Инициативен комитет за написване на книгата


О. з. полковник Александър Веселинов Павлов, зам.-командир на 21-ви иап, летище Узунджово



бет17/44
Дата21.07.2016
өлшемі2.97 Mb.
#214549
1   ...   13   14   15   16   17   18   19   20   ...   44

О. з. полковник Александър Веселинов Павлов,
зам.-командир на 21-ви иап, летище Узунджово

Роден на 2 ноември 1931 г. в с. Момина Клисура, община Белово, област Пазарджик.

Средно образование завършва в гр. Белово. През 1951 г. постъпва в Народно военно инженерно свързочно училище в гр. Силистра, което 1953 г. завършва с отличен успех и звание лейтенант радист.

През 1954 г. е назначен за началник на радиопредавателния център в 21-ви иап – летище Узунджово.

През м. октомври 1955 г. е преместен в Хасково – командир на радиовзвод на РЛВ Хасково.

А през 1960 г. е назначен за командир на радиолокационно поделение 10090 – летище Узунджово и изпратен на командирски курс 10 месеца по радиолокация в гр. Шумен – Военното училище.

1968 г. постъпва във ВА “Г. С. Раковски” – София, политически профил. Завършил през 1971 г.

От 1971 до 1975 г. е ЗКПЧ в 19 свързочен батальон Граф Игнатиево.

През 1975/1976 г. е секретар на ПК на ППО на 21-ви иап.

1976-1978 г. е ЗКПЧ на 21-ви иап – летище Узунджово.

1978/1979 г. е инструктор по организационни партийни въпроси в ПО на 10 САК – гр. Пловдив, а 1979/1980 г. е секретар на ПК на щаба на 10 САК – гр. Пловдив.

През 1980/1981 г. е председател на ОС на ОСО гр. Хасково.

1981 г. – 1987 г. – член на ЦС на ОСО – София.

1987 г. – пълномощник на УС на ОСО за Хасковска област (Хасково, Ст. Загора, Кърджали).

1990 г. – на 1 април е пенсиониран.

1992 г. до 2000 г. е директор на охранителна фирма “Скорпио” ООД (Софийска) в гр. Хасково.

Женен. Има дъщеря и син. Съпругата му е счетоводител, дъщерята – учител, синът – о. з. майор от ВВС, съкратен 2004 г. (като командир на ВАРР до 2001 г. и старши инженер по СД в 19 иап Граф Игнатиево).
Спомени за службата ми като офицер на летище Узунджово,
община Хасково


1. Началото

Годините, както и почти всичко в живота, имат свое сравнително измерение. През съзнанието и паметта преминават много неща. Редуват се ту бавно, ту учудващо забързани отминали дни, някаква тяхна жестока неумолимост. Нижат се радости и скърби, нижат се човешки съдби, плува като при полет панорамата на земната география.

През дългата върволица на годините съм имал срещи, врязали се дълбоко в паметта ми като синори на нивата на живота. Преживял съм най-различни по своята същност събития, безброй мимолетни впечатления и невинаги е ясен водоразделът между онова, което по най-обикновен начин се е отнасяло към компетенцията на моята политическа мисия и към бойната подготовка на авиополка (АП). Различни са и хората, с които се е случвало да излизаме от рамките на протоколната учтивост, т. е. да не се ограничаваме с размяната на ръкостискания. Имало е трудности с техните убеждения, с тяхното светоусещане, с естетическите им интереси и философията им. Касаеше се за хора, практикуващи опасна, рискова и в същото време благородна професия – военни летци изтребители, подготвящи се за защитници на родината.

Като си припомням всички тези срещи, искам да осмисля своите и чужди възгледи за много неща, които сега са само минало. А както е казал древният мъдрец, преживяването трябва да се отсейва със сито, ситно и здраво. Виждал съм тези хора в непосредствена близост, слушал съм техните монолози, участието им в диалози. Наблюдавал съм емоциите им, израза на лицата им или може би техните маски. Виждам ги и сега. Лицата и гласовете са така реални и живи, както в онези дни, които вече са заели своето място във върволицата на отминалите събития.

И все пак, въпреки цялото си вълшебство, човешката памет е само относително съвършена. Тя явно се нуждае от подкрепа. И тук идват на помощ запазените в архива ми снимки. Те предизвикват у мен вълнуващо чувство. Като някакво съзвездие, колкото мълчаливи, толкова и красноречиви спътници. Тези необикновени пиктограми са запечатали видения от заобикалящия ме свят, събития, хора.

Има събития, които засядат здраво в съзнанието на човека като ранна пролет, когато всичко се събужда за нов живот и остават там завинаги. Някои от тях и сега са живи у мен, макар времето все по-упорито да размива в паметта ми релефа на видяното. Понякога си припомняш лица в минути на раздяла, чистосърдечни и печални, затаили сякаш неизказан въпрос: “Ще се видим ли пак или е завинаги?” Това “завинаги” не всякога се приема еднакво. Няма да крия, че у мен то никога не предизвикваше утеха. При раздяла някои хора като че ли се усмихват, но много пъти в ъгълчетата на очите им се долавя тъга. Не зная как е за другите, но на мен винаги са ми били приятни срещите, а не разделите. С приятелите, разбира се.

Мой познат каза веднъж леко иронично: “Защо не си водиш записки за стари години?” “Защото аз не скучая на длъжността, която заемам, драги – отвърнах му. – Ако офицерът има време да пише спомени сега, значи той просто се измъчва на поста си.”

Отдавна е известно, че човешката памет притежава изключителна гениалност – да прецежда преживяното. Като преминава през филтрите на “сивото вещество” в клетките на живата тъкан остава само най-значимото, най-съкровеното, закаленото в “огнената жарава на времето”. Може би това са именно онези “прашинки впечатления”, както казва Максим Горки, които човек поема от всички около себе си и благодарение на “тайнствената работа на въображението” прашинките не могат да “се слепят в камък”.

Присъщо е на човека да забравя постигнатото, преживяното, опознатото. Това е постоянен процес. Човешката памет може да пресъздаде само приблизителна картина на миналото. Понякога тя подсказва неадекватна, изопачена, съвсем невярна ситуация. В помощ на човешката памет идват снимките, дневници и документи. Не са без значение и диалозите с колеги за възстановяване на някои случки, събития, ситуации, празненства и т. н. от многостранната биография на авиационния полк, в който сме служили, където е минала голяма част от младежките ни години.

Да описваш събития, дейност, ситуации отпреди 40–45 години не е лесно. Но както отбелязах по-горе, ще се опра на останалото, като най-значимото, най-съкровеното и закаленото в “огнената жарава на времето”.


2. В поделение 10090 – летище Узунджово

За командир на поделение 10090 – Узунджово бях назначен месец октомври 1960 г. Имах звание капитан. Бях изпратен на командирски курс по радиолокация 10 месеца във ВНВАУ “Г. Димитров” – гр. Шумен. Завърших успешно курса и от м. септември 1961 г. поех командването на поделението. (След 8-9 години командир на поделението стана Божин Гаврилов.)

Моето поделение осигуряваше авиационния полк в радиолокационно отношение. Моите РЛС работеха винаги, когато имаше полети. Ако те бяха в авария, авиационният полк искаше да работят други РЛС, за да ги осигуряват. Защото РЛС бяха очите и ушите на ръководителя на полетите. Той, ръководителят на полетите, имаше до себе си планшетист на СКП (стартови команден пункт) и всеки момент войникът можеше да му посочи точно района, където се намира самолетът.

В това време – 1961 г., командир на авиационния полк беше майор Дело Георгиев Жулев, а моят пряк началник беше подполковник Рангел Илийков – командир на 10 отделен радиолокационен батальон с местостоянка 10 САК гр. Пловдив.

В Узунджовското летище имах много офицери – летци и техници – приятели. Аз служех в Хасково на радиолокационен възел от 1955 г. Бяхме млади лейтенанти ергени, познавахме се с узунджовци и с другите млади офицери от дивизията в Хасково и дружахме. Заедно ерегенувахме, бяхме заедно на увеселителни мероприятия в Дома на офицера – ДНА. Събирахме се младежки компании и изключително задружно живеехме. Младежкият ни живот имаше много смисъл, другарство, задружност. Бяхме с войнишки шинели, но заредени с идеи, мечти с ценности, които изповядахме и които изпълваха със съдържание нашия живот. Много добре помня летците Г. Илиев – Шопа, Стоян Шукеров, В. Дуцов, Ж. Бакалов, Д. Жулев, В. Велев, Сашо Василев; техниците на самолети и инженери – Крум Бончев Кънев (Крумчо), Николай Ангелов Митев, Гошо Д. Гочев, Петър Д. Дяков, Герасим Арсов, Благоев и др. Тук укрепна моята дружба и приятелство с летателния и техническия състав. Много близки станаха отношенията ни с Н. Ангелов, К. Вишински, Ас. Пандев, Шукеров, Крумчо Кънев, Г. Арсов, щурмана Пашалиев и др. Тези години моите разчети отлично осигуряваха полетите на 21 иап, а дружбата ни укрепваше все повече. С летците и техниците заедно спортувахме, подпомагахме се взаимно, имахме си доверие. Те често идваха в моето поделение да гледат гълъбите, които мой войник беше донесъл от Пазарджик с мое разрешение, защото много тъгуваше за тях момъкът, пък и те не пречеха, а ни красяха поделението. Бяха много красиви, правеха стремителни кълба, които кой знае защо някой нарече “лупинги” и така остана. Летците много ги обичаха. Когато имаха свободно време идваха в моето поделение, което беше на път от щаба за столовата, и молеха войниците да ги дигнат да летят и да правят “лупинги”. Гледах тези млади хубави момчета и ми ставаше мъчно, че и аз мечтаех още от 1943/44 г. да летя, когато видях над моето село Момина Клисура, Пазарджишко, как един американски бомбардировач на път за София беше атакуван от български изтребител. Съдбата ми определи друго. А на летците завиждах благородно. Те гледаха как се въртят гълъбите сякаш виждаха себе си как се реят със самолета в небесните простори, споделяха с мен и се смееха от душа. Понякога се случваше някой гълъб да не може да излезе от въртенето и се удряше в земята, настъпваше неговият край. Тогава летците страдаха. Тичаха да го вземат, галеха телцето му, пръскаха го с водица. А то, горкото, трепереше цяло. Правеше последни конвулсии. Тогава се вглеждах много внимателно в очите на летците и виждах издайническия блясък на сълзици.

Веднъж, връщайки се от обяд, при мен се отби командирът на авиационния полк Дело Жулев.

– Павлов, тук си имал един въздушен ас, черен, с бели пера на крилата. Може ли само него да пуснете да полети? Той правел най-хубави “лупинги” и спазвал всички мерки за безопасност.

– Действително, др. майор – казах аз, – голям майстор е. Те всички летят много добре, но той, изглежда, ги обучава. Той е истински ас! Голям майстор е. Ще направя предложение да го зачислим с неговата “ескадрила” на котлова храна към летешкия стол.

Черният ас с белите пера на крилете литна. Набра около 150 м височина и започна демонстрацията като на парад. От тази височина започна въртенето и на 10-15 м от земята излиза от него. Веднъж дори го видях как на 20 сантиметра от земята едва разпери криле и кацна. Майор Жулев погледа, погледа, кимна с глава и каза: “Ти как мислиш, др. капитан, те ли са видели от нас, летците, или ние от тях?” “Не зная, др. майор, в този свят всичко е възможно. Животът непрекъснато се усъвършенства. Всеки е луднал днес да се учи. Но след като гълъбите са съществували преди да бъде създаден самолетът, отговорете си сам на въпроса.”

Неусетно мина половин час и командирът на тръгване каза:

– Благодаря, др. Павлов. Черният ас с белите пера действително е ас! Дано и ние да летим така безаварийно.

Оттогава майор Жулев ни беше често гост – да погледа за разтоварване, за отмора.

Веднъж в мое отсъствие дошъл в поделението командващият ПВО и ВВС генерал Симеонов. Тогава командир на авиационния полк на мястото на Жулев беше станал Сашо Василев. Погледнали гълъбите и после командващият казал на командира на полка:

– Василев, защо не вземете тази нова сграда? Виж каква е хубава! Тук спокойно ще разположите тренажора, а и стаи има за почивка!

– Няма да е честно – казал Сашо Василев, – тук всички знаем как и с какви мъки, усилия и контакти с управниците на гр. Хасково капитан Павлов я направи.

– Е, щом е така, действително не бива – казал генералът.

Това ми го разказа старшината на моето поделение, а аз изпитах задоволство, че не само ние сме доволни от своя труд и грижа за подчинените ни.

Споменах по-горе, че майор Жулев често идваше при нас. Оперативно му бях подчинен, но за осигуряването на полетите в радиолокационно отношение на тези срещи не сме говорели, тъй като нашите разчети отлично си вършеха работата. Веднъж майор Жулев поставяше задачи за утрешния летателен ден. Постави и на нас задачи, а също и осигуряване на планшетист за СКП. Същия ден бях говорил с моя пряк командир от Пловдив – подполковник Илийков, и той ме попита дали още давам планшетисти при полети на СКП.

– Давам, др. полковник!

– Защо?


– Защото те нямат, а моите войници имат пълна взаимна заменяемост – оператори, шофьори, телефонисти!

– Имат, Павлов, имат, но така е останало от много време и сега ги използват за друго. Поздрави майор Жулев и му обясни казуса.

И аз му “обясних” много хубаво с моята младежка прибързаност.

– Планшетист на СКП не мога да дам, другарю майор!

– Как така не можеш? Ще дадеш!

– Другарю майор, аз вече нямам планшетисти!

В това време отзад майор Ангелов и майор Вишински ме дърпаха да млъкна и да седна.

– Др. капитан, елате след поставянето на задачите при мен в кабинета!

Явих се както се полага. По устав.

– Откъде си, др. капитан – град, село?

– От с. Момина Клисура, Пазарджишко, др. майор.

– Хайде бе – каза Жулев усмихнат, – сега пък да не излезем и роднини? Аз съм от Лесичево, Пазарджишко.

Засмяхме се двамата, а аз почувствах топлинка. Командирът се оказа на висота. Нямаше и намек за случая на старта. Завиждах му на такта, на умението да работи с по-младите. Но се и учех на стил на работа с подчинените. Жулев поиска да му разкажа за себе си, защо са ми съкратили щата, откъде съм вземал планшетисти за СКП цял месец?

– Добре, Павлов, изпрати и утре планшетисти, пък после ще видим. Прав е командирът ти. Ако се случи нещо, и тримата ще носим отговорност. А заповедите трябва да изпълняваме. Те затова се отдават. Ясно, земляк!

Тогава взех, че специално обърнах внимание на дисциплинарния устав, по-точно на точка шеста. Там пишеше: “Заповедта на началника е закон за подчинения. Тя се изпълнява точно, безпрекословно и в срок, а за изпълнението се докладва на този, който я е отдал!”

Общителността на майор Жулев беше известна на всички. Той беше строг, но справедлив командир. Веселеше се с всички, съветваше се с всеки, по-скоро искаше мнението на другите по дадени въпроси, но сам вземаше решения. Много близко се държеше с подчинените си офицери, но трябва да отбележа голямото другарство и взаимоуважение в летателния колектив. Той умееше и да разведрява обстановката, да се шегува. Пак на старта на един разбор на полетите майор Жулев влезе в кабинета с папка документи, застана до катедрата и попита:

– Тук ли е Маршала?

Капитанът, на когото всички викахме Маршала, се обади:

– Аз, другарю майор!

На полетите бяха допуснати някои пропуски, дребни грешки и някои летци щяха да бъдат мъмрени. Но това с Маршала разведри обстановката.

– Маршале, донесете тук схемите! Дребни грешки, малки грешки няма, другари офицери. Нали знаете, че малкото камъче обръща колата. А в летателната дейност и осигуряването прошка за “дребни” неща няма да има!

След няколко години с генерал Жулев се видяхме в гр. Бургас. Случайно. Той вече беше командир на съединение, а аз служех в Граф Игнатиево. Близо два часа прекарахме в разговор за службата, кой къде е бил, за Узунджово. По едно време ме попита:

– Ти обичаш ли природата, Павлов? Аз съм луд по нея. Когато бях в Узунджово често в почивни дни ходех до “Белите брези” до Ардино. Много красива местност. Красива гора, на която с удоволствие се наслаждавах. Борове, ели, бели брези и други широколистни дървета. Там се зареждах от природата, въздуха, горските цветя. Това беше истинска почивка. Когато вървях по направената от мен сенчеста и росна пътека, нарушила девствеността на околната среда, поемах дълбоко въздух, ароматизиран от цветя и билки и изпитвах чувството, че съм способен да общувам с природата, да разговарям с нея. Във всяко дърво, клон, лист, стрък, цветя виждах красотата. Усещах, че разбирам нещо недостижимо за човека, което природата е създала. Това нещо е прекрасното, успокояващото, че се примиряваш с вдъхновяващото за жажда към живота. Понякога мечтая, Павлов, да копая в моя градинка. Аз да си нося цветята, овошките и другите зелении. Веднъж видях в един санаториум виещо се растение покрай специално направено устройство. Учуди ме неговият изумителен растеж за двете седмици, през които бях там.

Така говореше той. Най-добрият от авиационните полкови командири, които познавах. Сега командир на съединение. Той! Мъжът с такава отговорна и рискова професия на летец изтребител. Той, който научи цял авиационен полк да лети като него. А когато се пребазираше полкът или при други летателни задачи, колегите му с благородна завист казваха:

– Летят жулевци! Кацат по жулевски!

Тези мисли за жулевци и за него тогава смятах за нещо нормално. По-дълбоко вникнах в тях, когато станах зам.-командир на 21-ви иап Узунджово по политическата част, а командир бе полковник Йордан Славов Йорданов (Дано). Тогава, в началото на м. март дойде страшната вест: “Генерал Жулев загина!” Катастрофирал е при прелитане от летище Равнец за летище Безмер. Всички бяхме потресени. Никой не искаше да приеме, че това е вярно. Ходихме на лобното място на “Бакаджика” до Ямбол. Ходихме и на погребението в с. Лесичево. Да! Той умря! Не! Не! Той загина! Неговата смърт – това е смъртта на всеки от нас. Смърт без възкресение. Просто смърт на човек? Не! Него го убиха! Не умишлено, но го убиха. Уби го невежеството, незадълбочената оценка на метеорологичната обстановка, незадълбоченият анализ на ситуацията – полет в сложна обстановка денем, неизползване на всички средства за осигуряване на полета. Прекият виновник – един млад щурман – старши лейтенант. Генералът беше в разцвета на силите си, знаещ, можещ, умело ръководещ съединението. Той отлично се вписваше във взаимоотношенията с партийната и държавната власт в Ямболския ра­йон. На най-високо равнище. Генерал Дело Г. Жулев загина. Неговото дело поеха други командири. Един от най-достойните му последователи беше полковник Йордан Славов Йорданов от близкото до гр. Хасково с. Ябълково. В ръководството на авиационния полк Дано имаше същия почерк на работа като Жулев. Искаше всичко да е изпипано, отработено, заучено, проверено в предполетната подготовка на летците и на самолетите, за да бъде нормален полетът.

