Изкуството на сънуването

7
СИНИЯТ СКАУТ

След упорити опити, по време на които ту ги виждах, ту ги губех от погледа си, те успяха да ме изтръгнат от онова място. Тъй като не можех да проумея смисъла на тези усилия, накрая реших, че сънувам обикновен, не­логичен сън.

Каква беше изненадата ми, когато се събудих и ви­дях, че се намирам в къщата на дон Хуан, на някакво легло. Изобщо не можех да се помръдна. Нямах никаква енергия. Не знаех какво да мисля, макар че веднага по­чувствах сериозността на положението, в което бях из­паднал. Имах смътното усещане, че съм загубил енерги­ята си вследствие на умората, причинена от сънуването.

Магьосниците от групата на дон Хуан изглеждаха крайно загрижени за моето състояние. Те постоянно вли­заха в стаята ми, един по един. Всеки от тях стоеше крат­ко време, в пълно мълчание, докато се появеше някой друг. Струваше ми се, че се редуват да ме наглеждат. Бях твърде слаб, за да поискам да ми обяснят поведени­ето си.

През следващите дни започнах да се подобрявам и те започнаха да ме разпитват за сънуването ми. Отначало не разбирах какво искат от мен. После ми стана ясно, поради въпросите, които ми задаваха, че ги измъчва ми­сълта за съществата-сенки. Всеки от магьосниците изг­леждаше уплашен и ми разправяше горе-долу едно и също. Те упорито твърдяха, че никога не са били в света на сенките. Някои от тях даже заявиха, че не са знаели за съществуването му. Техните реакции и изявления за­силиха объркването и страховете ми.

Всеки ме питаше следното: "Кой те заведе в този свят? Изобщо как разбра по какъв начин да стигнеш до него?" Когато им казах, че скаутите са ми го показали, магьосниците просто не можеха да ми повярват. Те оче­видно допускаха, че аз съм бил там, но след като нямаха личен опит, който да използват като база за сравнение, не бяха в състояние да проумеят думите ми. Въпреки това искаха да узнаят всичко, което можех да им кажа за съ­ществата-сенки и за тяхното царство. Изпълних желание­то им. Всички те, с изключение на дон Хуан, седяха край леглото ми и ме слушаха в захлас. Обаче щом направех опит да узная мнението им за собственото ми състояние, те се разбягваха точно като съществата-сенки.

Забелязах у тях и една друга смущаваща реакция, която по-рано никога не бяха проявявали; тя се изразя­ваше във факта, че трескаво избягваха всякакъв физи­чески допир с мен. Държаха се на разстояние, сякаш бях чумав. Това поведение така ме разтревожи, че се почувствах длъжен да им поискам обяснение. Те отре­коха този факт. Изглеждаха обидени и даже настояха да ми докажат, че съм се заблудил. От сърце се смях на напрегнатата ситуация, която произтече от това. Телата им се сковаваха всеки път, когато се опитваха да ме прегърнат.

Флоринда Грау, най-близката спътничка на дон Хуан, беше единственият член от групата му, който ме отруп­ваше с внимание, без да избягва допир с мен, и тъкмо тя се постара да ми обясни как стоят нещата. Каза ми, че в света на неорганичните същества аз съм бил изпразнен от енергия и зареден отново, обаче новият ми енергиен заряд бил малко обезпокоителен за по-голямата част от групата.

Флоринда всяка нощ ме слагаше да си легна/сякаш бях инвалид. Тя даже ми говореше на бебешки език -нещо, което останалите магьосници посрещаха с бурен смях. Но колкото и да се шегуваше тя с мен, аз ценях нейната загриженост, която изглеждаше съвсем искрена.

Писал съм за Флоринда и преди, във връзка с нашето запознанство. Тя несъмнено беше най-красивата жена, която някога съм срещал. Веднъж й казах съвършено се­риозно, че би могла да бъде модел на модно списание. "Да, на някое списание от хиляда деветстотин и десета", отвърна тя.

Флоринда, макар и в напреднала възраст, изобщо не беше стара. Тя излъчваше младост и здраве. Когато по­питах дон Хуан на какво се дължи необикновено младеж­кият й вид, той ми отговори, че магьосничеството я под­държа в такава добра форма. Магьосническата енергия, отбеляза той, се възприема от окото като младост и сила.

След като задоволиха първоначалната си любопитст­во относно света на сенките, сподвижниците на дон Хуан престанаха да влизат в стаята ми и разговорите им с мен се сведоха до откъслечни въпроси за здравословното ми състояние. Затова пък при всеки мой опит да стана от лег­лото, наоколо винаги се намираше някой, който внима­телно ме връщаше обратно. Не желаех грижите им, но явно имах нужда от тях; чувствах се слаб. Примирих се с положението си. Истински ме измъчваше само това, че нямаше кой да ми каже какво правя в Мексико, след като при последното си сънуване бях заспал у дома, в Лос Анджелис. Често разпитвах магьосниците за това. Всеки от тях ми даваше един и същ отговор: "Питай на­гуала. Той е единственият, който може да ти обясни." Най-накрая Флоринда разчупи ледовете.

— Ти си бил подмамен в капан — ето какво всъщност се е случило с теб — рече тя.

— Къде съм бил подмамен в капан?

— В света на неорганичните същества, естествено. Нали ти от години се занимаваше тъкмо с този свят. Не е ли така?

— Разбира се, че е така, Флоринда. А можеш ли да ми кажеш каква точно е била клопката?

— Не съвсем. Мога само да ти кажа, че там си загубил цялата си енергия. Затова пък си се борил много добре.

— От какво съм болен, Флоринда?

— Това не е болест; ти се бил поразен енергийно. По­ложението ти беше критично, но сега вече е само сери­озно.

— Как е станало всичко това?

— Влязъл си в смъртоносна схватка с неорганичните същества и си бил победен.

— Не си спомням да съм се борил с когото и да било, Флоринда.

— Дали си спомняш, или не, е без значение. Борил си се и са те надвили. Не си имал никакъв шанс да се справиш с онези изкусни измамници.

— Значи наистина съм се борил с неорганичните съ­щества, а?

— Да, и то на живот и смърт. Просто не зная как си оцелял след техния фатален удар.

Тя не пожела да ми каже нищо повече, само загатна, че нагуалът съвсем скоро ще дойде да ме види.

На следващия ден дон Хуан се появи. Държеше се много весело и ободряващо. Шеговито обяви, че е до­шъл на визитация в качеството си на енергиен лекар. Прегледа ме, като ме измери с втренчения си поглед от главата до петите.

— Вече си почти излекуван — заключи той.

— Какво се е случило с мен, дон Хуан?

— Попаднал си в клопка, приготвена за теб от неорга­ничните същества — отвърна той.

— А как се озовах тук?

— Ето в това се крие голямата загадка — каза той с добродушна усмивка, като явно се опитваше да изкара нещата по-несериозни, отколкото бяха всъщност. — Бил си грабнат от неорганичните същества целокупно. Най-напред, когато си последвал един от скаутите им, те са взели в царството си енергийното ти тяло, а после пре­несли и физическото.

Останалите магьосници изглеждаха шокирани. Един от тях попита дон Хуан дали неорганичните същества биха могли да отвлекат всекиго. Той отвърна, че това не­съмнено е по силите им, и припомни случката с нагуала Елиас, който също бил пренесен в онази вселена, без да е имал никакво намерение да отива там.

Всички от групата кимнаха в знак на съгласие. Дон Хуан продължи да говори, като се обръщаше към тях, а за мен приказваше в трето лице. Той каза, че обедине­ното съзнание на определен брой неорганични същества първоначално е погълнало енергийното ми тяло, като е предизвикало емоционален изблик от моя страна: жела­нието да освободя синия скаут. След това обединеното съзнание на същата група същества е изтеглило и инерт­ната ми физическа маса в техния свят. Дон Хуан приба­ви, че без енергийното си тяло човек представлява прос­то една буца органична материя, която с лекота може да бъде манипулирана от нечие съзнание.

— Неорганичните същества са свързани помежду си като клетките на нашето тяло — продължи дон Хуан. -Когато обединят съзнанието си, никой не може да се мери с тях. Те са в състояние без всякакво усилие да ни измъкнат от убежището ни и да ни отвлекат в свря свят. Особено ако сме станали достъпни и сме привлекли вни­манието им, какъвто е случаят с Карлос.

Стаята се изпълни с въздишките и възклицанията на останалите магьосници. Всички те изглеждаха искрено загрижени и уплашени.

Идеше ми да се завайкам и да упрекна дон Хуан, че не ме е спрял навреме, но си спомних колко пъти нап­разно се беше мъчил да ме предупреди и да ме отклони от подобно развитие на нещата. Той явно долови мислите ми и ми се усмихна многозначително.

— Сега ти се струва, че си болен — каза той, обръщай­ки се съм мен, — понеже неорганичните същества са от­нели твоята енергия и са ти дали от тяхната. Това е нещо, което би могло да убие всекиго. Само че, като нагуал, ти имаш допълнително количество енергия; ето защо си оцелял, макар и на косъм.

Споделих с него, че откъслечно си спомням някакъв доста объркан сън, в който се намирах в един обгърнат от жълта мъгла свят, а самият дон Хуан, Карол Тигз и дру­гите магьосници от групата се опитваха да ме измъкнат оттам.

— Физическото зрение възприема царството на неор­ганичните същества като свят, обвит в жълта мъгла -рече дон Хуан. — Когато си мислел, че сънуваш някакъв несвързан сън, ти всъщност за пръв път си гледал тяхната вселена с физическите си очи. И, колкото и да ти се види странно, на нас това също ни беше за пръв път. Ние зна­ехме за тази мъгла само от магьосническите предания, а не от собствен опит.

Не проумявах нищо от думите му. Дон Хуан ме увери, че не е възможно да ми даде по-пълно обяснение, за­щото в момента нямам достатъчно енергия; добави, че трябва да се задоволя с това, което ми казва, и с начина, по който го разбирам.

— Но аз изобщо не го разбирам — заявих аз.

— Това не е кой знае каква загуба — отвърна той. — Ко­гато се позакрепиш, сам ще намериш отговор на въпро­сите си.

Периодично усещах приливи на топлина; казах на дон Хуан за тях. Внезапно вдигах температура и докато бях сгорещен и потен, получавах необикновени, но тревож­ни прозрения относно моята ситуация.

Дон Хуан огледа цялото ми тяло с пронизващия си поглед. После ми обясни, че се намирам в състояние на енергиен шок; загубата на енергия временно ме е засегнала, а приливите, възприемани от мен като топ­линни, всъщност били приливи на енергия, по време на които съм добивал краткотраен контрол над енергий­ното си тяло и напълно съм осъзнавал всичките си пре­живелици.

— Напрегни се и сам ми кажи какво се случи с теб в света на неорганичните същества — нареди ми той.

Отвърнах му, че от време на време получавам ясно­то усещане, че той и останалите магьосници са отишли в този свят с физическите си тела и са ме измъкнали от примката на неорганичните същества.

— Точно така! — възкликна дон Хуан. — Добре се справяш. А сега превърни това усещане в картина на случилото се.

Не успях да изпълня нареждането му, колкото и да се опитвах. Тази несполука породи у мен една необикнове­на умора, която като че ли пресуши тялото ми отвътре. Преди дон Хуан да излезе от стаята, аз му казах, че ме мъчи силно безпокойство.

— Това нищо не означава — отвърна той равнодушно.

— Гледай да възстановиш енергията си и не се тревожи за глупости.

Изминаха повече от две седмици, през които бавно се възстановявах. Въпреки това продължавах да се тре­вожа за всичко. Притесняваше ме най-вече фактът, че сам не можех да се позная; откривах у себе си известна студенина, която по-рано не бях забелязвал, някакво безразличие и дистанцираност, които приписвах на лип­сата на енергия, докато не усетих, че съм си я възвърнал. После осъзнах, че това е една нова особеност на моето същество, която постоянно нарушаваше вътрешния ми синхрон. За да предизвикам у себе си обичайните си чувства, аз всъщност трябваше целенасочено да ги при­зовавам и да изчаквам, докато се появят в съзнанието ми.

Друга новопридобита особеност беше странният копнеж, който ме обземаше понякога. Копнеех за няко­го, когото не познавах; това чувство беше толкова мощ­но и всепоглъщащо, че всеки път, щом го усетех, трябва­ше безспирно да крача из стаята, за да изпитам облекче­ние. Копнежът се задържа до момента, когато в живота ми се появи друг пришълец — един строг самоконтрол, който беше така силен и необичаен, че само наля още масло в огъня на моите тревоги.

Към края на четвъртата седмица всички магьосници решиха, че съм напълно възстановен. Те рязко намалиха посещенията си. Бях сам през по-голямата част от вре­мето и предимно спях. Наслаждавах се на такъв отдих и спокойствие, че енергията ми започна осезаемо да на­раства. Чувствах се съвсем укрепнал. Даже взех да пра­вя гимнастика.

Един ден, някъде около пладне, обядвах леко и отидох в стаята си, за да подремна. Точно преди да заспя, дока­то се въртях насам-натам в леглото, за да се наместя по-удобно, някакво странно напрежение в слепоочията ми ме накара да отворя очи. Малкото момиченце от света на неорганичните същества бе застанало в другия край на леглото ми и се взираше в мен със своите студени, стоманеносини очи.

Скочих на крака и изкрещях така високо, че трима от сподвижниците на дон Хуан се озоваха в стаята още преди викът ми да е заглъхнал. Те бяха поразени. С ужас наблюдаваха как момиченцето се приближи към мен и бе спряно от очертанията на моето сияйно физическо същество. Двамата се гледахме цяла вечност. То ми го­вореше нещо, което отначало беше непонятно за мен, но в следващия миг ми стана ясно като бял ден. Детето казваше, че за да разбера думите му, съзнанието ми трябва да бъде прехвърлено от физическото ми тяло в енергийното.

В този момент в стаята влезе дон Хуан. Той и моми­ченцето се взряха един в друг. После дон Хуан се обър­на безмълвно и излезе. Детето се стрелна след него.

Вълнението, което тази сцена предизвика сред оста­налите магьосници, беше неописуемо. Те напълно загу­биха самообладанието си. Очевидно всички те бяха ви­дели момиченцето, когато то напуска стаята заедно с на­гуала.

Аз самият също не бях на себе си. Чувствах се отма­лял и имах нужда да седна. Бях усетил присъствието на момиченцето като удар в слънчевия сплит. То изумително приличаше на баща ми. Заля ме вълна от емоции. Дълго се чудих какво ли означаваше всичко това, докато нак­рая чак ми прилоша.

Когато дон Хуан отново влезе в стаята, аз вече се бях овладял донякъде. Едва не се задушавах от нетърпение да чуя какво би могъл да ми каже той за малкото моми­ченце. Всички магьосници от групата на дон Хуан се въл­нуваха не по-малко от мен. Те го заговориха едновре­менно, а после се разсмяха, когато си дадоха сметка за

това. Искаха най-вече да установят дали има някаква еднородност в начина, по който бяха възприели външния вид на скаута. Всички бяха единодушни, че са видели момиченце на около шест-седем години, много слабо, с красиви, изтънчени черти. По всеобщото мнение очите му били стоманеносини и пламтели от някакво безмълвно чувство; тези очи, твърдяха магьосниците, изразявали благодарност и преданост.

Всеки детайл от тяхното описание съвпадаше с видя­ното от мен. Очите на момиченцето бяха толкова блестя­щи и завладяващи, че всъщност ми бяха причинили нещо като болка. Бях почувствал тежестта на погледа му като натиск върху гърдите си.

Сподвижниците на дон Хуан си задаваха един серио­зен въпрос, на който пригласях и аз — въпросът за изводи­те от това събитие. Всички бяха съгласни с мнението, че скаутът е частица чужда енергия, проникнала през сте­ните, които отделят второто внимание от вниманието на ежедневния свят. Те твърдяха, че не са сънували и все пак до един са видели чуждата енергия, проектирана във вид на дете от човешката раса — следователно това дете съществуваше.

После заявиха, че сигурно има стотици, ако не и хи­ляди случаи, при които някаква чужда енергия се про­мъква незабелязано през естествените бариери и про­никва в нашия човешки свят, но в традициите на тях­ната приемствена линия, обхващаща поколения от ма­гьосници, изобщо не се споменавало за подобни съби­тия. Тревожеше ги най-вече фактът, че не съществува­ли магьоснически предания, които да описват неща от този род.

— Това ли е първият случай в историята на човечест­вото, когато става такова нещо? — обърна се към дон Хуан един от магьосниците.

— Според мен такива събития стават постоянно — отвърна той, — но никога не са се случвали по толкова отк­рит и волеви начин.

— Какво означава това за нас? — запита го друг.

— За нас — нищо, но за него — всичко — каза дон Хуан и посочи към мен.

Всички потънаха в неспокойно мълчание. Дон Хуан закрачи напред-назад из стаята. След малко спря пред мен и ме погледна втренчено, с изражението на човек, който не може да намери думи, за да изкаже смайването си.

— Изобщо не зная как да направя преценка на дейст­вията ти — рече той накрая с тон на пълно изумление. -Ти се хвана в капан, но не в такъв, от какъвто се опася­вах. Твоят капан беше приготвен специално за теб и се оказа по-страшен от всичко, което би могло да ми хрум­не. Аз се тревожех, че ще станеш жертва на ласкателст­вата и на изкушението да имаш слуги. Ала никога не ми мина през ума, че съществата-сенки ще ти поставят клопка, като се възползват от вродената ти омраза към оковите.

Дон Хуан веднъж беше направил сравнение между начините, по които всеки от двама ни реагираше в ма­гьосническия свят спрямо нещата, които ни потискаха най-много. Той каза, без да се оплаква, че въпреки жела­нието и усилията си, никога не е бил в състояние да пре­дизвиква такава любов, каквато неговият учител, нагуа­лът Хулиан, будел у хората.

— Моята безпристрастна реакция, която сега разкри­вам пред теб, е умението да казвам най-искрено: "Не е моя съдба да пораждам сляпа и безгранична любов; щом е така, така да бъде!"

— Твоята безпристрастна реакция — продължи той -се изразява в това, че не можеш да търпиш никакви око­ви и би пожертвал живота си, за да ги строшиш.

Изобщо не бях съгласен с него и му казах, че преувеличава. Аз нямах такива ясно определени възгледи.

— Не се тревожи — отвърна той със смях, — магьосни­чеството е действие. Когато му дойде времето, ти ще действаш според своето влечение, както действам и аз според моето. Моята страст е да се примирявам със съдбата си — не пасивно, като глупак, а активно, като воин. Твоята страст е да се втурваш, без умуване и кап­ризи, за да строшиш нечии окови.

Дон Хуан ми обясни, че когато съм слял енергията си със скаута, действително съм престанал да съществувам. Тогава цялата ми физическа маса била пренесена в све­та на неорганичните същества и аз съм щял или да умра, или да си остана там, безвъзвратно изгубен, ако не била намесата на скаута, който отвел дон Хуан и останалите магьосници до мястото, където съм се намирал.

— А защо той ти показа къде съм? — попитах аз.

— Скаутът е съзнателно същество от друго измерение — отвърна той. — Засега е приел образа на малко моми­ченце и, явявайки се при мен в този образ, ми разказа, че е трябвало да вземе цялата ти енергия, за да се сдо­бие с количеството, необходимо за преодоляване на ба­риерата, която го е държала в плен при неорганичните същества. Сега той има човешки черти. Нещо, наподо­бяващо признателност, го е подтикнало да дойде при мен. Щом го видях, веднага разбрах, че с теб е свърше­но.

— Какво направи ти тогава, дон Хуан?

— Подбрах всички, които успях да намеря, особено Карол Тигз, и се пренесохме в царството на неорганич­ните същества.

— Защо пък точно Карол Тигз?

— Първо, защото тя има безгранична енергия, и вто­ро, защото трябваше да опознае скаута. Това преживя­ване донесе нещо неоценимо на всички нас. Вие с Ка­рол Тигз спечелихте скаута. А ние, останалите, се сдобихме с причина, за да прехвърлим физическата си маса върху енергийните си тела; ние се превърнахме в енер­гия.

— Как постигнахте това, дон Хуан?

— Съгласувано преместихме събирателните си точки. Нашето безупречно намерение да те спасим извърши необходимото. Скаутът само за миг ни отведе до мястото, където ти лежеше полумъртъв, и Карол Тигз те измъкна оттам.

Обяснението на дон Хуан беше неразбираемо за мен. Той се разсмя, когато се опитах да му кажа това.

— Как би могъл да ме разбереш, щом енергията ти не стига даже за да станеш от леглото? — рече той.

Споделих, че със сигурност зная много повече, откол­кото разумът ми допуска, само че нещо просто е блоки­рало паметта ми.

— Липсата на енергия е онова, което държи паметта ти блокирана — заяви дон Хуан. — Тя ще проработи тогава, когато имаш достатъчно енергия.

— Значи, ако поискам, ще мога да си спомня всичко?

— Не е съвсем така. Независимо колко много искаш, ако енергийното ти ниво не отговаря на важността на това, което знаеш, спокойно можеш да се сбогуваш със знанието си — то никога няма да стане достъпно за теб.

— В такъв случай какво трябва да направя, дон Хуан?

— Енергията има свойството да се засилва чрез нат­рупване; ако следваш пътя на воина безупречно, в да­ден момент паметта ти ще се проясни.

Признах си, че докато слушах дон Хуан, изпитах аб­сурдното усещане, че се наслаждавам да се самосъ­жалявам, а в действителност изобщо не съм зле.

— Ти не само се наслаждаваш — каза той. — Преди че­тири седмици ти фактически беше мъртъв енергийно. Сега си само замаян. Тази замаяност и недостигът на енергия те принуждават да криеш знанието си. Ти несъмнено знаеш за света на неорганичните същества по­вече, отколкото всеки от нас. За древните магьосници този свят бил изключително важен. А всички ние сме по­лучили сведенията си за него единствено от магьосничес­ките предания и описания, както вече ти казахме. Иск­рено те уверявам, че за мен е повече от странно, че тво­ето преживяване с пълно право се превърна в нов източ­ник на предания за нас.

Както бях споменал, беше ми трудно да повярвам, че съм постигнал нещо, което самият дон Хуан не е нап­равил, и сега отново му го казах. Не можех обаче да по­вярвам и в това, че той ми говори така само за утеха.

— Не се опитвам нито да те лаская, нито да те утеша­вам — отвърна той, видимо раздразнен от думите ми. -Просто излагам един факт от сферата на магьосничест­вото. Нямаш основание да се гордееш, че знаеш за царството на неорганичните същества повече, отколкото който и да е от нас. Това знание е безполезно; ето защо, макар и да си толкова сведущ, ти не можа да се спасиш самичък. Ние те спасихме, понеже те намерихме. Но без помощта на скаута щеше да е безсмислено изобщо да те търсим. Ти беше така безвъзвратно изгубен в онова царство, че само мисълта за това ме кара да изтръпвам.

Душевното ми състояние беше такова, че вълнението, което забелязвах у всички сподвижници и ученици на дон Хуан, съвсем не ми изглеждаше необичайно. Един­ствено държанието на Карол Тип си оставаше непроме­нено. Тя като че ли напълно беше приела своята роля и ме подкрепяше във всяко отношение.

— Ти наистина освободи скаута — продължи дон Хуан, — но пожертва живота си в замяна, или пък свободата си, което е още по-лошо. Неорганичните същества пуснаха скаута; за да задържат теб на негово място.

— Просто не мога да повярвам в това, дон Хуан. Не че се съмнявам в думите ти, нали разбираш, но ти ми

описваш такава нечестна маневра, че съм направо пот­ресен.

— Всичко ще ти стане ясно като бял ден, когато прес­танеш да го смяташ за нечестно. Неорганичните същест­ва търсят съзнание и енергия постоянно; ако им предос­тавиш възможност да се сдобият и с двете, какво ще направят те според теб? Ще ти изпратят въздушни це­лувки от отсрещния тротоар ли?

Знаех, че дон Хуан има право. Въпреки това не мо­жех да запазя тази увереност за дълго; яснотата продъл­жаваше да ми убягва.

Останалите магьосници отново се заеха да разпитват дон Хуан. Те искаха да разберат дали е помислил как трябва да се постъпи със скаута.

— Да, помислил съм вече. Това е крайно сериозен проблем, който този нагуал е длъжен да разреши — каза той и посочи към мен. — Както и самият той знае, двама­та с Карол Тигз са единствените, които могат да освобо­дят скаута.

Аз, естествено, зададох на дон Хуан единствения въз­можен въпрос:

— Как мога да го освободя?

— Има много по-добър и по-правилен начин да разбе­реш това, вместо да го научиш от мен — отвърна ми той с широка усмивка. — Попитай сънния пратеник. Нали знаеш, че неорганичните същества не могат да лъжат.