Инициативен комитет за написване на книгата

– Това че сте първенци – каза полковник Узунов, – остава в историята. Гледайте напред и дайте всичко от себе си в борбата с предпоставките за летателни произшествия.

Ще отбележа, че не искам да изтъквам нито себе си, нито моите партийно-политически и комсомолски работници. Не е за подценяване обаче фактът, че 99% от офицерите бяха комунисти и комсомолци, верни и предани на България и на комунистическите си идеи. Целият полк действаше като добре смазан механизъм в толкова сложната дейност на изтребителния полк. Всеки знаеше своето място в този механизъм, всеки подпомагаше другаря си, говореше за опасностите, които ни очакват от некачествена и задълбочена подготовка в многообразната ни дейност.

Щурманът на АП майор Андонов на една предварителна подготовка с младите летци задава въпрос:

– Самолетът е в полет, влиза в свредел. Правите това, което сте учили, но не се получава необходимият резултат. Вашето решение?

Вдигат се няколко ръце. Стават един след друг момчетата, но майорът не одобрява нито един отговор. Тогава става лейтенант Тонев и пита:

– Другарю майор, кажете Вашата версия?

Андонов я казва:

– Нещо в подготовката на самолета за полети липсва, щом всичко правите както сте го учили, пък не се получава. Остава още едно. Давате пълна газ и се забивате с кеф!

Настава тишина за 2-3 секунди, а след това настъпва смях.

– Разбрахме Ви намека – ще запомним!

Така се говореше без страх. Летците още във Военното училище са учили, че незадълбочената подготовка води до предпоставки за произшествия, понякога фатални. Ако нашите летци нямаха задълбочени знания, лейтенант Иван Чапкънов, капитан Любен Хубенов, ст. лейтенант Марин Урушки щяха да напуснат самолетите, катапултирайки се. Но те проявиха упоритост – разумна, разбира се, направиха всичко, което знаеха, и се завърнаха успешно на летището. В сложно положение е изпадал и командирът на АП, летейки в учебния самолет заедно с щурмана майор Андонов. И те се справиха перфектно със ситуацията и се завърнаха “у дома”. Вече в по-късните години майор Чапкънов беше станал въздушен ас с МиГ-21.

На този щурман (майор Андонов) възложих веднъж да изнесе политическа информация пред офицерите от щаба и в една от ескадрилите. Останах изненадан от отношението му към задачата. Без да изисквам, той ми представи за утвърждаване акуратно изготвен план за политическата информация. Той не се ограничи строго в темата, а използва много странична литература, свързана с нея. Чувствах се удовлетворен, че нашите офицери с еднаква сериозност и отговорност се отнасят към изпълнението на всички задачи. Такова отношение имаха и огромното мнозинство от сержантския състав. Някои от тях заемаха отговорни длъжности в партийните и комсомолските организации и дружества. Старшина Жельо Михов от 1-ва иае беше зам.-секретар на партийната организация в ескадрилата. Работеше сериозно и отговорно и по специалната си подготовка, и в партийната организация и инженерът на ескадрилата майор Тотев беше много доволен. Така се работеше и в другите подразделения.

При едно учение с кацане на запасно летище реших да възложа партийно поръчение на безпартийния старшина Киряков – началник на СКП, независимо че беше от свързочния батальон. Там, където отиваше ръководителят на полетите със СКП, нямаше други свързочни средства. Отказ на радиостанцията на Кряков щеше да провали кацането на самолетите, защото ставаше невъзможно да бъдат ръководени. Побеседвах със старшината и той ме увери, че проблеми няма да има.

– А ако все пак се получи проблем, какво ще правиш? – казах аз.

– Тогава става сложно – отговори Киряков. – Ще говоря с нашия ЗКТЧ, с началника на радиоработилницата, ще подготвя запасни части и материали за всеки случаи.

– Другарю старшина, благодаря ти за задълбочените разсъждения по изпълнение на задачата. Смятай, че съм ти възложил партийно поръчение за безаварийна работа и отлично осигуряване на полетите от непознатото летище.

Той много се развълнува.

– На мен никой досега не ми е поставял такова поръчение. Мислех, че се отнасят само за партийните членове. Но щом лично Вие ме ангажирате с него, за мен ще бъде чест да го изпълня отлично!

И го изпълни.
Тази учебна година 1976/77 съревнованието се провеждаше в чест на ВОСР, която навърши 60 г. Бяхме амбицирани да потвърдим и повишим добрите постижения от миналата учебна година. Редуваха се занятия, полети, учения. Носеше се бойно дежурство. Командирите от всички степени, партийният и комсомолският актив работеше с пълна пара. Бяхме издигнали лозунг “Всеки за всичко пред всички отговаря.”.

На едно учение през лятото на 1977 г. бяхме в КП на АП с командира и зам.-командира Киселков. Полковник Йорданов умело ръководеше “бойните” действия на нашите изтребители, които реално атакуваха “противниковите” самолети, бомбеха и стреляха по земни цели – неговата работа наблюдаваше посредника от ПВО и ВВС за съгласуване дейността ни с другите авиополкове. Казваше се полковник Виктор Атанасов. Но както понякога се случва, все ще се намери някое малко камъче. Бойните действия бяха в разгара си, когато по данни на локаторите от РЛВ Хасково беше открита нова цел, която излетя от района на София, пое курс на юг и отговаряше на кода “свой самолет”. Вероятно е излетял от летище Доброславци.

Оперативният дежурен на КП от РЛВ Хасково не можеше да знае дали този самолет участва в учението или не, и го подадоха в общата обстановка на планшета, респективно на нашия командир и посредника. Те го отказаха, т. к. не е отбелязан в заданието за учението. С други думи, може да го снемете от отчет. Аз споделих с Киселков, с когото бяхме в задната кабина и наблюдавахме “бойните” действия, които командирът ръководеше, че локаторите следва да продължат да наблюдават (казва се още да водят) самолета. Да не го снемат от отчет.

– Ти откъде знаеш? – попита Киселков.

– Аз съм служил в РТВ и тези неща ги разбирам, Тошо. Ако стане “нещо”, горките ертевейци ще операт пешкира.

– Ами действай тогава, да видя какво ще направиш?

Дадох знак на майор Латев и той се приближи до нас. Посъветвах го да продължи наблюдението на въпросния самолет.

– Той вероятно е правителствен! – отговори Латев.

– Независимо, др. майор, изпълнете каквото Ви казвам.

– Слушам! – отвърна Латев.

Продължих и аз да следя полета на този самолет на планшета за обща въздушна обстановка. Някакво шесто чувство не ми позволяваше да го изоставя. Той вече доближаваше на 15-20 километра границата с Гърция и аз също започнах да мисля, че това е правителствен самолет. Още повече, че зоната на “бойните” действия на учението, в което участваха нашите изтребители, беше доста далеч от полета на този самолет. А той вече навлязъл на 30–40 км в гръцка територия, изведнъж направи обратен завой за завръщане в България. Когато навлезе на 30 км в българско, в Гърция бяха вдигнати дежурните им изтребители. Бива си я тяхната бойна готовност – помислих си и показах на Киселков какво става.

– Ти май позна, че нещо ще стане? – каза Тошо.

– Всичко това посредникът и нашият командир не трябваше да знаят. Те бяха ангажирани максимално от динамиката на “боя” и изпълнение на задачите по заданието за учението. Ние с Киселков следяхме развоя на “бойните” действия, но и “онзи” полет. Нещо нередно предчувствах. Извиках Латев:

– Какво става, другарю майор?

– Не зная! Той си изключи и системата за опознаване и не отговаря дали е наш или чужд.

– Значи сега нахлу в България като противник?

– Точно така, другарю подполковник!

– Не го изпускайте, Латев!

– Водим го, не се безпокойте.

След 1-2 минути учението привърши, а от ЦКП Сф ни оповестиха, че вражески самолет от Гърция е навлязъл в България и започнаха да излъчват данни за него. От ЦКП вдигнаха дежурния изтребител прехващач от летище Граф Игнатиево да свали противника, който се насочваше към София.

Графалията излетя, догони противника преди София и преди да го разстреля, решил да погледне и види какъв самолет ще свали. Вижда обаче българските отличителни знаци. Веднага докладва в КП.

– Я056, самолетът, който атакувам, е наш!

– Как наш? – отговарят от КП. – Нали е противник?

– Наблюдавам го, държа го на прицел. Снишава за кацане в Доброславци.

Така съобразителността на графалията отчасти омекоти очертаващия се резил.

Учението завърши успешно за нас. Вдигна се шум обаче от полковник Атанасов защо локаторите не са открили противника. Извика ни в една канцелария на КП: командира, аз, Киселков, командира на РЛВ и оперативния дежурен майор Латев. Че като вдигна една олелия...

– Аз вас под съд ще ви дам! Защо не открихте, не видяхте този самолет? Това е предателство пред родината! – обърна се той към локатористите.

Те, горките, се опитаха да кажат нещо, но заплахата им върза езиците. командирът им не беше в КП и нищо не знаеше. Майор Латев си “глътна” езика. Командирът на АП каза:

– Появиха се данни за този полет, но те не касаят учението!

Посредникът обаче беснееше. Киселков ме срита под стола.

– Др. полковник, разрешете да доложа!

– Какво ще доложиш, Павлов? – каза по-примирено Атанасов, като че и той търсеше някаква оптимистична развръзка.

– Всичко знам, др. полковник! – доложих цялата обстановка, както я описах по-горе.

– А ти защо мълчиш, другарю майор Латев? Имаш ли схема на този полет? Защо не я представиш на другаря полковник? Там пише всичко – час на излитане, височина, скорост, опознаване, кацане.

– Имаш ли, майоре, тази калка (схема)? – попита полковникът.

– Тъй вярно!

– Защо тогава мълчиш? Бягай!

След две минути всички разглеждахме схемата на полета. Бутнах Киселков и му намигнах. Той тихо прошепна: “Браво!”

Така завърши тази сага. До нас не достигна вест какъв беше този полет. Вероятно е изпълнявал полет по маршрут. Отвлякъл си е вниманието и когато вижда Бяло море, се усеща, изключва СРО (апаратура за опознаване) за “свой-чужд” и бегом за България. Така става противник. След два дни летецът от Доброславци взема 3 дни отпуск и отива в Граф Игнатиево. Намира летеца прехващач, който не го разстреля, и по летешки го отпразнуват. Поуките обаче остават. А нашият 21 иап отново изпълни блестящо задачите в тези “бойни” действия под вещото ръководство на своя командир.

Животът продължаваше. Следваха всекидневните задачи и тяхното изпълнение. Полети, полети... Предстояха изпити за класна специалност на 2 иае. Целта беше да се придобие II клас от младите пилоти. Момчетата бяха упорити, усърдно се подготвяха за тези изпити. Влагаха много усилия и старание. Знаеха, че аварийността е спътник на авиацията. Затова нямаше място за нарушения на методиката на обучение и летателната дисциплина. Ежемесечно анализирахме изпълнението на летателния план в ескадрилите, обменяше се опит, обръщаше се внимание на безопасността на полетите в инженерно и техническо отношение. Командирът на полка активно беше подпомаган от зам.-командира по ИАС подполковник М. Трайков и неговите заместници с отлична организация и контрол при качествената подготовка на авиационната техника Хр. Делчев, Н. Ангелов, Г. Арсов, П. Дяков, Русев, Тотев.

Офицерите от щаба Симеонов, Киселков, Андонов, Славов и др., все отлични летци и педагози. Скромен принос за общото дело давахме и ние, политработниците, партийните и комсомолските организации под мое ръководство. Това не е хвалба! Това е истина! Бях споменал по-горе, че ръководният състав работи като добре смазан механизъм. Така стигнахме до успешното полагане на изпита за пилоти изтребители втори клас от младите летци.Това беше голяма награда за тях и голямо признание. Но и тук беше заложено едно камъче.

Обладани от порива на успеха, летците от тази 2-ра иае се събрали да се почерпят вечерта. Утрешният ден е свободен, полети няма. Може човек да разпусне от напрежението. Моят баща много пъти ми е казвал:

– Със службата внимавай! Успехите са си успехи, но знай, че много благо не е благо. Имай обица!

Та кой е знаел, че младите ще празнуват тази вечер за класната специалност. А който не знае как летците разпускат, нищо не знае. докарали я до 2 часа след полунощ. А двама-трима останали до 4 часа. А не щеш ли в 5 часа свирна сирената за бойна тревога. Ами сега? Ако ще се лети?...

За явяването по тревога грешка нямахме. Съкращавахме всички норми. Проверяващите от щаба на САК водеше началникът на щаба генерал Григоров. Беше изключителен човек и командир – ерудиран, знаещ, точен, можещ. За него можеше да се каже всичко положително. По-късно, след две години, когато бях секретар на ПК (партиен комитет) на 10 САК и провеждах заседанията генерал Григоров пръв идваше – 5 минути по-рано, докато някои се точеха с 5–10 минути закъснение. Още на първото заседание след като обявих дневния ред, генералът поиска думата по процедурен въпрос:

– Предлагам от днес нататък, който закъснее за заседание без причина, да му налагаме наказание. При втори случай да разгледаме дисциплината му на общо събрание за освобождаване от ПК с предложение до командването за организационни служебни изводи. Що за дисциплина е това!

Така запомних този изключителен командир, комунист и летец. Той внезапно почина след 3 години, но неговият пример е още жив за мен.

От групата, която е празнувала преди вдигането по тревога двама бяха изолирани в КП на 1 иае да почиват. Командирът ме изпрати да ги посетя. Споделиха ми, че задачата ни е тежка този ден. Ако знаехме, че ще се събират, щяхме да потърсим някакво решение. Виждах колко им е тежко. Аз пък съм непоправим оптимист. Предадох оптимизма и на него:

– Командир, не се показвай загрижен, показвай, че си оптимист, казвай им, че ще изпълнят това, което винаги са правили. А сега са и класни специалисти. Пък нали ще ги водят по-старите, по-опитните.

Дано се усмихна и отмина. Не казвам, че на мен “не ми пукаше”. И мен ме гризеше онова мъничко “нещо”, което мира не дава на човека в дадени ситуации. Но аз съм такъв по природа. За поражение никога не мисля. Имах си и още имам девиз:

“Докато ходя,

докато гледам,

докато дишам,

длъжен съм да вървя напред!”

Нали знаете онази песен – “Забота у нас такая...”

С тези мисли отидох при командира на ескадрилата капитан Георги Георгиев – Гецата. Беше 10 часа. Той прочете в очите ми въпроса и директно отговори: Три пъти вече ги топя в басейна, другарю подполковник. Още ще ги топя. Млади и издръжливи са, издържат на безсъние. А нима на фронта ще спят по 8–10 часа. Но най-важното е, че са карали по мярка с изключение на онези двамата, които отстраних от задачата при тревогата.

– Отлагай, Георги – казах аз, – отлагай колкото е възможно!

– Отлагам с мяра, а ги топя в басейна в почивките, защото в задачите за изпълнение “водните” следват една след друга. Изучаваме унищожаване на летище, което е в непознат за нас район. Трябва да го открием и извадим от строя, а никой не е кацал там. Изучаваме го само по карта.

– Не забравяй, Геца, да им припомниш, че са вече класни специалисти, че знаят, че са добри. Вдъхни им увереност в силите. Те сега най-много на теб вярват! Друг освен теб и командирът на полка не може да помогне. Генерал Григоров вече е разбрал и затова не те пришпорва. Той е изключително разумен. Имай и това предвид.

Резултатите?... Отлични! Само един не улучи целта – ст. лейтенант Гагов. Той не е бил вечерта на почерпката, т. е. не е успял да се мобилизира като другите.

Отмина още едно трудно за полка участие по тревога. Завърнаха се летците нормално. Беше направен разбор и дадена оценка на всички служби и ескадрилата за действието и по тревога.

Комисията си замина за Пловдив. Ние обаче останахме. Помълчахме в залата малко. Капитан Георгиев ме погледна и се разбрахме. Поиска от командира да каже няколко слова.

– Другари офицери, благодаря ви за постигнатите резултати. Обицата на ухото обаче остава! Не всичко е позволено на летеца, дори когато е свободен от полети. Всичко следва да бъде с мярка. Има ли някой, на който да не е ясно, че служи в условия на студена война? Има ли някой, който да не е разбрал, че за тази година трябва да сме по-добри от миналата? Напомням ви и ще изисквам от всеки, който допусне подобно нещо втори път. Целта не е само да сме отличници. Целта е да сме постоянни отличници, и то в пълен състав. На всички ни е ясно, че срещу вятър се излита по-лесно, а с попътен вятър корабът се движи по-бързо. Всички трябва да бием в една точка и не само ние, а целият полкови колектив.

Независимо от случая с празнуването на класната специализация действието по тревога показа колко бързо израстват и редовите летци, и техните командири. Капитан Георгиев, началникът на щаба Джурелов, ЗКПЧ капитан Михайлов, щурманът ст. лейтенант Куманов умело обучаваха своите подчинени, а също така и партийната организация и комсомолското дружество.

Учебната година беше на завършване. Летателният план изпълнен. Авиополкът отново е първенец. Месец септември 1977 г. министър Джуров ми връчи “Вимпел” за спечеленото съревнование в чест на 60 год. на ВОСР. Всички бяхме щастливи и горди. Много рядко се случва АП две години по ред да е първенец в ПВО и ВВС. Отново правихме събрания и награждавахме колективите, заслужили награди. Повтори се ритуалът от предишната година. Свитата на министъра армейски генерал Добри Джуров, генерали от ПВО и ВВС, от 10 САК Пловдив, партийни и държавни ръководители от Хасково и Димитровград. Няколко дни военна музика огласяше летище Узунджово.

След тези успехи АП се оказа тесен за командира на полка полковник Йорданов – преместен в Пловдив, и подполковник инженер Марин Трайков – преместен в ИАС на ПВО и ВВС. Дойде указание, че в Ямбол ще се проведе сборът на МНО с отличниците в БНА и че там ще присъстват зам.-командирът Киселков, ЗКПЧ Ал. Павлов и началникът на щаба Иван Симеонов. Обадиха ми се от отдел “Кадри” на МНО и ми възложиха от името на наградените офицери в Ямбол да отговоря на поздравителното слово на министъра на народната отбрана генерал Джуров.

– Павлов – каза ми полковникът, – имай предвид словото ти да не е повече от 5–6 минути. Миналата година тази задача беше възложена на един командир на полк от сухопътни войски, а той, горкият, дръпна една реч, по-голяма от тази на министъра.

Подготвих се старателно. Такава чест ми се оказваше за пръв път и много се вълнувах.

Оставаха два дни до отпътуването ни за гр. Ямбол. И ето ти нов инцидент. Бяхме освободили спалното помещение за младите войници. Част от старите настанихме в една барака. Те чакаха уволнение. Станало късо съединение и лумнал пожар. На стария войник обаче не случайно казват “стар кокал”, всичко може и знае. За няколко минути само опразнили помещението. Автоматите, противогазите, също и др. имущество. Успяват да изгасят и огъня. Щетите бяха минимални. На два автомата “Калашников” ложите бяха деформирани, два-три противогаза също. Смениха ложите с нови и простреляхме автоматите, дадоха отлична стрелба. Три-четири дюшека бракувахме както се полага. Благодарение на вещото действие на войниците не стана голяма беля. Квалифицирахме пожара като дребен инцидент.

Пътувахме към гр. Ямбол с жигулата на капитан Симеонов, а в главите ни беше само темата с пожара. Най-притеснен бях аз.

– Ако министърът вече знае, какво обяснение ще давам? – споделих с колегите.

– Настройвай се за обяснение, замполит! – каза Киселков.

– Всяка сутрин за всички произшествия и инциденти, които стават в армията, на министъра се дава информация – каза капитан Симеонов.

Слязох от колата в Ямбол мрачен. Не ми се говореше с никого. Слушах емоциите и въодушевените разговори на колегите отличници от БНА – бяхме повече от 250–300 души, а нищо не чувах. Мислех само как ще погледна министъра. Стресна ме един глас.

– Наред ли е всичко, другарю подполковник Павлов, аз съм от отдел “кадри”, дето ти възложих словото.

– Всичко е наред, другарю подполковник! – и му подадох листа.

– Не е необходимо. Това на мен не ми трябва.

Залата беше огромна. Всички тук ще бъдат наградени с ордени и др. награди. И процедурата започна. Най-напред срещата откри генерал от МНО. След това арм. генерал Джуров започна награждаването. Най-напред беше закачен орден на гърдите на един капитан първи ранг. На следващите офицери министърът ги връчваше с кутийката. Аз бях 13 подред. Подходих и застанах пред министър Джуров. Той взе подадената му кутийка с орден “Червено знаме”, отвори я и каза:

– На рода войска лично ще закача ордена на гърдите. – Прикрепяше го и започна да ми говори: – Само дето тази барака се запали, а Павлов, какво толкова стана?

Да беше се отворила земята да потъна. Подкосиха ми се краката. В миг обаче се овладях:

– Другарю министър, не знам точно как Ви е докладвано, но щетите са минимални. Няма и пострадали войници. Напротив! Действали са като отличници. Изнесли са по-ценните неща, след което са загасили лумналия огън. Само ложите на два автомата са леко деформирани и три противогаза. Сменихме ложите, простреляхме автоматите. Те дадоха нормална стрелба. Противогазите, 2–3 тюфлека и одеяла са за брак.

– Другарю Павлов, вашето е нищо, ако знаете колко и какви работи стават!... А сега честито орден!

– Служа на НРБ! – ръкувахме се и отходих в строя.

Награждаването продължи, а моите крака трепереха. Колегите ме попитаха какво сме си говорили с министъра, а аз дума не мога да кажа. Показах с пръст да мълчат.

След пет-шест минути им разказах. И те се успокоиха. И на тях бяха връчени ордени “Червено знаме”.

След привършване на награждаването другарят министър в словото си отбеляза, че враговете ще треперят, ако знаят колко много командири отличаваме днес, а и всяка година. Днешният ден е за признаване на вашия упорит труд. С голямо задоволство и признание ръководството на МНО ви връчва тези награди с пожелание за крепко здраве на вас, вашите семейства и колективите, които ръководите.

Дадоха ми думата. Вече бях напълно спокоен. Пък си и мислех: “Др. министър много хубаво ми каза: Вашето не е нищо!” – значи той сам ме успокои.

Започнах с това, че тези скъпи награди ние приемаме като награди за упорития труд, за висока бойна подготовка и изпълнение на годишните задачи, поставени от МНО на нашите воински колективи. Няма измерение този воински труд, затова и наградата им е голяма. Без труда, който влагат воинските колективи, не може да се постигнат отлични и добри резултати, а когато те се затвърждават, това вече говори за утвърден стил и метод на работа от командира на частта до последния командир на отделение.

Заключителните думи отново бяха на министъра на народната отбрана. “Тук другарят Павлов обърна внимание, че наградите, които получавате, са резултат на воинските колективи. Това всички трябва да го осъзнаете!”

Спря се и на други проблемни неща, които са спътник на такива огромни колективи като воинските. “И особено дисциплината, другари офицери. Тя е алфата и омегата на воинските успехи. Не по-малко значение има живеенето по уставите, спазване изискванията на наставленията, точно изпълнение на организационно-методическите указания, които министерството спуска всяка година.” И завърши с думите: “На добър час и нови успехи в бойната и политическата подготовка!”

Обядвахме на министърската трапеза. Имаше наздравици, имаше музикален фон от армейската музика на тази забележителна среща. Така завърши още един ден от славната история на 21 иап.

Новата учебна 1977/78 година започнахме с нов командир на авиационния полк – майор Георги Иванов Славов. Той беше възпитаник на нашия полк. Още от м. август се знаеше, че полковник Йорданов ще отиде “по-нагоре”. За командир на АП се спрягаха имената на подполковник Киселков и майор Славов. Това спрягане беше на “уличните” наздравици. Никой официално не беше дума продумал по този въпрос. От кого и по какви незнайни пътища до командира на корпуса беше стигнало, че аз съм против майор Славов да стане командир. А думата на замполита в полка се чуваше, и то много силно. Получих един ден съобщение да чакам в 15,00 ч. Ще имам среща с генерал Трифонов. Дойде генералът, представих му се и той директно ме попита:

– Защо, Павлов, си против майор Славов да става командир на полка? Какви са ти съображенията?

– А някой питал ли ме е, другарю генерал? За първи път чувам такова нещо! Някой се е пошегувал!

Генералът замълча за малко. Виждах, че е вперил в мен очи сякаш търсеше да види нещо, което много му е необходимо. В този миг забелязах, че една веничка над лявата му вежда трепна два пъти. “Вълнува се!” – помислих си аз.

– Имам впечатление, Павлов, че си “железен”! Вярно ли е или греша?

– За да сме точни, др. генерал, би следвало да поставите по друг начин въпроса: “Какво ти е мнението, Павлов, за издигането на майор Славов на по-висока длъжност? Например командир на полк.” А сега какво излиза? Вие сте решили въпроса, а мен питате постфактум. А за “железарията” малко ме подценявате. Не съм “железен”. “Платинен” съм, но по-принципни въпроси.

– Приемам възраженията, Павлов. А сега ще ми дадеш ли отговор?

– Имате моето съгласие, др. генерал!

С това разговорът приключи, а генерал Трифонов си замина. Аз обаче продължавах да размишлявам: “Прав ли бях, или сгреших?”

Подготвяхме се за работа в зимни условия, което започна със сезонното обслужване на авио– и автотехниката. Подготвяхме се и за участие в занятията на командира на корпуса в Пловдив или по-точно те се провеждаха в Родопите – районът на хижа “Здравец” или “Върховръх”. Там имаше много подходящи условия за тях.

Последния ден завършихме разбора и отидохме на обяд в столовата. В края на обеда извикаха на телефона капитан Симеонов. След 4–5 минути той се върна бял като платно. На занятието бяхме командирът, аз, началникът на щаба и командирите на тиловия и свързочния батальон.

– Какво има, Симеонов, защо си побелял като платно? – попита Славов.

– Съобщиха ми от корпуса, че в нашия полк има произшествие. Двама души са се катапултирали или само един, но не знаят живи ли са.

Всички помръкнахме. Качихме се на един микробус и тръгнахме мълчаливо. Пътят до Пловдив ни се видя цяла вечност. Добрахме се до щаба на корпуса и там вече разбрахме всичко. Летците – капитан Милчев и капитан Бонев, излетели с учебен самолет УТИ МиГ-15. Ръководителят на полетите забелязал, че при излитането на около един километър от ПИК се появила бяла като пара опашка след самолета. Попитал какво става, но му отговорили “Спокойно!” Впоследствие се разбрало, че Банев се е катапултирал от около 180-200 м височина. За Милчев нищо не се знае.

Тягостно беше пътуването ни тези 80 км до Хасково. Стори ни се, че пътуваме не час, а три пъти повече. Някои други вероятно ще опишат подробно този случай. Аз накратко ще преразкажа това, което казаха на разбора на произшествието.

Милчев е инспектор по техника на пилотиране в полка. Той управлява самолета от предна кабина. Банев полага изпит за същата длъжност, т. е. ще дава оценка на пилотирането на самолета от Милчев, който се явява като обучаем. При излитането, което е нормално, на около 150–180 м Милчев вместо да обере ръчката за клапите на самолета след излитането, по грешка дърпа другата ръчка (стоп-крана) за установяване (спиране) на двигателя. След това връща ръчката в средно положение, при което притокът на гориво продължава да се впръсква в горивните камери и излиза през соплото в парообразно състояние.

При установяването на двигателя в полет се чува удар “туп”, сякаш птица се е ударила в самолета.

– Банев, какво става?

– Милчев – спокойно!

– Банев, ще се катапултираме ли?

Десетки пъти слушахме разговора и не разбрахме какво казва Милчев: “Катапултирам (катапултирай) се!”

Банев се катапултира, а Милчев не успява и си казва: “Колегата в Безмер го спасиха коловете на лозовия масив, където кацнал аварийно, мен ще ме спасят младите дъбови дървета на “Кенана”. Вече е над хасковския парк “Кенана”. Успява да вземе завоя и над върхарите започва да слиза все по-ниско, докато спира. Над фанара се натрупали няколко дъбови дървета, което много затруднило неговото отваряне. Той е трябвало по най-бързия начин да излезе и да се отдалечи от самолета, защото има опасност от експлозия. Така и направил. Отдалечен на безопасно разстояние, Милчев седнал облян в пот, отдаден на мисли. Тук го намира подполковник Николай Ангелов Митев. Той познава много добре “Кенана”, взел една кола и за десетина минути се озовал на мястото на кацане. Следите са останали. Останалото е за аварийните групи, които имат за задача да приберат самолета, но след като го провери разследващата комисия. Самолетът, разбира се, е охраняван и до него никой не се допуска.

– Какво става с Банев? Близо до неговото приземяване има учебен полигон на мотострелковата дивизия. Имало е стрелби. Видели, че самолет без работещ двигател лети и от него се отделя парашутист. Лекарят на полигона преценява, че височината на парашутиране е малка, качва се на линейката и бързо се насочва към мястото. внимателно го качват на линейката и право във Военна болница. Банев е в безсъзнание, но е жив.

В болницата полагат всички грижи за него. Включени са системи, доставена е кръв, от Военно-медицинската академия пристига генерал Кръстанов – професор травмолог – най-добрият в България. Един самолет, наш, транспортен, обикаляше летищата на България. Всички военнослужещи, които имаха такава рядка кръвна група – 0, Rh – отрицателен, даряват кръв, тъй като трите банки, които имаше в Хасково, бяха на привършване.

Посрещнах ген. Кръстанов със своята медицинска сестра в студената вечер и ги заведох в болницата. Той се запозна със случая и каза, че екипът на Военна болница – Хасково е направил всичко, което се полага за спасяване на Банев. Остава да чакаме.

Въпросът за кръвта беше толкова сериозен, че викахме по телефона наши колеги от домашен отпуск да кръводаряват. Имаше един старшина, който беше чак в Маджарово, колили прасе и бил на две ракии. Погледнах лекаря на АП и той каза: “Да идва!”

На третия ден лекарският екип отново обсъждаше състоянието на Банев. Генерал Желязков – зам.-командващ на ПВО и ВВС, водеше комисията по разследването – попита генерал Кръстанов:

– Другарю генерал, какъв шанс има момъкът да бъде спасен?

– Ние за шанс никога не говорим, другарю генерал, дори едно на един милион да е шансът, ще се борим за живота на летеца. Ето и вие сте взели цял самолет да обикаля летищата на България за необходимата кръв за преливане.

На шестия ден капитан Банев почина. Всичко бе уредено, създадена група за съпровождане начело с подполковник Киселков.

На третия ден още комисията, член на която беше и полковник инженер М. Трайков, си беше свършила работата. Седнал в кабината на самолета е Милчев, а генерал Желязков е до него на стълбичката. До самолета е М. Трайков. Желязков знаеше причината, комисията я беше докладвала, но Милчев не признаваше, че е виновен. Генерал Желязков го накара да демонстрира действията си от излитането до кацането, като борави с ръчките на място. Когато посегна за ръчката на клапите, вместо нея хвана тази за установяване на двигателя.

– Стой така! Погледни коя е тази ръчка! – каза генералът.

Слезе Милчев от самолета, от очите му потекоха сълзи и каза:

– Значи аз съм виновен за катастрофата и състоянието на Банев.

Така завърши този изключително неприятен за нас епизод от живота на полка. След две години упорит труд още в началото на третата година загубихме човек и самолет. По вина на субективния фактор, на човек от щаба на полка. Тежко се работеше след този случай, но животът продължаваше. Трябва да бдим! Трябва да съхраним сгрешилия летец, да предпазим другите от подобни случаи. А кацането на капитан Милчев в гората, по върховете на дъбовата гора до спиране на самолета на земята на филм не може да се види. Такова майсторство не бе познато в авиацията. Но въпреки майсторството си той си остана виновен. И сега, след толкова години, когато се съберем на нашите авиационни празници, като пийнем едно-две питиета, по някое време ще дойде при мен, ще седне и пак ще заговори за този случай, а сълзите потичат от очите му. Успокоявам го, но той си знае какво му е:

– Никой не може да ме успокои, никой не може да ми прости, защото капитан Банев няма да видим никога вече. А за това съм виновен аз! – казва Милчев.

В началото на лятото на 1978 г. беше дошъл зам.-командирът на корпуса от гр. Пловдив за проверка на предварителната подготовка за полети. Едната ескадрила щеше да лети денем, а другата – нощем. Полковникът дойде внезапно. Даже отказа да обядва при нас. Провери, където той пожела, даже без наш придружител. Аз и още един ръководещ офицер летец от щаба го изпратихме до колата, с която пътуваше. Познавах го този полковник от Граф Игнатиево, когато командваше тамошният полк. Беше много добър командир, с благ характер. Това не му пречеше да бъде взискателен и критичен, когато е необходимо. Пътьом си каза бележките, къде се допускат грешки в предварителната подготовка, къде има слабости, на какво да се обърне внимание.

– Разбрано! – каза придружаващият ме офицер.

Началникът от Пловдив си тръгна. Едва минал 20–30 метра с колата, и нашият човек ни в клин, ни в ръкав изтърси:

– Дрън, дрън! Всеки идва тук и акъл дава!

Побеснях. Едва се сдържах да не го ударя през устата.

– Слушай! Никога от никого досега в авиационния полк не съм чул такива глупости, които издрънка. Нима има хора при нас, които не познавам, и по характер, и по отговорност, отнасяща се до безопасността на полетите. Слушай добре и запомни! Ако се случи втори такъв случай като този, трети няма да има. Няма да имаш място не само в АП, но и в авиацията. Какво искаш от полковника, та той ти е пряк началник! Толкова хубаво ти го каза човекът. Без да вика, даже тон не повиши. Знаеш ли колко голям опит има той като командир на полк? Запомни! Ще си остане между нас. Но “докладната” ми до МНО и ВВС ще стои винаги в джоба ми, докато не промениш отношението си към по-опитните от теб в интерес на безаварийността в летателната подготовка.

Тягостно премина тази 1978 година за мен. Пак работехме както досега, не се отпуснахме. Тази обица обаче тежеше като топуз. Не бях доволен от себе си и от някои други, като този, дето каза “Дрън!...”

Сега, когато се събираме на нашите празници (16.Х, 5.ХII и 12.IV), си спомняме много неща. И за младостта, която отмина по летищата, и за службата, и за загиналите другари. А те не бяха малко. За тях ще приложа отделен списък.

В проект е направата на едно малко местенце, което да наречем наше, яника от летището на това “наше” място. Там ще поднасяме цветята. В памет на тях – нашите загинали летци.