В един летателен ден Дано се подготвяше за полет по маршрут. Предполетната подготовка беше безупречна в теоретично отношение. Изучаваше маршрута, релефа на местността по него, разчет на полета, височина и всичко останало по задачата. Направи ми силно впечатление предполетния преглед на самолета. След като направи щателен външен оглед с опипване на някои места, командирът влезе в самолета, изпробва двигателя, нареди да се дозареди с гориво самолета изтребител и тогава даде команда: “Към запуск!” С това показно, което направи, командирът сякаш казваше на всички: “Правете каквото правя аз!”
3. На служба в 21 иап Узунджово

Беше отминал периодът, през който служехме заедно с майор Жулев в летище Узунджово. Вече след военната академия служех в Граф Игнатиево. Тук се видяхме с командира на 21 иап Узунджово полк. Йорданов, долетял при нас. Беше с летателен костюм, ръст над среден, русоляв. Малко се познавахме с него, но той, изглежда, имаше информация за мен. “Сигурно – мислех си аз – от партийните и политическите мероприятия на 10 САК – Пловдив.”

Здрависахме се, поогледахме се, попитах го как са узунджовци.

– Сашо, сам ще видиш. Наесен ще дойдеш при нас в Узунджово. Само да не си удряме шамари! – каза ми Йорданов.

– Ааа... няма! – възкликнах аз. – Кандидатствах за вертолетния полк и при вас сигурно ще дойде един капитан от ВАП (вертолетен авиополк).

– Сашо, слушай какво ти казвам! Ти ще бъдеш при нас. Добре дошъл!

Каза Дано и замина. Аз постоях в градинката пред щаба, запалих цигара и се замислих. Значи са ме отрязали за ВАП. Отново ще има местене не само на мен, а на цялото семейство. Отново багаж, камиони, училище за децата и т. н. Новият началник на политотдела си удържа на думата.

– Тук, във ВАП ще остане капитанът. Защото той лети – каза полковник Десподов.

– А аз като не летя, какво да правя в Узунджово? – попитах началника на ПО.

– Твоята е друга, Павлов, ти си опитен, изграден командир, а той е млад и трябва да се учи!

Не исках повече да споря, не че нямаше какво да кажа. След година време се чу в Корпуса, че този капитан, избран за секретар на ПК на ПоПО на ВАП на следващата година не е повторен изборът му, тъй като само няколко души са гласували за него. Това беше нелицеприятно положение за ПО. Стават такива работи и във въздушни войски. “Глас народен – глас Божи.” Той си го бил заслужил.

Думите на Дано за шамарите забравих. Дори не знаех за какво става въпрос.

Беше лятото на 1971 г. Бях завършил ВА “Г. С. Раковски” в София. Завърши и стажът ми в ПВО и ВВС и м. август бях в домашен отпуск. Отидох в с. Момина Клисура да се видя с родителите си ден-два. Говорихме по много въпроси, включително и къде ще служа по-нататък. Уведомих ги, че ще бъда в Граф Игнатиево – едно от най-големите летища в България.

– Много места смени бе, сине! – Силистра, Стара Загора, Хасково, Шумен, Ямбол, София.

– Ти малко места ли посети да работиш? – обади се мама. – Къде ли не работи! Чак в Гебедже, Варненско, ни закара цялото семейство, та там родих третото дете.

– Служба, татко! – казах аз – Където ни назначат, там отиваме. Но този път поисках да отида в Граф Игнатиево и генералът удовлетвори молбата ми. Дъщерята ще кандидатства за гимназия с преподаване на чужди езици.

В този момент от разговора ни се замислих над думите на мама, че баща ми е работил на много места. Сигурно е търсил работа. Как се издържат 5 души с една работническа заплата? Пък като си го знаех какъв честен човек беше... Не обичаше неправдата, несправедливостта. В село на всеки помагаше. Безкористно и без да взема пари за дребни услуги. Имаше две дърводелски машини. А там, където работеше държавна или частна работа, обвинят ли го несправедливо за нещо, ще избухне, ако не е право, ще работи двойно повече, и то безплатно, ако има някаква щета да я възстанови. Горделив беше и току-тъй глава не скланяше.

– Работникът няма какво да загуби освен веригата на непосилния труд – често казваше той.

Беше добър работник, усвоил 6-7 занаята. С основно образование, а като частен ученик завърши и прогимназия с отличие. Беше жаден за знания. В тази насока беше много настойчив. Това, което го интересува, няма как да не го научи. Изглежда, много съм наследил от него. Усещах в себе си скитническия си пулс на незаситеното си сърце. Където и да работех, трябваше да бъда пръв. Като видях падналата барака, в която живеехме с войниците в под. 10090, която едва не уби няколко войници, не останах спокоен, докато не построихме нова само за година и половина. Бях вдигнал на крак целия ОНС гр. Хасково. Тогава безкористна помощ ни оказа председателят Пандо Ванчев и казармата за моето поделение за 40-50 души стана факт. Без лев от МНО. По-късно (1980 г.), вече на 49 години като председател на ОС на ОСО в гр. Хасково тази ми черта ще се прояви с най-голяма сила. От 28 окръга Хасково беше на 23 място в страната, а 1987 г. беше трети със съвременна учебно-материална база (27 учебни кабинета) и хотел. Сега повече мислех за Граф Игнатиево, за 19 свързочен батальон на летището. Какво ще наследя, как е работил моят предшественик – замполитът? Какви са новите ми колеги, с които ще работя? Ще се справя ли като замполит-новак в службата? Ще ми дадат ли квартира за семейството? Къде ще учат децата ми – в София, в Пловдив или в Хасково? Въпроси, въпроси, на които сега нямам отговор. Това се случваше на много офицери – да се местят от град на град. Зная обаче едно, където и да отида, каквото и наследство да получа, трябва и ще стана пръв. Такъв бях. Работохолик. Нямаше въпроси, които да не мога да реша. Помнех френската поговорка: “Да искаш значи да можеш.”

На 1 октомври 1975 г. бях в Узунджово. Представих се на командира на АП, а той ме представи на колегите от щаба. Вълнувах се, защото за първи път в армията ще кандидатствам за изборна длъжност. Ако не ме изберат, ще ми търсят друга длъжност. Другият вариант е... ново поприще.

Събранието на ПоПО на БКП беше същия ден. Ръководеше го мой стар приятел от младежките години подполковник Николай Ангелов Митев. В словото си при откриване на събранието той каза много ласкави думи за мен като човек, за семейството ми, за произхода ми, за службата ми в Узунджово 1961-1968 г. като командир на поделение (радиолокация), за Военната академия и Граф Игнатиево. Тези му думи зачервиха лицето и ушите ми. Ставаше ми приятно. Но изберат ли ме, здраво ще работя. Няма да злепоставя колегата Ангелов. Като гледах веселите погледи на комунистите офицери и усмихнатите им лица, като гледах моите бивши приятели Трайков, Арсов, Делчев, Вишински, Илиев, Нейков и др. ми дойде и кураж да се успокоя. Дадоха ми думата да ми чуят гласа, да кажа лично откъде съм, къде съм живял и учил. Разказах. Избраха ме с пълно мнозинство. “Ха сега върви и не работи! Недей да подпомагаш тези хора в рисковата им професия. Ха сега не вниквай в живота на тези труженици, стоящи на вахта тук на старта, в пек и студ, вятър и дъжд, денем и нощем без покрив над главата.” Имаше само стоянка на дежурния – една къщичка със стая за поставяне на задачи за полети, стая за лекаря, една пак малка стая за дежурните летци и техници и столова за хранене. Всичко останало беше навън.

На другия ден ние, политработниците от щаба, си направихме едно малко събрание. ЗКПЧ подп. Нинов ни разясни задачите, целта, която ще преследва АП през годината и близките задачи. Ние бяхме двама нови – аз и комсомолският секретар лейтенант Дончев и двама стари – подп. Нинов и подп. Янев – пропагандист на АП. Говориха и за състоянието на партийните и комсомолките организации в щаба, ескадрилите, ТЕЧ и командния пункт, за организациите и командванията на тиловия и свързочния батальон, за радиолокационното поделение, на което аз бях командир 1960/1965 г. Началник щаб на ап беше капитан Иван Симеонов, зам.-командир подп. Ванчо Стойков, зам.-командир по летателната подготовка майор Георги Славов, щурман майор Андон Димов Андонов. Вечерта почерпих за новата длъжност и си пожелахме успешна работа.

