Карлос кастанеда силата на безмълвието Следващи уроци на Дон Хуан

За първи и последен път дон Хуан се изплашил от нагуала. Чул го да му казва да престане с глупостите си. Появил се изневиделица: смолисточер, камбановиден обект, с огромно тегло и сила. Нагуалът сграбчил дон Хуан. Дон Хуан не разбрал как точно се случило всичко, но здравата го заболяло. Усетил остра нервна болка в стомаха и слабините.

- Моментално се озовах обратно на речния бряг - каза дон Хуан, смеейки се. - Изправих се, прекосих наскоро спадналите води на реката и се запътих към дома.

Той направи пауза, след което ме попита какво мисля за неговата история. казах му, че ме е ужасила.

• 
  Можело е да се удавиш в оная река - почти извиках. - каква жестокост! Нагуалът Хулиан трябва да е бил луд!
  
• 
  Чакай малко - възрази дон Хуан. - Нагуалът Хулиан беше дяволско изчадие, но не и побъркан. Той правеше това, което трябваше да върши в качеството си на нагуал и учител. Истина е, че можех да умра, но това бе риск, които всички ние в един момент трябва да поемем. Ти самият можеше лесно да бъдеш разкъсан от ягуара или пък да умреш при всяко от нещата, които те карах за вършиш. Нагуалът Хулиан беше предприемчив. командваше и подхващаше всичко направо, директно. При него нямаше заобикалки и превземки.
  

- Аз пък си помислих, че те е страх да не би в някой от близките дни да тръгна да те хвърлям в реката или да те карам да навличаш женски дрехи - каза той и прихна да се смее. - Ето защо не одобряваш нагуала Хулиан!

Съгласих се, че е прав, а той ме увери, че няма намерение да повтаря прийомите на своя благодетел, защото те не били в неговия стил. Дон Хуан бил също толкова безжалостен, но не и толкова практичен, колкото нагуала Хулиан.

- По онова време - продължи дон Хуан - аз не успях да оценя изкуството му и съвсем не одобрявах онова, което вършеше с мен, но сега му се възхищавам за удивителния и директен начин, по който навремето ме вкара в позицията на безмълвното познание.

Дон Хуан каза, че поради чудовшцността на неговото изживяване бил забравил за човека чудовище. Отишъл сами-чък почти до вратата на нагуала Хулиан, но после размислил и се отправил към дома на нагуала Елиас, търсейки утеха. И там нагуалът Елиас му разяснил дълбоката същност на постъпките на нагуала Хулиан.

когато чул разказа на дон Хуан, нагуалът Елиас с мъка с-държал вълнението си. С пламенни нотки в гласа той обяснил на дон Хуан, че неговият благодетел е прикриван от върховна класа, що се отнася до практическите уроци. Нагуалът Хулиан се намирал в едно безконечно дирене на прагматични представи и решения. Поведението му през оня ден там, при реката, било истински шедъовър на прижриване. Той оказал въздействие върху всички присъстващи и изкусно ги направлявал. Дори реката, дето е река, като че ли била под неговото влияние.

Нагуалът Елиас заявил, че докато дон Хуан се носел по течението в оня злощастен ден, борейки се за живота си, реката му била помогнала да разбере какво представлява духът. И благодарение на това разбиране, на това проумяване, дон Хуан получил възможността да влезе направо в зоната на безмълвното познание.

Дон Хуан каза, че изслушал нагуала Елиас, без да разбира и дума, но искрено се възхитил от неговата енергичност и жизненост.

Първо, нагуалът Елиас обяснил на дон Хуан, че звученето и значението на думите са от върховна важност за прикривачите. Те използуват словата като „ключове", отварящи всичко затворено. Следователно прикривачите трябвало да обявят целта си, преди да се опитат да я постигнат. Но те не можели да разкрият истинската си цел още в самото начало, така че трябоало да изкажат предпазливо нещата, за да прикрият основната истина.

Нагуалът Елиас назовал това действие „събуждане на намерението". Той обяснил на дон Хуан, че нагуалът Хулиан пробудил намерението, заявявайки категорично пред члено-вете на цялото свое домакинство, че той ще покаже на дон Хуан с един замах само какво представляба духът и как той, дон Хуан, да го определя за в бъдеще. Това било пълна безсмислица, защото нагуалът Хулиан знаел много добре, че не съществува начин духът да бъде определен. Онова, което той в действителност се опитвал да направи, било, естествено, да постави дон Хуан в позицията на безмълвно познание. След като направил изказването, което замаскирало истинската му цел, нагуалът Хулиан събрал колкото е възможно повече хора, превръщайки ги по този начин във волни или неволни съучастници. всички те знаели неговото заявено намерение, но нито един от тях не знаел какво всъщност си е наумил.

Надеждата на нагуала Елиас, че неговото разяснение на постъпките на нагуала Хулиан ще извади дон Хуан от нетърпимото му състояние на пълно непокорство и нихилизъм, се оказала съвършено безпочвена. И въпреки това нагуалът Елиас търпеливо продължавал да му обяснява, че дока-то се е борил с течението на реката, е достигнал третата точка.

Старият нагуал му обяснил, че позицията на безмълвното познание се нарича „третата точка", понеже, за да стигне до нея, човек трябва преди това да премине през втората точка - зоната на безжалостността. Нагуалът Елиас казал, че дон Хуановата събирателна точка е придобила достатъчна подбшкност, за да бъде той двоен, което му позволило да бъде едновременно и в зоната на здрабия разум, и в зоната на безмълвното прзнание или пък да реду-ва ту едното, ту другото състояние.

Той казал на дон Хуан, че постижението му е направо чудесно. Дори го прегърнал, като че ли е дете. Нагуалът Елиас просто не можел да престане да говори за това, как дон Хуан, напук на невежеството си или може би именно заради него, бил прехвърлил цялата си енергия от едното място на другото, което за нагуала означавало, че дон Хуановата събирателна точка притежава възможно най-благоприятното свойство - вродена подвижност.

Той казал на дон Хуан, че всяко човешко същество носи у себе си способността за подобна подвшкност. За повечето от нас обаче тази способност е скрита навътре в най-отдалечените ъгълчета и затова никога не я използваме, освен в много редки случаи, създадени от магьосници, подобно на изживяването на дон Хуан, или пък създадени от крайни обстоятелства, като например битката на живот и смърт. Дон Хуан слушал, хипнотизирай от гласа на стария нагуал. като внимавал, той можел да следва нишката на всичко, което казвал човекът срещу него - нещо, което никога не му се удавало с нагуала Хулиан.

Старият нагуал продължил да обяснява, че човешката раса се е закрепила върху първата точка - разума, но че не всяка човешка събирателна точка се намира точно върху позицията на разума. Хората, чиято точка е именно на това място, са истинските водачи на човечеството. През по-голямата част от живота си те са неизвестни хора, чиято гениалност се явява като проява на разума им.

Нагуалът Елиас казал, че имало време, когато хората се намирали на позицията на третата точка, която тогава, разбира се, била за тях „първа точка". Но после човечеството се прехвърлило в зоната на разума.

По бремето, когато безмълвното познание било „първата точка", царели същите условия. Не на всяко човешко същество събирателната точка се намирала точно в тази позиция. Това означавало, че истинските водачи на човечеството винаги биват само няколко души, чиито събирателни точки са точно в позицията или на здравия разум, или - в тази на безмълвното познание. Останалата част от човечеството, казал старият нагуал на дон Хуан, била просто „публика". в наши дни те са „почитатели на разума", а в миналото са били „почитатели на безмълвното познание". А те са били тези, които се възхищават и пеят оди на героите и от двете позиции на точката.

Нагуалът казал, че човечеството е прекарало по-голямата част от своята история в позицията на безмълвното познание и че именно това обстоятелство обяснява огромния ни копнеж по него.

Дон Хуан го попитал какво точно му направил нагуалът Хулиан. въпросът му прозвучал по-зряло и интелигентно, отколкото му се искало. Нагуалът Елиас му отговорил съ-вършено неразбираемо. казал, че нагуалът Хулиан обучава дон Хуан, примамвайки събирателната му точка в позицията на разума, за да го направи мислител, а не част от една простодушна, но емоционално заредена публика, която обожава спретнатите произведения на разума. в същото време нагуалът Хулиан обучавал дон Хуан да бъде истински магьосник на абстракта, а не просто част от една отблъскващо неука тълпа от любители на неизвестното.

Нагуалът Елиас уверил дон Хуан, че единствено човешкото същество, което е образец на разум, може с лекота да придвижи събирателната си точка и да стане образец на безмълвното познание. казал още, че само онзи, който е бил точно в едната от двете позиции, е в състояние да види ясна срещуположна позиция, и че именно така е настъпило просвещението. Позицията на разума се виждала ясно от тази на безмълвното познание.

Старият нагуал казал на дон Хуан, че еднопосочният мост, водещ от безмълвното познание към разума, се нарича „загршкеност". Тоест загрижеността, която истинс-кият човек на безмълвното познание храни към източника на собственото си знание. А другият еднопосочен пост, водещ от разума към безмълвното познание, се нарича „чисто разбиране". Това е познанието, което казва на човека на разума, черазумът е само един остров, един малък остров сред безбрежното море от други острови.

Нагуалът добавил, че човешко същество, което притежава и двата въпросни моста в пълна функционална изправност, представлява магьосник в състояние на пряка връзка с духа, живата сила, която прави възможни и двете позиции. Той казал на дон Хуан, че всичко, което нагуалът Хулиан е сторил онзи ден при реката, било представление, но адресирано не към струпалата се човешка публика, а към духа - силата, която го наблюдавала. Той забавлявал и разбеселил всички, но най-вече силата, към която била адресирана цялата тази атракция.

Дон Хуан каза, че според нагуала Елиас духът се вслушба със затаен дъх, когато говорещият използва езика на тестовете. И под жестове не трябва да се разбират някакви знаци или движения на тялото, а прояви на неподправена, вихрена страст, щедри изблици на целокупно разкрепостяване, на хумор. като жест, отправян към духа, магьосниците изваждали наяве най-доброто от себе си и безмълвно го полагали в нозете на абстракта.

ВЪЗНАМЕРЯВАМЕ НА ВЪНШНОСТИ

Дон Хуан поиска да направим още един излет до близките планини, преди да си тръгна за вкьщи. Но не стана така. вместо това той ме помоли да го закарам до града - трябвало да се види.с някакви хора там.

По пътя говори за много неща, но не и за намерението. За мен това беше един добре дошъл отдих.

Следобеда, когато си свърши работата, седнахме на любимата му пейка на площада. По това време мястото беше безлюдно. Чувствах се много изморен и сънен, но изведнъж, съЗсем неочаквано, живнах. Съзнанието ми стана кристално ясно.

Дон Хуан начаса забеляза промяната и се засмя на учудената ми физиономия. Той извади мисълта направо от главата ми или пък може би аз бях този, който избади мисълта от неговата глава.

- Ако мислиш за живота, изчислен в часове вместо в го дини, то житейските ни пътища са необикновено дълги - каза той. - Дори и да мислиш изчислено в дни, животът пак си остава почти безкраен.

Точно това си мислех аз.

Той ми киза, че магьосниците измервали своя живот в часове и че за един магьосник било възможно да изживее в рам-ките на един час еквивалента на цял един живот. Тази наситеност е едно преимущество, когато се стигне до натрупване на знания относно преместване на събирателната точка.

Поисках да ми разясни това по-подробно. Преди време, понеже е доста досадна работа да се водят записки по разговори, той ми беше препоръчал да съхранявам цялата информация за магьосническия свят, която получавах, добре подредена, но не на хартия, нито пък в съзнанието ми, а в преместването на моята събирателна точка.

- Дори и с най-минималното си преместване събирател ната точка създава абсолютно отделни острови на възпри ятие - каза дон Хуан, - информацията под формата на изживявания в сложността на съзнанието може да бъде складирана там.

• 
  Но как може да се събира информация в нещо толкова неопределено? - попитах аз.
  
• 
  Умът е също толкова неопределен и при все това му вярваш, защото е нещо познато за теб - отвърна той. - Ти все още нямаш създадена подобна близост с преместването на събирателната точка, но то е съвсем същото.
  
• 
  Искам да кажа, как се складира информацията? - нас тоях аз.
  
• 
  Информацията се складира в самото изживяване - обясни той. - По-късно, когато магьосникът премести съ бирателната си точка точно на същото място, където е била и преди, той преизжибява всичко наново. Това магьосническо спомняне е начинът да бъде извлечена обратно цялата информация, натрупана в преместването на събира телната точка.
  

Казах на дон Хуан, че наситените ми спомени от изминалите няколко дни просто ми се бяха случили, без да доловя никакви по-особени духовни процеси у себе си.

• 
  Как може човек съзнателно да се самопринуди да си спомни нещо? - попитах аз.
  
• 
  Наситеността, като страна на намерението, е свърза на естествено с блясъка на магьосническите очи - поясни той. - За да си спомнят тези отделни острови от възприя тия, магьосниците трябва само да възнамерят специфичния блясък на очите си, свързан с онова място, където ис кат да се върнат. Но аз вече ти го обясних.
  

- Тъй като нивото му на наситеност е по-голямо от нормалното - каза дон Хуан, - то в рамките само на някол ко часа магьосникът може да изживее еквивалента на един нормален живот. като се премества на непозната позиция, събирателната му точка изразходва повече енергия от обикновено. Този извънреден поток енергия се нарича „наситеност".

Съвсем ясно разбирах всичко и под влияние на това важно и ново за мен откритие рационалната ми нагласа се разклати.

Дон Хуан се взря в мен и ме предупреди да се пазя от типичната за всички магьосници реакция - едно мъчително желание да се обясни магьосническото изживяване по смислен и убедителен начин.

- Магьосническото изживяване е така непривично - продължи дон Хуан, - че магьосниците го считат за един вид интелектуално упражнение и го използват, за да се прикриват с него. Техният коз като прикривачи обаче се състои в следното: те ясно съзнават, че ние сме възприемащи същества и че възприемането има далеч повече възможности, отколкото разумът ни може да си представи.

Като мой единствен коментар изказах лошите си предчувствия за непривичните възможности на човешкото съзнание.

- За да се предпазят от тази необятност - каза дон Хуан, - магьосниците се учат да поддързкат у себе си едно изрядно съчетание от безжалостност, лукавост, търпели- вост и благост. Тези четири основи са неотделимо свърза ни една с друга. Магьосниците ги разработват, като ги бьз- намерядат. Тези основи, разбира се, са позиции на събира телната точка.

Той продължи, като каза, че всяко действие, предприемано от магьосниците по дефиниция, се управлява от тези четири основни принципа. Така че всъщност всяко магьосническо действие е преднамерено и в замисъла, и в реализацията си и представлява специфично съчетание от четирите основи на прикриването.

Той като че внезапно се ядоса. Попитах го дали темата на разговор го е раздразнила.

- Просто си мисля, че нашата рационалност ни тика между „чука и наковалнята" - каза той. - Ние сме склонни да обмисляме, да питаме, да откриваме, да си обясняваме, а няма как това да се направи в сферата на магьосничеството. Магьосничеството е акт на достигане на зоната на безмълвното познание, а безмълвното познание не се поддава на осмисляне. То може да бъде само изживяно.

Дон Хуан се усмихна, очите му заблестяха като две малки светлинки. каза, че в усилието си да се защитят от смазващия ефект на безмълвното познание магьосниците разработили изкуството на прикриването. Прикриването придвижвало събирателната точка мигновено, при това стабилно и надеждно, давайки по този начин на магьосниците време и следователно възможност да се подкрепят.

- В изкуството на прикриването - продължи дон Хуан - съществува техника, която магьосниците ползват актив- но: контролираното безумие. Магьосниците твърдят, че за тях контролираното безумие е единственият начин да се справят със себе си (когато са в състояние на разширено съзнание и възприемане), а също така и със света на ежедневието.

Дон Хуан обрисува контролираното безумие като изкуството на контролираната заблуда или изкустбото да се преструваш, че си изцяло погълнат от дадено действие - да се преструваш така добре, че никой да не може да го отличи от истината. контролираното безумие не е отявлена измама, каза ми той, а изтънчен, артистичен начин да се откъснеш от всичко наведнъж, оставайки същевременно неразделна част от всичко.

- Контролираното безумие е изкуство - продължи дон Хуан, - едно опасно и трудно за овладяване изкуство. Много магьосници нямат кураж да се заловят с него не защото по начало има нещо не наред в това изкуство, а защото изучаването и практикуването му отнема много сили.

Дон Хуан призна, че го е прилагал добросъвестно, макар и без особено желание, може би защото неговият благодетел бил ненадминат в него. Или може би защото неговата личност, която, както каза той, в основата си била неискрена и дребнава, просто не притежавала необходимите пъргавина и ловкост, за да практикува контролирано безумие.

Погледнах го с изненада. Той спря да говори и се взря в мен с дяволити очи.

- Когато се захващаме с магьосничеството, личността ни вече е оформена - каза той и сви рамене, изразявайки примирение, - тъй че можем само да практикуваме конт ролираното безумие и да се смеем над себе си.

Обзе ме съчувствие и аз го уверих, че за мен той в ника-къв случай не е дребнав и неискрен.

- Но това е моята основна индивидуалност - настоя дон Хуан.

Аз пък настоях, че не е така.

• 
  Прикривачите, които практикуват контролирано безумие, вярват, че що се отнася до индивидуалността, цяла та човешка раса се дели на три категории - каза той и ми се усмихна както винаги, когато неочаквано ме насаждаше на пачи яйца.
  
• 
  Това е абсурд - възразих аз. - Човешкото поведение е твърде сложено, за да бъде категоризирано така просто.
  
• 
  Прикриваните пък твърдят, че ние не сме чак толкова сложни, колкото си въобразяваме - каза той, - и че всички принадлежим към една от трите категории.
  

- Сериозно ли? - попитах аз, колкото успях по-учтиво.

- Съвършено сериозно - отговори той и се разсмя. Смехът му ме поотпусна. А той продължи да обяснява системата на прикривачите за класифициране. Дон Хуан каза, че хората от първата категория са: изрядни секретари, помощници, компаньони. Те са с много непостоянна индивидуалност, но непостоянството им не е благодатно. Услужливи са, грижовни домошари, донякъде находчиви, с чувство за хумор, възпитани, благи и деликатни. С други думи - най-прекрасните хора, които човек може да срещне, но с един огромен недостатък: не могат да действат самостоятелно. Този вид хора изпитват постоянна нузкда някой да ги направлява. Под нечие ръководство, независимо колко брутално или антагонистично може да е то, те са направо изумителни. Оставени сами на себе си обаче загиват.

Хората от втората категория съвсем не са приятни. Те са дребнави, отмъстителни, завистливи, ревниви, егоцентрични. Говорят единствено за себе си и обикновено изискват от другите да се съобразяват с тях. винаги вземат инициативата в свои ръце, дори ако това не им е много изгодно. винаги са неспокойни и не знаят какво е отдих. Чувстват се несигурни и вечно недоволни. колкото по-несигурни са, толкова по-зли стават, фаталният им недостатък е, че и човек биха убили само и само да са начело.

в третата категория влизат хората, които не са нито добри, нито зли. Не служат никому, нито пък се налагат над другите. По-скоро са безучастни. Имат възвишена представа за самите себе си, произлизаща единствено от мечтите и самозалъгването им. Ако в нещо са все пак нео-бикновени, то това е във вечното им очакване нещата да се наредят от само себе си. Очакват сбетът да ги открие и позори. Осбен това притежават удивителната способност да си въобразяват, че държат в ръцете си „ключа за велики дела", които са само във временен застой и които те постоянно обещават да извършат, но така и не успяват, защото всъщност са извън техните възможности.

Дон Хуан каза, че самият той определено принадлежи към втората категория. След това ме помоли сам да определя собствената си категория, от което аз направо подскочих. Дон Хуан се присви от смях. После отново ме прикани да се самокласифицирам и аз с неохота предположих, че може би съм някаква комбинация и от трите категории.

- Не ми пробутвай този номер с комбинацията- каза той все още през смях. - Ние сме прости същества и всеки от нас спада към един, само един от трите вида. И що се отнася до мен самия, аз считам, че ти принадлежиш към втората група. Тях прикривачите ги наричат „пръдни".

Исках да възразя, че схемата му на класификация е унизителна, но се спрях своевременно. вместо това казах, че ако наистина съществуват само три вида индивидуалност, то всички ние сме уловени в една от тези три категории за цял живот, при това - без надежда за прекласификация или спасение. Той се съгласи, че е точно така. С изключение на това, че все пак има спасителен изход. Магьосниците отдавна знаели, че само нашето себеотражение попада в една от трите категории.

- Проблемът ни е, че се взимаме твърде на сериозно - каза той. - в която и категория да попада нашата самопредстава, това се дължи изключително на факта, че имаме самомнение. Ако не бяхме така самомнителни, попадането ни в една или друга категория би било без значение. Аз вина ги ще си остана „пръдня" - продължи той, като целият се тресеше от смях. - както и ти. Но аз сега съм пръдня, коя то не се взима на сериозно, докато ти все още се взимаш!

Бях възмутен. Исках да споря с него, но не можех да събера сили.

На пустия площад смехът му прокънтя зловещо. Тогава дон Хуан смени темата и изброи на един дъх основните ядра, които бе обсъждал с мен: Проявленията на духа, Почукването на духа, клопките на духа, връхлитането на духа, Изискванията на намерението и Боравене с намерението.

Той ги повтори, сякаш за да даде възможност на паметта ми да ги запомни веднъж забинаги. И после, сбито и накратко, изтъкна отново всичко, което ми беше разказал за тях. Той като че съзнателно ме подтикваше да натрупам цялата тази информация в наситеността на момента.

Отбелязах, че основните ядра все още си бяха загадка за мен. Тормозех се, че никога няма да ги разбера. Той бе създал у мен впечатлението, че се кани да изостави окончателно този въпрос, без аз изобщо да съм схванал техния вътрешен смисъл. Настоях, че имам да му задам още много въпроси за абстрактните ядра.