Хипотезата за „странната долина” хипотезата за „странната долина ”
жүктеу/скачать 1.39 Mb.
|
- Бұл бет үшін навигация:
- Отново за д-р Йенч, д-р Фройд и д-р Мори
- VІ. Библиография и филмография. Кирилица
V. Заключение Нишката „странна долина” се оказва безкрайна и когато тръгнем да разплитаме кълбото, се озоваваме в лабиринт, който ни отвежда от чисто практическите проблеми на анимационните технологии, неразривно свързани с анимационното кино и киното въобще като изкуство, през когнитивните науки, кибернетиката, промишления дизайн, информатиката, психоанализата, неврологията, еволюционната наука, педагогиката, към чисто философски понятия. Вярвам, че измъкването от този лабиринт не е по силите на нито една отделна личност, дори и на гений, въоръжен с натрупаните от човечеството познания във всички тези и други области. Позволих си да вляза в лабиринта от професионално любопитство, защото смятам, че колкото повече професионалисти го направят, толкова по-полезен, различен и разнороден опит ще се натрупва за в бъдеще. Връщам се обратно на входа на лабиринта със следните въпроси, предположения и наблюдения:
Фройд е малко некоректен към своя колега Йенч в своето есе. Йенч очертава ясно границите, в които разпростира „странното” – нещо, което на пръв поглед ни се струва познато и създава у нас определени очаквания, но някакви убягващи подробности ни говорят, че това, което виждаме, всъщност не е онова, което очакваме. Техниката на Хичкок, която Лакан дава за пример, много напомня на идеята на Йенч. Фройд взима есето на Йенч като повод да изследва в много по-широк мащаб психологическите механизми на най-силните емоции – най-вече на страха, а в заключителната част от есето си, се спира и на тези механизми, които предизвикват комичните ефекти в творчеството на Марк Твен и Оскар Уайлд („Кентърберийският призрак”). Фройд не отрича, че ефектът, описан от Йенч, буди безпокойство, но си избира друго значение на думата „das Unheimlichе”; дори затъва в известна лингвистична еквилибристика, за да се добере до това, което много повече го интересува. Аз лично съм му признателна, че го е направил, защото в анализите не само на поведението на свои пациенти, но и на творчеството на Хофман, Гьоте, Шекспир, Шилер, Вилхелм Хауф, братя Грим, Шницлер, а също и на Новия завет, се съдържат много интересни идеи, които не могат да не събудят реакции у всеки, който има някакъв допир с изкуството. Фройд е прав в това, че може би много по-голям ужас в новелата на Хофман предизвиква „пясъчният човек”, но Йенч се е занимал целенасочено с взаимодействието автомат – човек. Относно страха от „символична кастрация”, вероятно го има, но аз си позволявам да се усъмня, че той стои на дъното на почти всички емоции. Що се отнася до куклите – приятели на децата, тук Фройд също не е съвсем коректен, защото Йенч не говори за домашната кукла на детето, което обича да вдъхва живот (не само на куклите, а и на по-отдалечени от антропорморфността предмети), а за кукла, която заблуждава, че е жива. По този повод се сещам за историята на Стивън Кинг „То”, където най ужасяващият герой е играчката – пак ефектът на Хичкок. Много интересни за мен в есето на Фройд са идеите за синхроничността (по Юнг), за двойниците (по Ранк), за вярата ни във „всемогъществото на мисълта”, а и прокрадващата се мисъл, макар и неизречена гласно, че ние се страхуваме от другите и непознатите, но може би в не по-малка степен – от самите себе си. Идеите на Фройд и д-р Мори се пресичат, и то частично, единствено що се отнася до отсечените ръце, танцуващите крака от приказките на Вилхелм Хауф и изкуствената ръка на д-р Мори. Фройд казва: „Често и лесно се постига ефекта на „странното”, когато границата между въображението и реалността е размита и когато нещо, което до този момент сме считали за въображаемо, става истинско пред очите ни или когато символът поеме пълните функции на нещото, което символизира, и т.