След два дни имаше нощни полети. Участвах в тях заедно с Мирчо Янев и Дончев, а Нинов летеше. Янев ни въвеждаше в обстановката на полетите. Запознаваха ме с партийни и комсомолски секретари и техни заместници, с командири, началник щабове и замполити на ескадрили и други летци и техници.

Подполковник Мирчо Василев Янев – пропагандистът, беше изключително колоритна личност. Бил е авиотехник, всичко по организацията на работата в АП му беше ясно. Какво се прави, как се работи за успешна превантивна и безаварийна летателна дейност.

– Ти не бързай да се бъркаш навсякъде – съветваше ме той. – Гледай, изучавай, претегляй и навлизай в същността и спецификата на предполетната подготовка на авиотехниката. Другото ще дойде после.

Аз не бях новак в партийната и политическата работа. Имах вече свой стил в отношението и дейността на отделния човек. Макар че бях от четири години политработник. Преди това бях командир на взвод, на рота, на поделение. Ръководил съм и организирал цялостната бойна и политическа подготовка в поделенията, където съм служил. Носенето на бойното дежурство, обучението на личния състав. Постигнали сме винаги много добри и отлични резултати. Бях радиоспециалист първи клас, оператор на РЛС – втори клас; сам, макар и командир на поделение, съм експлоатирал РЛС (радиолокационни станции), когато техниците ми са отсъствали. Имах случай РЛС да ми аварира. Цяла седмица подменях радиолампи и др. резервни агрегати и не искаше да заработи. На шестия ден се пъхнах с едно фенерче в най-долните силови блокове и там намерих аварията. Проводник на високоволтов кондензатор, дебел колкото молив, беше прекъснал. Умора на материала. Подмених го. Запуснахме радиолокатора. И о, Боже! Такава видимост на въздушните цели не бях виждал. Нали бях сменил почти всички радиолампи.

След като бях избран за секретар на ПК на ППО, следваше да се изготви отчетен доклад за работата на комунистите от полка за изминалата година. Имаше обаче грешна практика. Старият партиен секретар си отива, новият изготвя доклада за полковата ПО без да е запознат с конкретната работа. Споделих с двама-трима колеги от щаба, но всеки вдига рамене. Обадих се в ПО на корпуса. Оттам изпратиха човек от ПО – полк. Цветков. Той ме “успокои”, че докладът ще стане. Седна сутринта в 10 часа, писа до 15 часа, написа половин страница и си замина. “Страшна” помощ ми оказа. Не го упреквах, макар че имаше поглед върху работата на ПоПО. Попитах Мирчо какво мисли по въпроса.

– Абе (той винаги така започваше), остави ги тези. Никой няма да ти пише доклада, дори ЗКПЧ на АП – Нинов. Вземи анализите на щаба на АП през годината по БПП и Д, по летателната подготовка и ги изучавай 2-3 дни. През това време аз ще напиша доклада в първичен вид. После се оправяй!

Така и стана. Изучих документите, като си отбелязвах онова, което ме интересува. Мирчо си изпълни обещанието. С него много леко се работеше. Беше пълен с идеи, предложения. Добре се сработвах и с комсомолския секретар на АП – лейтенант Дончев. Имах опит по изискванията за структурата на отчетните доклади в партийните и комсомолските организации, когато служех в летище Граф Игнатиево. Там за четири години много доклади съм “написал”, т. е. оказвал съм помощ на секретарите.

Докладът стана. Годишното събрание проведохме в установения рок. Политотделът даде положителна оценка на работата на ПоПО и на доклада от името на ръководството на щаба на корпуса, но не спести и критиката за допусканите слабости през изминалата учебна 1974/75 година.

Опитът, който бях натрупал за изминалите двадесет и две години служба в БНА, ми помагаше безпроблемно да навляза в специфичната за авиацията дейност на АП. За мен не беше проблем разумният контакт с хората. А за ППР няма точни рецепти. Важното е да си с тях, когато се подготвят за полети, когато студуват на старта или се потят на безжалостния пек, когато се веселят или са в беда. От голямо значение беше да вникна в психиката им, в бита, без да се натрапвам в личния им живот, да им оказвам помощ за преодоляване на личните проблеми. Старши лейтенант Чорбаджийски – летец изтребител, идва веднъж в канцеларията ми и сподели, че съпругата му не може да си намери работа. Попитах го:

– Другарю Чорбаджийски, имаш ли нещо предвид? Намерил ли си работно място свободно? Не искат да я назначат ли?

– Не. Не съм търсил.

– Тогава потърси, поразпитай и тогава ела. Ще ти помогна! Но сега аз да тръгна да търся, някак не се връзва.

– Другарю подполковник, вие сте първият човек, който ми казва истината. Досега всеки ми обещаваше. Вече три години.

Така и стана впоследствие. Тогава още веднъж се уверих, че на хората трябва да се казва истината.

Времето неумолимо вървеше. Започнах да изпитвам несгодите на ежедневния живот на техническия състав. Бяха месеци октомври/ноември. На предварителна подготовка, на полети, на физкултура. С тях студувах и не спях. Една нощ на полети с летеца капитан П. Господинов пушехме цигари на дежурната стоянка и той ме попита:

– Другарю подполковник, сега ние не спим, защото летим. Вие като не летите, защо не си отидете у вас да се наспите?

– Другарю капитан, ако не идвам на полети, ще кажеш: “Майната му на този партиен секретар, само приказва, а не знае как безсънстваме.” А като съм тук, питаш защо не съм си у дома.

– Прав си, другарю подполковник, абсолютно си прав. Затова ми позволи сега да почерпя от моите цигари.

И извади бонбони – ментови лукчета.

Бяха минали две-три седмици и отидохме на предварителна подготовка в 1 иае. Там партиен секретар беше майор Тотев, а заместник беше старшина Желю Михов. Хората работеха по самолетите на открито, а вятърът все по-здраво хапеше. Въпреки това те много приветливо ни отговаряха на поздрава и едновременно с това работеха по регламент и не се оплакваха. От самолет на самолет стигнахме до майор Тотев.

– Как е, другарю подполковник, свикваш ли? – попита Тотев.

Вместо мен му отговори Мирчо Янев:

– Точно бях започнал да му казвам за онзи политработник, дето нямал никаква авиационна и техническа подготовка. Попитал той един техник защо гресира с такава “замърсена” грес? (Тази грес била смесена с графитни зрънца, а не е била мръсна.) Техникът се пошегувал: “Такава ни дават, другарю майор, друга няма!” Отишъл политработникът в щаба и право при командира на АП и му казал: “Другарю подполковник, има саботаж в полка. Гресират самолетите с мръсна грес!” “Добре, добре, ще вземем мерки!”, казал командирът, усмихвайки се леко. Така че, др. Павлов, внимавай!

А на оня нещастен политработник му лепнали прякора “Мръсната грес”.

В началото на втория месец от моето пребиваване в АП една вечер на старта очаквахме началото на летателната нощ с командира подполковник Йорданов. Времето обаче нещо се мръщеше, влошаваше се и не ставаше за младите летци на 2 иае. Командирът през 5–10 минути искаше справка от метеоролога капитан Петко Тодоров Георгиев – един изключително добре подготвен по своята специалност офицер – секретар на щабната партийна организация. Той не давеше оптимистична прогноза за тази вечер. Не че не можеше да рискува, но той не обичаше хазарта. Някой подхвърлиха да започнат полетите, пък ако се влоши времето, ще ги преустановят. Капитан Тодоров не се съгласяваше. “Можем да изчакваме, но не да започнем сега!”, казваше метеорологът. Така измина около час. Повече не можеше да се чака. Командирът ме погледна, но какво ли разбра от моя поглед и каза (тъй като се чуха подмятания “ханчето, ханчето”): “Двадесет минути за организация!” Докато отидем в щаба Дано да се преоблече и да отидем на ханчето в ресторанта, младежта вече беше там.

– Пъргава младеж, Сашо, виж и заличката вземи! – каза командирът.

Почерпката започна с коняк и кока-кола, после вечеря и хубава хасковска бира “Астика” – току-що пусната на пазара. Всичко беше наред – разговори, смях, закачки. – Ех, че полети! – подхвърли някой. – Секретарят на партийния комитет е голям късметлия.

С тях бях за трети път на полети. Смути ме нещо друго. Гледам всички пият, а колите четири. Кой ще ги вози на връщане? От едната ми страна беше летецът Гагов, а от другата – партийният секретар на ескадрилата Христо Куманов – щурман. Попитах го още на първата поръчка:

– Другарю Куманов, гледам всички пият, кой ще кормува на връщане?

Христо беше прекалено мъдър и улегнал да годините си млад офицер пилот и ми правеше много добро впечатление. Най-спокойно ми отговори:

– Не се безпокойте, другарю подполковник, преди тръгване за ханчето теглихме жребий кои ще шофират. Те пият само кока-кола, а с вечерята ще пият само по една бира. Аз съм един от четиримата “късметлии”.

Постояхме 2-3 часа в ресторанта и си тръгнахме. С командира тръгнахме и ние за Хасково. Аз тихо му пошепнах: “Сред нощ, след полети, пийнали!” “Карай за “гарадока”, Георгиев!” Така казвахме на блоковите жилища за летците и техниците в с. Узунджово. След 10-15 минути бяхме там. Някои прозорци още светеха.

– На Петров жена му я няма и сега веселбата ще продължи, Сашо, тъй като утре ще спортуват. Хайде да влезем!

