Как да възпитаваме дете с висок емоционален коефициент Лорънс Шапиро



бет8/19
Дата16.07.2016
өлшемі1.69 Mb.
#203522
1   ...   4   5   6   7   8   9   10   11   ...   19

РАЗГОВОР СЪС САМИЯ СЕБЕ СИ

Хората имат способността да говорят със себе си, провеж­дайки вътрешен диалог. Но изучавайки начина, по който мислите влияят на нашите чувства и поведение, учените са открили огромно разнообразие по отношение на използването на способността за вътрешен разговор при децата. Те­зи разлики могат да бъдат определящ елемент в мисловно­то функциониране.

Според теоретика на детското развитие Лорънс Колберг децата минават през пет стадия на развитие на вътрешния разговор. Най-напред техният личен разговор може да се опише като форма на забавление, докато си повтарят ду­мички или рими. Във втората фаза речта е насочена към околния свят и прохождащите често могат да бъдат чути как описват своите действия и сами си правят забележки, като че ли говорят на някой друг. Между пет и седем години по­вечето деца усвояват насочената към себе си реч и могат да бъдат чути как си задават въпроси и се самоинструктират в поредица от действия. През четвъртия стадий насочената към себе си реч се превръща в тяхна съкровена мисъл и де­цата могат да бъдат наблюдавани как си мърморят нещо или безмълвно оформят мислите си с устни. В петия стадий вът­решният диалог на децата е изцяло мълчалив, въпреки че според някои проучвания те продължават да си движат ези­ка „под сурдинка", докато мислят.

Макар че еволюционните стадии на Колберг са обичай­ни за повечето деца, психотерапевтите са открили, че някои от тях не използват вътрешното си мислене, за да си пома­гат при разрешаването на проблеми. Тези деца са или импулсивни и буквално не мислят, преди да действат, или мис­лите им нямат определена посока, а са неясни, противоре­чиви или дори обречени на поражение. Ако децата се нау­чат да се справят с трудни ситуации, като говорят със сами­те себе си, това ще има както незабавен, така и дългосрочен положителен ефект.

Много терапевти разглеждат вътрешния разговор като начин да се възпита ново поведение. В някои програми се използва самоинструктирането, за да се научат децата да планират действията си и да контролират импулсивните си постъпки. Други терапевти учат децата да си говорят сами, за да преодоляват стресови проблеми и да намаляват безпо­койството си. В книгата си Положителният разговор на децата със самите себе си Дъглас Блоч съветва родителите да изпишат различни изявления, които ще помогнат на децата да приемат силните и слабите си страни, да кажат „не" на наркотиците и други изкушения, да контролират гнева си и да преодоляват разнообразни трудни ситуации. Например за Айзък, който е бил тормозен от един грубиян, е написан следния сценарий:

Грубияните са страхливи хора, които обичат да плашат другите. Аз мога да се справя с Тим (хули­гана). Лесно мога да му кажа „ Остави ме на мира " с твърд глас. Ще го накарам да разбере какви ще бъ­дат последствията от неговото поведение. Знам как да намеря помощ, ако е нужно.

Идеята на тази стратегия е да накарате детето да повто­ри изявлението толкова пъти, че да започне да вярва в него.

Въпреки че папагалското повтаряне на една фраза може да изглежда прекалено опростена психологическа страте­гия, няма съмнение, че тя има ефект. Изпълнители говорят на себе си, преди да излязат на сцената, за да преодолеят сценичната треска, бременни жени „тренират" да родят без­болезнено, пътници, които се страхуват да летят със само­лет, повтарят правилата за безопасно летене, за да намалят безпокойството си.

Този феномен може да бъде обяснен с физиологията на мозъка. Повтарянето на мисли произвежда активност в неокортекса - по-висшия мозъчен център, който не позволява на емоционалния мозък да отделя хормони и други химич­ни послания, на които тялото отговаря с ускорен сърдечен ритъм и гадене в стомаха. Децата могат да научат тази по­тискаща реакция, така че дадена проблемна ситуация, нап­ример безпокойство при взимането на тест, да предизвика по-скоро вътрешен диалог (подходяща реакция на приспособимост), отколкото физиологичен отговор (болестно със­тояние). Тогава едно дете може да разговаря със себе си по време на тест, вместо да се притеснява.



КАК ПОЛОЖИТЕЛНИЯТ ВЪТРЕШЕН РАЗГОВОР ДА СТАНЕ АВТОМАТИЧЕН

Както може би си спомняте от училище, чрез затвърдяване могат да се съчетаят различни начини на поведение със съ­ответните стимули, ако затвърдяването е достатъчно ефек­тивно и новият начин на поведение се повтаря отново и от­ново - така както Павлов е накарал кучетата си да отделят слюнка, когато чуят звънеца. Но не е толкова лесно да пре­доставиш адекватно затвърдяване или повторение, когато караш децата да запомнят нещо.

Крис, десетгодишно дете с наднормено тегло и слаб уче­ник, дойде при мен с няколко проблема. Той не се разбира­ше с втория си баща, оценките му бяха слаби и мразеше по-мапкия си брат, който, изглежда, се справяше отлично с всичко. Но най-много го тревожеше безмилостният начин, по който съучениците му се отнасяха към него на игрище­то. Почти всеки ден Крис си тръгваше от училище разплакан, като по този начин даваше повод на своите мъчители да го тормозят още повече.

С Крис се срещнахме няколко пъти, разговаряхме за не­говите качества и се опитвахме да изградим самочувствие­то му. Въпреки че беше слаб по правопис, той беше добър математик. При хвърляне на топка Крис слабо координира­ше движенията си, но беше добър плувец. Направихме спи­сък с десет неща, в които беше добър, и го помолих да ги за­помни. Целта беше следващия път да разиграем някои ситу­ации, когато е бил тормозен, и ако той можеше да повтори своите положителни качества в ума си, това би му помогна­ло да понесе по-лесно тормоза.

Както и очаквах, на следващия сеанс, когато попитах Крис дали е запомнил списъка, той веднага ми отговори, че го е загубил в минутата, в която си е тръгнал от кабинета ми. „О"кей - казах аз, - да опитаме отново'' и му подадох друго копие от списъка. При следващото посещение сцена­та се повтори. Този път Крис имаше малко по-добро изви­нение, че не е научил наизуст списъка, но крайният ефект беше същият. Знаех, че съм хванат в капана на пораженческото поведение на Крис. Както често се случва, когато се опитваме да помогнем на някой друг, подценяваме способ­ността на човека да се съпротивлява на всяка промяна, до­ри да е за добро.

Имах късмет по две точки: майката на Крис имаше доб­ро чувство за хумор и долу във фоайето имах копирна ма­шина. Извиних се за момент, поставих нов списък в ксерок­са и в края на сеанса връчих на Крис и майка му 300 копия от списъка с положителните му качества. Следващия път майката на Крис ми обясни, че е облепила целите стени на стаята на Крис със списъка. Той бил навсякъде - по стени­те, по тавана, на огледалото в банята - буквално навсякъде, където Крис би могъл да погледне. Не е необходимо да каз­вам, че Крис бе запомнил списъка и сега вече разиграване­то по роли можеше да започне.

Разказът за Крис показва нагледно, че запомнянето на положителните изявления е неимоверно трудна задача за много деца. А нещата съвсем се усложняват, когато е заме­сена конфликтна ситуация, носеща в себе си естествени противоречия, Все пак е възможно да накарате тези техни­ки да подействат. Един от най-лесните и ефективни начини е използването на компютър, което (както ще видим в Гла­ва 24 и 25) прави повтарянето лесно и забавно.

СЪЗДАВАНЕ НА МИСЛОВНИ ОБРАЗИ

Дуейн е осемгодишно момче с диагноза сърповидна анемия. Доведоха го при мен, тъй като не искал да се подлага на кръвни изследвания и изпитвал ужас при мисълта, че ще му се прави кръвопреливане. Казах му, че мога да го науча да използва мозъка си така, че почти да не почувства убожда­нето с иглата.

- Това е нещо, което много хора знаят да правят от веко­ве наред, от магьосниците и лечителите до големите герои -казах аз. — Мозъкът работи като гигантски компютърен ко­манден център. Когато искаме да ходим или говорим, той изпраща послания до краката или устата ни и казва на тези мускули какво да правят. Той контролира частите на тялото ни, без да е необходимо да мислим за това. Например той казва на сърцето да изпомпва кръв по-бързо, когато трени­раме, и на стомаха ни да смила храната, когато сме свърши­ли с храненето.

Тогава попитах Дуейн:

- Твоята ръка или крак някога „лягат ли си да спят", та­ка че почти да не ги чувстваш като част от себе си?

- Разбира се - каза той, - това ми се е случвало много пъти.

- А какво ще кажеш, ако те науча да измисляш такива филми в ума си, които да накарат мозъка ти да приспива ня­кои части от твоето тяло, но ти да го контролираш? Какво ще кажеш, ако можеш, когато пожелаеш, да направиш ръка­та си „безчувствена" и едва да усетиш, че ти вземат или преливат кръв.

Помолих Дуейн да протегне ръка нагоре, да затвори очи и да брои бавно до 100. Докато броеше, го инструктирах да отпусне мускулите, да диша дълбоко и да си представи, че в много студен зимен ден седи пред запалена камина в удоб­но кресло с одеяло, метнато върху него (преди Дуейн да дойде, бях включил климатичната инсталация, за да подпо­могне въображението му).

- Сега искам да си представиш, че излизаш навън - го­ворех му аз успокояващо. - Вземи малко сняг от земята и направи снежна топка. Студена е, нали? Сега я постави точ­но върху мястото, където сестрата поставя иглата, за да ти вземе кръв. Чувстваш ли колко вдървена е станала ръката ти? Като че ли въобще не я усещаш. Ощипи кожата на това място. Чувстваш ли нещо?

- Съвсем малко - отговори Дуейн колебливо. - Чувст­вам я съвсем слабо.

- Добре - отговорих аз, - а с малко практика и ти би мо­гъл да направиш това, когато поискаш. Можеш да направиш ръката си безчувствена, така че никога да не те е страх, ко­гато ти преливат или ти вземат кръв. Умно, нали?

- Даа - каза Дуейн, като отново ощипа ръката си, - ама тя наистина е вдървена!

Всеки, който се е събуждал от сън в студена пот и със смачкани чаршафи, бягайки от въображаемо чудовище, знае силата на ума да създава представи, които при дадени обстоятелства не могат да бъдат различени от реалността. Дори и в будно състояние можем да накараме хората да си представят страховито изживяване и сърцето им ще ускори ритъма си. Ако ги накараме да си представят, че поставят ръка върху гореща повърхност, можем дори да измерим по­вишаване на температурата на кожата и прилив на кръв.

Между три и петгодишна възраст децата придобиват способност да създават картини във въображението си, ко­ито дори да се движат като на филм. Това умение е особено силно в детството, но при повечето хора очевидно замира в юношеска възраст. Способността за визуализация би могла да бъде важно средство за намаляване на психическите и физическите смущения. Чрез отвличане на вниманието на мислещата част на мозъка образите могат директно да отс­лабят нервните импулси, които предизвикват страданието. Интензивната концентрация, която използваме за оформя­нето на една представа, би могла да бъде ключов фактор за привеждане в действие на вътрешна, потискаща болката система. Според Патриша Макрат, автор на Болката при децата, това не е само тактика за отвличане на внимание­то, при която децата не обръщат внимание на наличието на болка, а по-скоро е начин да се намали болката, като се съз­дава естествено обезболяващо.

Можете да научите децата да формират мисловни пред­стави, за да преодоляват широк диапазон от ситуации.

Когато едно дете падне и ожули коляното си, то може да си представи торбичка с лед, поставена на раната, за да я обезболи. Ако детето се страхува от зъбобол, може да се научи да затваря очи, да се отпуска и да си представя, че се носи на вълшебно килимче. Ако коремът го присвива при мисълта, че ще чете стихотворение пред целия клас, може да си представи как въздухът се изпълва с магически, неви­дими, „вълшебни звездички", които, ако ги глътне, ще го из­пълнят с увереност и ще успокоят стомаха му.

Няма никакво съмнение, че тези упражнения ще подействат при контролирането на силни и хронични болки, поня­кога по-добре и от лекарство. При експеримент за приучване на децата да преодоляват главоболие от мигрена д-р Карен Олнес, професор по педиатрия в университета „Кейс Уестърн", установява: „Въпреки че не знаем специфичната причина за мигрената, със сигурност знаем от проведените проучвания, че редовно практикуваната релаксация с мис­ловни представи дава много повече резултати отколкото традиционните лекарства. Деца, обучени на такива саморегулиращи техники, се справят много по-добре от деца, при­емащи лекарства, и със сигурност много по-добре от деца, приемащи плацебо или оставени без никакви лекарства.

Самото предоставяне на децата на средствата, с които могат да контролират болката и стреса, може да е важен фактор за действието на тези техники. Много проучвания показ­ват, че ако хората осъзнаят, че стресът може да се контроли­ра, безпокойството е много по-малко. Преди години, като студент в университета в Ню Йорк бях асистент на психоло­га д-р Дейвид Глас, който изследваше вредните последствия от шума. При проучванията открихме, че само като посочим на пациентите бутона за изключване на силния шум, те вед­нага подобряват изпълнението на рутинните задачи. Също така преценяваха шума като по-малко обезпокоителен от онези, които нямаха достъп до такъв бутон. При други изс­ледвания болни от рак, на които им бе разрешено сами да си правят инжекции с морфин, контролираха болката по-добре от онези, на които лекари правеха инжекциите, дори и да им се прилагаше по-малко количество наркотик.



ИЗБИРАНЕ НА ПОДХОДЯЩИ ВЪОБРАЖАЕМИ ПРЕДСТАВИ

Когато учите детето да си представя някакъв образ, за да се справи с болка или стрес, изберете представа, която да е подходяща, и точно предназначена за дадения проблем. По-долу са изброени някои представи, които различните де­ца прилагат, за да преодолеят проблемите си:

Страх от кучета: Детето наблюдава лаещо куче със Супермен, застанал до него. То приближава кучето под наблюдателния поглед на „стоманения" мъж, който го инструктира как да постъпи. Постепенно кучето става дружелюбно и детето вече не се страхува.

Главоболие: Детето приема болката си като биещ бара­бан. То си представя „вълшебни" одеяла, обвити около барабана, които го заглушават.

Астма: Във въображението на детето бронхиалните тръби са като изпуснати балони. То си представя вълшеб­ни помпи, поставени във всеки балон, които го издуват, и дишането му става по-лесно.

Безпокойство и разстроеност заради трудно домаш­но: Детето си представя, че моливът му е вълшебен, но губи магическите си свойства, ако не докосва хартията. Моливът му говори и го окуражава да продължава да се старае за определения период от време.

ПРИУЧВАНЕ НА ДЕТЕТО ДА ИЗПОЛЗВА ВЪОБРАЖЕНИЕТО СИ

Ако отделите време, за да научите детето да използва въоб­ражението си за преодоляване на физическа или психичес­ка болка, ще го обучите на умения за цял живот, намалява­щи до голяма степен едно ненужно страдание.

Започнете, като обясните какво правите и защо го пра­вите. Важно е дори и за малките деца да знаят, че това е един инструмент от тяхната кутия за инструменти, който е необходим за здравето им, точно както хранителната диета или упражненията.

Намирам, че е полезно да се каже на децата как най-доб­рите спортисти в света използват въображението си, за да покрият рекорди, които никой не мисли, че са възможни. Една олимпийска съзтезателка по кану си представя марш­рута по реката, преди да я преплува. Има скали и разпенени вълни, но тя умело маневрира покрай тях. И когато състе­занието започва, тя взема завоите още по-бързо и спечелва. Играчът на крикет забива мислено с бухалката по няколко пъти на ден и непосредствено преди самата игра. Средните му постижения се повишават с над 20%.

Лесно можете да накарате детето да изпита вълнение от силата на въображението и да му внушите ентусиазъм, за­щото такива разкази и хиляди като тях са истински. Д-р Шейн Мърфи, спортен психолог на Американския олим­пийски комитет и автор на Зоната на постиженията, док­ладва в едно проучване пред Олимпийския център в Коло­радо Спрингс, че над 90% от елитните спортисти използват въображението си, за да повишат спортните си умения. При един експеримент Мърфи помолил група колежани да упражняват ударите си при игра на голф седем последова­телни дни. На една трета от тях било казано да си предста­вят мислено ударите преди всеки опит, на една трета - че пропускат попадението си, и на една трета - да не провеж­дат никаква въображаема тренировка. Постиженията на първата група се подобрили с 30%, докато на третата гру­па - само с 10%. А най-неочаквано втората група намали­ла точността си с 21%, макар и след една седмица трени­ровки.

Преди да научите детето си на това умение с ЕК, вие са­мите използвайте въображението си за минута-две. Облег­нете се назад, затворете очи, дишайте дълбоко и си предс­тавете, че сте на самотен плаж и лежите спокойно на топлия чист пясък. Направете изживяването възможно най-реално, като привлечете съзнателно всяко едно от сетивата си. Усе­щате ли топлия пясък? Помирисвате ли морския въздух? Чувате ли шума на вълните, плискащи се на брега, или чай­ките, прелитащи отгоре? Усещате ли в устата си вкус на студен ванилов сладолед?

Най-мощни образи се предизвикват от сетивните споме­ни, създаващи това, което хипнотерапевтите наричат „буд­но сънуване". Сега оценете въображението си по скала от едно до десет, като десет е „почти като да си на плажа", а едно - „смътна и непълна картина на плажа". Ако резулта­тът ви е седем и повече, вие несъмнено сте се насладили на тази петминутна ваканция.

Сега настанете детето на удобен стол в едно тихо мес­тенце, където няма да ви прекъсват. Преди да въведете въ­ображаемата представа, накарайте го да диша бавно и дъл­боко. Накарайте го да отпусне мускулите си, докато се уве­рите, че тялото му се е освободило напълно от напрежени­ето. Опишете в детайли сцената, която искате то да си пред­стави. Детето не трябва просто да си „нарисува картината", а да включи всяко сетиво в създаването на възможно най-реалната представа. Когато напътствате детето да си създа­де картинно представата, опишете му всяка подробност. Го­ворете бавно, но емоционално, като че ли му разказвате вълшебна приказка. Помнете, че то мислено си представя картината от всяко ваше описание, така че дайте му време за това.

Представите имат по-силно влияние върху децата, ако са създадени с елементи, които са им били забавни и преди това. По-долу е дадена една въображаема представа, разка­зана на седемгодишния Майк, който сънувал кошмари. Тя била измислена, за да му помогне първо да заспи, а след то­ва и да се успокои, ако се събуди от кошмар. Едно от люби­мите занимания на Майк е да ходи на риболов край едно езеро с баща си.

Вървиш през гората. Докато навлизаш навътре, се чувстваш все по-спокоен и отпуснат. Духа прохладен ветрец, чувства се дъхът на борови иглички и докато вървиш, се чува лек шум на листа по земята. След малко стигаш до едно езеро, където татко те чака с въдици в реката. Ти и татко седите в столове и наб­людавате плискащите се вълнички по брега. Слънце­то залязва и се смрачава. Езерото е толкова тихо, че почти можеш да чуеш рибата да плува във водата. Толкова си отпуснат и доволен, че се унасяш в сън.

Както всяко умение с ЕК, въображението може да бъде ефективно, ако е добре тренирано. Д-р Мърфи обяснява на спортисти и административни директори, че умът е като мускул - развива се с тренировки. Ако детето ви има хро­ничен здравен проблем, много малко неща могат да бъдат така ефективни като използването на въображението за контролиране на болката, особено когато се комбинира с техники за релаксация и отвличане на вниманието.

Използването на въображението е умение, което всички деца трябва да научат, също както трябва да се научат на добри маниери, да се сприятеляват или да отстояват права­та си.


ДРУГИ НАЧИНИ, С КОИТО ДА ПОМОГНЕТЕ НА ДЕТЕТО СИ ДА ОВЛАДЕЕ СИЛАТА НА ВЪОБРА­ЖЕНИЕТО

Други дейности, което спомагат за развиване на въображе­нието, се основават на изкуството и на повишаването на ес­тетическите познания на децата.

1. Кажете на детето да затвори очи и да слуша разнообраз­на невокална музика (симфонична, джаз и др.) Говорете му какви представи събужда музиката.

2. Покажете на детето си образци от абстрактното изкуст­во и го помолете да открие в тях форми, които му напом­нят за нещо познато. След това го накарайте да нарису­ва картина с една основна форма.

3. Помолете детето да се взира в картина с много детайли (например картина на Норман Рокуел) за около минута. След това го накарайте да си затвори очите и да види картината в съзнанието си, като се опита да си спомни възможно най-много характерни подробности.

4. Закрийте очите на детето и го накарайте да помирише няколко различни неща в къщата и извън нея (портокал, парфюм, растение и др.). След това го помолете да нари­сува картина, която включва предмета, от който идват тези миризми.

5. Помолете детето да си спомни приятно отминало съби­тие. След това го накарайте да си затвори очите и да го опише с възможно най-много подробности.

В много отношения мисловните умения с ЕК, описани в тази глава, са най-лесни за научаване, защото са най-дос­тъпни. От друга страна, те включват повече повторения от­колкото другите видове емоционални и социални умения и могат да ви се сторят неестествени или досадни. Но полза­та от тях е неоспорима, ако отделите време и енергия да ги предадете на децата си.



ВАЖНИ УМЕНИЯ С ЕК ЗА ЗАПОМНЯНЕ

Деца над шест години могат да се научат да говорят със себе си като начин да подобрят способността си за кон­центрация и за изява, действайки като учители на сами­те себе си.

Ако искате техниката на вътрешния разговор да бъде ефективна, тя трябва да стане част от мисленето и пове­дението на детето чрез повторение и затвърдяване.

Може да използвате направлявано въображение, за да научите децата си да преодоляват болката и неразполо­жението, както и психологическия стрес.

Колкото по-рано научите децата да използват тези уме­ния, толкова по-ефективни ще бъдат те.

Повторението е важно средство за овладяването на тези мисловни умения, затова ги направете забавни и ги под­силете със своя собствен интерес и ентусиазъм.


ЧАСТ 4

Разрешаване на проблеми

Петгодишно дете вижда, че баща му се наранява с електрическа косачка и изтичва вкъщи да се обади на бърза помощ. Седемгодишното дете, уморено от вечните закъснения на баща си, когато го взима за уикенда, му купува часовник с аларма за рождения ден и го навива да звъни един час преди уговорено­то време за посещения. Десетгодишно дете, сму­тено и объркано от факта, че негов братовчед е наранен в престрелка с автомобили, пише на кмета и на началника на полицията за тревогите си, като ги приканва да поставят повече полицаи в района. То получава писмо лично от кмета, който му обе­щава да изпълни това.

Ние често подценяваме способностите на де­цата ни да разрешават проблеми. И още по-често им се притичваме на помощ, преди изобщо да се нуждаят от такава, или сме приели, че децата ни би трябвало да имат решения, дадени им наготово от нас. Но когато им се даде възможност, децата са способни да огледат един спорен въпрос от всички страни и да разрешат много сложни пробле­ми, като подобряват не само своя живот, но и жи­вота на другите.

Някои родители не отделят време да научат децата на умения за разрешаване на проблеми, като наивно вярват, че детството трябва да бъде максимално освободено от проблеми. Например, бога­то научи, че обучението по разрешаване на пробле­ми е част от програмата на детската градина, един родител каза следното: „Той е едно малко де­те! Има достатъчно време пред него да се справя с проблеми." Това, което този родител не беше осъзнал, е, че способността за разрешаване на проблеми е свойствена част от растежа. Нашите деца започват да разрешават проблеми още през първите няколко месеца от живота си. Техният емоционален и интелектуален растеж е направля­ван от процеса на разрешаването на проблеми. Но както и другите умения с ЕК, способността на де­тето да разрешава проблеми е специфична за всяка възраст. Необходимо е само да наблюдаваме как ед­но дете се опитва да разреши нов проблем, за да оценим настойчивата еволюционна неотложност на възникналия проблем:

• Бебето се опитва часове наред да пъхне палеца си в устата, често погрешно нацелвайки носа или челото, докато най-накрая със задоволство постига целта си.

• Едногодишното дете работи усилено, за да ба­лансира три кубчета едно върху друго - най-напред то е смутено, след това е разстроено и го­тово да се разплаче. Но ако му отнемат кубче­тата, детето ще изпадне в ярост.

• Тригодишното дете настоява да върже обувките си, пренебрегвайки факта, че е на средата на пътеката в гастронома и край него се движат забързани купувачи с количките си. То не позво­лява да бъде отклонено от заниманието си, докато не се завърже, и протестира на висок глас, ако родителят се намеси, дори и за негова безо­пасност.

Родители, които свързват собственото си щастие или успех с възможността да имат по-малко тревожещи ги проблеми, трудно биха разбрали, че процесът на разрешаването на проблеми е заба­вен за децата. Наблюдавайте няколко осемгодишни деца да изграждат крепост в задния двор, чертаейки планове - те събират кашони, летви и въжета и тършуват в гаража и мазето за всяко нещо, което би допринесло за тяхната архитектурна фантазия. Могат дори да забравят да обядват или да не обър­нат внимание, ако заръми. Видимо няма да се впе­чатлят от скептицизма на родителите за крайния резултат. В много случаи децата биха показали по­вече въодушевление и вълнение при разрешаването на проблема с построяването на крепостта, отколкото когато започнат да играят в нея.

Друго разпространено погрешно мнение е, че разрешаването на проблеми е свързано повече с интелектуалното развитие, отколкото с емоцио­налните и социалните умения. Известният психо­лог Жан Пиаже предполага, че логиката, най-напред конкретната, а след това абстрактната, е крити­чен фактор при разрешаването на проблеми, като я свързва пряко с възрастта и интелектуалните заложби на децата. Но в процеса на съзряването со­циалният опит и боравенето с проблемите могат да се окажат по-критични фактори.

В книгата си Разрешаване на проблеми от деца Стефани Торнтън, професор по психология в уни­верситета в Съсекс, цитира широка гама от науч­ни изследвания, които предполагат, че децата са много по-посветени в тайните на разрешаването на проблеми, отколкото някога се смяташе. Тя ус­тановява, че успешното разрешаване на проблеми зависи по-малко от това, колко интелигентни са децата и повече от техния житейски опит. Торн­тън обяснява, че досегашните проучвания за умени­ята на децата да разрешават проблеми, включително и книгата на световноизвестния Жан Пиаже, се основават на тестове, при които децата не са запознати с представения проблем. Например малко две- или тригодишни деца могат да отгово­рят на абстрактен проблем от типа:

1. Ако А е вярно, и Б е вярно.

2. А е вярно. Какво следва?

Но малко тригодишни деца биха се затруднили, ако същият проблем им се поднесе така:

1. Ако се държиш добре при пазаруването, ще по­лучиш фунийка сладолед.

2. Беше добър, докато пазарувахме. Какво ще ста­не сега?

Малки деца могат да разрешават съвсем сложни проблеми, когато са обучени на познат за тях конкретен език Те обаче не биха се справили със същи­те проблеми, ако са им обяснени по един абстрактен, фактологично неточен или изпълнен с предположения начин.

Всъщност и възрастните се затрудняват при разрешаването на логически проблеми, ако не мо­гат да се позоват на предварителни познания за ре­алния свят. Представете си, че трябва да упътите някого до конкретно място във вашия град, или точно обратното - да го ориентирате за дадено място в град, който сте посещавали веднъж или два пъти. Двата проблема са еднакви от строго познавателна гледна точка, но при първия случай разполагате с информация и достатъчно опит, за да разрешите проблема.

Този принцип има значение, когато учим децата да разрешават своите междуличностни проблеми. С всеки положителен житейски опит при разрешаването на проблеми, който можем да поднесем на децата, ние изграждаме в тях запас от факти и опит, на които да разчитат при разрешаване на следващия проблем. По този начин създаваме пътеки за разрешаването на проблеми, които започват с естествени еволюционни насоки, но се свързват отново и отново чрез познанието и опита.




Достарыңызбен бөлісу:
1   ...   4   5   6   7   8   9   10   11   ...   19




©dereksiz.org 2024
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет