Семейство Радка и Иван Костадинов Иванови

Докато бяхме ергени, повечето летци и техници живеехме в блоковите жилища. Но след като на 1 май 1957 г. сключих граждански брак с най-хубавата девойка на гр. Хасково, 21-годишна, черноока, с черна коса и бяло чисто лице, с лъчезарна усмивка, току-що завършила медицинския институт Зорка Тодорова Челебиева, взехме квартира в гр. Хасково. То всички, които се ожениха преди и след мен вземаха най-хубавите девойки (моми) на града: Димо Желев – Соня, Асен Пандев – Златка, Михаил Борисов (Михи) – Мичето, Иван Костадинов (Маршала) – Мария, Борис Нейков (Борката) – Ването, и на с. Узунджово: Видин Ковачев – Станка, Иван Колев (Касиера) – Нели, Стоил Костов – Ваня, Марко Ценков – Мичето, Мирчо Янев – Василка, Станчо Гвоздейков – Ваня, Здравко Горов – Василка, Атанас Кънев – Радка, Кольо Д. Колев – Димитрийка, Христо Г. Георгиев – Славка, Милчо В. Йотов – Недялка.

При честите ни събирания за различни чествания в техническия стол, ресторантите в Хасково, Зорка се запозна с много съпруги на наши военнослужещи. Най-много обаче си допаднаха с Радка, на която всички казваха Рачето – съпругата на ст. лейтенант Иван Костадинов Иванов, техник на самолет като мен, съкурсант и съвипускник от Военното техническо училище в гр. Ловеч. И двамата оттам, през есента на 1953 г. право в летище Узунджово, в 21-ви иап, втора ескадрила, второ звено. Те живееха на квартира в центъра на Хасково, до театъра. А ние на 300 метра от тях, към градската градина. А щом жените се разбират, нашата с Ванчо е лесна. Почти всяка събота вечер или неделя, ако не сме дежурни или нещо друго заети, сме заедно у тях, но още по-често у нас, защото техният син Косю беше вече на три години, а нашата дъщеричка Танчето нямаше и годинка. Сядаме на масата с шопска салата, четири чаши и бутилката с люта чирпанска ракия, изпотена отвън след изваждането є от хладилника и след “А, наздраве, ей, че люта, не се пие” вземаме тестето. Тогава на мода беше играенето на карти – белот. Бързо се разместваме, за да оформим двойките – Зорчето с Ванчо, Рачето с мен. Откровено казано, без да се хвалим, ние с Рачето бяхме по-добри. Но те пък много ни лъжеха. Обявяваха почти редовно ту единия, ту другия “терца” или “петдесет”, даже и “сто” без да е така. Известно време играехме без да се усетим, но започнахме да се съмняваме. И когато искахме да ги свалят на масата, да ги покажат, те се сърдеха, че не им вярваме, викаха как може да им нямаме доверие. Но ние не се предавахме, настоявахме да ги покажат. Те отказваха. Това още повече породи съмнението, че ни лъжат. Понякога играта уж на майтап, но загрубяваше. И в края на краищата след два-три часа игра, като теглим чертата, ние с Рачето в повечето случаи бяхме победителите. В отговор на което Ванчо и Зорчето се заканваха, че следващия път ще бъдат по-внимателни, защото не те нас, а ние тях сме ги лъгали и са щели да ни го върнат тъпкано, да ни победят. А сега първата игра се давала на слабите играчи, за да не се откажат. И така почти всеки път. Ние побеждавахме, а за тях оставаше заканата за следващия път. А навън вече отдавна се е стъмнило. И тука Ванчо си знаеше урока. Вземаше почти заспалия Косю на гръб, със смях си казвахме “лека нощ”, но аз не пропусках да подам тестето карти на Ванчо да си ги сложи тази вечер под възглавницата, за да ги учи насън за следващия път.