След малко той ми подшушна:

– Ще отида в служебния апартамент да поспя, тъй като утре имам ангажименти в КП. Ако искаш, ела!

– Ще остана! Нека да споделя цялото време с тях или поне докато си легнат.

Включих се в разговорите. Не минаха и 10 минути и чух в ъгъла на другата стая оживено да се разговаря. Дойде при мен Христо Куманов и ми каза, че група летци искат да разговарят с мен. Отидох.

– Другарю подполковник, искаме да попитаме вярно ли е, че след като ние сме наказани по дисциплинарен ред, не можем да се кандидатираме за членове на БКП? Аз съм лейтенант Танев.

– Какво сте наказани, другарю Танев? Кои сте вие?

– Ние сме шест души. Бяхме на активна почивка на Боровец преди 7-8 месеца в санаториума на ВВС. Една вечер младежи от Самоков ни предизвикаха в ресторанта, без да ни познават. Започнаха да ни обиждат, да псуват и се сбихме. Но не ние предизвикахме това неприятно сбиване.

– Набиха ли ви, или ги набихте, др. Танев?

– Набихме ги, др. Павлов, но и те ни удариха тук-там.

– Какво ви наказаха?

– Мъмрене.

– Мъмрене? И са минали 8 месеца оттогава? Кой ви каза, че не можете да кандидатствате за членство в БКП?

– Другаря.......!

В стаята бяха четирима от тези летци и секретарят на партийната организация ст. лейтенант Куманов. Докато очакваха да им дам отговор, аз наблюдавах момчетата. Лицата им бяха напрегнати, а очите им вперени в мен. На двама от тях блестяха сълзици. Бях възмутен. Кой беше този, който ги е излъгал? Та те са защитили офицерската си чест. Следваше ли тези, които в нужда ще изпратим да защитават небето на България да обърнат гръб: “Ето, удряйте!” Пък и те вече са наказани. Колко време ще им тежи това наказание? А те имаха мечти, както ние някога, на тяхната възраст. Изповядаха прогресивна идея. Летателният състав се подбираше от прогресивни и верни на социалистическа България синове, готови да я защитават като български патриоти в условията на студената война. А също и в гореща, ако има такава. Те са участвали в едно обикновено спречкване. Не са убили, никого не са осакатили. Не са позволили да бъдат псувани и обиждани, да ги смятат за мекотели.

– Другарю подполковник, цялата вечер и досега сме заедно с вас. Пресядаше ни и вечерята, и почерпката. Чудехме се как да ви кажем. Ще ни дадете ли отговор? – попита русоляв летец.

– Другарю старши лейтенант Куманов, какво е Вашето становище по казуса? – казах аз.

– Всички отговарят на условията. Проверили сме.

– Тогава напомни на момчетата за набавяне на необходимите документи.

– Всичко им е готово, другарю подполковник. Инженерът на АП по радиооборудване на самолета подполковник Ангелов ни каза, че с вас няма да имат проблеми и те всичко са подготвили!

– Тогава насрочвайте събранието! – казах аз.

Така завърши тази сага. В кратък срок младите летци бяха приети за членове на славната българска комунистическа партия.

Имаше още един случай с онзи другар, който беше казал на шестимата летци, че няма да ги приемат в партията. Той ги обучаваше в летателно майсторство, защото беше добър летец. Нямаше обаче нужния подход, не беше контактен, не можеше да намери онова “звънче” в душата на човека и да го накара да звъни. Дори научих, че при нощни полети от “разбора” му двама летци се разчувствали толкова много, че се разплакали. По регламентиращите документи за безаварийна летателна дейност ние допускахме да летят летци с битови проблеми или неразположени, не спали спокойно по други причини, а този “другар” ще ги разплаква, а после ще ги изпраща да летят. Много сериозен разговор имахме с него. И за разбора му, и за методиката на обучение, и за индивидуалната му работа особено с младите летци. Резултатите не закъсняха в положителна насока. За малко ние него да разплачем. Командирът на АП не бях уведомил за решаването на тези проблеми. Усетих обаче, че той е понаучил нещо и че му допада решаването на подобни казуси. Та кой отвън ще дойде да върши нашата работа?

В процеса на ежедневната ни дейност не рядко се занимавахме с обсъждането на политическата и партийната работа, тъй като те тясно бяха свързани с бойната подготовка, бойното дежурство, бойната готовност, дисциплината, учебния процес и бита на АП. Партийно политическият апарат не се афишираше, не ние бяхме най-важните. Не деляхме работата на наша и тяхна. Работехме в тясно сътрудничество с командния състав на щаба, с летателния и инженерно-техническия състав, чийто пряк началник беше подполковник инженер Марин Г. Трайков. Един офицер с огромни познания на задълженията си, с такт и умел подход към подчинените си. Добра душа. Той ако ти се скара, не можеш да разбереш, че те мъмри. Такива благи са думите му. От толкова “мъмрене” всичко ти влиза в главата и не можеш го забрави, камо ли повторно да допуснеш нарушение. Много добре работихме с щурманите, тиловите и свързочните офицери, волнонаемните служители и женсъвета. Помагахме за решаване на битовите въпроси в блоковите жилища, където магазинът за хранителни стоки и водата бяха сериозен проблем.

Летателната подготовка в зимни условия се провеждаше ритмично. Носеше се нормално и бойното дежурство от дежурните летци. С изпълнението на летателния план в ПМУ и СМУ денем и нощем бяхме в нормите. Нямаше и сериозни нарушения на дисциплината и летателната подготовка. Ще отбележа тук едно от многото положителни качества на командира на АП. Той съветваше, по-скоро изискваше, да не се парадира с постигнатите положителни резултати. И тук си пасвахме с него много добре. Бях на същото мнение. Важното беше да си вършим прецизно работата. Това наше отношение към свършената работа се пренасяше и в подразделенията. А колективът ни беше много сплотен. Имаше и ентусиазъм, и стремеж към творчество в труда, и безупречно изпълнение на регламентиращите труда ни документи. Не веднъж в разговорите и обсъжданията с командира на 2 иае капитан Г. Георгиев, ЗКПЧ на 1 иае капитан Любен Хубенов, с техните командири на звена и партийния и комсомолски актив сме обменяли мисли. Всички биехме в една точка: високи резултати в БПП, безпроизшествена летателна дейност. Отлична беше подготовката на летците командири Георгиев, Хубенов, Куманов, Михайлов, Джурелов, Димитров, Славов, Андонов, Стойков и др. Тя влияеше много положително на колективите. В тон с тях беше инженерно-техническият състав, ръководен от подполковник инженер Марин Трайков, щабът на АП с началник капитан Симеонов, КП на АП, в който работеха отлично подготвени щурмани, ръководени от подполковник Тонев.

В този период (зима-пролет 1976 г.) имахме и някои проблеми. Единият беше с капитан Костов от техническия състав. Идва при мен инженерът на 2 иае подполковник Русев и казва, че капитан Костов желае да стане член на БКП.

– Другарю подполковник, нали знаеш, че съгласно устава на БКП всеки може да стане член на партията при определени условия – казах аз. – Нека си подаде документите.

– Но той има чичо в Америка – отвърна Русев. – Иска ми и препоръка за членството.

– Обясни му тогава, препоръката завършва с предложение или отказ. Кажи му и какво ще препоръчаш и той сам ще прецени да кандидатства или не за членство в БКП.

С това въпросът приключи.

Капитан Костов – както показа времето – не излезе добър човек. Чужди му бяха няои добродетели и социални ценности. Имаше оплаквания от летци и техници, че някой вещи изчезват: шуби, ръкавици, бонета, очила и т. н. Затова трябваше да се направи нещо. Беше заложен капан. До ТЕЧ беше “забравен” един акумулатор за автомобил на стъпалата пред входа. Дежурен по караулите беше капитан Костов. През нощта падна снежец – два-три сантиметра. Сутринта уловката беше проверена. Дотам беше отишла лека кола, а акумулатора го нямаше. Операцията се ръководеше от офицера от специална служба в АП старши лейтенант Дончев със знанието на командира. Провериха тези отпечатъци с колите на паркингите, които не бяха много. Оказаха се тези от колата на Костов. Липсващите вещи бяха намерени също у него в дома му и върнати на хората, а него МНО го уволни от редовете на БНА.

Другия случай беше с летеца лейтенант Маринов. При предварителна подготовка за полети летците имаха физическа подготовка. В повечето случаи се играеше футбол, джитбол, волейбол и др., но организирано от офицера, отговарящ за физическата подготовка в АП. Лейтенант Маринов никога не спортуваше под различни предлози. Не бяха редки случаите летци да се оплакват, по-скоро да споделят: “Тази сутрин тръгнах с 5 лева, а сега са 3 лева” – казва един. “Аз имах 3 в джобчето на куртката, а сега са 2 лева” – казва друг. Т. е. изчезваха по 1, 2, 3 лева, не повече. Съмнението, че някой “пипа” не ни напускаше. И то само при физическа подготовка. Беше направено необходимото и само на двама летци бяха сложени в джобовете “обработени” банкноти по 1 и 2 лева. И крадецът се хвана. Но кой е той? Дойдоха “лекари” от гр. Хасково да “проверяват”, че има краста на летището. Най-напред провериха летците. В тяхната група се оказа човекът, който краде. Дълго време не признаваше, но уликите бяха безпощадни. И той призна. Не взимал много, само за цигари. Купил си лека кола и се охарчил. Взел заеми и сега ги връщал. Жена му беше медицинска сестра в летището. Той си записвал от кой колко взима, за да му ги върне. Сумата беше 40 лева, която бе взел от бойните си другари. Съди го офицерският съд на честта (летците). “Човек, който ме краде, как да му имаш доверие в боя”, бяха обикновено обвиненията му към него. И го предложиха за уволнение. Извикаха го на беседа в МНО. Докато излезе заповед на МНО, го върнаха в поделението. Предложението на офицерският съд на честта беше прието. Идва лейтенант Маринов при мен и казва: “Аз сигурно ще бъда уволнен, другарю подполковник. Признавам, че сгреших. Имам една молба към Вас. Ходатайствайте ми командирът да ми разреши да направя един прощален полет със самолета.”

Отидох при командира, извикахме специална служба и ст. лейтенант Дончев и ги информирахме за молбата на Маринов. “Усилвайте, другари, охраната на самолетите!” – казах аз.

Всичко необходимо беше направено. След десет дни получихме и заповедта за уволнение. И Маринов отново дойде при мен.

– Аз си заминавам, другарю подполковник. Сигурно някъде ще работя. Вероятно ще поискат справка за мен, където съм служил. Моля ви, измислете нещо друго, а не че съм крал от другарите си – летците.

– Добре, Маринов, но нека това да ти е урок – казах аз.

Никой не ме потърси да иска справка за Маринов. След година случайно научих от колега, че нашият човек се хванал на работа в КАТ като волнонаемен служител, но след няколко месеца работа го уволнили за корупция и кражба от колеги.

Това бяха двата негативни случая, които показаха, че колективът ни е здрав и чистейки се от негативните прояви, обявявайки война на отрицателните явления, още повече израства като бойна част с високи нравствени показатели.

Много силен беше войнишкият ни колектив. Те бяха подбрани момчета, с образование и интелект. Много бързо навлизаха в задачите, които изпълняваха и ги усвояваха успешно. Естествено във всеки колектив индивидуалностите са различни. Там е майсторлъкът, от тези индивидуалности да се изгради колектив, в който диша волята единна и чийто дълг тук става един да бъдеш достоен страж и верен син на родината. Естествено в началото имаше мърморене, но след две-три срещи с тях от комсомолския им секретар, офицери от щаба и ескадрилите, инженери и техници, които споделяха какъв е трудът им и какво очакват от войниците, задълбочено разясняване на задачите, които полкът ще изпълнява, нещата се промениха. С удовлетворение споделям, че тези три години войнишкият ни колектив беше образцов. Даваше положителен пример и на войниците от осигуряващите поделения. Нямаше тежки нарушения, извращения на дисциплинарната практика, самоволни напускания и напивания.

Летателната дейност на полка беше в разгара си. Една събота приемахме разписанието за следващата седмица. Ръководният състав беше при командира, а седмицата последна за месеца. Началникът на щаба капитан Симеонов докладваше: “Следващата седмица започваме с предварителна подготовка. Вторник и сряда – полети. Четвъртък – ПП, петък и събота – полети.”

Командирът ме погледна. Аз се смръщих.

– Сега сме последна седмица от месеца. Пропуснати са важни занятия от месечния план. Изгответе ново разписание и след 20 минути елате пак. Свободни сте! – каза командирът.

Аз останах.

– Занятията по маркс-ленинска и политическа подготовка, партийни и комсомолски събрания – каза командирът. – Ей сега, Сашо, ще го направим разписанието.

– Аз знам, че сега ще стане. Защо е забравил? За него това е недопустимо!

– Новото разписание съвпадна с нашето.

Командирът отправи бележка тактично:

– Пропускът е недопустим. Да не се повтаря!

Вратата трепна. Влезе Мирчо Янев.

– Абе приехте ли разписанието за седмицата?

– Приехме го!

– А защо два пъти?

– Кой ти каза бе, Мирчо, нали идваш от старта?

– Командирът. И нещо си бил намръщен, а?

– Яд ме беше на капитана!

– Правилно! Но не се ядосвай! Нали всичко е оправено. А довечера ни кани на гости. Ударил е дивеч, като беше на лов миналата седмица.

– Той кани теб, не мен! Отивай!

– Кани ни и двамата. Нали знаеш, че сме неразделни!

– Зает съм, Мирчо. Съжалявам! Но ти иди!

Отидохме на обяд. След това – няколко срещи с хора от ескадрилите, ТЕЧ, КП за събранията следващата седмица и времето мина. В 16,15 ч си взех чантата и тръгнах към автобуса за Хасково, който спираше пред щаба.

– Не отивай на автобуса. Ще ни вземе Дано с жигулата.

– Мирчо, казах ти, че няма да дойда!

Посегнах да се хвана за дръжките на врата на автобуса, но чух, че някой извика:

– Замполитът при командира!

Автобусът беше пълен с хора. Всички чуха. Ха не се връщай!

Качихме се в жигулата и право у тях. Дано заразказва как са убили диво прасе. Той беше много сладкодумен. Като всеки ловец. Сложи си домакинска престилка, набързо стъкми салатите, столичната водка и вдигна наздравица. В този миг моят “компютър” сработи. Т. е. мозъчето ми беше включено още сутринта да търси нещо забравено. Сега ми поднесе информацията от м. август миналата година.

– Командир, може ли за момент? При срещата ни в Граф Игнатиево ти ми каза: “Сашо, ще дойдеш при нас в Узунджово. Решено е. Само да не си удряме шамари!”

– Помниш ли?

– Помня.

– За това ли става въпрос като днешния случай с разписанието. Да не докладвам в ПО на корпуса?

– Да!

– Запомни Дано! Това никога няма да стане. Това не е мой стил на работа! Ела да се разцелуваме!



– Мирчо, помниш ли как ме топеха в корпуса за нищо? Омръзнало ми беше, Сашко, затова ти го казах! Пък и не се познавахме достатъчно. Сега вече не мисля така.

– И какво си помисли тази сутрин? Този замполит сега ще изпее по телефона в ПО на корпуса. Стана много хубава другарска вечер. Разтоварихме се от напрегнатия ден. Стана ни леко. Така се опознавахме, от движение.

Неусетно се изниза зимата. По средата на пролетта се усилиха пролетните дъждове. Беше време да се обърна с цялата си сериозност към онзи, които най-стоически изпълняват служебните си задължения при всякакви метеорологични условия на открито. На старта. Когато вали и духа студен вятър, иди и си върши работата по самолета качествено, след като няма къде за 10–15 минути да си стоплиш ръцете! С инженера на полка подполковник Марин Трайков – зам.-командир по ИАС и четиримата му заместници бях много добре сработен. Но вече 22 години техните хора безропотно работят на открито. Все за тях нещо не достига. Работят и сигурно тихо ругаят. Имах добри контакти със зам.-кмета на Хасково Владимир Гергинов. Една вечер му споделих проблема и настойчиво помолих за помощ. “Ще те вземем запас, така да знаеш!” “Не ме плаши, другарю Павлов, нали съм служил във ВВС.”

Намери Владко 10 000 лв. Уреди да купят две бараки тип павилионен и ми се обадиха да отида при него. Запозна ме с двама непознати. Бяха директори на предприятия. Уточнихме къде и кога да ги доставят. След две седмици два новички павилиона кацнаха на летището. Командирът на АП Йорданов и инженерът по радиооборудване подполовник Ангелов бяха своевременно информирани, местата уточнени и когато докараха павилионите, бяха стоварени всеки на мястото си.

– Павлов, кой ще ги монтира? – попита командирът.

– Как кой? – обади се Ангелов. – Ние ще ги монтираме.

Нямам думи да опиша радостта на тези хора. Без парадничене, без излишни фойерверки. Като нещо, което по право им се полага, съсредоточено всеки вършеше онова, което инженерите на ескадрилите майор Тотев, подполковник Русев и подполковник Ангелов им нареждаха. А те, бараките, павилионите напълно ги устройваха. Бяха да не излъжа около 35-40 кв. м големи. Напълно достатъчни за нуждите на двете ескадрили. Офицери, сержанти, войници – всички работеха и за някакви си 4-5 часа бяха монтирани. Извикаха ме да ги видя. Харесах ги. За подова настилка предвиждаха чакъл – за дренаж и бетонен под.

– Ще измислим и нещо друго – казах аз.

Вечерта говорих с директора на Стройрайон Хасково Дерибеев. Споделих и той ми каза, че в училище “Отец Паисий” има мозаечни плочки.

– Отиди – каза – и си вземи колкото ти трябват.

– Как, другарю Дерибеев, да отида и да си взема. Без никакъв документ. Мен хората в града ме познават. Та това ще прилича на кражба. Дай ми някакъв документ!

– Никой няма да те закача, другарю Павлов. Те са наши, на Стройрайона. Нали аз разрешавам. Само че няма да ги плащате. Това е нарушението. Добре, ще ти дам една бележка, че ти разрешавам да вземеш мозаечните плочки за летището. За всеки случай.

На другия ден отидохме с джипа на командира. Редник Георгиев и аз. Гледам плочките много хубави.

– Хвърляй, Георгиев, куртката!

Аз също свалих моята и започнахме да товарим. Взехме необходимото количество и право в летището. Прибрахме се там много добре изпотени, защото беше много горещо този ден. Никой не ни потърси, нито дойде да попита защо сме взели плочките. Но бележката още я пазя.

В летището отидохме направо при бараките, т. е. новите технически домове на ескадрилите. работеха десетина човека. Разстилаха чакъл. Набързо разтовариха, но и споделиха, че вътрешният вид на техническите домове ще бъде много по-хубав с тези плочки. Началникът на тиловото поделение подполковник Атанас Ангелов Кънев се погрижи за оборудването на тези домове с необходимото имущество.

Не бях виждал толкова щастливи хора като техническия състав на двете ескадрили. А един “старши” капитан е обърна към мен и каза: “Другарю подполковник, ако знаехме какво можеш, щяхме да те вземем още от 1961 г., когато дойдохте на летището!”

В личния си план за годината бях отбелязал да заведа младите летци на военния полигон в с. Бодрово. Там стреляше и бомбеше АП, да посетим танковия полк на МСД в Хасково и да организирам присъствие на нощни полети на семействата на летците.

На полигона в Бодрово ръководител на полетите беше Ванчо Стойков – зам.-командир на полка. Той много обичаше да ходи на този полигон. “Като ме свият бъбреците – казваше Ванчо, – значи започват кризи. Тръгнала е някоя песъчинка, която трябва да се изхвърли. Вместо на минерални бани в Хисар, по-добре на полигона. Като тръгна с уазката да проверявам попаденията и започне да ме друса от дупка на дупка – не остава и помен от песъчинките.”

– Каква е тази визита, другари?

– Приемай гости, другарю подполковник, и показвай на младите момчета как стрелят “старите вълци”!

– Това е много добре – усмихна се подполковник Стойков.

– Кой идва да стреля? – попита той.

Капитан Митко Николов си каза индекса. Беше на траверс. Заходи, насочи се към целта и “О, радост!”. Всички снаряди в целта.

– Ура! – извикаха младоците и очите им светеха, а лицата сияеха в усмивка. Така стреляха и останалите “вълци”, само 7–8 години по-стари от младите. Няма да описвам коментарите, а сигурно си мечтаеха и те да достигнат това майсторство.

Една хубава лятна вечер заедно с женсъвета, ужким тайно, превозихме със скрит подход жените и децата на летците до СКП. Беше се смрачило вече, прожекторите светеха и създаваха екзотична обстановка. Специален диктор съобщаваше по радиоуредбата кой летец излита и кой каца. Картината беше неописуема. Емоциите големи. Едно дете пита майка си кога татко му ще излети. Друго казваше, че и то ще стане летец и т. н.

– Гледай майка, гледай! – казваше една жена. – Татко ти излита!

– Майко, майко, виж, татко ще кацне! – викаше друго дете.

В това време идваше командирът:

– Сашо, какво става тук? Значи тайни, нелегални мероприятия провеждате. Такова чудо в полка не е имало. Сега тези жени и деца още по-взискателни ще бъдат към бащите и съпрузите си за спазване на режима.

– Аз моя Вълчо още в 20,00 часа ще го заключвам да спи – казва Леца, – да е бодър и наспан за полети!

– Не казахме за това събитие – обърнах се аз към командира, – за да е по-интересно, да е изненада за летците, а от два дена те говорят за “съвместните” полети с участие на семействата. Голяма тайна конспирация направихме.

– Третата задача не можах да изпълня. Хубаво беше някой от летците да покара поне за малко танк. Но не стана.

В АП нали са все млади хора, някои общи неща се решаваха от движение. Старите бяхме 40–45-годишни, а младите от 25 до 30 години. Началникът на щаба капитан Симеонов беше много експедитивен и оперативен човек. Излишно мотаене при него нямаше, затова му оставаше повече време за спортуване, шах и т. н. Един следобед полетите още не бяха завършили, а автобусите за извозване в Хасково и Димитровград пристигнаха. Помолихме ги да изчакат. Един от шофьорите погледа как капитан Симеонов громи на шах един след друг трима души. Той беше кандидат-майстор на спорта по шахмат.

– Има ли друг? – попита капитанът.

– Може ли аз? – обади се шофьорът на автобуса.

– Сядай! – каза Симеонов.

Още в началните ходове се разбра, че капитанът ще види зор. Добре, че полетите бързо завършиха и Мони загуби само две партии...

Някой може да каже: “Подполковник Павлов пише повече за бита и взаимоотношенията.” Нима условията на живот не са важни, особено когато се касае за живота на военните колективи. Вярно е, че и без да са решени някои битови проблеми АП пак е летял и е изпълнявал задачите си. Бил е и първенец 1957 г. Но все така ли ще я караме? Животът продължава, но изискванията на човека нарастват. И ето че идва нов проблем:

Водата


Жилищните блокове на летището бяха разположени между жп гара Узунджово и селото. Там живееха летци и инженери със семействата си. Имаше магазин за хранителни стоки, който рядко се зареждаше както трябва. Имаше киносалон. Там се провеждаха културни занимания, събирания, имаше художествена самодейност, която Мичо Янев с женсъвета организираше и провеждаше.

Вода обаче нямаше!

Имаше само водопроводна инсталация.

Много рядко водата достигаше първия етаж. Съпругите на колегите непрекъснато ни занимаваха с магазина и водата. А един летец се изрази така: “Няма ток, няма вода, магазинът – празен. Няма какво да правим и “правим деца”. (Той имаше три деца.)

Така се “радваха” на живота живеещите в блоковите жилища.

Една вечер с командира подполковник Йорданов отидохме при кмета на с. Узунджово и поискахме да се затворят крановете на отделните махали и да остане само отворен кранът за блоковите жилища на летището.

– Имаме информация – каза командирът, – че по цяла нощ си поливате градините, а нашите хора нямат никаква вода.

Разпореди се кметът и в наше присъствие затвориха крановете. Чакахме до 2 ч. в кметството и водата в блоковите жилища се качи до втория етаж. На третия изобщо не отиде. Това ни наведе на мисълта, че трябва друго нещо да се направи. Потърсихме помощ от МНО чрез наши колеги. Оттам изпратиха двама полковници от тила на МНО до Ямбол и на връщане да се отбият при нас в Узунджово до ден-два.

Седмица преди това трябваше да връчим медал “За заслуги към БНА” на бившия председател на ОНС Хасково Пандо Ванчев, понастоящем министър на съобщенията. За този случай бях го уведомил и получих уверението му, че ще дойде до два-три дни, тъй като имал работа в Свиленград. С началника на щаба взехме две бутилки “Столична водка” и една бутилка уиски. В уреченото време го посрещнахме, наградихме го от името на МНО, присъства на полетите около час и се почерпихме за медала. Майстор-готвачът ни направи и хубава баница по собствена рецепта, която министър Ванчев много хареса. Бяхме 5–6 души. Пихме водка по малко “за адет”, както каза др. Ванчев и си го изпратихме, като сърдечно му благодарихме за помощта, която ни е оказвал в битово отношение за летището.

Двамата полковници от министерството пристигнали на летището в уреченото време. Командирът на авиополка и командирът на тиловото поделение подполковник Кънев ги посрещнали и обсъдили казуса с водоснабдяването на авиогарнизона. Те попитали какво е необходимо да се направи.

– Нова сонда – казал подполковник Кънев. – Смятам, че едно десетина хиляди ще ни оправят.

– Ще ги имате! – отсякъл единият. – До една седмица.

– Решил се много бързо въпросът и се почерпили с нашата водка и уиски, които бяхме оставили при командира за всеки случай на отговорно пазене. Беше решен голям социален въпрос на летището. Но като всяка работа се оказа, че и тази е българска. Нова сонда с голям дебит, достатъчна да захрани и летището, и блоковите жилища, че и на Узунджово да даваме вода. Но не е предвидено, че водопроводът е стар, с малка широчина на тръбите, износен и водопроводчикът всеки ден отстраняваше повреди. Но вода вече имаше.

С командира на авиационния полк подполковник Йорданов служихме заедно две години (от 1975-1977 г.). Втората година бях назначен за зам.-командир на АП по политическата част. Дойде и първата ми награда. На едно съвещание на ръководния инженерно-технически състав инженерът на АП подполковник Марин Трайков ме обяви за шести член на ИАС. За някой може да е майтап, но за мен това беше голяма награда. Да ти признае целият ръководен състав не беше никак малко. Тогава подполковник Ангелов – инженер по радиооборудване на самолетите, един от много заслужилите инженери в АП, всеотдаен, контактен, работлив, дисциплиниран воин стана и каза:

– Другарят Павлов де не се измъква току-така. Това трябва да се полее.

И го поляхме.

В упорит труд и напрегната летателна дейност се изнизваха дните и месеците. Летателният план се изпълняваше ритмично, с много добри показатели в сравнение с другите авиационни полкове. 21 иап от 1957 г. не е бил първенец на ПВО и ВВС и сега се откриваше реална възможност. Подполковник Йорданов ми спомена за това, но ме помоли да не разгласявам.

Този ден дойде. Официално ни съобщиха от щаба на корпуса да се подготвяме за празник. Лично армейски генерал добри Джуров щял да ни връчи знамето на полк първенец на ВВС. Определена беше датата, хората които ще присъстват от ОК на БКП и ОНС гр. Хасково. Генерал Григоров – началникът на щаба на 10 САК дойде лично да води тренировките на АП за предстоящата церемония.

Отделните блокове от авиогарнизона бяха построени за първата тренировка. Първият блок беше на офицерите от щаба на АП. Водеше го командирът подполковник Йорданов, а зад него ние – заместниците. Още при първото преминаване пред началника на щаба на корпуса генерал Григоров – застанал на вишката на инженерния команден пункт – извика по радиоуредбата:

– Подполковник Павлов – при мен!

Останах учуден, но веднага се явих и се представих.

– Другарю подполковник, вие нямате работа в строя. Ще се занимаваш с посрещането на гостите и ще съпровождаш МНО и началника на Глав. ПУНА – каза командирът.

На определения ден през м. септември 1976 г. при изключително тържествена обстановка – четене на заповеди, приветствия и т. н. министър Джуров ни връчи знамето на полк първенец. Пое го командирът на АП подполковник Йорданов и тържествено го развя под бурното “ура” на личния състав на полка. Военната музика огласяваше летището с военни маршове. На официалната трибуна оживено разговаряше министър Джуров с генерал Благоев – командващ ПВО и ВВС, генерал Григоров – началник на щаба на 10 САК, секретаря на Ок на БКП Румен Сербезов и други официални лица. Сред тях имаше и един много щастлив подполковник, запасан с офицерска амуниция. Това бях аз.

В един момент преди да отидем на обяд, се оказах насаме с министъра на отбраната армейски генерал Добри Джуров и началника на Гл. ПУНА генерал Косев.

– Павлов, от колко години си ЗКПЧ на АП? – попита министърът.

– От една година, др. министър! – казах аз.

– И си само на 44 години. Така ли е?

– Тъй вярно, др. министър!

– Виждаш ли, Косев, колко пъти ти казвам да издигаш млади хора от политработниците!

– Др. министър, това че полкът е първенец не е моя...

– Знам, знам какво ще кажеш, др. подполковник, но това си има своето значение – прекъсна ме министър Джуров.

На обяда генерал Джуров се обърна към подполковник Кънев – командир на тиловото поделение, и каза:

– Имам предложение да седнат срещу мен командирът на АП, началникът на щаба и замполитът. Днес те със своите колективи са най-важните.

По време на обяда министър Джуров каза още веднъж много ласкави думи за отличните резултати на авиационния полк и за нас – ръководството на полка, като пожела да затвърдим тези резултати, да ги умножим и следващата година в чест на 60-та годишнина на ВОСР отново да ни гостува за втори пореден път като авиополк първенец. Поздравления имаше и от окръжното партийно и държавно ръководство на гр. Хасково.

Беше минал вече час откакто започна обядът и министърът пак се обърна към подполковник Кънев:

– Тук сме сложили съгласно разписанието свещ, която следва да запаля, за да може пушачите да запалят по цигара. Има и кибритена кутия, но в нея са забравили да сложат кибритени клечки. (Генерал Благоев – командващия ПВО и ВВС, беше страстен пушач. Към министъра са протегнаха три-четири ръце с кибрит, но Благоев беше най-пъргав, пръв подаде кибрита.)

– А не, Благоев! Щом домакините така са решили, уважавам решението им. Е, на цивилните гости от гр. Хасково не можем да заповядваме и те могат, ако желаят, да пушат.

Настана смях в столовата, а Благоев и още двама-трима излязоха навън.

Обядът беше на привършване, когато командирът пак каза:

– Кънев, в менюто пише, че за десерт има квасено мляко и диня. С удоволствие ще опитаме вашите дини. Оттук отиваме във Военното училище в Долна Митрополия, а генерал Караджиков ми каза вчера, че имат по-хубави дини от вашите. С удоволствие бих му занесъл една от вас и там ще ги сравняваме.

Поднесоха динята, а аз гледам, че Кънев смени цвета на лицето си. Разбрах, че нямат дини за подарък. Обърнах се към началника на щаба капитан Симеонов:

– Бягай с шофьора редник Георгиев в щаба. Вчера му донесоха цял чувал големи дини. Вземи една и отивай направо при самолета на министъра. Ние ще дойдем там.

Така и стана. Само че Симеонов малко закъсня и се появи с две големи дини точно когато командваха “Мирно!” на почетната рота и командирът на ротата тръгна на рапорт към министъра. Всички стояхме мирно и козирувахме. Само капитан Симеонов стои с двете дини под мишници. Много се шегувахме после, но важното е, че подадохме на летците на самолета двете дини секунди преди да затворят вратите за излитане.

Така отмина един голям ден на 21 иап, наричан от всички нас “Одрински”. Имахме си и химн, писан в зората на АП, когато условията за живот и служба бяха още по-трудни. “Без театър, без градини, само трясък от машини, узунджовски рай!” Много бяха наградените военнослужещи, а и 1976 г. съвпадна с 25-годишния юбилей на АП. Започна новата учебна 1976/1977 г. Всичко започва отначало? – Не! Започнахме от достигнато равнище на подготовка на полк отличник. Това трябваше да се отстоява, а успехите да увеличаваме. Много важно беше да се отърсим от еуфорията, а това ние много добре умеехме. Бойните ни колективи много добре разбираха това. Не беше излишно с изпълнението на първите задачи от летателния план да се акцентира на евентуално подценяване, ако бъде допуснато в ежедневната изключително отговорна дейност.

Зимата на 1976/77 г. беше много тежка. Три дни валя дъжд, а след това застудя и го обърна на сняг. Наваля цял метър. Затрупа и пътища, и ПИК. Бяхме като хванати в клещи. Командирът беше в отпуск. Заместваше го подполковник Киселков. Започна веднага почистване на ПИК. Не спореше много, тъй като валеше непрекъснато. Получи се телефонограма да изчистим на две смени. Случи се и друга беда. Летателното поле беше в по-нисък участък. От тридневния дъждовен валеж водата се оттичаше към ПИК. Като почиствахме снега, отдолу водата замръзваше. Образува се 10–15 см ледена кора. Хората чистеха и се шегуваха, че пак гледаме филма “Всички на пистата”. Имахме един снегорин, но възможностите му бяха много малки за тази снежна обстановка. Взехме един багер С-100 от строителите на укритията на самолетите. И това не беше достатъчно. Отидох в ОНС гр. Хасково при председателя за помощ. Зам.-председателят Тенчев ми каза, че имат два С-100 за целия окръг и единият ще ни го даде. След 3–4 часа и той се включи в борбата със снежната стихия. И пак беше недостатъчно. Позвъних по телефона отново на Тенчев в ОНС.

– Другарю Тенчев, спасявайте ни. Моля, звънете в Пловдив, Стара Загора, но ни трябват още 3–4 С-100.

– Другарю Павлов, напълно Ви разбирам. Зная много добре задачите на авиополка. Навсякъде обстановката е сложна и никой не може да ни помогне.

Отново на пистата. Питам Киселков дали е докладвал в САК за нашето бедствено положение.

– Какво да докладвам – каза той, ще чистим!

– Тогава аз ще докладвам! – казах и той се съгласи.

Обадих се в щаба на САК и доложих на моя началник – полковник Узунов – началник на политотдела на САК. Предложих да спрем чистенето поради заледяването. Той нареди да остана на телефона за 10 минути. Обади се генерал Григоров – началник на щаба на корпуса.

– Докладвай, Павлов!

Повторих доклада за обстановката. И той ми нареди да изчакам на телефона. След минута телефонът звънна.

– От Хасково – каза телефонистът, – говорете.

– Другарю подполковник, Сашо Павлов ли е?

– Аз съм, слушам!

– Сашо, аз съм Владо Янев. Какво става при вас?

Генерал Владо Янев беше окръжен началник на МВР. С него бяхме лични приятели. Той току-така за нищо не ме търси.

– Знаеш ли, че радиостанция от южната ни съседка преди малко съобщи, че един южен аеродрум в България е изваден от строя. Затрупан е от сняг. Иап не може да излита и каца. Вярно ли е това?

– Донякъде, но ние работим по въпроса – отвърнах аз.

– Моля те, дръж ме в течение! Дочуване.

Едва завършил разговора с генерал Янев и ми звъни генерал Григоров:

– Павлов, получихте ли телеграма?

– Да! – казах аз. – Да чистим на три смени от СФ.

– Така е, когато не мога да убедя някои хора от СФ как се чистят полоси. До час ще съм при вас.

Действително след един час Григоров пристигна. Чакахме го с Киселков на дежурната стоянка. Вертолетът направи кръг над летището и кацна.

– Вие действително сте в бедствено положение. От гр. Добрич вече е тръгнал роторен снегорин за вас. И още от две места ще дойдат снегорини – каза генерал Григоров.

В това време дойдоха двама летци, представиха се на началника на щаба на корпуса и доложиха, че живеещите в блоковите жилища не са снабдени с хляб, а децата им са блокирани от снега в училището в с. Узунджово.

– Павлов – каза генерал Григоров, – иди с момчетата и направете необходимото за решаване на проблема. Ние с подполковник Киселков ще уточним нещата и после ще се информирате.

Взех уазката на командира и тръгнахме. С много зор и труд прибрахме децата. И хляб осигурихме. Добре че бяха с мен двамата летци. Жалко че не си спомням имената им.



Достарыңызбен бөлісу:
1   ...   13   14   15   16   17   18   19   20   ...   44




©dereksiz.org 2024
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет