Как да възпитаваме дете с висок емоционален коефициент Лорънс Шапиро



бет2/19
Дата16.07.2016
өлшемі1.69 Mb.
#203522
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   19

КИ СЕ ПОКАЧВА, А ЕК НАМАЛЯВА

През втората половина на XX век се наблюдава изключите­лен интерес към благополучието на децата и едно признава­не от нас като родители, че всекидневните ни взаимодействия могат да окажат сериозно влияние върху живота на нашите малчугани. Повечето от нас търсят да осигурят богати въз­можности за децата си, приемайки, че ако ги направят по-ин­телигентни, ще им дадат по-добри шансове за успех. Опитва­ме се да им разясняваме света още когато са на няколко дни, започваме да им четем, когато са само на няколко месеца, и вече не е странно дете да седи пред клавиатурата на компю­търа много преди да може да говори с цели изречения. Последните изследвания предполагат, че сме извършили безпре­цедентна работа, за да направим децата си по-интелигентни или поне да се представят по-добре на стандартизираните тестове за КИ. Според Джеймс Р. Флин, философ в универси­тета в Отаго, Нова Зеландия, КИ е нараснал с над двайсет точки, откакто бе оценен в началото на века - едно откритие, което противоречи на примерите от еволюцията. Въпреки че точните причини за това нарастване (сега известно като ефекта на Флин) не са ясни и до известна степен могат да се обяснят с по-добрите грижи за новородените и цялостната осведоменост за здравето. Флин отбелязва, че поне част от това нарастване се дължи на промените в поведението на ро­дителите след Втората световна война.

И все пак е парадоксално, че докато всяко следващо по­коление деца изглежда, че става все по-интелигентно, емо­ционалните и социалните умения като че ли натежават на­долу. Ако измерим ЕК чрез психичното здраве и други со­циологически статистики, можем да видим, че в много отно­шения днешните деца са в по-лошо състояние, отколкото децата от предишните поколения. Фондацията за защита на децата ни дава следната статистика за един ден от живота на американската младеж:

Всеки ден:

• 3-ма младежи под двайсет и пет години умират от СПИН, а нови двайсет и пет се заразяват.

• 6 деца се самоубиват.

• 342 деца под осемнайсет години са арестувани за наси­лие.

• 1407 бебета се раждат от майки под деветнайсет години.

• 2833 деца напускат училище.

• 6042 деца са арестувани.

• 135 000 деца носят оръжие в училище.

Тази статистика се основава на това, което можем да ви­дим, но статистиката за емоционалните проблеми на децата, които могат да не се проявят с години, е също толкова тре­вожна. В книгата си Оптимистичното дете психологът Мартин Селимън пише, че през последните петдесет годи­ни епидемията от депресия, както я нарича той, е нараснала десет пъти между децата и юношите, а сега се проявява и в по-ранна възраст. Според Националната асоциация по пси­хично здраве почти 7% от американските деца имат психич­ни проблеми, въпреки че само 20 процента от тях получават някаква форма на лечение.



НОВ НАЧИН ЗА ВЪЗПИТАВАНЕ НА ДЕЦАТА

Много социолози вярват, че проблемите на съвременните деца са свързани с комплексните промени, настъпили през последните 40 години, например повишаващият се процент на разводите, отрицателното влияние на телевизията и ме­диите, липсата на уважение към училището като източник на знания и все по-малкото време, което родителите отделят на децата си. Като приемем за момент, че промените в об­ществото са неизбежни, възниква въпросът: Какво можем да направим, за да възпитаме щастливи, здрави и продук­тивни деца?

Отговорът може би ще ви изненада: Трябва да променим начина на действие на детския мозък.

НЕВРОАНАТОМИЯ НА ЕМОЦИИТЕ

За да разберете напълно как влияят новите открития за емо­ционалната интелигентност върху вашия начин на действие като родители, трябва да направим кратък преглед на невро-анатомията на емоциите.

Учените говорят често за мислещата част на мозъка -мозъчната кора (наричана neocortex), която се различава от емоционалната част на мозъка, разположена по самите кра­ища на мозъчната кора, но всъщност взаимодействието между тях определя емоционалната интелигентност.

Мозъчната кора представлява нагъната повърхност, де­бела около 3 мм, която покрива големите полукълба на мо­зъка. Докато мозъчните полукълба контролират по-голяма част от основните функции на тялото, като мускулните дви­жения и възприятията, мозъчната кора осмисля това, което правим и усещаме.

Мозъчната кора или „мислещата шапка" на мозъка ни е поставила на най-високото стъпало в еволюционната стъл­бица. Въпреки че някои животни като котки, кучета и миш­ки имат мозъчна кора и са в състояние да учат от опит, об­щуване и дори да вземат елементарни решения, тяхната мо­зъчна кора изпълнява само минимални функции в сравне­ние с нашата. Тези животни не могат да съставят планове, да мислят абстрактно или да се тревожат за бъдещето.

Поради факта, че голямата мозъчна кора е най-отличи­телната ни човешка особеност, тя е била подложена на най-подробни изследвания. Мозъчната кора има четири дяла и нараняването на отделен дял предизвиква специфичен проблем. В тилния дял например, разположен в задната част на главата, се намира главната зрителна област на мозъка. Всяка рана в нея може да изтрие част от зрителното поле и в зависимост от нараняването да причини дори слепота. На­раняване в областта на слепоочието, разположена точно зад ухото, в противоположната част на главата, ще причини проблем в дълготрайната памет. Разбирането на функциите на мозъчната кора и нейното усъвършенстване ще ни по­могне да разберем защо някои деца са надарени, а други учат със затруднение, защо някои са отличници по геомет­рия, а други едва произнасят една дума.

Освен че е мислещата част на мозъка, мозъчната кора има голямо значение и за разбирането на емоционалната интелигентност. Тя ни дава възможност да усещаме нашите чувства, да притежаваме интуиция и да анализираме защо чувстваме по определен начин, а след това да реагираме съ­ответно.

Ето например какво се случи с Филис. Един ден, когато обядвала, на масата й седнали шест от най-известните мо­мичета в училището. Случаят бил необикновен, защото повечето от тези момичета никога не разговаряли с нея, дори не я забелязвали. Те говорели за неща, за които обикновено си говорят единайсетгодишни момичета - нови дрехи, мом­чета, телевизионни предавания. Филис не участвала в разго­вора. Неочаквано едно от момичетата, Нанси, се обърнала към Филис и с предизвикателен глас й казала:

- Филис, вчера се опитвахме да решим, кое е най-гроз­ното момиче в нашия клас. Ти какво мислиш по този въп­рос?

Филис огледала бавно с поглед заведението, като си мис­лела, че отговорът й трябва да бъде добър. Очите й се спре­ли на Роза. Тя била с мазна, несресана коса, с дълъг, остър нос, мършаво лице, а със стърчащите навън зъби прилича­ла на заек.

- Мисля, че е Роза - отговорила малко припряно Филис.

- Тя изглежда ужасно, нали?

- Неее - казала Нанси, - ние не мислим така. Решихме, че си ти. Ти си най-грозната. - Казала го това толкова не­хайно, като че говорела за времето.

Филис почувствала, че стомахът й се свива, сякаш някой я сграбчва отвътре и извива вътрешностите й. Кръвта се от­дръпнала от лицето й и за момент си помислила, че ще й прилошее. Но този момент отминал. „Това е само някаква лоша шега - си казала тя, - за да ме накарат да се почувст­вам зле." Осъзнала, че прилошаването й се превръща в гняв и усетила напрежението в горната част на ръцете, забеляз­вайки, че те се свиват в юмруци.

Филис погледнала над подноса с обяда и видяла, че мо­мичетата продължили разговора си, но я наблюдавали, за да видят нейната реакция. Отправила поглед към Нанси и каза­ла възможно най-спокойно:

- Е, предполагам, че всеки прави грешки. След това вдигнала подноса и си тръгнала. Мозъчната кора на Филис и по-точно онази част от нея, отредена за самопознанието, й помогнала да анализира си­туацията и реакцията си. Тя преглътнала троснатия си отго­вор, а решението й да си тръгне с достойнство показва по­беда на мислещия й мозък над неговата емоционална страна. Способността й да контролира реакциите си и да разбе­ре, че просто й е била изиграна шега, и да запази достойнс­твото си, посочват разликата между това, инцидентът да ос­тане само една конфузна ситуация, която скоро да бъде заб­равена, или травма, която би оставила трайни наранявания.

Емоционалната и логичната част на мозъка често изпъл­няват различни функции при определяне на нашето поведе­ние. Емоционалната част на мозъка реагира по-бързо и с повече сила. Тя ни кара да бъдем нащрек, когато децата ни са в опасност дори преди да сме определили каква е тази опасност. От друга страна, мозъчната кора и по-точно пред­ните дялове, могат да действат като регулиращ ключ, отда­вайки значение на една емоционална ситуация още преди да можем да реагираме на нея. При сблъсъка на Филис с жес­токата подигравка на нейните съученички тя има сили да от­стъпи и да преосмисли какво се е случило, поставяйки под контрол гнева и унижението си. Неотдавна неврохирурзите разбрали, че биха могли да лекуват психичните заболявания чрез хирургично отстраняване на част от мозъчната кора на човек, неосъзнавайки финия начин, по който мисленето и емоциите съществуват заедно. Според Джудит Хупър и Дик Тереси, автори на Трифунтовата вселена, само между 1940 и 1950 г. са били извършени над 40 000 префронтални лоботомии. Целта на тези операции е била да се излекуват агресия и свръхемоционални състояния. В много от случа­ите обаче, дълбаейки във фронталната мозъчна кора на па­циента с остри хирургически длета и чукчета и прекъсвай­ки нервните нишки към останалата част на мозъка, само са превръщали болния в емоционално зомби. „Без цялостна фронтална мозъчна кора - пишат те - едно човешко същес­тво може да изглежда нормално на пръв поглед, но ако об­щувате за малко с него, ще забележите, че то е емоционал­но изцедено, отнесено, безразлично, апатично и толкова безчувствено към социалната среда, че може единствено да се уригва безкрайно на едно вечерно парти."

Периферията на мозъчната кора, която често е наричана емоционалната част на мозъка, лежи дълбоко в мозъчните полукълба и има първостепенна отговорност за регулиране на нашите емоции и импулсивност. Тя съдържа мозъчни стомахчета (хипокампус), в които се извършва емоционал­ното заучаване и се съхранява емоционалната памет, и се смята за емоционалния контролен център на мозъка и ня­колко други структури.

Въпреки че невролозите са определили специфичните функции на отделните части на мозъка, всъщност взаимо­действието между различните части е това. което определя емоционалната интелигентност. Например да си предста­вим за момент, че сте у дома вечер и се миете преди лягане, когато внезапно се позвънява на външната врата. Адрена­линът ви в миг се повишава, призовавайки мозъчното бадемово ядро (амигдалата) да бъде нащрек за наличието на някаква опасност. Предпазливо отваряте вратата и вашият любим филмов актьор (автор, политик, известен спортист и т.н.) стои пред вас, като ви обяснява, че е спукал гума пред дома ви и се нуждае от помощ. Мозъчното стомахче е това, което би разпознало тази личност като някой, който ви въл­нува, привеждайки в действие амигдалата, като ви подтиква да изразите съответната смесица от изненада, възхищение, благоговение и може би страст. Но мозъчната кора ще ви напомни, че обектът на вашето разчувстване си има причи­на, за да бъде тук, която, разбира се, не е да се заглежда по вас. И точно мозъчната кора ще ви позволи да кажете нещо, което няма да прозвучи глупаво. С мисли за бъдещето мо­зъчната кора ще ви подхвърли идеята да си вземете автог­раф или да си направите снимка с новия ви приятел.

Третият компонент на нервната система, свързана с емо­ционалната интелигентност, в много отношения е най-инте­ресна, защото включва начина, по който емоциите се преда­ват биохимично до различните части на тялото. В тази об­ласт се извършват някои наистина новаторски проучвания. През последните петнайсет години учените са идентифици­рали тънки сухожилия от аминокиселини, наречени невропептиди, и вярват, че това е биохимичният израз на емоци­ите. Невропептидите се съхраняват в емоционалния мозък и се изпращат към тялото при изпитване на емоция, като му казват как да реагира. И точно тези мозъчни биохимикали, често наричани невропредаватели, накараха Филис да по­чувства, че ще й прилошее, когато нейните съученички я обидиха.






Мозъчната кора е мислещата част на мозъка и спомага емоциите да се Контролират чрез разрешаване на проб­лема, а също така е отговорна за говора, художествените образи и други познавателни процеси. Периферията се смята за емоционалната част на мозъка и включва: таламуса, който изпраща послания до мозъчната кора; хипокампуса, който има значение за паметта и за осмисляне на възприятията; амигдалата, представляваща емоционал­ния контролен център.
При посещението на известната личност същите тези невропредаватели ще причинят сухота в устата ви, румени­на по лицето ви и напрегнатост в коремната област, свърза­на с вълнението. С всяка емоционална реакция мозъкът препраща тези химикали до сложна система от рецептори, простиращи се по цялото тяло. Както ще разберем от Глава 23, освен че действат като емоционални предаватели, тези невропептиди имат значение при предпазване на детето от вируси и от болести, застрашаващи живота му.

НЕВРОАНАТОМИЯТА И РОЛЯТА НА РОДИТЕЛИТЕ

За да разберем какво означава всичко това за начина, по който действаме като родители, нека да разгледаме случая с двамата шестгодишни съученици Матю и Мики. Матю е свенлив и затворен в себе си. Почти всеки ден се прибира от училище облян в сълзи. Майка му го описва като „упла­шен от собствената си сянка" и казва, че е такъв, откакто се е родил. За разлика от него Мики е разговорлив и мил. Въп­реки че учителите го описват като роден лидер, родителите му казват, че не е бил такъв по рождение. Когато го описват като бебе и прохождащ, много напомня на Матю. Плачел е винаги, когато са го оставяли с бавачка, не е обичал нови хора и места и само е наблюдавал другите деца да лудуват на игрището.

Харвардският психолог Джерам Каган би описал и Ма­тю, и Мики като стеснителни деца с „поведение на потиска­ни чувства" - един от четирите темперамента, които Каган вярва, че характеризират човек по рождение. Каган теоретизира, че темпераментът на детето отразява една специ­фична вътрешна емоционална верига в мозъка, определяща неговия настоящ и бъдещ емоционален израз, както и пове­дението му.

Според Каган стеснителното дете се ражда с лесно въз­будима амигдала, вероятно поради генетична предразполо­женост към високи нива на норепинефрин или други хими­кали, които прекалено много стимулират контролния цен­тър на емоционалния мозък. В резултат на многогодишни проучвания той е открил, че две трети от децата, родени срамежливи, израстват като Матю - свенливи, затворени и по-вероятно е те да станат тревожни, болезнено страхливи и социално потиснати, като пораснат. Тези деца очевидно не развиват нервни пътища между амигдалата и мозъчната кора, за да позволят на мислещата част от мозъка да помог­не на емоционалния мозък да се успокои.

Една трета от децата обаче, които Каган е проучил, ве­роятно ще укротят превъзбудения емоционален мозък и по­добно на Мики, когато достигнат възрастта за детската гра­дина, ще са улегнали и общителни. Разликата при тези деца е начинът, по който родителите им са реагирали на срамежливостта им като малки - разлика, която Каган предполага, че буквално променя развитието на мозъците им. Майките на притеснителните деца са заели покровителствена пози­ция спрямо малките си - предпазвали са ги от нещата, кои­то са ги обезпокоявали, и са ги утешавали, когато са плаче­ли. Докато майките, чиито деца са надраснали срамежливостта си, са чувствали, че те трябва да се научат да се справят с това, което ги обезпокоява. Въпреки че са им съ­чувствали, те не са поощрявали плача и безпокойството им. По-скоро са определяли решителна граница и са настоява­ли за послушание. Каган допуска, че неврохимията на деца­та, надраснали стеснителността си, се е променила, защото родителите им са ги подлагали постоянно на нови изпита­ния и предизвикателства, докато децата, неподлагани на из­питания, са запазили същата мозъчна верига и така са оста­нали емоционално претоварени.

ДА ВЪРВИШ ПРОТИВ ВОЛЯТА СИ

Проучванията на Каган и на други автори показват, че въп­реки че нашите деца са родени с някои специфични емоци­онални предразположения, мозъчната им верига запазва по­не една степен на пластичност. Те могат да научават нови емоционални и социални умения, които да им създават но­ви нервни пътища и по-приспособими биохимични образци. За да се извършат тези промени, ще трябва да поставите под въпрос някои от естествените си родителски инстинкти и да действате по начини, които са в разрез с вашите жи­тейски навици. Следват няколко примера на родители, учи­тели и професионалисти по психическо здраве, които показ­ват как те се учат да поставят под съмнение своите интуи­тивни отговори:

• Психолозите често препоръчват да се помага на децата да говорят за емоциите си като средство да разбират чувствата на другите. Но думите изразяват само малка част (по-малко от 10%) от нашите емоции. Хората ин­терпретират емоционалните послания от много по-при­митивна част на мозъка и както ще видим в Глава 21, приучването на децата да разбират значението на поза­та, изражението на лицето, тона на гласа и др. ще бъде много по-ефективно, за да разбират по-добре своите и чуждите емоции.

• Деца, които са травматизирани, обикновено се смятат за изключително уязвими и общоприета мъдрост е да им се даде време да сложат в ред емоциите си в една подкре­пяща ги и изпълнена с родителски грижи среда. Но пос­ледните успехи в познавателната психология на поведе­нието предполагат, че един по-бърз и непосредствен подход да се тушира ефектът от травмата е да се стимулират центровете за успокоение в мозъка,което би било по-ефективно при предпазване от психологически симптоми като кошмари и страхови реакции. Тази тех­ника се дискутира в Глава 23.

• Подходът за усъвършенстване на самопреценката на де­цата чрез постоянни похвали и силна подкрепа, пропо­вядван повече от 25 години от последователите на дви­жението за хуманна психология, по-скоро би навредил, отколкото да е полезен. Както ще видим в Глава 7, да по­магаме на децата да се чувстват добре има смисъл само ако става въпрос за стимулиране на специфични пости­жения и усвояване на нови умения.


Стресът е зъл продукт на нашето забързано технологич­но общество — естествен враг на детството. Предпазването на децата от стрес може би е едно от най-лошите неща, които можем да направим. Както видяхме в про­учванията на Каган за стеснителното дете (вж. Глава 18 за приучването на децата към настойчивост), научавай­ки децата да се справят с трудностите, им даваме въз­можност да усъвършенстват нови нервни пътища, които да ги направят по-приспособими и съобразителни.


Много аспекти от преподаването на умения с ЕК са контраинтуитивни. Например много родители чувстват, че първото им задължение е да закрилят децата си от беди, но когато те не се нуждаят от това, по-скоро им се причинява вреда отколкото полза.
ЕДНО ЕВОЛЮЦИОННО РАЗБИРАНЕ НА ЕК

Ние съдим за развитието на мозъка на децата по начина, по който те се променят физически, в познавателно и емоцио­нално отношение. Нервно-психичното развитие на подрастващите създава един прозорец на времето, в който те се препрограмират, за да навлязат в даден специфичен стадий и да го овладеят. Обикновено осъзнаваме физическото вре­ме по часовника на нашите деца, нетърпеливо отчитайки как се учат да седят на шестмесечна възраст, да прохождат между 12-ия и 18-ия месец и сами да използват гърнето от две и половина до тригодишна възраст. Ако децата ни не достигнат тези важни физически събития в рамките на ня­колко месеца от очакваното време, ние с право сме загриже­ни и обикновено се консултираме с педиатър.

Също така имаме ясна представа за по-главните момен­ти от познавателното развитие на децата ни. Повечето про­хождащи малчугани казват по няколко думи на 18 месеца и говорят с прости изречения на двегодишна възраст. Децата в предучилищна възраст научават буквите и числата между пет и шест години, а четат прости изречения и извършват елементарно събиране и изваждане на седем години. Меж­ду осем и девет години имат способността да запомнят страховитата таблица за умножение, но геометрията и ал­гебрата са запазени за прогимназията, защото способност­та за абстрактно мислене се развива между 11 и 13 години. Повечето от нас не са осведомени добре за стадиите, свързани с развитието на емоционалния мозък, което ще бъде главната тема на тази книга. Всяко умение с ЕК, което ще разглеждаме, има собствена таблица на развитие и въп­реки че тя варира много повече от физическото и познава­телното развитие, в повечето случаи процесът е предсказуем.

Факт е, че много от нас не очакват промени в емоционал­ното развитие на децата. Затова начинът, по който следим за евентуални промени в тяхното физическо и умствено развитие, може да помогне за предотвратяването на много проблеми.

Вземете например предучилищния клас на мис Ансел, споменат в началото на тази глава. Запомнихте, че макар че­тиригодишните деца да не успяха в опитите си да баланси­рат една топка върху издигаща се платформа, те останаха уверени, че биха могли да изпълнят тази задача. В Глава 17 ще видим, че децата са еволюционно програмирани да бъ­дат уверени в способностите си, поне до седемгодишна въз­раст. Дотогава те не различават усилията от способностите и правейки опити, повечето от тях вярват, че накрая ще ус­пеят. Когато са в трети клас обаче, познавателното съзрява­не им дава възможност да направят по-реална преценка за това, какво могат и какво не могат. Започват да осъзнават, че някои връстници имат по-големи от техните способнос­ти и ако искат да имат успех като съучениците си с по-голе­ми заложби, ще трябва да положат повече усилия.

Осъзнаването, че усилието може да компенсира способ­ностите, става критичен фактор между 8- и 12-годишна въз­раст и може да бъде ключов елемент при възпитанието на деца, които проявяват настойчивост при трудности. Ако предвидите тази еволюционна промяна и възнаградите уси­лията на малчуганите преди да са тръгнали на училище, много вероятно е те да да изградят по-добри навици за уче­не и други трудови умения.



КАК МОЖЕ ДА ВИ ПОМОГНЕ ТАЗИ КНИГА

Въпреки че обществото е единодушно за ползата от препо­даването на умения с ЕК, това е първата книга, която изс­ледва систематично как тези умения се развиват през детс­твото и ви съветва практически какво можете да направите, за да възпитате деца с по-висока степен на социална и емо­ционална интелигентност. За разлика от много други писа­ния за родители, тази книга не отразява само моето стано­вище на психолог, а се основава на проучвания, проведени в университети, болници и клиники в цялата страна. Неза­висимо че изследването се базира върху различни сфери ка­то невроанатомия, детско развитие, социална антропология, образование и психология, обобщените резултати са нед­вусмислени: уменията на ЕК са преподаваеми и могат да подобрят качеството на живота на вашето дете за години напред.

Аз съм разпределил уменията на емоционалната интелигентност в шест области: морално поведение; мислене; раз­решаване на проблеми; социално взаимодействие; акаде­мични и професионални успехи и емоции. Всяка от тези об­ласти има други подразделения, свързани със специфични умения с ЕК като лична мотивация, сприятеляване, съпри­частност, реалистично мислене и т.н. След като прочетете книгата, ще получите ясна представа какъв е ЕК на детето ви и как бихте могли да му помогнете да го доразвие.

.ДОСТАТЪЧНО ДОБРИЯТ РОДИТЕЛ"

В тази книга ще намерите много предложения във връзка със задачите ви като родител. Намерението ми не е да ви на­карам да мислите, че каквото правите е погрешно, нито да ви натоварвам с един идеализиран начин за възпитаване на деца. Предполагам, че като загрижен родител ще прочетете тази книга и ще приемете това, което ви изглежда приемли­во.

Не съществува понятието „съвършен родител", но мно­го психолози използват термина „достатъчно добър роди­тел", за да опишат онези, които дават достатъчно от онова, от което децата им се нуждаят и им предоставят градивния материал за социално и емоционално израстване, а също и най-добрите възможности да продължат развитието си из­вън семейството.

Друга важна перспектива, която трябва да се има пред­вид, е, че дори само една -единствена промяна може да има силен ефект в живота на вашето дете. Почти всички предс­тавени умения с ЕК са взаимносвързани и ако детето бъде приучено на едно умение, това ще породи промяна и в дру­га област с ЕК. С други думи, наблягайки само на един ас­пект от емоционалната интелигентност, вие ще постигнете лавинообразен ефект. Веднъж щом сте започнали, нещата непрекъснато ще се променят към добро.



Достарыңызбен бөлісу:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   19




©dereksiz.org 2024
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет