли към другите, а изповядаше — откровен и готов за спорове — некасталийски, светски убеждения. Между тези двама ученици не можеше да не възникне особено отношение. И двамата бяха много даровити и с призвание, това ги побратимяваше, докато във всичко друго оставаха напълно противоположни. Би била потребна появата на един учител с необикновено голяма прозорливост и майсторство, за да извлече квинтесенцията на произтичащата от случая задача и по правилата на диалектиката все отново и отново да прави възможен синтеза върху тези противоречия. Директорът Цбинден не беше лишен от дарба и воля за това, не спадаше към учителите, за които гениите са неудобни, но в случая му липсваше най-важната предпоставка: доверието на двамата ученици. Плинио, комуто допадаше ролята на аутсайдер и революционер, беше винаги нащрек по отношение на директора; а Йозеф Кнехт за съжаление, след създалото се вече настроение заради частните му занимания, също нямаше доверие на Цбинден и никога не би се обърнал за съвет към него. Но за щастие съществуваше магистърът по музика. Към него Кнехт се обърна с молба за подкрепа и съвет и този мъдър стар музикант се зае сериозно и както ще видим, майсторски да насочва играта. В ръцете на магистъра най-голямата опасност и съблазън в живота на младия Кнехт се превърна в необикновена задача и той показа, че е дорасъл за нея. Истинската история на това приятелство-вражда между Йозеф и Плинио или върху тази музика на две теми, или диалектична игра между два духа бе следната.

 Отначало естествено Десиньори бе този, който направи впечатление на съперника и го привлече. Той беше не само по-възрастният, не само по-хубавият, по-пламенният и по-разговорливият младеж, преди всичко друго той идеше „отвън“, некасталиец, човек от света, с баща и майка, чичовци и лели, братя и сестри, един, за когото Касталия с всичките й закони, традиции и идеали означаваше само етап, дял от пътя, временен престой. За този бял гарван Касталия не беше светът, за него Валдцел бе училище като всички други, за Плинио връщането в „света“ нямаше да е позор и наказание, не го чакаше орденът, а кариера, брак, политика, накратко, оня „действителен живот“, за който всеки ученик от Касталия храни тайното желание да знае повече, защото за касталиеца „светът“ е същото, каквото някога е бил за каещите се грешници и монаси: наистина нещо малоценно и забранено, но не по-малко тайнствено, изкусително, привлекателно. И сега Плинио действително не криеше своята принадлежност към света, в никакъв случай не се срамуваше, а се гордееше с нея. С едно още полумомчешко и артистично, но вече осъзнато и прието като програма усърдие той подчертаваше своеобразието си и използваше всеки повод, за да съпостави своите светски възгледи и норми с касталийските и да ги покаже като по-добри, по-верни, по-естествени, по-човешки. При това много често се позоваваше на „природата“ и „здравия човешки разум“, които противопоставяше на превратния и чужд на живота дух на училището и не пестеше находчивите остроумни отговори и гръмките думи, но беше разсъдлив и имаше достатъчно вкус, за да не се впуска в груби провокации и, общо взето, да спазва обичайните за Валдцел спокойни форми на дискутиране. Той искаше да защити „света“ и простия живот срещу „високомерно схоластичната духовност“ на Касталия, ала искаше и да покаже, че е в състояние да го направи с оръжията на противника; в никакъв случай не желаеше да бъде некултурният, който сляпо тъпче из цветната градина на духовното образование.

 От време на време Кнехт се бе спирал сред някоя малка група от ученици на заден план и като мълчалив, но внимателен слушател, чийто център и оратор беше Десиньори. С любопитство, удивление и плахост Йозеф слушаше словата, изречени от този оратор, в които унищожително се критикуваше всичко, което бе светиня и авторитет за Касталия, подлагаше се на съмнение, поставяше се под въпрос или се осмиваше всичко, в което той самият вярваше. Наистина забелязваше, че далеч не всички слушатели възприемат сериозно тези речи, някои видимо дават ухо само като за шега, така както се струпват около панаирджийски оратор, често той чуваше и възражения, които иронизираха нападките на Плинио или сериозно ги оборваха. Край този Плинио обаче винаги имаше събрани неколцина, той винаги беше център, независимо дали в момента се намираше опонент, или не, винаги излъчваше привлекателност и нещо като изкушение. И така, както се случваше с другите, които вкупом заобикаляха разгорещения вития и слушаха неговите тиради с удивление или смях, стана и с Кнехт; въпреки онова чувство на плахост, дори страх, което изпитваше при подобни слова, той биваше привлечен от тях по един злокобен начин не само защото бяха забавни, не, изглежда, че те сериозно го вълнуваха. И в себе си не би се съгласил със смелия оратор, но има съмнения, за чието съществуване или вероятно зараждане е достатъчно човек само да знае, за да страда от тях. Първоначално това не беше някакво тежко страдание, а само докосване, развълнуване, едно чувство, смес от бурно влечение и неспокойна съвест.

 Трябваше да дойде часът, и той дойде, в който Десиньори забеляза, че сред неговите слушатели има един, за когото думите му значат повече, отколкото възбуда и шокираща беседа или утоляване на жаждата за спор, едно мълчаливо русо момче, което беше хубаво, изтънчено, някак плахо се изчервяваше и смущаваше и което отговаряше едносрично, когато го заговореше приятелски. Явно това момче отдавна вървеше подире му, спомняше си Плинио, и мислеше сега да го възнагради и спечели напълно с един приятелски жест — с поканата следобед да го посети в стаята му. Не беше твърде лесно да завоюва това свенливо и недостъпно момче. За своя изненада Плинио трябваше да изживее как то му се изплъзна и не искаше да даде обяснения, не прие и поканата; това отново раздразни по-възрастния и от този ден той се стараеше да спечели мълчаливия Йозеф, отначало явно единствено от самолюбие, по-късно сериозно, защото прозря у него партньора, може би бъдещия приятел или тъкмо обратното. Все отново и отново виждаше Йозеф да се появя в обкръжението му и долавяше, че го слуша напрегнато, и все отново и отново плахият се оттегляше още щом той поискаше да пристъпи към него.

 За нас би бил необикновено скъп ответът на майстора на този вик за помощ, ако го имахме черно на бяло. Отговорът обаче бил даден устно. Наскоро след писмото на Кнехт Magister Musicae сам дошъл във Валдцел, за да ръководи един изпит по музика, и в дните на тамошния си престой най-добре се погрижил за своя малък приятел. Знаем това от по-късните разкази на Кнехт. Той не облекчил неговото състояние. Започнал с това, че подложил на точна проверка оценките на Кнехт в училище и особено личните му занимания, намерил тези изследвания прекалено едностранчиви, със становището си по тях дал право на директора на Валдцел и настоял още Кнехт да признае това пред него. И за поведението на Кнехт към Десиньори подсказал най-верни насоки и не си заминал, преди да обсъди и този въпрос с директора Цбинден. Последицата бива не само забележителният и незабравим за всички присъствали словесен двубой между Десиньори и Кнехт, но и едно напълно ново отношение между него и директора. Това отношение, както и преди, съвсем не било сърдечно и тайнствено, подобно на връзката с майстора по музика, но прояснено и без напрегнатост.

 Ролята, която сега се падна на Кнехт, определи неговия живот за по-дълго време. Разрешиха му да приеме приятелството на Десиньори, да посреща неговото влияние и атаки без намеса или надзор от страна на учител. Но задачата, възложена от ментора, беше да защищава Касталия срещу нейните критици и да изведе на по-високо равнище различията във възгледите; между другото, това означаваше, че Йозеф трябва бързо да овладее принципите на реда, който господства в Касталия и в ордена, и непрестанно да си ги припомня. Споровете между двамата приятели-противници скоро се прочуха; тълпяха се да ги слушат. Агресивният и ироничен тон на Десиньори придобиваше изисканост, формулировките му ставаха по-строги и по-отговорни, критиката му — по-делова. Дотогава Плинио бе предпочитаният в тази борба; идваше от „света“, имаше своя опит и методи, средства за атака, а също и нещо от неговата непоколебимост, от разговорите с възрастните вкъщи знаеше всичко, което светът можеше да възрази срещу Касталия. Сега репликите на Кнехт го накараха да разбере, че той наистина познаваше света добре, по-добре, отколкото всеки друг касталиец, но в никакъв случай не бе вникнал в Касталия и нейния дух така дълбоко, както тези, за които тя беше и дом, и родина, и съдба. Той се учеше да прозира и постепенно да признае, че тук бе гост, не коренен жител, и че не само отвън, а и тук, в педагогическата провинция, имаше вековен опит и естествено разбиращи се неща, че и тук имаше традиция, дори една „природа“, която той познаваше само донякъде и чиято претенция за внимание сега се проявяваше чрез нейния говорител Йозеф Кнехт. Кнехт, напротив, за да изпълни ролята си на апологет, беше принуден с помощта на учение, медитация и самообладание да усвои и осъзнае все по-ясно и по-дълбоко това, което се изправяше да защищава. По отношение на реториката Десиньори запазваше превъзходство; освен честолюбието и пламенността на неговата природа му помагаха известна школовка в „света“ и остроумието; той умееше също, особено и при поражение, да мисли и за слушателите и да си осигури едно достойно или поне шеговито отстъпление, докато Кнехт, ако биваше поставен натясно от противника, можеше да каже: „Трябва да размисля още върху това, Плинио. Почакай няколко дни, ще ти напомня отново за него.“

 И макар отношението между двамата да бе доведено до една достойна форма и дори за участниците и зрителите диспутите да бяха вече неотменен елемент от тогавашния училищен живот във Валдцел, то за Кнехт бедата и противоречието едва ли ставаха по-леки. Подкрепян чрез високото доверие и отговорността, която му бе възложена, той овладяваше задачата и доказателство за силата и добрата същина на неговата природа бе, че я реши без видимо увреждане. Дълбоко в себе си обаче може би страдаше много. И когато прие приятелството на Плинио, направи това не само заради предразполагащия към себе си остроумен другар, заради обиграния в света и в ораторството Плинио, а не по-малко и заради оня чужд мир, който неговият приятел и противник представляваше и който се учеше да познава или долавя във фигурата, в думите и жестовете му, оня така наречен „реален“ свят, в който имаше нежни майки и деца, гладуващи хора и бедни къщи, вестници и изборни борби, оня примитивен и едновременно изтънчен свят, в който Плинио се завръщаше през всички ваканции, за да посети родителите, братята и сестрите си, да ухажва момичета, да присъства на работнически събрания или да бъде гост в благороднически клубове, докато Кнехт оставаше в Касталия, пътешестваше с другарите си, къпеше се, упражняваше ричеркарите на Фробергер или четеше Хегел.

 За Йозеф се разбираше от само себе си, че принадлежи към Касталия и по право води живот на касталиец, живот без семейство, без каквито и да е приказни и развлечения, без вестници, но живот и без нужда и глад — впрочем нали и Плинио, който можеше така настойчиво да обвинява учениците от елита, че съществуват като търтеи, никога досега не е гладувал и не си е печелил хляба сам. Не, светът на Плинио не беше по-добрият и по-правилният. Но той съществуваше, имаше го и беше, както се знаеше от световната история, съществувал винаги и винаги е бил подобен на това, което е днес, и много народи не са познавали друг свят освен този, не са знаели нищо за елитни училища и педагогическа провинция, за орден, майстори и игра на стъклени перли. По цялата земя по-голямата част от хората не живеят така, както се живее в Касталия, а по-просто, по-примитивно, по-застрашено, по-беззащитно и неустроено. И този примитивен свят е вроден у всеки човек, долавящ следата му и в собственото си сърце, едно любопитство и тъга по нещо, и състрадание. Задачата беше да бъдеш справедлив към него, да му запазиш известно право на родина в собственото си сърце и въпреки това да не се връщаш назад. Защото редом и над него имаше втори свят — касталийският, духовният, изкусният, един подреден, защитен свят, който изисква постоянен надзор и упражнение — съществуваше йерархията. Да й се служи, но без да се накърнят правата на другия свят или дори той да се презира и да се поглежда с едно око към него, без някакви неясни изисквания или носталгия, тъй трябва да е правилно. Та нали малкият касталийски свят служи на големия, на другия, дава му учители, книги, методи, грижи се за запазване чистотата на духовните дейности и морала и е открит като школа и убежище за малцина от хората, чието предопределение, изглежда, е да посветят живота си на духа и на истината. Но защо тези два свята не живеят привидно хармонично и братски редом и един в друг, защо човек не може да ги обгърне и съедини в себе си?

 Веднъж едно от редките посещения на майстора по музика съвпадна с времето, когато Йозеф, уморен и изтощен от възложената му задача, полагаше големи усилия да запази равновесие. От няколко намека на момчето майсторът можа да заключи това и го прочете далеч по-ясно от неговия пренапрегнат израз, от неспокойния поглед, от общата му нервност. Той постави няколко проверочни въпроса, натъкна се на неохота и задръжки, отказа се от въпросите и сериозно загрижен, го взе в една от стаите за упражнения под предлог, че иска да сподели с него някакво малко музикално-историческо откритие. Накара го да донесе клавикорд и да го настрои и дълго го залисва с частна лекция за възникването на сонатната форма, докато ученикът позабрави своите беди, отпусна се и се поддаде, с благодарност заслуша словото и свиренето му. Магистърът търпеливо изчака Йозеф да се върне към състояние, в което с готовност би възприемал, тъй като още не го виждаше у него. И накрая, когато това пролича, изсвири една соната на Габриели, стана, тръгна бавно из малката стая и заразказва:

 — Какво искаш? — попита той.

 Изправих се и казах, без изобщо да бях обмислил и без всъщност да знаех какво казвам:

 — Сонатите на Андреа Габриели.

 Той се изправи съвсем, покани ме да седна на неговия единствен стол, а сам се настани на края на масата и попита:

 — Габриели? Какво ти е направил той с неговите сонати?

 Започнах да му разказвам какво ми се е случило, да му изповядвам какво е състоянието ми. Той ме разпита подробно, това ми изглеждаше педантично, за моята история, за изследванията ми върху Габриели и сонатата, искаше да знае кога ставам, колко дълго чета, по колко време свиря, в какви часове се храня и лягам да спя. Доверих му се, дори се натрапих, така че трябваше да търпя и отговарям на въпросите му, но те ме засрамваха, те все по-неумолимо стигаха до подробности; така се анализираше моят духовен и морален живот от последните седмици и месеци. После той, йогата, внезапно замълча, а като и от това не разбрах нищо, потрепна с рамене и каза:

 — Не виждаш ли сам къде ти е грешката?

 Не, аз не можех да я видя. И учудващо точно той прецени всичко, каквото беше измъкнал с въпросите си от мене, назад, чак до първите признаци на преумора, неохота и духовно пресищане, и изтъкна, че това можело да се случи само на онзи, който се занимава твърде свободно и неудържимо, че за мен било крайно време с чужда помощ да възвърна загубения контрол над себе си и своите сили. Трябвало, така ми посочи той, щом вече съм си позволил свободата да се откажа от редовните упражнения по медитация, най-малкото, веднага след първите лоши последици да си спомня за този пропуск и да се поправя. И той имаше пълно право. Не само отдавна бях изоставил медитацията, нямах време, все ми липсваше и желание, бях разсеян или изцяло погълнат от занимания и свръхнапрегнат, с времето дори съвсем престанах да съзнавам моя отдавнашен греховен пропуск и сега, когато бях почти съсипан и отчаян, едва сега, друг трябваше да ми го напомни. И всъщност тогава най-голямата ми мъка бе да се изтръгна от това състояние, трябваше да се върна към началните упражнения по медитация и единствено така постепенно отново да придобия способността за съсредоточаване и вглъбяване. — Магистърът завърши разходката си из стаята с една лека въздишка и думите: — Ето какво ми се случи тогава, дори и днес малко се срамувам да говоря за това. Но е така, Йозеф, колкото повече изискваме от себе си или колкото повече изисква от нас някоя временна задача, толкова повече трябва да разчитаме на извора на сили, който ни открива медитацията, на непрестанно възобновяваното примирение между дух и душа, зная още няколко примера за това: колкото по-интензивно ни поглъща една задача и ту ни възбужда и насърчава, ту ни уморява и потиска, толкова по-лесно може да се случи да занемарим този извор, така както при упорита умствена работа лесно сме склонни да изоставим тялото и грижите за него. Всички истински велики мъже от световната история или са владеели медитацията, или поне несъзнателно са намирали пътя натам, накъдето ни води тя. Другите — най-надарените и най-силните — накрая всички са търпели крушение, бивали сразени, защото задачата или честолюбивата им мечта така ги завладявала, че ставали като обсебени от зъл дух, загубвали способността винаги да се откъсват и разграничават от текущото. Е да, ти знаеш това, нали то се научава още при първите упражнения. Неумолима истина е. Колко неумолима е, се вижда едва когато човек загуби пътя.

 Този разказ имаше толкова силно въздействие върху Йозеф, че той долови опасността, в която сам бе затънал, и с нова всеотдайност се подложи на упражненията. Неизгладимо впечатление му направи това, че майсторът за пръв път откри пред него част от своя дълбоко личен живот, от младостта и студентските си години; за пръв път му стана ясно, че и един полубог, един майстор, някога е бил млад и е могъл да поеме по измамни пътища. Благодарен прие доверието, което уважаваният учител му засвидетелства с признанието си. Човек може да се заблуди, умори, сгреши, да наруши предписания и все пак да превъзмогне всичко, да намери пътя и накрая дори да стане магистър.

 И Кнехт преодоля кризата.

 През тези две-три години във Валдцел, докато траеше приятелството между Плинио и Йозеф, училището съпреживя зрелищността на тази борческа дружба като драма, в която всеки вземаше малко участие — от директора до най-младите ученици. Кнехт и Десиньори въплъщаваха двата свята, двата принципа, всеки подтикваше другия, всеки диспут се превръщаше в тържествено и представително състезание, което засяга всички. И както Плинио се връщаше с нови сили след всяко посещение през ваканциите, след всяка прегръдка на своята родна земя, така Йозеф от всеки размисъл, от всяко четиво и упражнение по медитация, от всяка среща с Magister Musicae извличаше нови сили и ставаше все по-подходящ представител и защитник на Касталия. Някога, още като дете той преживя първото си призвание. Сега позна второто и тези години изковаваха и извайваха в него образа на съвършения касталиец. Отдавна бяха минали първите му уроци по играта на стъклени перли и през ваканциите вече започна, под контрола на един от ръководителите на играта, да нахвърля собствени игри. Едва тук той откри един от най-изобилните извори за радост и вътрешно успокоение; след неговите ненаситни упражнения по чембало и клавикорд с Карло Феромонте нищо не му действаше така благотворно, не можеше да го ободри, да му вдъхне сили, упование, щастие, както тези първи прониквания в звездния свят на играта на стъклени перли.

 С дълбоко вълнение Кнехт споделя това признание на Плинио с приятеля си Феромонте. И към разказа си в същото писмо добавя думите: „За мен, музиканта, това признание на Плинио, към когото невинаги съм бивал справедлив, беше като музикално преживяване. Противоречието свят и дух, или противоречието Плинио и Йозеф, от борбата между два непримирими принципа пред очите ми се сублимира в един концерт.“

 Когато Плинио завърши четиригодишния курс на обучение и трябваше да се върне вкъщи, той поднесе на директора на училището писмо от своя баща, който канеше Йозеф Кнехт за ваканцията. Това беше необикновено дръзка претенция. Наистина, и не съвсем рядко, се разрешаваше отпуск за пътуване и престой извън педагогическата провинция, но преди всичко с учебна цел, във всеки случай като изключение и само за по-възрастните и утвърдени като добри учащи се, никога обаче за ученици. Директорът Цбинден сметна поканата, тъй като тя произлизаше от толкова високоуважаван дом и човек, достатъчно важна, за да не я отклони сам, а я представи на възпитателната колегия, която незабавно отговори с едно кратко „не“. Приятелите трябваше да се сбогуват.

 — И по-късно отново ще направим опит с поканата — каза Плинио, — някога все ще ни се удаде. Трябва да се запознаеш с бащината ми къща и моите близки и да видиш, че и ние сме човеци, а не просто някакъв измет от светски хора и търгаши. Ти много ще ми липсваш. И гледай, Йозеф, бързо да се издигнеш в тази сложна Касталия; ти действително си много подходящ за член на йерархията, но според мене повече за бонза, отколкото за послушник, напук на твоето име. Предричам ти голямо бъдеще, един ден ще станеш магистър и ще се числиш към сиятелствата.

 Йозеф го изгледа тъжно.

 — Шегувай се — каза той, борейки се с вълнението на раздялата. — Не съм толкова честолюбив, колкото си ти. И ако някога стигна до каквато и да е длъжност, ти отдавна вече ще си президент или кмет, университетски професор или член на министерски съвет. Мисли с приятелско чувство за нас, Плинио, и за Касталия, не се отчуждавай съвсем! При вас отвъд има и някои хора, които знаят за Касталия нещо повече освен шегите, разнасяни за нея там.

 Те си стиснаха ръцете и Плинио замина.

 През последната година около Йозеф във Валдцел настана затишие, изведнъж приключи неговата представителна и трудна функция на значително изявила се обществена личност. Касталия вече не се нуждаеше от защитник. Тази година Кнехт посвети свободното си време предимно на играта на стъклени перли, която все повече и повече го привличаше. Тетрадчицата от онова време с бележки за значението и теорията на играта започва с изреченията: „Целостта на живота, на физическия, както и на духовния, е един динамичен феномен, от който играта на стъклени перли всъщност обхваща само естетическата страна и при това я обхваща предимно във вид на ритмични процеси.“