Така няколко години децата поотраснаха и станаха и те на няколко годинки. Започнахме да ходим и на “Кенана” – красива местност край Хасково – градския парк. При животните в малкия зоопарк, на водните колела в езерото или да постелем одеялото, да похапнем, да полегнем или докато децата дремнат, ние да му ударим един белот. Приятно ни беше да се разхождаме и да си почиваме с прекрасното семейство Рачето и Ванчо. Тя беше весела, винаги усмихната, лъчезарна, с открито засмяно лице. говореше тихо и увлекателно, отлична домакиня, майка и любяща съпруга. Създаваше на Ванчо необходимия уют, за да може на другия ден той да изпълнява служебните си задължения. Отнасяше се коректно и с уважение към другите семейства около тях. Ванчо е тих, в повечето случаи мълчалив и сериозен, подхващаше всякакъв разговор. Беше добродушен и уважаван от колегите си. Той като че ли не можеше да обиди човек, та камо ли приятел или колега. Всички му викахме и се обръщахме към него с “Ванчо”.

По-късно Ванчо отиде да служи в гр. Пловдив. Направиха си етаж – къща на “пъпа” на града, на 50 метра западно от кино “Балкан”. Ние сме в София. Но и досега не прекъсваме връзките си. Често се чуваме по телефона. И първата ни приказка е “А спомняш ли си колко много ни лъжеха нашите партньори на белот?”.

Спомени, спомени, мили спомени за изминалите млади, незабравими години, прекарани в нашето скъпо, мило, погранично летище Узунджово.

Роден на 12 август 1923 г. в гр. Белица, Благоевградско. Завършил е средно реално образование и Военна академия “Г. С. Раковски”. Служил в летище Узунджово (1954 г. до 1957 г.) и в Стара Загора. Зам.-командир на 21-ви иап. Управление кадри на ПВО и ВВС.

В пенсия от 1983 г.

Служих в летище Узунджово от началото на 1954 г. до края на 1957 г. като зам.-командир на полка. Напуснах летището поради приемането ми за слушател във ВА “Г. С. Раковски”.

Радвам се от все сърце, че най-после ще се осъществи моята заветна мечта да се напише нещо и да остане в историята на авиацията за летище Узунджово.

Преди 20 години се заех с тази нелека задача да опиша накратко трудния и героичен път в първите години от създаването на авиополка. За всеотдайния и героичен път на личния състав не само на авиополка, а и на всички обслужващи поделения.

Не мога да си обясня тази носталгия по узунджовския полк. Винаги, когато си спомням за прекараните години там, ме обхваща едно вълнение, тръпка и остра болка свива гърлото ми в мъчителни спазми, а очите ми овлажняват, като че ли дъхът ми спира.

Водих кореспонденция с редица хора, в това число и със съпругите на загиналите офицери летци и техници. Тези контакти ми даваха творческа опора. Трудно си обяснявах с каква любов говорят за колектива, за хората, с които са работили в летище Узунджово.

Всеки човек, взел перото в ръка, често изпада в състояние на съмнение, на безсилие дори. Но когато се докосне до това, което хората са споделили с него, и то от чисто сърце, честно, неподправено, по вътрешен подтик и порив, той може да си възвърне и самочувствието, и вярата, че започнатото дело трудно и непризнателно ще роди още по-добри страници. Това е нещо много ценно и остава най-дълбоко в сърцето на човека.

Ние, живите, сме морално задължени според силите и възможностите си да разкажем с думи прости за тези самоотвержени хора на авиацията. С това ще допринесем за възпитанието в дух на гордост, твърдост на младото поколение, отдало себе си в служба и любов към родните ВВС. Тук не мога да мина без мълчание за загиналите летци в изпълнение на служебния им дълг. Млади до 30 години, живели щастлив семеен живот по 4–5 години, някои и по-малко, оставили бременни вдовици, малки невръстни деца, сами да се справят с предизвикателствата на живота, да се борят, да отглеждат, да възпитават своите скъпи рожби.

Не мога да не спомена моето дълбоко разочарование от факта, че на тая моя благородна идея да напиша кратко за историята на летище Узунджово се отзоваха само няколко души, а именно инж. Иван Денев, съпругите на загиналите летци Нинев и Ничев. Одобряваха тази инициатива, но когото трябваше да се напишат няколко реда, да споделят някои спомени, случки добри или лоши, оставаха глухи.

Логиката на живота е неотвратима. Отиват едни хора във вечността, но развитието не спира своя ход. И най-добрата оценка за онези, които не са вече сред живите, е продължение на тяхното дело в здравите и мъжки ръце на по-младото поколение, които се явяват естествени продължители не само на това, но и творчески развиват по-нататък летателната и авиационна теория за укрепване отбранителната способност на любимите ВВС, верен и сигурен страж на нашето родно небе.

Служих във 2-ра НЛБАД (Нощна лекобомбардировъчна авиодивизия) – Стара Загора, там станаха някои организационно-щатни промени. Една част от летателния и технически състав остана в Стара Загора, а по-голямата замина на различни летища в България. Възложи ми се да съпровождам една група летци за по-нататъшно носене на службата на нови реактивни самолети в Узунджово. Летище Узунджово беше току-що открито и се попълваше с личен състав от други поделения. Пристигнахме в “авиогарадока”, който се намираше до гарата, Узунджово и летището.

Направиха ми силно впечатление неуредиците. Едва се добрахме до жилищните блокове, потъвахме в кал. В “авиогарадока” същото положение – нямаше редовно вода, ток и всякакви други битови потребности.

В поделението същата картина – разхвърляно, като че ли са се водили бойни действия.

Побързах да се измъкна от този ад и да се прибера в Стара Загора. През ум не ми мина мисълта не дай боже тук да ме изпратят да служа. За нищо на света не бих могъл да издържа на тези неуредици и безпорядък.

Като че ли понякога с човек стават такива неща, че това, което най-малко желае и очаква, то му идва на главата. Така стана и с мене. Без ни най-малко да подозирам един ден ми наредиха да се явя в София в щаба на ВВС за беседа.

Нямах представа за какво може да бъде, но в същото време се готвих за следване във Военната академия, помислих си, че ме викат да ми съобщят и дадат някакви указания за академията, обаче останах излъган. Явих се както се полага на дисциплиниран офицер, с рапорт пред съответния началник. Каква беше моята изненада, когато направо от упор ми се каза, че незабавно трябва да замина за зам.-командир на летище Узунджово. “И таз добра, си помислих на ум. Това пък не съм го очаквал.”

Ето и краткият разговор, който се проведе с мен.

– Др. капитан, има решение да бъдете изпратен за по-нататъшно носене на службата в авиополк Узунджово. Какво ще кажете? Съгласен ли сте?

Какво можех да кажа в такъв момент.

– Нямам нищо против. Съгласен съм. Имам само една-единствена молба. Допуснат съм като слушател във Военната академия. Моля след завършването да замина там. Желая да получа по-добра техническа подготовка и да бъде полезен в работата. Смятам, че и годините ми вече минават и е време да получа по-солидна военна подготовка, от която се нуждаех.

– Ние смятаме, че ти имаш добра подготовка и трябва да заминеш. Ще послужиш там една година и след това ще те изпратим във Военна академия. Налага се веднага да заминете. Подгответе се и в петдневен срок се явете в поделението. Колективът там е много добър и ще ви помага. Вашият предшественик, който постоя много малко там, се провали, беше уволнен и наказан. Моралът не е на висота и вие трябва да се заемете с всички сили и средства да въведете ред в поделението. Ние ще помагаме и ще се стремим да попълним вакантните длъжности в поделението.

Не ми оставаше нищо друго, освен да нарамя торбичката и да потегля към новото местослужене. Така и направих. Завърнах се в Стара Загора, споменах тази новина на съпругата ми, която беше бременна. Срещнах пълно разбиране от страна на Недялка. Как не ме упрекна, не промърмори нищо, а със своето поведение и действие ми помагаше в трудния житейски път. Там, където ме изпращаха на служба, тя беше винаги плътно до мен и с мен. Със своя благ характер, скромност и човечност ми даваше сила и самочувствие да понасям мъжки всички трудности на службата.

Със свито сърце пред неизвестността на какви хора ще попадна, как ще ме приемат командирът и колективът, с тези мисли и много други слязох на спирка Узунджово и потеглих към поделението пеша. Преди да приближа портала на поделението, забелязах една кошара до пътя. Като изневиделица по мен залаяха няколко големи кучета. Поизплаших се малко, с камъни ги разгоних. Оказаха се не такива лоши, отколкото си помислих отначало. Признавам си и не мога да не кажа, че в момента светкавично ми преминаха мислите “Ех, Коста, Коста, докъде я докарахме, тук ли трябва да дивееш, тук ли те издуха вятърът?”

Това “тържествено” посрещане с лаенето на кучетата, си помислих, не е на хубаво, още от началото не ми провървя, но ще видим как нещата ще потръгнат по-нататък. Може би пък да е за добро.

С такива противоречиви мисли навлязох в района на поделението. То пък район ли като район, като се е ширнало това узунджовско поле, край няма. Потегнах се, запасах си колана, така, както се изисква от военния устав, по войнишки със стегната крачка, подготвен за рапорт, влязох в канцеларията на командира майор Велков, по-късно генерал-лейтенант от авиацията. Същият беше събрал командирите на ескадрили и обсъждаха плановата таблица за полетите на другия ден. За моето идване вероятно беше извест˜н. Даде ми няколко напътствени думи за работата, която ми предстои, и ме запозна с командния състав. По-късно пред строя на поделението ме представи като зам.-началник на въздушния гарнизон Узунджово.

Много от личния състав ми беше познат от съвместната служба в Стара Загора. След обяд заминах за “авиогарадока”. Апартаментът беше подготвен за мен и моето семейство. Привидно като че ли всичко тръгна нормално, животът вървеше по своя нормален ход. Грижа, напрежение, тревоги, като всяка военна служба. Семействата, с които живеехме в “авиогарадока”, бяха млади и почти на една възраст. Повечето с малки деца, а някои от съпругите – бременни. Вечер, когато се прибирахме пред блоковете, водехме разговори коя жена какво ще роди – момиче или момче. Имах много добри отношения и със зам.-командира на поделението капитан Каменов. В разговори той не изпускаше случаи да подчертае и уверено да заяви, че ще има момче. Аз също имах такова желание, но бях по-скромен и се въздържах да правя такива изказвания. Каква беше нашата изненада, когато нашите съпруги родиха едновременно. Той имаше момиче, аз – момче. Спомням си като сега как се заканваше ядосано в лавката:

– Моята жена ще ходи вечно бременна, докато не роди момче.

След една година жена му роди пак момиче. Желанията му се изпариха и си остана с двете дъщерички.

След като наближи да ражда, съпругата ми замина за Стара Загора при майка си. За Нова година бях дежурен и останах в поделението. Каква неописуема радост и възторг изпитах, когато на Нова година – 1 януари 1955 г., ме извикаха на телефона да ми съобщят радостната вест, че ми се е родил син и е записан на името на баща ми – Иван. Измина доста време и не бях видял първата си рожба. Такава беше моята служба – напрегната, тежка, с голяма отговорност и просто нямах възможност за един ден да напусна поделението. След няколко дена ми се обадиха, че съпругата ми пристига с бебето, да ги чакам на спирка Узунджово. Не мога да си спомня каква работа ме задържаше в поделението. Не пристигнах точно начаса, а с малко закъснение на спирката. Виждам Недялка с Иван на ръце, повит с бяла пелена. Сърдита, започна да ме упреква за закъснението. Пък и времето не беше много хубаво и неприятно се чака с пеленаче на ръка навън. А майката на съпругата ми, баба Димка, както винаги кротка, мълчалива, спокойна, стоеше настрани, без да ми каже нищо, без никакъв укор.

Между жените, живеещи в “авиогарадока”, се завърза една много хубава, сърдечна дружба. Помагаха си, съветваха се по раждането, отглеждането и възпитанието на децата.

Вечер, когато ние оставахме на нощни полети, те се събираха и заедно вечеряха и се занимаваха с децата.

Много грижи полагаше командването за летателната подготовка. Считахме за първостепенна задача безпроизшествената и безаварийна летателна работа. Основното внимание бяхме насочили да не се допусне никакво летателно произшествие. Да не загине човек и да не стане нужда да падне високият боен дух, който съществуваше в летателния състав. Всички бяха много млади, енергични, ентусиазирани, готови да изпълнят и най-сложните летателни задачи. Поделението беше едно от водещите във ВВС. През всичките четири години, които престоях там, то се нареждаше на първо място по изпълнение на летателния план както по нальот, така и по задачи. Няколко пъти участвахме в парада в София за 9 септември. Подготовката се водеше много организирано, системно, методично и целенасочено. Полкът беше въоръжен с най-новите реактивни самолети. Когато постъпваше нова техника, летците с ентусиазъм се заемаха както за техническото изучаване, така и за изпълнение на сложните летателни задачи. Започна подготовката денем в прости и сложни метеорологични условия. Летеше се в състава на звено, авиоескадрила, авиополк и се стигна до полети в състава на дивизията. Разбира се, не минаваше и без предпоставки и без произшествия, но за щастие без човешки жертви.

