Изкуството на сънуването

12
ЖЕНАТА ОТ ЦЪРКВАТА

За миг се заех отново да претегля онова, което се случваше с мен. Времето, което трябваше да прекарам с дон Хуан, вече изтичаше. Той и неговата група скоро щяха да осъществят магьосническата мечта — да напус­нат този свят и да отидат в невъобразими измерения. На базата на моя ограничен успех в областта на сънуването аз вярвах, че техните искания не са фантастични, а извън­редно трезви, макар и противоречащи на обикновения здрав разум. Целта им бе да възприемат неизвестното и те я бяха постигнали.

Дон Хуан с право твърдеше, че като предизвиква ре­довно преместване на събирателната точка, сънуването освобождава възприятието, разширявайки обсега му. За магьосниците от групата на дон Хуан сънуването не само бе отворило врата към други, достъпни за възприятие светове; то също така ги бе подготвило да влязат в тези сфери с цялостното си съзнание. За тези хора сънуването се бе превърнало в нещо неизразимо, несравнимо -нещо, за чиято природа и обхват би могло да се говори единствено с алюзии — така, както дон Хуан бе казал, че то е вратата, водеща към светлината и мрака на вселе­ната.

Сега за тях вече съществуваше само един проблем с неизвестен изход: моята среща с предизвикателя на смъртта. Съжалявах, че дон Хуан не ме беше известил по-рано, за да мога да се подготвя по-добре за това. Но той беше нагуал, който вършеше всички важни неща внезапно, без никакво предупреждение.

Докато седях с него в онзи парк и чаках да видя как ще се развият работите, аз за миг като че ли се почувст­вах добре. После емоционалното ми равновесие отново се разклати и моментално ме налегна черно отчаяние. Нападнаха ме разни дребнави мисли за моята безопас­ност, моите цели, моите надежди в живота, моите грижи. И все пак, като се вглеждах внимателно в себе си, тряб­ваше да призная, че навярно единствената ми истинска грижа беше по-нататъшната съдба на трите ми спътнички в света на дон Хуан. А ако размислех още по-добре, дори това не ме тревожеше чак толкова. Дон Хуан ги беше научил да бъдат такива магьоснички, които винаги знаят какво да правят, и — което всъщност е най-важно -беше ги подготвил винаги да знаят как да използват собс­твеното си знание.

След като в действителност отдавна се бях разделил с всички възможни причини за терзание, сега ми оставаше единствено загрижеността за самия себе си; и аз се от­дадох на това чувство най-безсрамно. Едно последно са­мозабравяне — страхът, че ще умра от ръката на предиз­викателя на смъртта. Вече бях толкова уплашен, че по­върнах. Опитах се да кажа някакви извинения, но дон Хуан се разсмя.

— Това, че дереш лисици от страх, съвсем не е нещо необичайно — рече той. — Когато аз трябваше да се срещна с предизвикателя на смъртта, направо се под­мокрих, повярвай ми.

Един проточен, непоносим миг измина в мълчаливо очакване.

— Готов ли си? — попита дон Хуан. Казах "да", а той до­бави, изправяйки се:

— В такъв случай да вървим и да видим как ще заста­неш на огневата линия.

Той ме поведе пак към църквата. Колкото и да се ста­рая, и до ден-днешен не мога да си спомня нищо друго за изминаването на това разстояние, освен обстоятелст­вото, че той трябваше да ме влачи през целия път. Не си спомням момента, в който съм стигнал до църквата, нито пък как съм влязъл в нея. Когато се опомних, открих, че съм коленичил до една дълга църковна пейка от захабено дърво, в съседство с жената, която бях видял по-рано. Тя ми се усмихваше. Огледах се отчаяно, търсейки дон Хуан, но той не се виждаше никъде. Щях да побягна кол­кото ми крака държат, ако жената не ме беше сграбчи­ла за ръката.

— Защо толкова се боиш от мен, клетата женица? -попита ме тя на английски.

Останах като закован на мястото, където бях колени­чил. Нейният глас ме бе завладял мигновено и изцяло. В дрезгавия му звук имаше нещо, което не мога да опиша, но то пробуди най-дълбоко скритите ми спомени. Стори ми се, че винаги съм познавал този глас.

Омагьосан от неговия звук, не помръдвах от мястото си. Жената ме попита още нещо на английски, но аз не можах да схвана какво ми каза. Тя ми се усмихна мно­гозначително.

— Всичко е наред — прошепна тя на испански. Беше коленичила от дясната ми страна. — Истинският страх е нещо, което разбирам. Аз живея с него.

Канех се да я заговоря, когато сънният пратеник се обади в ухото ми. "Това е гласът на Ермелинда, твоята дойка", рече той. Единственото, което някога съм знаел за Ермелинда, беше разказът за нейната смърт — била блъсната от камион, излязъл извън уличното платно. Фак­тът, че гласът на тази жена бе извадил на бял свят такива дълбоки, стари спомени, направо ме шокира. За миг ме обзе мъчителна тревога.

— Аз съм твоята дойка! — тихо възкликна жената. — Кол­ко странно! Искаш ли гръдта ми? — добави тя и се преви от смях.

Направих върховно усилие да остана спокоен, ала знаех, че самообладанието ми скоро ще ме напусне и съвсем ще изгубя ума и дума.

— Не обръщай внимание на шегите ми — продължи тя с тих глас. — Истината е, че много ми харесваш. Ти пре­ливаш от енергия. Добре ще се разберем ние с теб.

Двама по-възрастни мъже коленичиха точно пред нас. Единият от тях се обърна и ни погледна с любопитство. Без да дава вид, че го е забелязала, жената продължи да шепне на ухото ми.

— Нека да подържа ръката ти — помоли тя. Молбата й обаче приличаше на заповед. Подадох й

ръката си, неспособен да й откажа.

— Благодаря ти. Благодаря ти, че ми се доверяваш и разчиташ на мен — каза тя шепнешком.

Гласът й ме влудяваше. Неговата дрезгавост беше толкова екзотична, толкова женствена. За нищо на света не бих го взел за мъжки глас, който се мъчи да мине за женски. Беше дрезгав, но не груб или гърлен. Напомня­ше по-скоро звука от боси крака, които тихо стъпват по чакъл.

Положих огромни усилия да разкъсам едно невидимо енергийно покривало, което като че ли ме беше обгърнало. Стори ми се, че съм успял. Изправих се, готов да си тръгна, и тъкмо това щях да направя, ако жената не бе станала също и не ми бе прошепнала на ухото:

— Недей да бягаш. Има толкова много неща, които трябва да ти кажа.

Седнах машинално, възпрян от любопитството, което ме обзе. Колкото и да е чудно, тревогата ми внезапно бе изчезнала, а също и страхът ми. Даже имах достатъчно присъствие на духа, за да задам въпроса:

— Ти наистина ли си жена?

Тя се закиска тихичко, също като някое младо моми­че. После произнесе едно засукано изречение.

— Ако се осмеляваш да мислиш, че бих се превърна­ла в страшен мъж и бих ти причинила някакво зло, дълбо­ко се заблуждаваш — каза тя, подчертавайки още пове­че онези странни, хипнотични нотки в гласа си. — Ти си мой благодетел. Аз съм на твоите услуги, така както съм била на услугите на всички нагуали преди теб.

Събрах цялата си енергия и изразих решението, което бях взел.

— Предоставям ти енергията си — заявих аз. — Прие­ми я като дар от мен; аз обаче не искам от теб никакви дарове на силата. Говоря съвсем сериозно.

— Не мога да я взема просто така — прошепна тя. -Аз плащам за това, което получавам — такава е сделката. Глупаво е да си даваш енергията даром.

— През целия си живот съм бил глупак, повярвай ми -казах аз. — Наистина мога да си позволя да ти направя този подарък; тук няма никаква трудност за мен. Щом имаш нужда от енергия, давам ти я. Не искам обаче да се обременявам с излишни неща. Аз нямам нищо и това ми харесва.

— Може би — замислено промълви тя.

Войнствено я попитах дали иска да каже, че може би ще вземе енергията ми, или просто не вярва, че нямам нищо, и това ми харесва. Тя се закиска весело и отвър­на, че би могла да се възползва от щедрото ми предло­жение, но все пак трябвало да ми се отплати. Била длъж­на да ми даде нещо с подобна стойност.

Докато я слушах, осъзнах, че тя говореше испански с крайно своеобразен чуждестранен акцент. Прибавяше допълнителна фонема към средната сричка на всяка дума. Никога в живота си не бях чувал някой да говори така.

— Имаш доста необикновен акцент — казах аз. — От­къде идва той?

— От цяла вечност — отвърна тя с въздишка.

Вече бяхме започнали да установяваме контакт. Разб­рах защо въздъхна. Тя беше нещо, кажи-речи, постоян­но, докато аз бях временен. В това се криеше моето предимство. Жената-предизвикател на смъртта, сама се бе заклещила в капан, а аз бях свободен.

Разгледах я внимателно. На вид тя беше на около трийсет и пет-четирийсет години. Беше мургава, типична индианка, сравнително едра, но не дебела, нито пък тро­мава. Видях, че кожата на ръцете й е гладка, а мускулите — стегнати, като на млад човек. Прецених, че е висока около метър и седемдесет. Носеше дълга рокля, черен шал и кожени сандали. Така, както беше коленичила, можех да видя гладките й пети и част от здравите й прас­ци. Талията й беше стройна. Имаше големи гърди, които не можеше или навярно не искаше да замаскира с шала си. Косата й беше смолисточерна и сплетена на дълга плитка. Лицето й не беше нито хубаво, нито грозно. В чертите й нямаше нищо забележително. Почувствах, че едва ли би могла да привлече нечие внимание, ако не бяха очите й, които тя постоянно свеждаше и криеше зад полуспуснатите си клепачи. Имаше прекрасни очи, ясни и спокойни. Освен тези на дон Хуан, никога не бях виж­дал толкова блестящи и пълни с живот очи като нейните.

Тя ме накара да се успокоя напълно. Зад такива очи не би могла да се крие зла воля. Усетих прилив на дове­рие и оптимизъм, наред с чувството, че съм познавал тази жена през целия си живот. Същевременно много добре си давах сметка и за нещо друго — за моята емоционал­на неустойчивост. В света на дон Хуан това мое качество винаги ме бе измъчвало, принуждавайки ме да бъда като топка на ластик. След мигове на пълно доверие и интуи­тивно разбиране веднага ме налягаха жалки съмнения и подозрения. Така щеше да стане и в този случай. В недо­верчивия ми ум внезапно се зароди предупредителната мисъл, че съм започнал да се поддавам на чара на тази жена.

— Ти си научила испански доста късно, нали? — попи­тах аз, колкото да се отърся от мислите си и да не й дам възможност да ги прочете.

— Едва вчера — отвърна тя и звънко се разсмя, показ­вайки малките си, необикновено бели зъби, които блес­тяха като бисери.

Хората се заобръщаха да ни погледнат. Сведох глава, сякаш се молех усърдно. Жената се премести по-близо до мен.

— Не можем ли да отидем някъде и да поговорим? -попитах аз.

— Нали си говорим тук — каза тя. — Тук съм разгова­ряла с всички нагуали от твоята линия. Ако шепнеш, ни­кой няма да разбере, че си приказваме.

Страшно ми се искаше да я попитам на каква въз­раст е. В този момент обаче един отрезвяващ спомен ме избави от това желание. Сетих се за един мой приятел, който години наред ми бе поставял какви ли не уловки, за да ме накара да призная точната си възраст. Дребна­вото му любопитство ми бе изглеждало противно, а ето че сега се канех да постъпя също като него. Веднага се отказах от намерението си.

Исках да разкажа този спомен на жената просто за да поддържам разговора. Тя като че ли долови какво ми се въртеше в главата. Стисна ръката ми приятелски, сякаш за да покаже, че между нас току-що е преминала една мисъл.

— Вместо да ми даваш дар, не можеш ли да ми ка­жеш нещо, което би ми помогнало в моя път? — попитах аз.

Тя поклати глава.

— Не — прошепна тя. — Ние сме безкрайно различни. По-различни, отколкото смятах, че е възможно.

После стана и се измъкна иззад пейката. Пъргаво пре­гьна коляно, обръщайки се към главния олтар. Прекръс­ти се и ми направи знак да я последвам до един голям страничен олтар, който се намираше вляво.

Коленичихме пред разпятие, изработено в естествена големина. Жената заговори, преди да съм успял да кажа каквото и да е.

— Аз съм живяла много, много дълго време — рече тя. — Причината за тъй продължителния ми живот се крие в това, че контролирам промените и придвижванията на моята събирателна точка. А пък и не се задържам тук, в твоя свят, прекалено много. Трябва да пестя енергията, която получавам от нагуалите от твоята линия.

— Какво представлява съществуването в други свето­ве? — попитах аз.

— Там аз се чувствам така, както ти в своето сънува­не, само че разполагам с по-голяма подвижност. Освен това мога да оставам по-дълго навсякъде, където поис­кам. Точно както ти би останал в някой от сънищата си, стига да пожелаеш.

— Когато се намираш в този свят, трябва ли да се придържаш само към тукашния район?

— Не. Ходя където си искам.

— А винаги ли като жена?

— Била съм жена по-дълго, отколкото мъж; първото оп­ределено ми харесва много повече от второто. Струва ми се, че почти съм отвикнала да бъда мъж. Изцяло съм жена!

Тя улови ръката ми и ме накара да пипна слабините й. Сърцето ми се качи в гърлото. Действително беше жена.

— Не мога да взема енергията ти просто така — каза тя, като смени темата. — Ще трябва да се споразумеем за някакъв друг начин.

Отново ме заля вълна от земни разсъждения. Прииска ми се да я попитам къде живее, когато се намира в този свят. Не беше нужно да изричам въпроса си, за да полу­ча отговор.

— Ти си много, много по-млад от мен — рече тя, — а вече ти е трудно да казваш на хората къде живееш. И даже и да ги заведеш в къщата, която притежаваш или си наел, то това не е истинското ти жилище.

— Има толкова много въпроси, които искам да ти за­дам, а в главата ми се въртят само разни глупави мисли — казах аз.

— Няма нужда да ме питаш за каквото и да е — про­дължи тя. — Ти вече знаеш онова, което и аз зная. Единст­веното, от което се нуждаеш, за да изявиш собствените си знания, е да бъдеш поразтърсен. Тъкмо аз ти осигуря­вам необходимото сътресение.

Не само имах глупави мисли, но и явно се намирах в състояние, в което силно се поддавах на внушения, зато­ва веднага щом тя ми каза, че разполагам със същите знания като нея, аз почувствах, че зная всичко и няма защо да задавам повече въпроси. Весело споделих, че съм станал лековерен.

— Не си лековерен — рече тя убедително. — Ти знаеш всичко, защото сега си изцяло във второто внимание. Ог­ледай се наоколо!

В продължение на няколко мига не можех да фокуси­рам погледа си. Имах точно такова усещане, като че ли в очите ми беше влязла вода. Когато гледката пред мен се избистри, разбрах, че се е случило нещо необикнове­но. Църквата бе станала различна, по-мрачна, по-зло­кобна и някак по-сурова. Изправих се и пристъпих към централната й част. Вниманието ми бе привлечено от пейките; те бяха направени не от дървени трупи, а от тън­ки, преплетени прътове. Това бяха пейки със семпла из­работка, поставени във внушителна каменна сграда. Осветлението в църквата също беше по-различно. Него­вото мътно, жълтеникаво сияние открояваше най-черни­те сенки, които някога бях виждал. То идваше от свещи­те, наредени по многобройните олтари. Помислих си колко добре се съчетаваше светлината на свещите с ма­сивните каменни стени и орнаменти на колониалната църква.

Жената ме гледаше втренчено; блясъкът, на очите й беше изумителен. Тогава разбрах, че сънувам и че тя направлява съня ми. Аз обаче не се страхувах нито от нея, нито от съня.

Отдалечих се от страничния олтар и отново погледнах към централната част на църквата. Там имаше хора, ко­леничили в молитва. Бяха много на брой — необикновено дребни, тъмни, сурови. Виждах сведените им глави по цялото протежение до подножието на главния олтар. Тези, които бяха близо до мен, ме гледаха с явно неодоб­рение. Аз се пулех в тях и във всичко останало. Затова пък не чувах никакъв шум. Хората се движеха, но не мо­жех да доловя и най-слаб звук.

— Нищо не чувам — казах аз на жената и гласът ми прокънтя така, сякаш църквата беше празна раковина.

Почти всички глави се извърнаха към мен. Жената ме издърпа обратно в сянката на страничния олтар.

— Ще можеш да чуваш, ако не слушаш с ушите си — рече тя. — Слушай със сънното си внимание.

Нейният съвет като че ли беше всичко, от което се нуждаех. Внезапно бях залян от специфичния монотонен звук на молитва, произнасяна едновременно от множест­во хора. Той мигновено ме увлече. Стори ми се, че нико­га не съм чувал по-прекрасен звук от него. Прииска ми се да споделя възторга си с жената, но се оказа, че тя не е край мен. Потърсих я с поглед. Вече беше отишла поч­ти до вратата. Обърна се и ми направи знак да я пос­ледвам. Настигнах я при портика. Уличните лампи бяха изчезнали. Единственият източник на светлина беше лу­ната. Фасадата на църквата също изглеждаше различно; тя беше недовършена. Навсякъде се търкаляха правоъ­гълни варовикови блокове. Около църквата нямаше къщи или други постройки. На лунната светлина всичко изглеждаше някак свръхестествено.

— Къде отиваме? — попитах аз.

— Никъде — отвърна жената. — Просто излязохме на­вън, защото е по-просторно и никой няма да ни безпо­кои. Тук можем да си поговорим до насита.

Тя ме подкани да седна върху един полуодялан варо­виков блок.

— Богатствата, които могат да се открият във второто внимание, са неизчерпаеми — започна тя. — Началната поза, в която е разположено тялото на сънувача, е от клю­чово значение. И тъкмо тук е тайната на древните ма­гьосници, които даже и по мое време вече бяха древни. Помисли си за това.

Тя седеше толкова близо до мен, че усещах топлината на тялото й. Прегърна ме през рамо и ме притисна към гърдите си. Тялото й излъчваше особен аромат, който ми напомняше за пелин и дървесни ухания. Не че се беше парфюмирала; просто като че ли от цялото й същество се разнасяше специфичното ухание на борова гора. Ос­вен това телесната й топлина не беше като моята, нито като тази на който и да е от познатите ми. Нейната топли­на беше хладна и свежа като ментол, непроменлива и някак стабилна. Мина ми през ума, че тази топлина крие неумолимо постоянство, лишено от припряност.

Жената започна да ми шепне на лявото ухо. Тя каза, че нейните дарове за нагуалите от моята линия били свързани с онова, което древните магьосници наричали "двойни пози". Тоест, началната поза, в* която сънувачът разполага физическото си тяло, за да започне да сънува, се отразява огледално от позата, в която той държи енер­гийното си тяло в сънищата, за да фиксира събирателната си точка в положението, определено от неговия избор. Тези две пози образуват едно цяло; и на древните ма­гьосници им били нужни хиляди години, за да открият съ­вършената връзка, която съществува между всеки две такива пози. Жената добави със смях, че съвременните магьосници никога не биха имали необходимото време и нагласа, за да свършат цялата тази работа, затова за мъ­жете и жените от моята линия било голям късмет да раз­полагат с нейните дарове. Смехът й беше изключително ясен и звънлив.

Не бях разбрал напълно обяснението й за двойните пози. Казах й решително, че не желая да практикувам тези неща, а просто искам да получа теоретични сведе­ния.

— Какво точно искаш да знаеш? — тихо попита тя.

— Обясни ми какво имаш предвид под двойни пози или начална поза, в която сънувачът разполага тялото си при започване на сънуването — казах аз.

— По какъв начин си лягаш, за да започнеш сънуване­то си? — попита тя.

— Както ми падне. Не следвам никакъв образец. Дон Хуан никога не е придавал значение на това.

— Е, аз пък придавам — рече тя и се изправи.

Тя си смени мястото. Седна от другата ми страна и започна да шепне на дясното ми ухо, че, според собст­вените й знания, позата, в която човек разполага тялото си, е изключително важна. Предложи ми да проверя това чрез едно крайно деликатно, но просто упражнение.

— Започни сънуването си, като легнеш на дясната си страна с леко присвити колене — каза тя. — Упражнение­то е да заспиш, запазвайки тази поза; после да сънуваш, че си лягаш в съвсем същата поза и заспиваш отново.

— И какво се постига по този начин? — попитах аз.

— Събирателната точка се задържа, действително се задържа като прикована в положението, в което е била при второто заспиване.

— Какъв е резултатът от това упражнение?

— Тотално възприятие. Твоите учители със сигурност са ти казали, че същността на даровете ми е именно то­талното възприятие.

— Да, но май не ми е ясно какво означава "тотално възприятие" — излъгах аз.

Тя не обърна внимание на думите ми и продължи да ми обяснява, че упражнението има четири варианта: да заспиш на дясната си страна, на лявата, по гръб и по ко­рем. После трябва да сънуваш, че заспиваш повторно в същата поза, която си избрал при започване на сънува­нето. Жената ме увери, че това води до изумителни ре­зултати, които са напълно непредсказуеми.

След тези думи тя рязко смени темата и ме попита:

— Какъв дар искаш за себе си?

— Никакъв — нали ти казах вече.

— Но аз непременно трябва да ти предложа дар, а ти трябва да го приемеш. Такова е споразумението ни.

— Нашето споразумение е да ти даваме енергия, така че направо я вземи от мен. Това е за моя сметка – моят дар за теб.

Жената изглеждаше слисана. Аз настойчиво я уверих, че нямам нищо против тя да вземе това, от което се нуждае. Даже й казах, че я харесвам извънредно много. Раз­бира се, говорех сериозно. V нея имаше нещо необик­новено тъжно и същевременно необикновено привлека­телно.

— Хайде да влезем пак в църквата — промълви тя.

— Ако действително искаш да ми направиш някакъв подарък — казах аз, — заведи ме на разходка из този град сега, на лунна светлина.

Тя кимна в знак на съгласие.

— Добре, но при условие, че не казваш нито дума -рече тя.

— Защо пък да не говоря? — попитах аз, макар че вече знаех какво ще ми отвърне.

-. Защото сънуваме. Аз ще те водя все по-навътре в моя сън.

Тя ми обясни, че докато сме стоели в църквата, аз съм разполагал с достатъчно енергия, за да мисля и да разговарям, но навън, отвъд пределите на тази църква, положението било по-различно.

— А защо е така? — смело попитах аз.

С извънредно сериозен тон, който не само засили ней­ното загадъчно излъчване, но и ме изпълни със страх, же­ната заяви:

— Защото това "навън" не съществува. Това е сън. Ти се намираш при четвъртата врата на сънуването и съну­ваш моя сън.

Тя ми каза, че изкуството й се състояло в способност­та да обективира намерението си, и че всичко, което съм можел да видя наоколо, било плод на нейното наме­рение. Прошепна ми, че църквата и градът били породе­ни именно от него; те не съществували и все пак същест­вували по някакъв начин. После добави, като се взря в очите ми, че това била една от загадките, свързана с двойните пози на сънуването; загадки, постигнати чрез намерението във второто внимание. Тази загадка можела да се осъществи, но не иде и да се обясни или проумее.

Жената ми каза, че нейната приемствена линия се състояла от магьосници, които знаели как да се движат във второто внимание, обективирайки намерението си. Те практикували изкуството да обективират мислите си в сънуването, за да възпроизведат реално всеки избран от тях предмет, постройка, характерна забележителност или пейзаж.

Според нейните думи, тези магьосници първоначално се взирали в някой простичък предмет, докато запомнели всеки негов детайл. После затваряли очи и го визуализи­рали, като от време на време сверявали зрителната си представа с истинския предмет — и така до момента, в който вече можели да го виждат със затворени очи в ця­лостната му същност.

Следващият етап бил да сънуват предмета и напълно да го материализират в съня, от гледна точка на собстве­ното си възприятие. Това действие, както каза жената, било наречено "първата крачка към тоталното възприя­тие".

От обикновените предмети тези магьосници премина­вали към все по-сложни и по-сложни елементи. Крайната им цел била всички заедно да визуализират един цялос­тен свят, после да го сънуват и така да пресъздадат напъл­но действителен свят, в който можели да съществуват.

— Когато всеки магьосник от моята линия беше спо­собен да извършва това — продължи жената, — те можеха с лекота да притеглят когото и да било в тяхното намере­ние, в техния сън. Сега същото правя и аз с теб, както съм го правила и с всички нагуали от твоята линия.

Тя се захили.

— Така беше, повярвай ми — рече тя, като че ли аз се съмнявах в думите й. — Жителите на цели области изчез­ваха, сънувайки по този начин. Тъкмо затова ти казах, че тази църква и този град са една от загадките, постигнати чрез намерението във второто внимание.

— Казваш, че жителите на цели области са изчезвали по такъв начин. Как всъщност е ставало това? — попитах аз.

— Те визуализираха дадена местност и после я пресъз­даваха в сънуването — отвърна тя. — Ти никога не си визу­ализирал каквото и да е, така че за теб е много опасно да навлезеш в моя сън.

Тя ме предупреди, че да минеш през четвъртата вра­та и да пътуваш из места, които съществуват само в на­мерението на някой друг човек, било твърде рисковано, тъй като всеки елемент в един такъв сън трябвало да бъде нещо крайно лично.

— Все още ли имаш желание за подобна разходка? -попита тя.

Отговорих утвърдително. Тогава жената ми каза още някои неща за двойните пози. Същността на обяснението й се изразяваше в това, че ако аз сънувам например родния си град и сънят ми е започнал, докато съм лежал на дясната си страна, много лесно бих могъл да стоя в града на моя сън, ако сънувам, че лягам на дясната си страна и заспивам. Вторият сън не само щял непремен­но да е свързан с моя роден град, но и щял да се отлича­ва с най-голямата конкретност, която човек би могъл да си представи.

Жената беше сигурна, че по време на обучението ми по сънуване аз съм имал безброй извънредно конкретни сънища, но ме увери, че всеки един от тях трябва да се е дължал на някаква щастлива случайност. Както каза тя, единственият начин да се сдобиеш с абсолютен контрол над сънищата бил да използваш техниката на двойните пози.

— И не ме питай защо е така — добави тя. — Това е нещо, което просто се случва. Като всичко останало. После ме накара да се изправя и отново ме предупреди да не говоря и да ме се отдалечавам от нея. Внима­телно ме хвана за ръка, сякаш бях дете, и ме поведе към тъмните силуети на група къщи. Вървяхме по улица, пок­рита с калдъръм. Коравите речни камъни бяха набити в земята накриво. Поради неравномерното им набиване повърхността тук-таме беше грапава. Хората, които бяха настлали калдъръма, явно бяха следвали профила на те­рена, без да си правят труда да го изравнят.

Къщите бяха големи, варосани, едноетажни построй­ки с керемидени покриви. Наоколо имаше хора, които спокойно се разхождаха. В някои от къщите съзирах тъм­ни сенки; те ми напомняха за любопитни, но наплашени съседи, които тайничко клюкарстват. Виждах също и зао­блените планини, които опасваха града.

За разлика от онова, което обикновено ми се бе случ­вало по време на заниманията ми по сънуване, сега мис­ловните ми процеси изобщо не бяха нарушени. Мислите ми не бяха изместени на заден план под въздействието, на събитията в съня. Затова, преценявайки положението, реших, че се намирам в сънния вариант на града, в кой­то живееше дон Хуан, само че по друго време. Любо­питството ми бе стигнало своя връх. В действителност бях в съня на жената, предизвикател на смъртта, заедно със самата нея. Но сън ли беше това? Така го бе нарекла тя. Исках да наблюдавам всичко, да бъда свръхбдителен. Исках да проверя всичко чрез виждане на енергията. Това желание ме накара да се почувствам неловко, но жената стисна ръката ми по-силно, сякаш за да ми пока­же, че е съгласна с мен.

Все още обзет от някаква абсурдна стеснителност, машинално изразих на висок глас намерението си да видя. Фразата, която винаги бях използвал по време на сънуване, беше: "Искам да видя енергия." Понякога ми се налагаше да я повтарям дотогава, докато получех ре­зултат. Жената обаче избухна в смях, щом започнах да повтарям тези думи по обичайния си начин в сънния й град. Смееше се силно и от все сърце, също като дон Хуан.

— Какво смешно има тук? — попитах аз, донякъде за­разен от нейното веселие.

— Хуан Матус по принцип не харесва древните ма­гьосници, особено пък мен — отвърна тя на пресекулки между изблици от смях. — За да виждаме по време на съ­нищата си, трябва само да посочваме с кутрето си еле­ментите, които искаме да видим. Да те накара да викаш в моя сън е начинът, по който той е решил да ми изпрати своето послание. Наистина е умен, не може да се отре­че.

Тя замълча за малко, а после добави с такъв тон, ся­каш ми разкриваше някаква голяма тайна:

— Разбира се, тези идиотски крясъци също вършат работа.

Магьосническото чувство за хумор направо ме слиса. Жената така се заливаше от смях, че явно не беше в състояние да продължи разходката. Чувствах се глупаво. Когато се успокои напълно и си възвърна самообладани­ето, тя любезно ми каза, че бих могъл да посоча всичко, което си избера в нейния сън, включително и самата нея.

Посочих една къща с кутрето на лявата си ръка. Тази къща, както се оказа, беше като елементите на обикно­вените сънища; в нея нямаше енергия. Изредих всичко, което се намираше наоколо, но резултатът беше все съ­щият.

— Посочи мен — подкани ме жената. — Трябва да се увериш, че това е методът, който използват сънувачите, за да виждат.

Тя излезе напълно права. Наистина това беше мето­дът. Щом я посочих с пръста си, тя мигновено се превър­на в кълбо от енергия; и то твърде странно кълбо, бих мо­гъл да добавя. Енергийната й форма изглеждаше точно така, както ми я беше описал дон Хуан; приличаше на огромна морска раковина, извита навътре по протеже­ние на една цепнатина, която я пресичаше открай док­рай.

— Аз съм единственото произвеждащо енергия същес­тво в този сън — каза тя. — Затова за теб ще е най-добре просто да наблюдаваш всичко.

Едва в този миг си дадох сметка каква невероятна шега си беше направил дон Хуан. Той бе съумял да ме научи да викам с цяло гърло по време на сънуване, за да мога да извикам и в съня на предизвикателя на смъртта. Този прийом ми се стори толкова забавен, че малко ос­тана да се задуша от смях.

— Хайде да продължим разходката си — тихо каза же­ната, когато вече се бях насмял до насита.

Имаше само две улици, които се пресичаха; на вся­ка от тях бяха разположени три групи от къщи. Изминах­ме и двете улици по цялото им протежение, и то не вед­нъж, а четири пъти. Наблюдавах всичко и се ослушвах със сънното си внимание. Долавях много малко шумове — само кучешки лай в далечината или шепот на разгова­рящи хора, покрай които преминавахме.

Кучешкият лай ме изпълни с някакъв непознат и дъл­бок копнеж. Трябваше да поспра за малко. Търсейки опора, аз облегнах рамо на една стена. Допирът направо ме шокира, и то не защото стената беше необикновена, а защото беше материална, също като всяка друга сте­на, която бях докосвал през живота си. Пипнах я със свободната си ръка. Прекарах пръстите си по грапавата й повърхност. Това беше истинска стена!

Нейната изумителна реалност незабавно сложи край на копнежа ми и ме накара отново да наблюдавам с ин­терес всичко около мен. Оглеждах се най-вече за еле­менти, чрез който бих могъл да направя съпоставка меж­ду този град и града на моето време. Не постигнах успех в това отношение, колкото и внимателно да наблюдавах. В сънувания град също имаше площад, но той се нами­раше пред църквата, точно срещу портика й.

На лунната светлина околните планини се виждаха ясно и аз почти можех да ги разпозная. Опитах се да се ориентирам по луната и звездите, сякаш се намирах в реалността на ежедневния живот. Луната тъкмо бе започ­нала да намалява; вероятно беше един ден след пълно­луние. Бе застанала високо над хоризонта. Часът навярно беше между осем и девет вечерта. Виждах Орион вдяс­но от Луната; двете му най-ярки звезди, Бетелгейзе и Ри­гел, бяха разположени на една линия с нея. Прецених, че това положение отговаря на началото на декември, а мо­ето време беше май. През месец май Орион изобщо не може да се види в такъв час. Дълго се взирах в луната. Нищо не се променяше. Това беше истинска луна, до­колкото можех да преценя. Разликата във времето силно ме развълнува.

Докато разглеждах повторно южния хоризонт, като че ли успях да различа подобния на камбана планински връх, който се виждаше от двора на дон Хуан. После се опитах да разбера къде би могла да бъде неговата къща. За миг ми се стори, че я виждам. Това така ме омая, че издърпах ръката си, която дотогава жената държеше здраво. Веднага бях обзет от изключителна тревога. Осъзнах, че трябва да се върна в църквата, защото в противен случай просто ще умра на място. Обърнах се и хукнах натам. Настигайки ме, жената бързо сграбчи ръката ми и побягна заедно с мен.

Докато се приближавахме към църквата тичешком, аз разбрах> че в това сънуване градът се намираше зад нея. Навярно щях да мога да се ориентирам, ако бях от­чел този факт по-рано. Сега вече сънното ми внимание беше на привършване. Съсредоточих всичко, което ми бе останало от него, върху архитектурните особености и орнаменти на задната страна на църквата. В света на ежедневния живот никога не бях виждал тази част на сградата, ето защо си помислих, че ако успея да запомня елементите й, по-късно бих могъл да ги сверя с тези на истинската църква.

Такъв беше планът, който съчиних под напора на мо­мента. V мен обаче имаше нещо, което се отнасяше с презрение към усилията ми да получа потвърждение на фактите. По време на цялото ми обучение постоянно бях измъчван от желанието за обективност, което ме бе при­нуждавало да проверявам отново и отново всичко, свър­зано със света на дон Хуан. И все пак за мен винаги бе важно не потвърждението само по себе си, а именно потребността да използвам това желание за обективност като опора в миговете, когато познавателните ми модели претърпяваха най-голям крах; а после, щом дойдеше време за истинската проверка на фактите, аз никога не я довеждах докрай.

Когато влязохме в църквата, жената и аз коленичихме пред левия страничен олтар, където бяхме застанали по-рано, и в следващия миг се събудих в добре осветената църква на моето време.

Жената се прекръсти и стана. Машинално направих същото. Тя ме хвана под ръка и тръгна към вратата.

— Почакай малко — казаха аз и се изненадах, че изоб­що съм в състояние да говоря. Не можех да мисля ясно, но въпреки това ми се щеше да й задам един заплетен въпрос. Исках да зная как е възможно някой да има та­кава енергия, че да визуализира цял град с най-малки подробности.

Жената усмихнато отговори на неизречения ми въп­рос; тя каза, че визуализирането й се удава много добре, понеже се е научила да го прави за период от един обик­новен човешки живот, а после е имала на разположение още много такива периоди, за да го усъвършенства. Добави, че градът, който бях разгледал, и църквата, в която бяхме разговаряли, били образци от нейни неотдавнаш­ни визуализации. Това била същата църква, в която Се­бастиан изпълнявал службата на клисар. Поради нужда­та да оцелее жената си поставила за цел да запомни и най-незначителната подробност от всяко кътче на тази църква и на този град.

Тя завърши обяснението си по твърде обезпокоителен начин.

— Тъй като знаеш доста неща за този град, макар че никога не си се опитвал да го визуализираш — рече тя, -сега ти ми помагаш да го създам чрез намерението. Сто на сто няма да ми повярваш, ако ти кажа, че градът, който гледаш в момента, в действителност не съществу­ва извън твоето и моето намерение.

Тя се взря в мен и прихна да се смее, понеже забеля­за, че изпаднах в ужас, когато осъзнах пълния смисъл на думите й.

— Нима все още сънуваме? — смаяно попитах аз.

— Да — отвърна тя. — Само че това сънуване е по-реа­лно от предишното, защото ти ми помагаш. Не е възмож­но да се обясни какво означава това; то просто се случ­ва — като всяко друго нещо — добави тя и посочи всичко наоколо. — Няма начин да се каже как точно се случва, но ето че е факт. Никога не забравяй какво ти казах по-рано: това е загадка, постигната чрез намерението във второто внимание.

Жената нежно ме придърпа към себе си.

— Хайде да се поразходим до площада на този сън -рече тя. — Но може би ще трябва мъничко да се нагла­ся, за да се почувстваш по-непринудено.

Тя ловко промени външния си вид, докато аз я гледах неразбираемо. Действията й бяха съвсем прости; в тях нямаше, нищо необичайно. Най-напред свали дългата си пола, под която, както се оказа, носеше друга, най-обикновена пола, достигаща до средата на прасците й. После нави дългата си плитка на кок и смени сандалите си с обувки с ниско токче, които извади от една платнена тор­ба. Обърна черния си шал, който имаше две лица и от другата страна беше бежов. В този вид изглеждаше като типична представителка на мексиканската средна кла­са; човек можеше да помисли, че вероятно е дошла на посещение в това градче от някой голям град.

Тя ме хвана под ръка с женствена самоувереност и ме поведе към площада.

— Какво е станало с езика ти? — попита тя на английс­ки. — Да не би да си го глътнал?

Поразителната възможност да се намирам все още в сън изцяло бе завладяла вниманието ми; нещо Повече -бях започнал да мисля, че ако това наистина е вярно, аз рискувам никога да не се събудя.

С безгрижен тон, който ми прозвуча някак чуждо, ка­зах на жената:

— Чак сега осъзнах, че ти одеве ме заговори на анг­лийски. Къде си го научила?

— В света ей-там. Аз зная много езици.

Тя замълча за малко и ме изгледа внимателно.

— Имала съм достатъчно време на разположение, за да ги усвоя. И тъй като дълго ще бъдем заедно, някой ден ще те науча да говориш на моя роден език — добави тя и се засмя, явно развеселена от изражението ми на отчая­ние.

Спрях да вървя.

— Действително ли ще прекараме дълго време заед­но? — попитах аз, издавайки чувствата си.

— Разбира се — весело отвърна тя. — Ти ще ми дадеш енергията си, и то безплатно — наистина много щедро от твоя страна. Нали сам ми каза това?

Бях направо поразен.

— Какво те тревожи? — попита жената, като премина отново на испански. — Само не ми казвай, че съжаляваш за решението си. Ние сме магьосници. Твърде късно е да променяш своя избор. Не те е страх, нали?

Отново бях обзет от ужас, но ако някой ме бе нака­рал да обясня защо, не бих могъл да кажа. Определе­но не се боях от това, че съм попаднал в друг сън с предизвикателя на смъртта, или че мога да си изгубя ума или даже живота. Запитах се дали не се страхувам от някаква проява на злото. Тази мисъл обаче беше съвсем несъстоятелна. След всичките години, прекара­ни в света на магьосниците, аз знаех без сянка на съм­нение, че във вселената не съществува друго освен енергия; злото е само една брънка от веригата на чо­вешкия ум, завладян от фиксирането на събирателната точка в обичайната й позиция. Логично погледнато, ня­мах никаква причина да изпитвам страх. Съзнавах това и същевременно си давах сметка, че истинската ми слабост се състои в недостатъчната ми подвижност, по­ради която не можех мигновено да фиксирам събира­телната си точка във всяка нова позиция, до която тя биваше преместена. Благодарение на контакта с пре­дизвикателя на смъртта събирателната ми точка проме­няше мястото си с невероятна бързина, а аз нямах нео­бходимата сила, за да следвам това темпо. Крайният резултат беше едно смътно, лъжливо чувство на страх, че може да не успея да се събудя.

— Всичко е наред — казах аз. — Хайде да продължим нашата сънна разходка.

Жената ме хвана под ръка и ние мълчаливо се отпра­вихме към парка. Мълчанието ни съвсем не беше нап­регнато. Аз обаче се чувствах объркан. Мислех си колко странно е всичко: едва преди малко бях вървял с дон Хуан от парка към църквата, обхванат от извънредно си­лен, но все пак нормален страх. Сега вървях обратно от църквата към парка, заедно с обекта на моя страх, и се боях повече от всякога, но по един различен начин — по-зрял и по-неумолим.

За да разсея тревогата си, започнах да се оглеждам наоколо. Ако това беше сън, както си мислех, аз можех да проверя дали наистина е така. Посочих с пръст къщи­те, църквата, паважа на улицата. Посочих хората. Посо­чих всяко нещо. Даже сграбчих смело няколко души, които очевидно здравата се уплашиха от мен. Те бяха плътни. Бяха толкова реални, колкото всичко, което смя­там за реално — само че не произвеждаха енергия. Нищо в този град не произвеждаше енергия. Всичко из­глеждаше истинско и нормално — и все пак беше сън.

Обърнах се към жената, която здраво ме държеше под ръка, и я попитах какво означава това.

— Ние сънуваме — отвърна тя с дрезгавия си глас и тихо се засмя.

— Но как е възможно хората и нещата край нас да са толкова реални, толкова триизмерни?

— Това е загадка, постигната чрез намерението във второто внимание! — възкликна тя с благоговение. — Хо­рата наоколо са тъй реални, че даже имат мисли!

Тези думи съвсем ме довършиха. Вече не исках да питам за каквото и да било. Исках да се отдам изцяло на съня. Едно силно разтърсване на ръката ми ме накара да се опомня. Бяхме стигнали площада. Жената беше спря­ла и ме дърпаше да седна на някаква пейка. Разбрах, че съм изпаднал в беда, когато при сядането не усетих пей­ката под себе си. Започнах да се въртя. Стори ми се, че се издигам. Успях да зърна бегло парка, сякаш го гледах отгоре.

— Това е то! — извиках аз. Помислих си, че умирам. Въртеливото ми издигане престана и аз потънах в мрак.