Узунджовските ветерани в гр. София

Ветераните от летище Узунджово, живеещи в гр. София, водят задружен живот, посещавайки “Клуба на авиацията”, в който членуват. 400 бивши военнослужещи от всички летища на ВВС на България. Тук на чашка кафе си спомняме за младите години, отдадени с голяма обич и любов за създаването, развитието и укрепването на нашето мило, родно летище Узунджово. Спомените се редят един след друг и нямат свършване. За постигнатите високи резултати в летателната дейност, за преодолените трудности, за прекрасния живот разказват Борис Иванов Каменов, Лазар Николов Велинов, Сашо Иванов Василев, Тома Тасев Ковачев, Йордан Славов Йорданов, Вълко Йорданов Дуцов, Иван Асенов Костадинов (Маршала), Васил Йотов Велев, Ангел Борисов Ангелов (Анчето), Сашо Георгиев Александров (Сашо Градския), Стоян Йонев Атанасов (Йонича), Михаил Крачунов Михайлов (Бако), Вълчо Джурелов, Васил Иванов Мадев, Христо Борисов Петрински, Йордан Владимиров Момчилов, Жельо Тодоров Бакалов, Йордан Трифонов Каменов (Каменчо), Илия Цветков Илиев (Илийката), Димитър Атанасов Димитров, Матей Матев, Марин Георгиев Трайков (Трайчето), Георги Николов Андонов, Крум Бончев Кънев (Крумчо), Теню Неделчев Прашков, Драгия Димитров Георгиев, Делчо Петков Иванов, Михаил Борисов Николов (Михи), Цоньо Тотев Иванов, Андрей Костадинов Андреев, Цоньо Иванов Топалов, Здравко Атанасов Тонев (Бетона), Стоян Балканов Стоянов, Иван Борисов Филипов, Димитър Минков Димитров, генерал-лейтенант Иван Йорданов Бинев, Цветан Данев.

По идея на Васил Иванов Мадев създадохме инициативен комитет, който организира редовното честване на бойния празник на 21-ви иап – 5 декември и празника на летище Узунджово – 12 април.

Всички ние участваме в мероприятията, организирани от ръководството на клуба, чийто председател е ветеранът от летище Узунджово о. з. полк. инженер Иван Борисов Филипов. Той поддържа близки принципни връзки с командването на ВВС, което ни оказва неоценима помощ, внимание и уважение в лицето на командващите Михов, Попов, Георгиев и Симеонов, осигурявайки за нас безплатен автомобилен превоз. Благодарение на това посетихме международните въздушни фестивали в летищата Граф Игнатиево и Крумово, съвместните учения с други държави “Кооператив-Кий”, новата авиационна техника в летище Доброславци и Враждебна. По случай Международния ден на авиацията и космонавтиката (12 април) беше организирано посещение на Музея на авиацията – Крумово, Националния исторически музей, военния исторически музей. Във връзка с честването на Деня на славянската писменост и култура – 24 май, беше направено и представяне на книгите с автори – ветераните от летище Узунджово “Пътека в небето” на о. з. полковник Тома Тасев Ковачев – летец първи клас и заслужил летец на НРБ, бивш командир на 21-ви иап, и на о. з. полковник Желю Тодоров Бакалов – летец първи клас, зам.-командир на 21-ви иап, “Инженерно-авиационната служба на военната авиация на България” със съавтор о.з. полк. инж. марин Г. Трайков. Участвахме в тържествата по случай честването на годишнините от рождението на патриарха на българската авиация – о. з. генерал-полковник Захари Захариев, на командващия ВВС – генерал-полковник Симеон Стефанов Симеонов, на българския авиоконструктор Лазар Лазаров, на Петко Попганчев, на първата и втората живи торпили Списаревски и Неделчо Бончев, честване на 80-годишни юбилеи на наши ветерани, тържественото откриване в щаба на ПВО и ВВС на бюст-паметника на бившия командир на 21-ви иап и на 2-ра дивизия ПВО – генерал-майор Дело Георгиев Жулев.

По инициатива на група ветерани-инженери създадохме към “Клуба на авиацията” – инженерно-техническа секция с 84 члена, в ръководството на който влиза и о. з. полковник инженер Марин Георгиев Трайков – бивш ЗК по ИАС на 21-ви иап.

Тук изникна и идеята за организиране на написването и издаването на книгата “Инженерно-авиационната служба на военната авиация на България” и на книгата “Нашето летище Узунджово”.

С всичко това искаме да докажем на ликвидаторите на българската авиация, че ние, узунджовци, можем да се организираме, че няма да забравим и винаги ще си спомняме за незабравимите, най-хубави млади години, които сме изкарали в нашето скъпо и мило погранично летище Узунджово.

27 май 2007 г.
Полковник инженер доктор Светлозар Мирчев Асенов,
главен инженер на авиацията (1992–2002 г.)

През цялата си служба в авиацията (1951/2001 г.) – цели 50 години на длъжност от техник на самолет (9 години) до зам.-главен инженер по СД в ИАС на ПВО и ВВС (също 9 години) – съм служил с всички главни инженери на авиацията:

1. ген. полк инж. Август Христов Кабакчиев – от гр. София – 1956/1958 г.

2. полк. инж. Михаил Захариев Благоев от гр. София – 1956/1958 г.

3. полк. инж. Ненко Дончев Ненков от с. Ръжена, Старозагорско – 1958/1966 г.

4. полк. инж. Тодор Вълчев Генов от с. Рудник, Бургаско – 1966/1967 г.

5. полк. инж. Любчо Божилов Николов от гр. София – 1967/1972 г.

6. полк. инж. Марин Дончев Атанасов от с. Килифарево, Великотърновско – 1972/1982 г.

7. полк. инж. Георги Любенов Георгиев от с. Деков, Свищовско – 1982/1986 г.

8. полк. инж. Божидар Владимиров Герасимов от гр. Самоков – 1986/1992 г.

9. полк. инж. доктор Светлозар Мирчев Асенов от гр. София – 1992/2002 г.

Със създаването на авиобазите през 1994 г. Инженерно-авиационната служба се преименува в служба “Авиационна техника и въоръжение”. Длъжността главен инженер става началник служба АТВ.

С всички главни инженери без изключение съм имал отлични взаимоотношения. Ако трябва да посоча кой е бил мой еталон, бих посочил всеки от тях. Отлично подготвени, завършили военни академии и курсове за усъвършенстване, коректни и етични, те ни учеха, възпитаваха и контролираха.

Но сега, след 7 години цивилен живот от 2001 г. насам, пред мен веднага изниква откритото, светло и добродушно лице на големия инженер, началник, другар и човек – полковник инженер доктор Светлозар Мирчев Асенов. С него и сега поддържаме връзки – служебни и лични. Твърдо съм убеден, че така ще продължаваме и занапред.

Нашето запознанство започна в далечната 1978 г. на сформирания курс в летище Чешнегирово за изучаване на дошлите предишната години самолети съветско производство – МиГ-23Бн и МиГ-23уБ (учебен) изтребител-бомбардировач от личния състав на 25 ИБАП, част от командния състав на 10 САК и от щаба на ПВО и ВВС, които не бяха на курс в СССР. Част от тези, които бяха на курса, станаха преподаватели. Като инженер на ескадрила преподавателят Светлозар Асенов ни “разхождаше” спокойно по схемите на различните системи на самолета и двигателя. Колко задълбочено познаваше самолета, как спокойно и уверено ни разясняваше и обучаваше! За пълното и задълбочено усвояване допринесоха както отлично оборудваните просторни кабинети в новия учебен център на полка, така и нашето голямо старание. Всички агрегати, системи, подвижни и неподвижни части на самолета, двигателя и оборудването имаха направени разрези на 90 и 180 °. Тук искам да спомена, че през 1973 г. Светлозар Асенов завършва ВВИА “Н. Е. Жуковски” – Москва, специалност експлоатация на самолета и двигателя. През 1982 г. завършва оперативно-тактическия профил на ВВИА “Н. Е. Жуковски” – Москва с отличие. През 1991 г. защитава научна степен доктор на техническите науки, а през 2000 г. завършва стратегически курс във ВА “Г. С. Раковски” – София с отличие.

След това, през 1982 г. на съвместното учение на страните от Варшавския договор “Щит-824, аз, като представител на ИАС на ПВО и ВВС, работехме заедно. Решавахме различни задачи по дадените “водни”. Тук се прояви неговата воинска ерудиция и военна подготовка. Опознахме се още повече и си допаднахме. Тази непринудена дружба продължи и по-късно, когато стана ЗК по ИАС на 25 иап, началник на ИАС на 10 САК, а после и като заместник-командващ авиацията, той и главен инженер на авиацията при ПВО и ВВС. Навсякъде се изявяваше като отличен авиационен специалист, знаещ и можещ. Беше винаги принципен и скромен, движеше се по “стълбицата” в йерархията с необходимото уважение към началниците и подчинените си. По нищо не му личеше, че е син на заместник-министъра генерал Мирчо Асенов. А можеше да прескача по няколко стъпала при издигането си, така както направиха и правеха някои “синчета”. Той е единственият син на “много голям човек”, който още от началото, от академията отиде да служи направо в бойните части на Българската народна армия. И то започвайки от най-долното стъпало – техник на самолет. След това подред, без прескачане – старши техник на звено, инженер на ескадрила, ЗК по ИАС на полк, после в корпуса и чак накрая вече на върха – главен инженер на авиацията на ПВО и ВВС от 1992/2002 година.

След като се пенсионирах през 1991 г., останах да служа в ИАС на ПВО и ВВС като волнонаемен служител (по-късно – гражданско лице) и от следващата 1992 г. полк. инж. д-р Св. Асенов ми стана пряк началник. Водех документацията на ИАС. Поддържах постоянна връзка със ЗК по ИАС на авиационните части и съединения. Подготвях различни анализи, проектоуказания, отчети, таблици и други от този род под прякото ръководство и указания на главния инженер на авиацията полк. инж. Светлозар Асенов. Отношения коректни, принципни, дружески. Виждах, чувствах, че е доволен от работата ми и това той не го криеше. Винаги го изтъкваше пред състава на ИАС с особено чувство на удовлетворение и благодарност към мен. Аз му отвръщах с още по-голямо старание, внимание и уважение. Така 10 години, докато през август 2001 г. напуснах окончателно авиацията. Но и след това, и сега, а се надявам и за в бъдеще нашите взаимоотношения да си останат същите. За което му благодаря. Аз не мога да го забравя. Сега е преподавател във ВТУ – София и Пловдив. Живее в София.

22. 03. 2007 г., гр. София

Биографични данни
на Зорка Тодорова Трайкова

Родена на 9.04.1936 г. в гр. Първомай. За­върш­ва средно медицинско образование в гр. Хасково. Работи като медицинска сестра над 30 години в гр. Хасково, Плевен, София. Завършва курс за полувисше медицинско образование. Омъжена за Марин Г. Трайков на 1.05.1957 г. Имат две дъщери – Таня и Гергана. В пенсия е от 1992 г. Живее в гр. София. Радва се на двама внуци и една внучка.

Петнадесетгодишна ученичка в 8. клас Зорка Тодорова Челебиева се връща около обяд от гимназията, намираща се в най-големия квартал на гр. Димитровград – кв. “Раковски”. Отива в кв. “Марийно”, зад баира, където живеят. Чува шум и вижда над себе си да лети доста ниско неголям самолет. По него се започва стрелба със светещи, огневи патрони. След малко самолетът започва да пуши и пада. Силен трясък и кълбо дим се вижда зад баира. Тръгват нататък, но милиционерите ги спират отдалече. По-късно разбрала, че самолетът бил наш, български. Имал някаква повреда. Летецът нищо не чувал. Затова летял доста ниско.

По-късно, през 80-те години, нейният съпруг, полк. инж. Марин Георгиев Трайков като зам.-главен инженер по СД в ИАС на авиацията в щаба на ПВО и ВВС є казал, че е имал възможността да се срещне и разговаря с полк. инж. Тодор Апостолов Кисьов от гр. Тополовград, старши инженер-инспектор към Управлението на зенитните войски. Познавал го още от есента на 1953 г. Тогава той като ст. лейтенант бил командир на зенитно отделение/батарея, разположена в горичката на 100 м южно от източния портал на летище Узунджово. Познавахме го, защото живеехме с него в един военен блок в кв. “Дружба”, София. Станало на въпрос за ергенските години и тогава той споделил пред тяхната група офицери, че веднъж като бил в столовата на летището на обяд, сервитьорката му съобщила, че го викат на телефона. Обадил се командирът му от Димитровград и му заповядал веднага да се яви при него. Включен е в комисията за разследване на произшествието със сваления самолет. Било констатирано, че летецът по погрешка минал над Димитровград, който тогава беше забранена зона. Самолетът не е имал радиовръзка със своя КП (команден пункт), а също и изчезнал от екрана на локаторите поради малката височина, на която летял и се сливал с местния земен фон. Вероятно самолетът е имал отказ на генератора. Летецът не е забелязал червената лампичка, за да изключи някой от консуматорите на ток, които след петнадесет минути изтощили акумулатора. Вследствие на това радиото отказало и летецът слязъл ниско, за да видят от земята отличителните му знаци на крилото, тялото и опашката – три големи вписани кръга: бяло, зелено и червено (българското знаме).

Но имало заповед отгоре.

И самолетът бил свален.

19 февруари 2008 г., гр. София

О. з. майор Любен Ангелов Стаменов

Роден на 29 април 1930 г. в с. Костенец, Софийско. Завършил НВВТУ “В. Коларов” – гр. Ловеч, випуск 1951/1953 г., специалност СД. Със звание лейтенант отива да служи в летище Узунджово, 21 иап, като техник на самолет до 1970 г. – 17 години. От 1973 г до 1974 г. служи в под. 25 980 – 81 ОАТБ. През 1974 г. излиза в пенсия. Обслужвал е самолетите МиГ-15, УМиГ-15, МиГ-15 бис, МиГ-19с.

Женен. Живее в гр. Пловдив.

Любен Стаменов (дядо Либен)

През 1953 г. завърших ВВТУ гр. Ловеч и произведен в звание лейтенант. Същата година през м. септември бях приведен на военна служба в поделение 25760, 21 иап летище Узунджово. Военното ми техническо образование е авиотехник по самолета и двигателя. Като такъв започнах военната си служба в поделението с 22 колеги и специалисти. В поделение 25760 – летище Узунджово, като авиотехник прослужих 17 години. След тези години, за да получа звание майор, служих в Узунджово в АТС – служба акумулаторна зарядна станция до 1974 г. От м. април 1974 г. съм военен пенсионер по собствено желание по тогавашните законови наредби.

От 1953 г. командир на поделението беше майор Велков, командир на 2-ра ескадрила ст. лейтенант Д. Жулев със заместник лейтенант Костов. Инженер на ескадрилата ст. лейтенант Кирил Колев. Звенови техник лейтенант Асен Пандев. По време на службата съм поддържал самолет МиГ-15, МиГ-15 бис, УМиГ-15 спарка и МиГ-19с. Във ВВТУ “В. Коларов” – гр. Ловеч съм изучавал самолет Як-9 витлов и Як-23 – реактивен. Посочените по-горе самолети съм ги усвоявал и поддържал, обучаван от тех. инж. състав на дивизията и полка. Със същите съм участвал в летателна подготовка и носене на бойно дежурство в поделението.

През 1953 г. сурова зима затрудни до голяма степен бойната подготовка на полка и техническото обслужване на авиационната техника. По време на поддържането на самолетите имаше и сложни ситуации, но те завършваха успешно. Така например с МиГ-19 – 024 майор М. Найденов при нощни полети кацна с голяма скорост и счупи десния колесник. Самолетът изскочи на грунда и заби дясно крило в земята. С тегача от обратната страна отидох до него, помогнах му да излезе от кабината жив и здрав. И двамата се разплакахме от радост.

Със самолет МиГ-15 майор Каменов от учение в Балчик, прелитайки за Узунджово, кацна на пистата с прибран колесник. Успява да изведе самолета от пистата на грунда и го потроши отдолу, но той беше жив.

Със самолет МиГ-19 при излитане капитан Димитров прекратява полета поради помпаж на един от двигателите, излиза на грунда и счупва носова стойка. Летецът е жив и невредим.

През 1955 г. полкът участва във военен парад в София и аз като екипаж на майор Велков.

Със самолет УМиГ-15 летецът Иван Стойков и аз като техник прелетяхме от Узунджово до Толбухин – авиобазата за ремонт. Кацането беше много рисковано вследствие ниската облачност, но всичко завърши успешно. Като авиотехник съм изпълнявал честно и добросъвестно службата с голямата отговорност за живота на летеца. Награждаван съм със служебна благодарност от командването на корпуса. Изпълнявал съм стриктно регламентиращите документи за поддържане на самолета и двигателя. Пропуски не съм допускал.

Звеновият техник – Пандев, инж. на ескадрилата К. Колев, и инж. на полка – Йорданов с голямото доверие ме наричаха “дялан камък” и са ми зачислявали различните самолети. За повечето от личния състав – летци и техници – аз бях “бай Любо”.

В батальона по мое време построихме система за запуск на самолетите по време на полети. В редовете на БНА и службата ми във ВВС е по мое лично желание. Обичах авиацията и отдадох 23 години от моя живот за добра и отлична служба като офицер. При пенсионирането ми бях награден с почетна грамота, която пазя като нещо много ценно за мен и се гордея с нея.

От 1974 г. живея в гр. Пловдив. Дълго време работих като снабдител в ЗЗУ – Пловдив.

Понастоящем не работя, живея със спомените от миналото и с обичта на моето семейство.

Роден на 18 септември 1932 г. в с. Свежен, Плевенско.

Завършва НВВТУ “В. Коларов” – гр. Ловеч, випуск 1951/1953 г. специалност АО, звание лейтенант. В летище Узунджово служи от 1953 до 1960 г. като началник на ескадрила в 21 иап. След това от 1960 до 1978 г. служи в летище Граф Игнатиево, 19 иап. Обслужвал е самолетите МиГ-15, УМиГ-15, МиГ-15 бис, МиГ-19с/пм, МиГ-21. Излиза в пенсия 1978 г. Женен. Живее в гр. Пловдив.
В летище Узунджово съм служил 7 години – от 1953 до 1960 г. При есенната разстановка през 1960 г. бях преместен на служба в Граф Игнатиево.

През това време командири на полка бяха генерал Велков, Велинов, Каменов, Ковачев, Дело Жулев.

Обслужвал съм самолети МиГ-15, МиГ-19с и пм, МиГ-21. Организационната структура на поделението бе ескадрила, полк, обслужващ батальон.

Преминал съм теоретична подготовка за усвояване на МиГ-21 в 19 иап Граф Игнатево.

Обучавал съм подчинения ми старшински състав теоретично и практически.

Бил съм 2 години началник на школа за младши специалисти, събрани от всички летища в Граф Игнатиево със съответния преподавателски офицерски състав.

Участвал съм във всички учения, провеждани в полковете. Като особеност при обслужването на МиГ-15 от ел. бордна ек. беше, че запуск на двигателя ставаше с влачене – бутане на тележка с акумулатори, което беше много трудно, особено при полети с повече самолети. Така се стигна до инцидент през 1954 г. с офицера Панамски, който беше издухан от струята на самолета на 10-15 метра и ожулен.

По-значителни събития за поделението в Узунджово бяха трудните битови условия през първите години – необорудвани помещения, жилища, транспорт, храна и др. Особено тежък спомен остави тежката зима през 1953/1954 г. с много студ, много сняг, без отопление през деня и нощта и лозунгът “Всички на пистата” с лопати и гребла през цялата зима мокри и премръзнали.

Като неблагополучия, сполетели поделението в първите години, са многото аварии и катастрофи с най-голям брой загинали, които много хора вероятно ще ги опишат.

Като особено фрапиращ случай в обслужването на самолета мога да посоча катапултирането по невнимание на техника на самолет Иван Енев на стоянката (бях до самолета), който по чудо не пострада тежко, защото не падна на цимента, а на грунда.

Като особено хубав спомен остава празнуването на празника на полка и с особени емоции провеждането на художествената самодейност и изявата на разни таланти.

Удовлетворение в службата може да се търси в ентусиазма, с който служехме, добрия колектив и хубавите младежки години.

След напускането на летище Узунджово продължавам да служа в 19 авиополк на летище Граф Игнатево от 1960 до 1978 г.

След 1954 г. офицерите от поделението започнаха да се снабдяват постепенно за независимо и по-бързо придвижване с лични превозни средства – велосипеди и мотоциклети.

Тогава през 1954 г. беше основана една група мотоциклетисти от 10 души ентусиасти с внасяне на цялата заплата и вадене на късмет ежемесечно. Така бяха закупени първите мотори от групата (автомобилите навлязоха след 1960 г.), която група през следващите години се увеличи и в празник се правеха колективни посещения. В групата на мотористите бяха Тома Ковачев, Димо Желев, Асен Пандев, Васил Чонов, Мирчо Янев, Иван Славчев, Иван Денев, Иван Цочев, Васил Данчев, Мично Великов, Цоню Топалов и др.

Снимката е правена през м. април 1956 г. на поляната пред лечебницата.

Роден на 29 юни 1932 г. в гр. Чирпан. Завършва прогимназия в родния си град. През 1947 г. е приет в образцовия механотехникум “Братя Евлоги и Христо Георгиеви” – гр. Карлово. Обича футбола и е един от най-добрите футболисти на гр. Карлово. Планинар, който със съученици три пъти е изкачвал връх “Юмрукчал”.

През 1951 г. е приет за курсант в НВВТУ “В. Коларов” – гр. Ловеч, специалност СД. Есента на 1953 г. като лейтенант отива да служи в летище Узунджово, 21 иап, 2-ра ескадрила, техник на самолет МиГ-15, а по-късно и МиГ-19с. През 1962 г. е приведен на служба в летище Пловдив – борден авиотехник на вертолет Ми-4. С него му се отдава възможност да осъществи мечтата си да кацне на връх “Юмрукчал”. През 1972 г. постъпва на служба във Военното комендантство като заместник комендант – представител на авиацията на Пловдивския гарнизон.

Пенсионира се през 1985 г. Женен, с две деца. Живее в гр. Пловдив.

Бях заедно с техниците Вълко Съев, Марин Трайков, Делчо Петков, Георги Стоянов, Коста Русев, Рачо Лафчиев (Рачо), Георги Гьошев, Никодим Йорданов (Дик) и със специалистите Васил Кулин (АВ), Минчо Великов (АО), Златан Серафимов (РО). Инженер на полка беше Цочо Семерджиев, после Иван Денев, Христо Христов (Хаджито).

Имахме добри условия и време за спорт. Бяха организирани пролетни и есенни турнири по футбол между ескадрилите, техническия и летателния състав, като се разменяха победите. Инженерът на полка ми поставяше задачата да съставя отбора на техническия състав. Много пъти ми е казвал: “Ти, орле, вършиш много работа и винаги вкарваш голове. Затова ти състави отбора!” Командването на полка с командир майор Дело Жулев (впоследствие генерал Жулев) ме награди с билет до гр. София и обратно да гледам мача между България и Белгия.

* На 16 октомври – деня на авиацията, 1954 г. сключих граждански брак и направихме нощна чирпанска сватба. Кметът на града и много други бяха впечатлени от нощната сватба. Но тя впоследствие стана традиция не само в града, но и в България.

* Като заместник комендант имах един случай:

На 19 май 1977 г. бях по служба в щаба на Корпуса. Там се срещнах с моя стар приятел, съкурсант, с когото много се уважавахме, полковник Вълко Пенчев Съев – заместник главен инженер в ИАС на ПВО и ВВС. Той сподели с мен, че с вертолет ще ходи във Военното училище в Долна Митрополия за разпределение на сержантите. С него ще бъде и подполковник Генчо Митев Генчев – старши инженер в ИАС на корпуса, бивш инженер на 21-ви иап летище Узунджово. Аз разбрах, че вертолетът ще ги откара и ще се върне. Това ме подтикна да отида и аз с тях, за да видя сина си Косьо, курсант в училището.

Взех разрешение от Командването и тръгнахме тримата – В. Съев, Г. Митев и аз към вертолета. Той беше базиран на най-крайната югозападна площадка на летището. През нощта беше валяло много дъжд и имаше големи локви с вода. Неусетно попаднах в една локва с двата си крака и обувките ми се напълниха с вода. Това ме застави да променя решението си и се върнах.

Към 15 часа научих страшната новина от застъпващия офицер от авиацията за патрул в Комендантството, че вертолетът е катастрофирал и Вълко Съев и Генчо Митев са загинали. Като зам.-комендант организирах и присъствах на погребението. Всяка година на този ден правя курбан.

На една от снимките се вижда как всеотдайният и трудов човек и ние от втора ескадрила под негово ръководство си построихме масивна сграда вместо дървения сандък, който се ползваше за съхранението на облеклата и инструментите за обслужване на самолетите. Това е бащата на колегата инженер полковник (тогава старши лейтенант, техник на самолет като мен) Марин Трайков, което е гордост за него. Другите две ескадрили, първа и трета, си останаха със сандъците.

На другата снимка е старши лейтенант Лазар Велев Нинев (Цинцара) – летец в нашата 2-ра ескадрила, летище Узунджово. Загина на 25 февруари 1958 г. със самолет МиГ-19с.

На гърба на снимката той саморъчно е написал: “Подарявам я за вечен, мил спомен на живущите в стая № 51. Цинцара, 21 април 1954 г.”

Това е първата самолетна катастрофа и жертва на 21 полк, летище Узунджово.