ПРИКРИВАНЕ ЗА УЛАВЯНЕ НА ПРИКРИВАЧИТЕ

10
ПРИКРИВАНЕ ЗА УЛАВЯНЕ НА ПРИКРИВАЧИТЕ

Едва бях споменал тревогите си, когато дон Хуан, и останалите магьосници от групата му избухнаха в гръ­могласен смях. Дон Хуан ми обясни, че те всъщност се смеели не на мен, а на самите себе си. Моите познава­телни проблеми им напомнили за затрудненията, които имали те по времето, когато границата на второто вни­мание се размила за тях — същото, което ставало и с мен в момента. Както каза той, по онова време и тяхно­то съзнание, подобно на моето, не било подготвено за такова нещо.

— Всеки магьосник минава през тези страдания -продължи дон Хуан. — Съзнанието е безкрайна област за изследвания, както за магьосниците, така и за човека изобщо. Струва си да поемаме всякакви рискове, за да разширим съзнанието, да използваме всякакви средст­ва. Но не бива да забравяш, че то може да бъде разши­рено само при наличието на здрав дух.

Той отново ми каза, че времето му вече изтичало, за­това било необходимо аз да използвам мъдро възмож­ностите си и да усвоя колкото се може повече материал преди неговото заминаване. По-рано, когато слушах та­кива приказки, винаги изпадах в дълбока депресия. На­последък обаче бях започнал да се примирявам с набли­жаващото отпътуване на дон Хуан. Мисълта за това все още ме хвърляше в паника, но вече не ме караше да се чувствам потиснат.

За момента не си казахме нищо повече. На следва­щия ден аз закарах дон Хуан, по негова молба, до Мек­сико Сити.

Пристигнахме по обед и отидохме направо в Хотел дел Прадо на "Пасео Аламеда", където обикновено от­сядаше дон Хуан при посещенията си в града. Той има­ше уговерена среща с адвокат в четири часа следобед същия ден. Тъй като разполагахме с много време, тръг­нахме да обядваме в кафе "Такуба" — едно известно заведение в сърцето на търговската част, което се славе­ше с доброто си меню.

Дон Хуан не беше гладен. Той си поръча само две сладки царевични питки, докато аз си устроих същинско пиршество. Смеейки се, дон Хуан правеше знаци на мълчаливо отчаяние от прекрасния ми апетит.

— Ще ти предложа една линия на поведение — каза той с рязък тон, когато свършихме с обеда. — Става дума за последната задача, свързана с третата врата на съну­ването; тази задача се изразява в прикриване за улавяне на прикривачите — една много загадъчна маневра. Да се прикриваш, за да улавяш прикривачите, означава съзна­телно да извличаш енергия от царството на неорганични­те същества, за да можеш да извършиш магьоснически подвиг.

— Какъв е този подвиг, дон Хуан?

— Едно пътуване — пътуване, което използва съзнанието като елемент на околната среда — обясни той. — В света на ежедневния живот водата е такъв елемент на околната среда, който ние използваме, за да пътуваме. Представи си съзнанието като подобен елемент, който може да пос­лужи за същата цел. Посредством съзнанието скаути от цялата вселена идват при нас, и обратно — пак чрез него магьосниците отиват до най-отдалечените кътчета на все­лената.

Някои от множеството идеи, с които дон Хуан ме беше запознавал по време на обучението ми, веднага завладяваха вниманието ми, без да е нужно да бъда уве­щаван. Точно така стана и в този случай.

— Идеята, че съзнанието е физически елемент, е нап­раво революционна — промълвих аз със страхопочита­ние.

— Не съм казал, че е физически — поправи ме той. -То е енергиен елемент. Трябва да правиш разлика меж­ду тези две неща. За магьосниците, които виждат, съзнанието е сияние. Те могат да прикачват енергийните си тела към това сияние и да пътуват с него.

— В какво се състои разликата между физическите и енергийните елементи? — попитах аз.

— В това, че физическите елементи са част от нашата система за интерпретиране, а енергийните не са. Във вселената ни съществуват енергийни елементи, каквото е и съзнанието. Ала ние, като обикновени хора, възприе­маме само физическите елементи, защото така сме нау­чени. Магьосниците възприемат енергийните по същата причина — защото така са научени.

Дон Хуан ми обясни, че същността на магьосни­чеството е използването на съзнанието като енергиен елемент на нашата околна среда и че от гледна точка на практическите действия траекторията на магьосни­чеството е следната: първо, да освободим наличната си енергия, като се придържаме безупречно към пътя на магьосниците; второ, да употребим тази енергия, за да развием енергийното си тяло посредством съну­ването; и трето, да използваме съзнанието като еле­мент на околната среда, чрез който да влизаме с енергийното си тяло и с цялата си физическа маса в други светове.

— Енергийните пътешествия в други светове биват два вида — продължи той. — При единия съзнанието взима енергийното тяло на магьосника и го понася нанякъде, а при другия самият магьосник решава, напълно обмисле­но, да извърши пътешествие, използвайки този елемент. Ти вече си пътувал по първия начин. Вторият обаче изис­ква огромна дисциплина.

След дълго мълчание дон Хуан добави, че в живота на магьосниците има някои неща, с които трябва да се бо­рави много изкусно, и че контактът със съзнанието като енергиен елемент, достъпен за енергийното тяло, е най-важното, съдбоносно и опасно измежду тези неща. Нямах какво да кажа. Целият бях изтръпнал и го слу­шах в захлас.

— Сам по себе си ти не притежаваш достатъчно енер­гия, за да осъществиш последната задача за третата вра­та на сънуването — продължи той, — но двамата с Карол Тигз несъмнено можете да направите това, което имам предвид.

Последва мълчание, с което дон Хуан явно ме подтик­ваше да попитам какво точно има предвид. Смехът му само засили мрачните ми предчувствия.

— Искам вие двамата да прекрачите границите на нормалния свят и да влезете в друг, използвайки съзнани­ето като енергиен елемент — каза той. — Това прекрачва­не и навлизане е равносилно на прикриване за улавяне на прикривачите. Използването на съзнанието като еле­мент на околната среда е нещо, което не се влияе от неорганичните същества, но все пак си служи с тяхната енергия.

Дон Хуан не пожела да ми даде допълнителна инфор­мация, за да не би, както сам обясни, да ми окаже ня­какво въздействие. Той беше убеден, че колкото по-мал­ко зная предварително, толкова по-добре ще се справя. Аз не бях съгласен с него, но той ме увери, че в случай на нужда енергийното ми тяло прекрасно би могло да се погрижи за себе си.

От ресторанта отидохме в кантората на адвоката. Дон Хуан бързо си свърши работата и докато се усетя вече се намирахме в едно такси на път за летището. Дон Хуан ме осведоми, че Карол Тип специално пристига от Лос Анджелис, за да изпълни последната задача заедно с мен.

— Долината на Мексико Сити е великолепно място за извършването на този магьоснически подвиг, който трябва да бъде ваша цел — отбеляза той.

— Още не си ми обяснил каква точно е процедурата, която е необходимо да следвам — казах аз.

Той не ми отвърна и за известно време настъпи мълча­ние. Но по-късно, докато чакахме самолетът да кацне, дон Хуан ми описа начина на действие. Трябваше да отида в стаята на Карол в хотел "Рехис", който се нами­раше срещу нашия хотел, да вляза в състояние на пълен вътрешен покой и да премина плавно към сънуване заед­но с нея, като произнасяме нашето намерение да се озо­вем в царството на неорганичните същества.

Прекъснах дон Хуан, за да му припомня, че винаги ми се налагаше да чакам появата на някой скаут, преди да изразя високо и ясно намерението си да отида в оно­ва царство.

Той се засмя под мустак и каза:

— Ти още не си сънувал заедно с Карол Тигз. Сега ще видиш, че това е цяло удоволствие. Магьосничките не се нуждаят от никакви подкрепления. Те просто си ходят там, когато поискат; има скаути, които постоянно са на тяхно разположение.

Трудно ми беше да повярвам, че една магьосница би могла да върши такива неща, каквито ми описваше дон Хуан. Мислех си, че що се отнася до света на неор­ганичните същества, аз самият имах немалък опит. Кога­то споменах за това, получих резкия отговор, че моят опит -е нищо в сравнение със способностите на Магьосничките.

— Според теб защо бях взел Карол Тип с мен, когато трябваше да те измъкнем физически от онова царство? — попита той. — Да не мислиш, че заради красотата й?

— Защо я взе, дон Хуан?

— Защото не можех да се справя сам, а за нея това беше нищо работа. Всичко, което е свързано със света на неорганичните същества, й се удава с лекота.

— Тя изключителен случай ли е, дон Хуан?

— Жените като цяло имат естествено влечение към този свят; магьосничките, разбира се, са най-надарени, но Карол Тигз е по-добра от всички, които познавам, по­неже, като жена-нагуал, тя притежава невероятна енер­гия.

Помислих си, че съм уловил дон Хуан в сериозно про­тиворечие. По-рано той ми беше казвал, че неорганич­ните същества изобщо не се интересуват от жени. Сега пък твърдеше обратното.

— Не, не твърдя обратното — отвърна той, когато му посочих това несъответствие. — Казвал съм ти, че те не преследват жени, а се домогват единствено до мъже. Но съм ти казвал още и това, че самите неорганични същес­тва са женски, както и цялата вселена е женска до голя­ма степен. Така че прави си сам заключенията.

Тъй като не знаех какви заключения да си направя, дон Хуан ми обясни, че на теория магьосничките могат да ходят до тамошния свят и да се връщат, както им е угодно, благодарение на своето разширено съзнание и на женската си същност.

— Напълно ли си сигурен, че е така? — попитах аз.

— Жените от моята група никога не са вършили това -призна той, — но не защото не могат, а защото аз ги разу­бедих на времето. Затова пък тези от твоята група го пра­вят като две и две — четири.

Почувствах някаква особена празнота в стомаха си. В действителност не знаех нищо за жените от групата ми. Дон Хуан ме утеши с думите, че моето положение е по-различно от неговото, както и ролята ми на нагуал. Той ме увери, че даже и да застана на главата си, не би ми се удало да разубедя която и да е от жените от моята група.

Докато таксито ни караше към хотела на Карол, тя за­бавляваше дон Хуан и мен, имитирайки някои хора, ко­ито познавахме. Аз се опитах да се държа сериозно и й зададох въпроси, свързани с нашата задача. Карол из­мънка някакви извинения, задето не била в състояние да ми отговори с цялата сериозност, която съм заслужавал. Дон Хуан се преви от смях, когато тя пародира тържест­вения ми тон.

След като тя се регистрира в хотела, тримата тръгнах­ме да се разхождаме из търговската част на града в тър­сене на антикварни книжарници. Хапнахме лека вечеря в ресторанта на Санборн в Керемидената сграда. Към десет часа се прибрахме в хотела. Тръгнахме направо към асансьора. Страхът ми беше изострил способността ми да забелязвам детайлите на обстановката. Хотел "Ре­хис" беше стара и масивна постройка. Мебелировката на фоайето явно бе виждала и по-добри дни. Въпреки това всичко наоколо носеше отпечатъка на отминало ве­ликолепие, в което имаше нещо много привлекателно. Лесно можех да разбера защо Карол толкова харесваше този хотел.

Преди да се качим в асансьора безпокойството ми така се засили, че трябваше да поискам последни инст­рукции от дон Хуан.

— Кажи ми пак по какъв начин да действаме — замо­лих го аз.

Дон Хуан ни дръпна към големите старинни кресла във фоайето и търпеливо ни обясни, че щом се озовем в света на неорганичните същества, трябва да произнесем нашето намерение да прехвърлим нормалното си съзна­ние върху енергийните си тела. Той ни посъветва двама­та с Карол да произнесем заедно намерението си, макар че това не било от особено значение. За дон Хуан най-важното беше всеки от двама ни да възнамери да пре­несе върху енергийното си тяло цялото съзнание, с което разполага в ежедневния свят.

— Как става това? — попитах аз.

— За да прехвърлиш съзнанието си, трябва само да изразиш намерението си и да притежаваш необходимо­то количество енергия — каза той. — Карол е наясно с всичко това, защото вече го е правила. Тя влезе с физическото си тяло в света на неорганичните същества, за ■ да те измъкне оттам, нали си спомняш? Сега нейната енергия ще свърши цялата работа, накланяйки везните.

— Какво означава да наклониш везните? Изобщо не мога да се ориентирам в тези неща, дон Хуан.

Той поясни, че в случая този израз означава да присъ­единиш цялата си физическа маса към енергийното тяло. Каза още, че използването на съзнанието като средство за пътуване в друг свят не е резултат от прилагането на някакви техники, а естествена последица от наличието на намерение и на достатъчно енергия. Основната част от енергията на Карол Тигз, прибавена към моята, или ос­новната част от моята енергия, прибавена към тази на Карол, щяла да ни превърне в един-единствен обект, способен да изтегли физическата ни маса и да я разполо­жи върху енергийното тяло, за да осъществим пътуването.

— Какво точно трябва да направим, за да влезем в този друг свят? — попита Карол. Въпросът й ме уплаши почти до смърт; смятах, че тя знае как стоят нещата.

— Цялата ви физическа маса трябва да се присъеди­ни към енергийното ви тяло — отвърна дон Хуан, като я погледна в очите. — При тази маневра най-голямата труд­ност се състои в дисциплинирането на енергийното тяло — нещо, което и двамата вече сте постигнали. Липсата на дисциплина е единствената причина, поради която може да не успеете да извършите подвига на най-вис­шето прикриване. Понякога някой обикновен човек го извършва по случайност и така попада в друг свят. Това обаче веднага бива обяснено като халюцинация или умопомрачение.

Бих дал всичко на света, само и само дон Хуан да беше продължил да говори. Той обаче ни изпрати до асансьора и ние се качихме на втория етаж, където беше стаята на Карол, въпреки моите протести и рацио­налната ми потребност да узная нещо повече. Дълбоко в себе си чувствах, че вълнението ми се дължи не толкова на тази потребност, колкото на страха, който ме беше обзел. По някакъв начин тази магьосническа маневра ми изглеждаше по-страшна от всичко, което бях правил дотогава.

На раздяла дон Хуан ни каза:

— Забравете "Аз"-а и няма да се уплашите от нищо. Той ни подкани да се замислим над последните му думи, като се усмихна широко и кимна с глава.

Карол се разсмя и започна да имитира как говореше дон Хуан, докато ни даваше загадъчните си наставления. Нейното фъфлене правеше изказванията му особено ко­лоритни. Понякога намирах фъфленето й за очаровател­но. Обикновено обаче се дразнех от него. За щастие тази вечер то почти не се усещаше.

Отидохме в стаята й и седнахме на ръба на леглото. Последната ми съзнателна мисъл беше, че то е останало още от началото на века. Преди да успея да кажа какво­то и да е, установих, че се намирам в някакво странно наглед легло. Карол беше с мен. И двамата едновремен­но се изправихме в седнало положение. Бяхме голи; все­ки от нас беше покрит с тънко одеяло.

— Какво става? — промълви тя със слаб глас.

— Будна ли си? — глуповато попитах аз.

— Разбира се, че съм будна — отвърна тя нетърпеливо.

— Спомняш ли си къде бяхме? — попитах аз. Последва дълго мълчание; очевидно Карол се мъчеше да събере мислите си.

— Смятам, че съм истинска, но ти не си — каза тя най-сетне. — Зная къде бях, преди да се случи това. А ти ис­каш да ме измамиш.

Аз самият мислех, че и тя цели същото. Тя беше наяс­но с положението и сега ме подлагаше на проверка или ме разиграваше. Дон Хуан ми беше казвал, че моите и нейните зли гении са прекалената предпазливост и подозрителността. Този случай беше прекрасна илюстрация на думите му.