н.” Тук пак се натъкваме на ефекта, описан от Лакан като любимия ефект на Хичкок, само че изразен по друг начин. И веднага си спомням за прекрасния филм на Иржи Трънка „Ръката” (1965г.), в който ефекта, за който говори Фройд, е талантливо и точно избран и в който нито за миг, поне аз, не усещам нито бутафорността, нито несполучилия лош реализъм, който намирам в много по-напреднали в технологично отношение филми. Хипотезата на д-р Мори от строго научно гледна точка наистина е спорна. Докато разглеждах кривата, си зададох няколко, може би наивни въпроса. Например, що се отнася до параметрите на кривата, дори до координатната система, вероятно няма как да се съберат толкова прецизни данни, че да се установи къде точно е първият, има ли втори такъв връх и втора „странна долина”. Кривата на д-р Мори, излизайки от странната долина, се устремява към стопроцентовата прилика на андроида със здравия човек. Вероятно, защото не съм професионалист в областта на кибернетиката и всички пресичащи се с нея съвременни науки и притежавайки нормална и предпазна доза скептицизъм и консерватизъм, достигането на това съвършенство (ако то е възможно), ме плаши. На този етап от своето проучване подходих като аниматор. Не успях да открия другия труд на д-р Мори – „Буда в робота: мислите на един кибернетик за науката и религията”, в който може би става по-ясно какъв ще бъде крайният връх. Парадоксалното е, че поради неизвестността, свързана с него, той може да се окаже дъното на друга, трета „странна долина”. Още преди да запозная с критиките срещу д-р Мори, се запитах защо не е отчел други фактори – например, на каква култура, цивилизация и поколение принадлежат потребителите на роботите. Разбира се, тогава може би не е било така видно колко бързо ще се променя мисленето на поколенията; глобализацията е била в началните си фази, а световната мрежа не е съществувала като понятие. Затова критиките на Дейвид Хенсън, художник от „Дисни” и кибернетик, отправени към теорията на д-р Мори в този смисъл, имат някакво основание, макар че не са особено прецизни по отношение на нейния контекст. Подходът на д-р Мори е будистки – изкачваме върхове, падаме в долини и отново изкачваме върхове, за да се устремим към съвършенството. Не мога да отрека, че по подобни криви се движат много процеси, без никой обаче да знае колко още долини трябва да извърви човек, за да стигне до върха и дали той не трябва да бъде означен не със 100%, както е при д-р Мори, а със знака за безкрайност. Тъй като в първата си хипотеза е лаконичен, той подсказва, че от една страна е добре кибернетиката да разполага „с целия релеф”, тоест да стигне до върха и да извърви пътя до пълната прилика на човека с робота, но не уточнява дали това обхваща само външния вид и движенията на хуманоидите. И веднага дава практически съвети за по-елегантен, по-отстранен и не толкова реалистичен дизайн. С практическите му съвети съм съгласна, дори мога да ги отнеса към анимацията по следния начин: натрупвайки реалистични подробности, независимо в каква степен съвършени, по принципа на контраста по-ясно изпъкват бутафорните, неестествените и нереалистичните подробности. Тук пак ще се върна на философа Ървин Йалом – според него хората, принадлежащи към трите Аврамови религии, не биха искали да им се отнеме чувството, че са деца на Бога, че са специални. Да, такова нещо има – повечето хора не биха искали да разпознаят себе си в двойника отсреща, за когото знаят, че е робот, механизъм. Но Може би д-р Мори като будист няма проблеми да види отсреща си друг „празен съд”, изпълнен със съдържание. И все пак, всички знаем, че „странната долина” съществува. Да се очертае колко е стръмна и на кои социални групи как въздейства – дали просто предизвиква антипатия, отвращение, ужас, или пък не предизвиква кой знае какви чувства, а просто започваме да се питаме какво точно е бутафорното и се запалваме да разнищим какво е то – както е в случая с много анимационни филми, е твърде амбициозна задача. Но съм убедена, че такава зона съществува както в кибернетичния дизайн, така и във всяка човешка дейност, която създава двойници, симулакри, реплики или копия. В тази връзка ми идва наум един кошмарен сън от много ранното ми детство – намирах се в гола стая с бели стени и срещу мен приближаваше робот. Събудих се с вик точно преди да ме хване и когато ме попитаха какво ме е изплашило, аз излъгах и казах, че ме е гонил лъв. Видя ми се едва ли не срамно, че съм се уплашила от робота. Тогава вече имаше роботчета –играчки, но все още нямаше нито 3D анимация, нито видеоигри, а телевизията беше още „невинна”. Спомням си и друг, по-късен сън, в който сънувах, че се събуждам (сън в съня) за да открия, че имам двойничка. Убеждавах я да застава зад гърба ми, когато излизах на улицата, за да не объркваме хората. Сънят ми беше пропит с мъчително чувство за неудобство и изпълнен с трагикомични ситуации, в които ме срещаха съседи и познати и на които трябваше да обяснявам раздвоеността си. Така че съм сигурна, че на едно друго ниво от долината на д-р Мори съществува „странно–страшно–смешната” долина, както на практика я „разпростира” Фройд. Разплитайки нишката около хипотезата на д-р Мори, попаднах на впечатляващи подробности: Дарио Флореано, който се отнася снизходително към теорията на Мори и обяснява приема й в средите на киноиндустрията с неуспеха на „Тенекиената играчка”, е водеща фигура в областта на изкуствения интелект, биониката, биомиметиката, еволюцията и автономността на роботите, в изучаването на симулирани рояци пчели, мравки, или както някои учени ги наричат – „анимати”. Съществува понятие като „бихейвиористична анимация”. Една немалка част от екипите, които се занимават с всички тези науки, се състои от аниматори. Нещо повече, от 90-те години насам, а може би и от по-рано, съществуват институти и проекти за компютърно симулиране на човешки общества и чрез тези симулакри се правят опити да се намерят „правилни” решения в назрели социални и дори политически конфликти. Вярвам, че засега с това само се експериментира и подобни решения едва ли се прилагат, но не мога да отрека, че в мозъка ми пробягна сянка на страх – какво би станало, ако някакви „анимати” започнат да влияят още по-директно върху това, което се случва с хората? Казвам още по-директно, защото и сега разнородни „анимати” въздействат по косвен начин върху хората и света изобщо. Светът на анимацията, във всичките си приложения и при огромните си възможности да се мултиплицира, също представлява един симулиран свят, който се създава от все повече и повече хора и на свой ред също „създава” условни рефлекси, начин на мислене, емоции, изобщо – пълни нашите „празни съдове" със съдържание. Магията нараства с магическа скорост и също така бързо расте и отговорността на всички, които я „създават”. VІ. Библиография и филмография. Кирилица
Латиница
Филмография
1 В настоящето изследване всички чуждоезични цитати са в превод на български. Преводът е мой и е направен за целите на този дисертационен труд, освен ако изрично не е указано името на преводача. б.м. , Ц. Н. 2 Утвърденото английско наименование е “the uncanny valley”. Думата „uncanny” може да бъде преведена по няколко начина – странен, тайнствен, загадъчен, свръхестествен. Използва се и в смисъл на обезпокоителен, будещ тревога. Спрях се на думата странен, защото смятам, че тя е най-близко до първоизточника на хипотезата; б.м. , Ц. Н. 3 Mori, Masahiro , Bukimi no Tani Genshō на японски, (1970), Energy, 7(4); The Uncanny Valley; превод от японски на английски: Карл Ф. Мак Дорман и Такаши Минато. 4 Повече подробности за този експеримент има на ел. адрес: http://www.androidscience.com/theuncannyvalley/cfp.html 5 Ibid. 6 Българско народно творчество в 12 тома, изд. „Български писател", 1961–63 г. 7 Механизмът от Антикитера е древен механичен компютър, чиято функция е изчисляване на астрономическите цикли и разположението на планетите. Открит под водата сред останките от корабокрушение през 1901 г., механизмът е възстановен и разбран след десетилетия. Сложността на часовниковия механизъм, който датира от 150–100 г. пр. Хр. е сравнима с постиженията на късното средновековие. 8 Пиндар (522–443 г. пр.н.е.) – древногръцки поет със знатен произход. Творчеството му е сравнително запазено. Прочут най-вече с т.н. епиникии – оди, посветени на олимпийските игри. Преводът е от английски език. 9 Авъл Гелий (130–180 г.) е съдия и латински писател от ІІ век сл.н.е., написал произведението Noctes Atticae („Атически нощи“) през 170 г. Произведението съдържа бележките на автора и прецизни за времето си цитати в областта на граматиката, реториката , математиката, музиката, философията, историята и медицината. 10 Математик, философ, държавник, питагореец, приятел на Платон; живял н Тарент приблизително от 430 –460 г. пр. Хр. 11 „Митологическа библиотека" или само „Библиотека" е единствената оцеляла от древността антология на древногръцките митове. Вероятно е написана около І–ІІ в. и до неотдавна авторството й е приписвано на Аполодор (род. 180 – 119 г. пр.н. е. в Атина). 12 Медният (бронзов) гигант, пазител на остров Крит е една от най-неясните фигури в древногръцката митология. Точно версията, според която е сътворен от Хефест, е дала живот на десетките му превъплъщения в редица анимационни филми и компютърни игри, като се започне с игрално - анимационния филм „Язон и аргонавтите” от 1963 г.; режисьор: Дон Чейфи; продуцент: Чарлз Шниър). 13 Пандора („надарена с всичко“ на гръцки език) е героиня от древногръцката митология - изкуствено създадена от глина смъртна жена по поръчка на Зевс за наказание на Прометей, който откраднал от боговете божествения огън и така направил живота на хората по-щастлив. Освен че приковал Прометей към скалата, Зевс използвал прекрасното създание като проводник за отмъстителния си гняв. Въпреки предупрежденията на брат си Прометей, Епитемей взел прекрасната девойка за жена и тя, направлявана от божествените сили, отворила един загадъчен съд в къщата му, за който самият той не знаел нищо и който не смеел да отваря. Пандора тайно го отворила и оттам излетели всевъзможни злини, болести и нещастия. Единствено надеждата останала на дъното на съда, преди Пандора да затвори капака. Този вариант на легендата ни е познат от „Дела и дни” от Хезиод(живял окоро 700 г. пр. н. е.), един от най-старите древногръцки поети, автор също и на „Теогония” и „Каталог на жените”. 14 Превод: Александър Милев и Блага Димитрова 15 Историята е разказана от Полибий, древногръцки историк и военачалник, автор на "Всеобща история" (наричана и само "Истории") в 40 книги, която описва събитията в Рим, Гърция, Македония, Мала Азия и други региони в периода 220 г. пр. н. е. до 146 г. пр. н. е. 16 Легендата, разказана от Хезиод, се възприема от редица учени за амалгама от още по-ранни митове. Може би защото творчеството на Хезиод е устно, то съдържа няколко уловки. Думата „ ἐλπίς” на старогръцки означава „очакване” – би могло да се приеме като очакване за лошо и очакване за зло. Другият въпрос, който търпи редица тълкувания, е дали съдината (която Еразъм Ротердамски превежда като „кутия”) е затвор за всички злини или хранилище. Трети спорен въпрос е дали в съдината са се съдържали само злините, нещастията и надеждата. Спорен въпрос е и името на Пандора. Според Мартин Личфийлд Уест ( род. 1937 г. в Лондон), международно известен учен в областта на класическата филология и античния свят, както и според немския класицист Ервин Панофски(1892–1968 г.), Пандора е „раздаваща всички дарове” и може да бъде възприета като наследница на Гея, Деметра и други персонификации на Богинята –майка. В Пандора някои виждат Ева от стария завет, която проявява непослушание и така обрича на нещастие земния живот. Ницше тълкува „надеждата” като „илюзия” и вижда в нея най-голямото нещастие, защото надеждата само удължава човешката трагедия. 17 Мо Дзъ (470.– 391 пр. Хр), китайски философ, учен и инженер. Основател на моизма – учение, което се противопоставя на конфуцианството и даоизма, но не успява да се утвърди трайно в китайската култура. 18 Лу Бан – китайски философ, учен и инженер. Съвременник на Мо Дзъ и досега почитан като покровител на китайските архитекти и строители. 19 Meri, Josef W. (2005), Medieval Islamic Civilization: An Encyclopedia, жүктеу/скачать 1.39 Mb. Достарыңызбен бөлісу:
|