Съвсем накратко искам да разкажа за някои случаи, които донесоха на мен и на командването на полка много неприятности и тревоги.

На пистата преди излитане се запали самолет. Своевременно съобщиха на летеца за това. Хубавото беше, че още не беше излетял. В противен случай щеше да падне и изгори пред очите на всички ни. Докато летецът напусна самолета, соплото отзад започна да гори. Командирът го предупреди бързо да напусне самолета. Направи ми впечатление спокойствието на същия, а това беше нашият многоуважаван лейтенант Нинев (Цинцара). Самолетът беше зареден със снаряди и съществуваше опасност да се възпламенят и засегнат част от личния състав, който се намираше на старта. Пред очите ни самолетът продължи да гори. Когато вече наближаваше огнената стихия да обхване и кабината, и заредените оръдия, няколко смели офицери от техническия състав с риск на живота си се втурнаха да спасят част от самолета и да предотвратят избухването на снарядите. От горенето и топенето на самолета на бетонната писта се образуваха големи ями. Летецът, който благополучно напусна самолета – офицерът Нинев, по-късно с друг тип самолет загина. По-горното командване гледаха на нашия полк и на обслужващите поделения на хора, като на безотговорни и които не милеят за издигане на бойната и политическа подготовка. Не напразно шеговито ние си подхвърляхме: “Ние сме 21 одрински полк.”

Това много ни тежеше, защото не отговаряше на истината. Личният състав работеше с необходимото съзнание и отговорност по отбраната на страната и въздушната граница. В началния период трудностите бяха много големи. Въпреки ентусиазма на летателни и техническия състав, те не бяха подготвени за водене на въздушен бой във всички видове МТО. Млад летателен състав, който още се проучваше да лети на новите реактивни самолети. През този период изживяхме с голяма болка на сърцето въздушното пиратство с транспортни тежки самолети, които извършваха нощни влитания във въздушните граници и над узунджовския гарнизон.

Същите летяха ниско, пускаха различни позиви с провокационно съдържание. Това страшно много дразнеше командния състав, особено командира майор Велков.

Наложи се заедно с него да спим на старта и при тревога за въздушно нападение той излиташе, въпреки че нямаше необходимата нощна подготовка, да гони вражеския самолет, както ние шеговито го наричахме “Джонито”. По всяка вероятност противникът имаше пълна информация за бойната готовност и подготовката на летателния състав. Затова нахално и дръзко извършваше тези провокиращи въздушни влитания, пускане на позиви по пистата. Обаче това не трая дълго. Ускори се подготовката на летателния състав, който в един къс период от време се подготви и не позволи повече вражески влитания в страната.

Ще спомена и друг случай на летателно произшествие, което се отрази много зле върху морално-политическото състояние на личния състав.

Всяко летателно произшествие в авиацията, особено вземане на човешки жертви, се отразяваше крайно отрицателно върху бойната и политическа подготовка и дърпаше летателната дейност назад. Но да се спрем накратко на случката.

Съвсем неочаквано една сутрин дежурният офицер докладва, че много рано войникът, който обслужваше самолетите, направил опит да заграби един реактивен самолет и да забегне извън България.

Каква беше истината тук? Същият работеше като механик на самолет, а преди да постъпи в авиацията, завършил курсове в ДСО в аероклуб и летял на витлов самолет. Замислил това бягство още вечерта, той пожелава доброволно да застъпи дежурен, закарва самолета на обратния старт на летището. Преди това научил някои подробности от летците за режима на полета, за състоянието, близостта на летището, на което следвало да кацне. След като закарва самолета на обратния старт, още преди да дойдат дежурните екипажи и личният състав, влиза в самолета и започва да го подготвя за излитане, обаче не можал да стори това, което се оказало не толкова лесно, както той си представял. Докато се лутал, през това време пристигат дежурните и озадачени се втурват към него на старта. Веднага предотвратяват намерението му и спасяват както самолета, така и беглеца от явна гибел. А между впрочем когато той се мъчи да запусне самолета, нарежда на войника, който бил на пост, да проверява за пламък в соплото. Войникът млад, неопитен, смутен отказва, като заявява, че не знае тази работа и това не е в неговите задължения.

Така завърши тази предпоставка за произшествие – благополучно, но ни причини много неприятности.

А ето и някои други, по-характерни случаи:

* Един празничен ден командирът на поделението – капитан Каменов, се завръщаше от София със самолет МиГ-15 бис. При кацането на летище Узунджово нямаше РП, който да му съобщи да пусне колесника. След като опира самолета на пистата, разбира за това и благодарение на бързата реакция, светкавично насочва самолета извън пистата в тревната площ. Така той спасява самолета и себе си. В резултат на лошото време, слабата видимост се налагаше някои летци да кацат на нивите.

* За аварийното кацане на лейтенант Димитров в Добруджа. За това се направиха много изводи, много тежки наказания – командир, зам.-командир, началник-щаб с “непълно служебно съответствие”. По-горното командване беше много щедро за налагане на наказания на командния състав на полка.

Има и други случаи за летателни предпоставки за произшествия, за които, предполагам, ще разкажат летци, свидетели на тях. Тук бих искал едно малко отклонение. Летец не се става насила. Летецът има вътрешна сила, убеденост, желание, призвание още от детските и младите си години.

От дистанцията на времето (над 50 години) много неща в човешкия мозък избледняват, забравят се лесно, но има и неща, които дълго време се съхраняват в човешкото съзнание. Може би тежките условия, при които живеехме и работехме, сплотяваха ентусиазирания колектив. В това отношение създадохме много добра традиция да се наричаме узунджовци, да се уважаваме и търсим в добри и лоши случаи. Много от летците тук направиха първите си стъпки в летателната професия, като усвоиха летенето на реактивни самолети. Укрепваха своите криле, като другарите Велков, Жулев, Костов и някои други достигнаха до званието генерал от ВВС, а някои преминаха на други отговорни длъжности във ВВС, МНО и БГА. Ние се гордеем с тях и ги сочим за пример на младите. За високото морално политическо състояние на летателния състав, за неговото желание да лети, и то колкото се може повече и на по-съвършени самолети без всякаква корист и стремеж към по-високи длъжности, говори следният факт: След като станаха някои предпоставки за летателни произшествия в полка, командването беше навикано до безкрайност. Един ден на летището пристигна командващият ВВС генерал Кирилов. След обичайните псувни, които служеха за поздрав на същия, аз много се учудих и озадачих. Другарите побързаха да ме успокоят, че това му било в стила на работата, че ако не псува, не може и че няма командир офицер, който да е имал контакт с него, по един или друг повод да не е псуван.

Един ден ни събра командването, след традиционните псувни, които ни тръсна, заяви:

– Аз вас ще ви снема от длъжност, ще разформировам полка.

И по-нататък, след като освободи командването, започна да вика по негов избор летци, които да назначи за командири на полка. Командирът – капитан Каменов, беше по-възрастен от другите летци, с по-голям практически опит в летателната работа. Същият се ползваше с уважение и авторитет. Командващият извика един, двама, трима... все добри летци, както добре физически сложени, така и много добри в летателната дейност. На същите командващият задавал все един и същ въпрос:

– Искаш ли да станеш командир?

Всички давали все един и същ отговор:

– Съвсем не! Желая да летя като редови летец.

Учуден, озадачен и същевременно доволен от отговорите на летците, нареди да из­викат командването на полка, като заяви:

– Оставам ви да командвате поделението. (След което изтърси поредната псувня.) Вие имате чудесни летци. Работете с тях и ги подгответе за бойни действия.

Друг важен въпрос от жизнено значение за разнообразяване на културния отдих на офицерския, сержантския състав и техните семейства беше грижата на Командването да направи дансинг пред жилищните блокове. В празнични дни с помощта на Наркопа – Узунджово и духовата музика от Граф Игнатиево провеждахме увеселителни вечери.

Имахме голямо влияние и уважение сред населението и техните ръководители в с. Узунджово. За това говори и фактът, че зам.-командирът на полка капитан Стамболиев беше избран за съветник в кметството на селото. Това ни позволяваше да решаваме някои битови въпроси. Същият като съветник помогна да се направи една чешма в района, в който беше избран.

В “авиогарадока” се сформира женсъвет, който се грижеше за жените и децата, организираше редовно някои мероприятия със семействата на военнослужещите.

Особено активна дейност разви женсъветът с председател Ваня Василева.

Имаше много проблеми, които трябваше да решаваме от битов характер. Трябва твърдо да подчертая, че невинаги срещахме разбиране и подкрепа от хората, от които зависеше решаването им. Отдалечеността от Хасково и Димитровград също така създаваше немалко проблеми. Особено за най-малките, които често се разболяваха и се налагаше да се отива на лекар в тези градове.

В “авиогарадока” нямаше елементарни условия за живот. Създадохме клуб в ергенския блок, където съединихме две стаи. Там жените, пък и офицерският и сержантският състав, в свободното си време да провеждат събрания, съвещания, седенки, репетиции на художествената самодейност. Разполагахме с прекрасен тамбурашки оркестър. Независимо от това, че дивизията имаше духов оркестър, наредиха и ни вземаха тамбурашкия оркестър.

След като решихме въпроса с клуба, започна много трудната и упорита работа за направата на баня за личния състав, особено това беше от жизнено значение за жените и децата, което се посрещна с голямо въодушевление от тях.

Сложихме началото на друго важно културно мероприятие, което смятахме, че ще играе важна роля за патриотичното воинско възпитание на личния състав в гарнизона, а именно създаването на музей за целия личен състав в авиогарнизона. Тук в книгата записахме първите години от създаването на поделението, командния състав, по-характерните моменти от живота на военнослужещите – първия нощен полет в СМУ от лейтенант Васил Данчев и т. н.

Ако попитате моята съпруга кои са най-хубавите години от живота є, сигурен съм, че няма да пропусне да спомене и да разкаже за хубавите дни, прекарани в “авиогарадока” в Узунджово. За младия женски колектив, за първите рожби, които добиха там, за трудното и славно ежедневие. Всички трудности времето ги заличава, остават трайни само хубавите мигове и спомените, изживени там. Как няма да бъдат хубави, когато мъжете, жените не знаехме какво е болест, какво е тревоги, какво е да имаш големи деца – големи ядове.

Като говорим с известна гордост за това, каква работа сме извършили, и мъките, които сме преодолели за тяхното решаване, бих желал да ги съпоставим. Което заварихме при честване на 20 и 25 години от създаването на полка, не може и дума да става за сравнение, даже е и смешно да се говори за битовите нужди, които сме решили. Обаче за тогава това беше голямо постижение. За това, което видяхме там, какво е направено, няма да се спирам, то може да се види и оцени.

Колкото и нескромно да звучи, смятам за необходимо да посоча причините за постигнатите успехи в поделението.

Каква беше тая магия, която обединяваше, сплотяваше колектива! Къде беше това разковниче за тези постижения? Не, нямаше магия, не съществуваше никакво разковниче, нямаше никакво чудо! И все пак на какво се дължаха тези успехи, този добър, сплотен боен колектив, готов всеки момент да отдаде всички свои сили, знания, опит, майсторство, за да изпълни поставените му задачи:

– Верността и предаността към родината, към авиацията.

– Не бяха изминали много години от промените в България. Съществуваше революционна ситуация и ентусиазъм, сладостта от победата, още бяха пресни мъките и страданията на народа, не бяха отминали, не бяха изхвърлени черните забрадки от партизанската борба, от Отечествената война. Враговете на народа надигаха тук-там глава.

– В БНА и във ВВС служеха предимно синовете на работници и бедни селяни, възпитани в дух на труд, облечени във войнишки шинели, ценящи свободата.

– Въоръжени с нова, съвършена реактивна бойна авиация.

– Висока политическа съзнателност.

– Дисциплинирани, трудолюбиви, честни във взаимоотношенията помежду си.

– Голямо желание и амбиция да достигнат и надминат първенците във ВВС.

– Зряло командване на полка.

Това са някои от основните причини за достигнатите постижения и успехите на авиополка и нареждането му в първите редици във ВВС.