— Отказвам да участвам в твоите дивотии — заяви тя. В погледа, който ми отправи, имаше някаква злоба. — На теб говоря, който и да си ти.

Тя взе едно от одеялата, с които бяхме покрити, и се уви с него.

— Ще лежа тук, докато не се върна там, откъдето дой­дох — решително изрече тя. — А ти и нагуалът си играйте вашите игрички.

— Трябва да престанеш с тези глупости — твърдо казах аз. — Намираме се в друг свят.

Тя пренебрегна думите ми и ми обърна гръб като сърдито, разглезено дете. Не исках да прахосвам сънното си внимание в безполезни спорове за реалността на по­ложението. Започнах да разглеждам обстановката. По­мещението се осветяваше единствено от луната, чиято светлина струеше от прозореца точно срещу нас. Стая­та, в която се намирахме, беше малка, а леглото — висо­ко. Забелязах, че изработката му е примитивна: към че­тири солидни кола, забити в земята, беше прикрепена решетка от летви, която образуваше самото легло. То беше покрито с дебел, или по-скоро плътен, дюшек. Ня­маше чаршафи и възглавници. Край стените бяха подре­дени пълни чували от зебло. Два поставени един върху друг чувала, облегнати до долния край на леглото, из­пълняваха ролята на подвижна стълбичка.

Докато се оглеждах, за да открия някой ключ на лам­па, разбрах, че високото легло е разположено в един ъгъл, до самата стена. Главите ни бяха обърнати към нея; аз бях от външната страна на леглото, а Карол — от вътреш­ната. Когато седнах на ръба му, осъзнах, че височината му е навярно около метър.

Карол внезапно се надигна и каза с особено забеле­жимо фъфлене:

— Това е отвратително! Нагуалът изобщо не ме пре­дупреди, че ще изпадна в такова положение.

— И аз си нямах представа — отвърнах аз. Искаше ми се да добавя още нещо и да подхвана разговор, но тре­вогата ми вече бе нараснала прекомерно.

— Затваряй си устата — озъби ми се тя; гласът й беше одрезгавял от гняв. — Ти не съществуваш. Ти си призрак. Изчезвай оттук! Изчезвай!

В нейното фъфлене имаше нещо много симпатично, което отвлече вниманието ми от обзелия ме страх. Хва­нах я за раменете и я разтърсих. Тя извика — не толкова от болка, колкото от изненада или раздразнение.

— Не съм никакъв призрак — казах аз. — Ние осъщест­вихме пътуването, защото обединихме енергията си.

Карол Тигз се славеше сред нас с умението си да се приспособява бързо към всякакви ситуации. За броени мигове тя се убеди в реалността на нашето положение и се зае да търси дрехите си в полумрака. Не беше упла­шена — нещо, което ми се видя много чудно. Заета с ми­сълта за дрехите си, тя разсъждаваше на глас къде би могла да ги е оставила, ако си е легнала в тази стая.

— Виждаш ли някакъв стол? — попита тя.

Смътно различих три чувала, които бяха подредени така, че да образуват нещо като маса или висока пейка. Карол стана от леглото, отиде до тях и намери своите дре­хи заедно с моите, сгънати старателно по типичния за нея начин. Тя ми подаде моите дрехи; те наистина бяха мои, ала не същите, с които бях облечен преди няколко мину­ти, когато се качих в стаята на Карол в хотел "Рехис".

— Това не са моите дрехи — изфъфли тя. — И все пак са мои. Колко странно!

Облякохме се мълчаливо. Исках да й кажа, че просто ще се пръсна от безпокойство. Исках също да погово­рим за скоростта на нашето пътуване, но мисълта за него съвсем бе избледняла още в момента, в който бях започнал да се обличам. Почти не си спомнях къде сме били, преди да се събудим в тази стая. Струваше ми се, че съм сънувал хотелската стая. Направих върховно усилие да си припомня, да прогоня неяснотата, която постепен­но ме обгръщаше. Успях да разпръсна мъглата, но това действие погълна цялата ми енергия. Изпотих се и едва си поемах дъх.

— Нещо за малко не ме уби — каза Карол. Погледнах я. И тя беше потна като мен. — А и ти се отърва на косъм. Какво беше това нещо според теб?

— Позицията на събирателната точка — отвърнах аз на­пълно убедено.

Тя беше на друго мнение.

— Това са неорганичните същества, които събират своята дан — изрече тя, цялата разтреперана. — Нагуалът ми каза, че ще бъде страшно, но чак такъв ужас никога не съм си представяла.

Бях абсолютно съгласен с нея; ситуацията наистина беше ужасна, макар че не можех да определя защо. Ка­рол и аз не бяхме начинаещи, вече бяхме видели и нап­равили какви ли не неща, някои от които извънредно опасни. В тази сънувана стая обаче имаше нещо, което просто ми смразяваше кръвта.

— Ние сънуваме, нали? — попита Карол.

Без да се колебая, аз я уверих, че е така, макар че повече от всичко на света исках дон Хуан да е при нас, за да увери и мен в това.

— Защо съм толкова уплашена? — попита тя, като че ли аз можех да дам някакво разумно обяснение за страха й.

Преди да измисля каквото и да е, Карол сама отгово­ри на въпроса си. Тя каза, че е уплашена, понеже е осъз­нала на физическо ниво, че възприемането е всеобхват­но действие, когато събирателната точка е закована в една позиция. После ми припомни твърдението на дон Хуан — според него властта, която нашият ежедневен свят има над нас, е резултат от обстоятелството, че съби­рателните ни точки стоят неподвижно на обичайното си място. Тази неподвижност е онова, което прави нашето възприятие на света толкова всеобхватно и непреодоли­мо, че ние не можем да избягаме от него. Карол ми на­помни и още нещо, което нагуалът беше казал: че ако искаме да надвием тази всеобхватна сила, трябва само да разпръснем мъглата, тоест да разместим събирателна­та точка чрез намерението.

Никога не бях разбирал напълно думите на дон Хуан до момента, в който ми се наложи да преместя събирателната си точка в нова позиция, за да разпръс­на мъглата на този друг свят, която беше започнала да ме поглъща.

Без да разговаряме повече, Карол и аз отидохме до прозореца и погледнахме навън. Намирахме се в про­винциална местност. Лунната светлина разкриваше очертанията на някакви ниски и тъмни жилищни пост­ройки. По всичко личеше, че помещението, в което бях­ме, е склад или килер на някоя ферма или голяма про­винциална къща.

— Спомняш ли си как си легнал тук? — попита Карол.

— Да, почти — отвърнах аз, и то съвсем сериозно. Казах й, че се боря да запазя образа на нейната хотелска стая в съзнанието си, за да имам някаква отправна точка.

— И аз правя същото — уплашено прошепна тя. -Зная, че ако оставим този спомен да ни се изплъзне, с нас е свършено.

После ме попита дали ми се иска да излезем от бара­ката. Нямах такова желание. Страхът, който изпитвах, беше толкова силен, че не бях в състояние да й отговоря гласно. Можах само да й дам знак с глава.

— Напълно си прав, че не искаш да излезеш оттук -каза Карол. — Имам чувството, че ако напуснем тази барака, никога няма да намерим обратния път.

Канех се да отворя вратата и просто да надникна на­вън, но Карол ме спря.

— Недей — рече тя. — Може да пуснеш вътре онова, което е вън.

В този момент ми хрумна, че сме поставени в неста­билна клетка. Крехкото й равновесие би могло да се наруши от всякакви действия, включително и от отва­рянето на вратата. В мига, в който си помислих това, и двамата с Карол бяхме обзети от един и същ импулс. Ние съблякохме дрехите си с такава бързина, сякаш животът ни зависеше от това; после скочихме на висо­кото легло, без да използваме стълбичката, образувана от двата чувала, но още в следващата секунда скочих­ме отново на земята.

Очевидно Карол и аз едновременно бяхме осъзнали едно и' също нещо. Тя потвърди предположението ми, като каза:

— Всичките неща, които принадлежат на този свят, мо­гат само да ни отслабят, ако ги използваме. Когато стоя тук гола, далече от леглото и от прозореца, изобщо не ми е трудно да си спомня откъде съм дошла. Но ако лежа в това легло или нося тези дрехи, или пък гледам през про­зореца, направо съм изгубена.

Дълго останахме така, сгушени в средата на стаята. Едно странно съмнение започна да ме човърка.

— Как ще се върнем в нашия свят? — попитах аз с на­деждата, че Карол знае това.

— Връщането ще стане автоматично, стига да успеем да прогоним мъглата — заяви тя с крайно авторитетен тон, който беше нейна отличителна черта.

Оказа се, че има право. И двамата се събудихме ед­новременно в леглото на стаята й в хотел "Рехис". Беше толкова очевидно, че отново сме в света на ежедневния живот, че изобщо не разговаряхме и не си задавахме въпроси във връзка с това. Слънцето грееше почти осле­пително.

— Как сме се върнали? — попита Карол. — Или по-точ­но, кога?

Не знаех какво да кажа или да мисля. Бях твърде за­маян, за да се впусна в разсъждения — единственото, ко­ето иначе бих могъл да направя.

— Смяташ ли, че сме си дошли току-що? — продължи Карол настойчиво. — Може би сме спали тук цяла нощ. Погледни! И двамата сме голи. Кога сме се съблекли?

— Съблекли сме се в онзи друг свят — отвърнах аз и останах изненадан от звука на собствения си глас.

Отговорът ми като че ли я смая. Тя отправи неразби­ращ поглед най-напред към мен, а после и към голото си тяло.

Останахме неподвижни цяла вечност. И двамата ся­каш бяхме изгубили волята си. След това изведнъж ед­новременно ни хрумна една и съща мисъл. Облякохме се светкавично, изтичахме от стаята, спуснахме се по стълбите, пресякохме улицата и нахълтахме в хотела на дон Хуан.

Останали съвсем без дъх — нещо необяснимо, тъй като всъщност не бяхме направили кой знае какво физи­ческо усилие — ние, редувайки се, описахме на дон Хуан извършеното от нас.

Той потвърди нашите догадки.

— Това, което сте извършили вие двамата, е било, общо взето, най-опасното нещо, което човек може да си представи — заяви той.

После се обърна към Карол и й каза, че опитът ни е бил напълно сполучлив и същевременно неудачен. Ние бяхме успели да пренесем ежедневното си съзнание върху енергийните си тела и по този начин да осъщест­вим пътуването с цялата си физическа маса, но не бяхме съумели да избегнем влиянието на неорганичните същества. Дон Хуан обясни, че сънувачите обикновено изжи­вяват цялата тази маневра като серия от бавни преходи и че им се налага да изрекат намерението си да използ­ват съзнанието като елемент. В нашия случай тези етапи бяха прескочени. Оказа се, че поради намесата на нео­рганичните същества ние двамата всъщност сме били запратени в един гибелен свят с ужасяваща бързина.

— Пътуването ви не е било извършено благодарение на обединената ви енергия — продължи дон Хуан — Нещо друго го е осъществило. Това нещо даже ви е избрало подходящи дрехи.

— Да не искаш да кажеш, Нагуале, че дрехите, леглото и стаята се появиха само поради действията на неорга­ничните същества? — попита Карол.

— То се знае — отвърна той. — Обикновено сънувачите са просто наблюдатели. А вашето пътуване се е развило по такъв начин, че сте се озовали на първия ред край ринга и ви е сполетяло проклятието, което си навличали древните магьосници. С тях се случвало тъкмо това, кое­то се е случило и с вас. Неорганичните същества ги отна­сяли в светове, от които те не можели да се върнат. Тряб­ваше да очаквам подобно нещо, но и през ум не ми мина, че неорганичните същества ще овладеят положе­нието и ще се помъчат да хванат и вас в такъв капан.

— Значи те са искали да ни задържат там, така ли? — попита Карол.

— Ако бяхте излезли от онази барака, сега щяхте да сте безнадеждно изгубени в онзи друг свят — каза дон Хуан.

Той ни обясни, че тъй като сме влезли в другия свят с цялата си физическа маса, фиксирането на събирателни­те ни точки в предварително избраната от неорганичните същества позиция е било толкова стабилно, че е създало нещо като мъгла, заличаваща всеки спомен за света, от който сме дошли. Дон Хуан добави, че естествената последица от една такава стабилност е това, че събирател­ната точка на сънувача не може да се върне в обичайна­та си позиция — същото, което се получавало и при древ­ните магьосници.

— Помислете по този въпрос — подкани ни той. — Може би точно това се случва с всички нас в света на ежед­невния живот. Ние се намираме в този свят и фиксира­нето на събирателната ни точка е толкова здраво, че ни е накарало да забравим откъде идваме и с каква цел сме дошли тук.

Дон Хуан не пожела да каже нищо повече за нашето пътуване. Имах чувството, че по този начин се опитваше да ни спести някакви допълнителни притеснения и стра­хове. Той ни заведе на късен обяд. Когато стигнахме до ресторанта, който се намираше на няколко пресечки надолу по булевард "Франсиско Мадеро", вече беше шест часът следобед. Карол и аз бяхме спали, ако това изобщо може да се нарече така, приблизително осем­найсет часа.

Единствено дон Хуан беше гладен. Карол малко ядно отбеляза, че той се тъпче като прасе. Смехът на дон Хуан накара доста погледи да се обърнат към нас.

Навън беше топла вечер. Небето беше ясно. Подух­ваше лек, галещ ветрец, когато седнахме на една пейка в "Пасео Аламеда".

— Има един въпрос, който не ми дава мира — каза Ка­рол на дон Хуан. — В действителност ние не успяхме да използваме съзнанието като средство за пътуване, нали така?

— Точно така — отвърна дон Хуан с дълбока въздишка. — Задачата ви беше да се прокраднете край неорганич­ните същества, а не да се оставите те да ви ръководят.

— И какво ще стане сега? — попита тя.

— Ще отложите прикриването за улавяне до момента, в който и двамата ще сте по-силни — каза той. — А може би никога няма да го осъществите. Това няма кой знае какво значение; ако едно нещо не подейства, друго ще даде резултат. Магьосничеството е безкрайно предизви­кателство.

Той отново ни обясни, сякаш искаше добре да запа­метим това, че за да използват съзнанието като елемент на околната среда, сънувачите трябва най-напред да пред­приемат пътуване до царството на неорганичните същес­тва. После трябва да използват въпросното пътуване като трамплин и, докато притежават необходимата тъмна енергия, да се стремят да бъдат изстреляни в друг свят посредством съзнанието.

— Вашият неуспех се състои в това, че не сте имали време да си послужите със съзнанието като с елемент, чрез който да пътувате — продължи дон Хуан. — Още преди да стигнете до света на неорганичните същества, вие вече сте били в друг свят.

— Какво ще ни посъветваш да направим? — попита

Карол.

— Съветвам ви да се срещате колкото се може по-рядко — отвърна той. — Сигурен съм, че неорганичните същества не биха пропуснали възможността да грабнат и двама ви, особено ако сте с обединени сили.

Що се отнася до заниманията ми по сънуване, дон Хуан ме накара да се заема пак с виждането на енергия в съноподобни, произвеждащи енергия състояния. С те­чение на времето видях всевъзможни неща. По този на­чин изпаднах в много особено положение — станах неспособен да давам смислено описание на видяното от мен. Постоянно имах усещането, че съм достигнал състо­яния на възприятие, които не можех да изразя с думи. Според обяснението на дон Хуан, моите неразбираеми и неописуеми видения се дължаха на обстоятелството, че енергийното ми тяло използва съзнанието не като средст­во за пътуване — понеже не разполагах с достатъчно енергия за това, а като средство за навлизане в енергий­ните полета на неодушевената материя или на живите съ­щества.