Карлос кастанеда силата на безмълвието Следващи уроци на Дон Хуан

Дон Хуан, изглежда, прецени какво казах, след което мълчаливо поклати глава.

- Тази тема и на мен ми беше много трудна - каза той. - И аз като теб задавах ред излишни въпроси. Дори може би бях малко по-егоцентричен от теб. И много зъл. Непрекъс нато се заяждах, докато задавах въпроси. Ти си по-скоро „войнствено настроен следовател". И накрая, разбира се, и двамата сме еднакво раздразнителни, но по различни причини.

Имаше само още едно нещо, което дон Хуан добави към нашия разговор за основните ядра, преди да смени темата, а именно че те се разкриват извънредно бавно и постепенно. Ту напредват, ту отстъпват.

- Аз не мога да повтарям непрекъснато, че всеки човек с подбижна събирателна точка може да я премести още - за почна той. - А учителят ни е нужен единствено за да ни пришпорва към безжалостност. Иначе естествената ни реакция е „да спрем, за да се поздравим", задето сме покорили толкова много „нови територии".

Той каза, че и двамата представляваме показателен пример за отвратителната ни човешка склонност да се щадим, проявявайки снизходителност към самите себе си. За щастие неговият благодетел в качеството си на изумителен прикриван не го жалел.

Дон Хуан каза, че по време на нощните им излети в планината нагуалът Хулиан им изнасял обстойни лекции за естеството на самомнението и за преместването на събирателната точка. За нагуала Хулиан самомнението било „ламя с три хиляди глави" и човекът можел да се изправи срещу нея и да я унищожи по всеки един от следните три начина: първият бил да се отсича всеки път по една от глави-те на ламята, вторият - да се достигне онова състояние на мистериозно съществувание, наричано „зона на безжалостност"; което унищожавало самомнението чрез бабно изтощение от „глад"; и третият бил да се заплати за миг-новеното унищожение на „трихилядоглавата ламя" със собствената ни символична смърт. Нагуалът Хулиан им препоръчал третия вариант, но подхвърлил на дон Хуан, че може да се счита за истински щастливец, ако въобще има възможност да избира. Обикновно духът сам решавал по кой път да тръгне магьосникът, а дълг на магьосника било да следва това решение.

Дон Хуан каза, че както той напътствал мен, така неговият благодетел му помогнал да отсече една по една трите хиляди глави на ламята-самомнение, но в резултатите на двама ни имало съществена разлика. Докато аз съм реагирал много добре, навремето той въобще не реагирал.

- Моето състояние беше много особено - продължи той. - Щом моят благодетел ме видял проснат на пътя с дупка от куршум в гърдите, веднага разбрал, че аз ще бъда новият нагуал. Нагуалът постъпил съобразно с това и преместил събирателната ми точка веднага щом здравословното ми състояние позволявало това. И аз видях с неочаквана леко-та енергийно поле във формата на онзи човек чудовище. Но това постижение вместо да помогне, както се очаквало, блокирало по-нататъшното движение на събирателната ми точка. И докато събирателните точки на останалите чираци се движели планомерно, моята стояла прикована на нивото на способността да виждам чудовището.

• 
  Но твоят благодетел не ти ли каза какво става? - по питах аз, истински учуден от ненужното усложнение.
  
• 
  Моят благодетел не вярваше в поднесеното наготово познание - каза дон Хуан. - Той считаше, че познанието, получено по този начин, се лишава от своята сила. Такова познание никога не било „под ръка", когато човек се нуждае от него. От друга страна, ако познанието е само загатнато, тогава този, който се интересува от него, ще си намери начин да го „изиска".
  

- Учителят на твоя нагуал, нагуалът Елиас, не ти ли каза какво става? - настоях отново аз.

- Опита се - започна дон Хуан и въздъхна, - но аз бях направо невъзможен. все знаех всичко! Те си говореха, а аз се правех, че ги слушам.

За да се справи с това безизходно положение, нагуалът Хулиан решил да принуди дон Хуан да осъществи още веднъж, но вече по друг начин, свободно преместване на събирателната си точка.

Прекъснах го, за да попитам дали това се е случило преди или след неговото изживяване при реката. Дон Хуановите истории нямаха хронологичния ред, от който се нуждаех.

- Това се случи няколко месеца след онзи случай - отгово ри той. - И да не си помислиш, че веднъж изживял това раздвоено възприятие, бях станал по-мъдър и по-трезвомислещ. Нищо подобно! Помисли какво става с теб - продължи дон Хуан. - Аз не само непрекъснато разкъсвах твоята последователност, аз я направих на парченца, а погледни се само: ти продължаваш да действаш, сякаш нищо не се е случило. Това е върховно постижение на магичното, на възнамеряването. Навремето и аз бях същият. За известен период се чувствах като замаян под влияние на изживяното, а после го забравях и завързвах прекъснатите краища, сякаш нищо не се е случило. И именно поради тази причина моят благодетел считаше, че ние можем да се променим истински само ако умрем.

Дон Хуан каза, че нагуалът Хулиан използвал Тулио, необщителния член на своето домакинство, за да нанесе нов разстройващ удар върху психологическата последователност на дон Хуан.

Той поясни, че сред чираците царяло вечно разногласие по всички въпроси, с изключение на един - че Тулио е презрян, надут дребосък. Ненавиждали Тулио, защото той или ги от-бягвал, или се заяждал с тях. Отнасял се към всички с такова пренебрежение, че те се чувствали като нищожества. Били убедени, че не им говори, защото няма какво да каже, и че най-типичната му черта - неговата непоклатима надменност, е всъщност прикритие за плахостта и стеснителността му.

При все това, като че ли напук на неприятната му личност и за всеобщо огорчение на всички чираци, Тулио притежавал неоправдано според тях влияние върху живота на цялото домакинство - особено върху нагуала Хулиан, който имал слабост към него.

Една сутрин нагуалът Хулиан разгонил за цял ден всички чираци да изпълняват различни поръчки в града. Освен по-старите членове на групата единственият останал в къщата бил дон Хуан. По обяд нагуалът Хулиан се отправил към кабинета си, за да се заеме с ежедневното си деловодство. като влизал, небрежно помолил дон Хуан да му помогне при сметките. Дон Хуан започнал да преглежда отчетите за приходите в стопанството и скоро видял, не за да може да продължи, са му нужни някои данни, които Тулио, надзирателят на имота, трябвало да отбележи отстрани на графата, но очевидно бил забравил.

Нагуалът Хулиан бил крайно ядосан от пропуска на Тулио, което зарадвало дон Хуан. Нагуалът нетърпеливо наредил на дон Хуан да намери Тулио и да му каже незабавно да се яви в кабинета.

Наслаждавайки се на мисълта за унизения Тулио, дон Хуан хукнал из полето, придружаван, разбира се, от един ра-ботник, който да го пази от човека чудовище. Намерил Тулио да надзирава работниците - както винаги от разстояние. Дон Хуан бил забелязал, че Тулио не обича да влиза в пряк контакт с хората и винаги ги наблюдава отдалеч.

С рязък тон и по един подчертано заповеднически начин дон Хуан казал на Тулио да се върне с него в къщата, защото нагуалът го вика. Тулио измънкал, че в момента е зает, но ще дойде след около час. Дон Хуан настоял, знаейки, че Тулио няма да си направи труда да спори с него, а ще го отпрати с пренебрежително тръсване на главата, затова се изумил, когато Тулио неистово се разкрещял срещу него. Сцената била така неестествена за характера на Тулио, че дори полските работници наоколо спрели да работят и се спогледали въпросително. До този момент никой не бил чувал Тулио да повиши глас, а още по-малко да крещи неприлични думи. Самият дон Хуан бил така силно изненадан, че започнал нервно да се смее, което направо вбесило Тулио, който на сбои ред взел един камък и го метнал по дон Хуан.

Дон Хуан и неговият „телохранител" хукнали обратно към къщата. Пред входната врата обаче заварили Тулио. Той разговарял тихо и се шегувал с няколко от жените. както си му бил навикът, извърнал глава, пренебрегвайки дон Хуан. вбесен, дон Хуан гневно се нахвърлил върху него за обидите, които Тулио му отправил там, на полето. Тулио и жените се облещили към дон Хуан, сякаш е полудял. Но явно този ден Тулио все пак не бил на себе си - внезапно изревал на дон Хуан да си затваря устата и да си гледа работата. После арогантно обвинил дон Хуан, че се опитва да го злепостави пред нагуала Хулиан.

Жените смаяно заахкали и неодобрително поглеждали към дон Хуан. Опитали се да успокоят Тулио. Дон Хуан наредил на Тулио да отиде незабавно в кабинета на нагуала и да даде необходимите обяснения по сметките. Тулио от своя страна му отвърнал да върби по дяволите. Дон Хуан вече се тресял от ярост. Простото поръчение да попита за сметките се превърнало в кошмар. Едва се сдържал. жените го наблюдавали внимателно и това го ядосало още повече. в безмълвен бяс дон Хуан изтичал до нагуалския кабинет, оставяйки Тулио и жените да хихикат зад гърба му. Смайването на дон Хуан обаче стигнало своя връх, когато, нахлувайки в кабинета на нагуала, открил Тулио да седи зад бюрото, изцяло погълнат от сметките. Дон Хуан направил върховно усилие и овладял гнеба си. Усмихнал се на Тулио -вече нямало за какво да се кара с него. Изведнъж разбрал, че нагуалът Хулиан е използвал Тулио, за да го изпита дали ще изпусне нервите си и дали ще се поддаде на гнева. Но той възнамерявал да не му достави това удоволствие.

Без да вдига поглед от сметките, Тулио казал, че ако дон Хуан търси нагуала, може би ще го намери в другото крило на къщата. Дон Хуан хукнал към другото крило на къщата, където съгледал нагуала Хулиан, който се разхождал бавно из вътрешния двор с Тулио от едната му страна.

Нагуалът изглеждал изцяло погълнат от разговора си с Тулио, който лекичко подръпнал нагуала за ръкава и тихо казал, че помощникът му е пристигнал.

Нагуалът Хулиан се заел да обяснява на дон Хуан подробности относно сметката. След изчерпателното си пояснение той казал на дон Хуан да донесе счетоводната книга от кабинета, за да впишат каквото трябва и Тулио като главен счетоводител да го подпише.

Дон Хуан недоумявал какво става! Подробното обяснение и сухият делови тон на нагуала били поставили всичко в сферата на обикновените земни дела. Тулио нетърпеливо наредил на дон Хуан да побърза с книгата, защото си имал и друга работа. Чакали го другаде. Тогава дон Хуан се примирил с мисълта, че ще го използват като шут. Знаел, че нагуалът му готви нещо; в очите му горял онзи пламък, който дон Хуан неизменно свързвал с жестоките му шеги. И нещо повече - този ден Тулио бил необикновено разговорлив.

Дон Хуан безмълвно тръгнал към кабинета и, точно както очаквал, Тулио вече бил там. Приседнал върху бюрото, той нетърпеливо потропвал по пода с тока на ботуша си. Подал счетоводната книга на дон Хуан и му казал да си върви. въпреки, че бил подготвен, дон Хуан все пак се изненадал. взрял се в човека срещу себе си, който се ядосал и го обидил. Дон Хуан едва се сдържал да не избухне отнобо. Продължил да си повтаря, че нагуалът просто го изпитва и това е всичко. Представил си кай ще го изхвърлят от къщата, ако не издържи този изпит.

Макар и съвсем объркан, дон Хуан не спирал да се диви на бързината, с която Тулио винаги съумявал да бъде една крачка пред него. Очаквал, че Тулио ще го чака заедно с нагуала. когато го видял обаче, не можел да повярва на очите си - нали бил пресякъл къщата по най-прекия път! Просто нямало начин Тулио да изтича по-бързо от него! Дори и така да е, би трябвало да е тичал рамо до рамо с дон Хуан... Нагуалът Хулиан поел счетоводната книга от ръцете на дон Хуан с равнодушно изражение. Нанесъл отметката, а Тулио я разписал. После продължили да си говорят за сметките, загърбвайки дон Хуан, който не сбалял очи от Тулио. Мъчел се да проумее смисъла на изпитанието. Може би изпит на поведението му, мислел си той, в тази къща поведението му било постоянна тема на разговор.

Нагуалът отпратил дон Хуан. Искал да остане насаме с Тулио, за да говорят по работа. Дон Хуан незабавно тръгнал да търси жените, за да разбере какво ще кажат те за тази загадъчна ситуация. Едва изминал десет крачки, и пред него се изпречили две от тях заедно с Тулио. Тримата разговаряли оживено. Щом ги зърнал, дон Хуан хукнал обратно към нагуала. Но Тулио бил все още там и продължавал да разговаря с нагуала. в главата на дон Хуан се зародило невероятно подозрение. Изтичал до кабинета - Тулио бил изцяло погълнат от счетоводните дела и дори не забелязал дон Хуан, Дон Хуан го попитал какво стаба. Този път Тулио реагирал типично: нито отговорил, нито го погледнал. И тогава на дон Хуан му хрумнало една забележителна идея. Изтичал до обора, оседлал два коня и помолил своя телохранител, който го придружавал сутринта, да дойде с него. Препуснали в галоп към мястото, където открили Тулио сутринта. Той си бил там. Не казал нищо на дон Хуан - просто свил рамене и извърнал глава, когато дон Хуан го запитал какво става тук. Тогава дон Хуан и придружителят му в галоп се отправили обратно към къщата. Дон Хуан оставил човека да се погрижи за конете и се втурнал вътре. Тулио обядвал заедно с жените. Едновременно с това Тулио разговарял с нагуала, Тулио оправял сметките, Тулио бил на полето!...

Дон Хуан приседнал в един ъгъл и почувствал как от страх го облива лепкава студена пот. Знаел, че в момента нагуалът Хулиан го изпробва с една от своите ужасни шеги. Осъзнал, че има три възможности пред себе си: да се държи, сякаш нищо не се е случило, да се опита сам да отгатне ка-къв е този „изпит" или (доколкото нагуалът Хулиан му бил внушил, че ще му обяснява всичко, което поиска) да настоява пред нагуала да му разясни нещата. И така, дон Хуан решил да пита, докато получи отговор.

Отишъл при нагуала Хулиан и настоял да му обясни всичко от игла до конец. в момента нагуалът бил сам и все още изглеждал погълнат в сметките. Побутнал счетоводната книга настрана и се усмихнал на дон Хуан. казал, че двайсет и едното не-правенета, на които бил научил дон Хуан, се явяват „работни сечива", с които може да бъдат отсечени трите хиляди глави на самомнението, но при дон Хуан тези сечива не бършат никаква работа. Така че той опитал втория начин за разрушаване на самомнението, а именно - дон Хуан да бъде поставен в зоната на безжалостността.

Дон Хуан решил, че нагуалът е полудял. като го слушал да говори за разни „не-правенета", „трихилядоглави чудовища" или за „зони на безжалостност", дон Хуан взел да изпитва съжаление към него.

Съвсем спокойно нагуалът Хулиан казал на дон Хуан да отиде до сайванта зад къщата и да помоли Тулио да излезе оттам. Дон Хуан едва не се разсмял - методите на нагуала били твърде прозаични... Дон Хуан знаел, че нагуалът иска да продължи изпита, използвайки Тулио.

Тук дон Хуан спря да разказва и ме запита какво мисля за поведението на Тулио. казах, че сигурно Тулио е бил вече завършен магъосник и така е премествал събирателната си точка, че да създаде у дон Хуан впечатлението, че се намира на четири места едновременно.

• 
  И така. какво мислиш, че заварих в сайванта? - попита дон Хуан широко ухилен.
  

• 
  Или Тулио, или никого - отговорих му аз.
  

• 
  Но ако се беше случил един от тези два варианта, ня маше да настъпи никакъв шок за моята последователност - каза дон Хуан.
  

- Не - отговори дон Хуан. - Онова, което открих там, беше шега, нямаща равна на себе си в нормалната действителност. И при все това не беше чудо, не беше нещо извън този свят. какво мислиш, че беше?

Казах, че мразя гатанките. казах му още, че след всички чудати неща, които ме бе накарал да изживея, не мога да си представя нищо по-странно и невероятно. Предадох се.

• 
  Когато влязох в онзи сайвант, очаквах да открия, че през цялото време Тулио се е криел там - каза дон Хуан. - Бях сигурен, че следващата „порция" от своеобразния тест ще бъде нещо като луда игра на криеница. Тулио щеше да се постарае да ме влуди, криейки се из тъмните ъгли на онзи сайвант. Но нищо подобно не се случи. влязох в сайванта и заварих там четирима Тулиовци.
  
• 
  Какво искаш да кажеш с това „четирима Тулиовци"? - попитах аз.
  
• 
  Това, че там, в онзи сайвант, имаше четирима души - отговори ми дон Хуан. - И всички те бяха Тулио. Мозкеш ли да си представиш изненадата ми?! Те и четиримата седяха в една и съща поза, кръстосали крака и притиснати плътно един до друг. Очакваха ме. Погледнах ги и побягнах с писък. Отвън, пред вратата на сайванта, моят благодетел ме по вали на земята. Ужасен, видях как четиримата Тулиовци из лизат от сайванта и тръгват към мен. Закрещях, а Тулиовците забиваха твърдите си яки пръсти в мен, като огромни връхлитащи птици. Продължих да пищя, докато в един миг почувствах как нещо в мен се предава и ме обзе пълно без различие. Никога преди това не бях изпитвал нещо толкова необичайно. Отмахнах Тулиовците от себе си и се изправих. Те само ме бяха гъделичкали. Отидох направо към нагуала и го помолих да ми обясни явлението на четиримата.
  

Нагуалът Хулиан на свой ред ги представил на дон Хуан. Четиримата стояли в редица. Дон Хуан заставал пред всеки от тях и кимвал с глава. всеки от тях му кимвал в отговор. Нагуалът Хулиан казал, че четиримата Тулиовци били извънредно изкусни прикривачи, както дон Хуан се е убедил.

Тулиовците били триумфът на нагуала Елиас. Те били есенцията, същината на прикритостта. Били такива великолепни прикривани за всички практически цели, че все едно на практика съществувал само един човек. въпреки че хората ги вшкдали ежедневно, никой, освен членовете на домакинството, не знаел, че всъщност на практика съществуват четирима Тулиовци.

Дон Хуан разбирал всичко с абсолютна яснота и поради тази необикновена яснота знаел, че е достигнал зоната на безжалостността. И сам разбрал, че зоната на безжалост-ността е позиция на събирателната точка, която прави самосъжалението невалидно. Но дон Хуан знаел също така, че неговата проницателност и мъдрост са извънредно мимолетни. Неизбежно събирателната му точка щяла да се завърне в началната си позиция.

Когато нагуалът го попитал дали има някакви въпроси, дон Хуан разбрал, че трябва да обръща повече внимание на нагуалските обяснения, отколкото да размишлява върху собствените си предвиждания.

Дон Хуан поискал да узнае как четиримата Тулиовци създават впечатлението, че има само една личност. Бил извънредно любопитен, защото, наблюдавайки ги, видял, че не са чак толкова еднакви. Носели едни и същи дрехи. Освен това били с приблизително еднакви пропорции, възраст и профил. Но с това се изчерпвало цялото им сходство. И все пак, наблюдавайки ги дори отблизо, дон Хуан момеел да се закълне, че съществува само един Тулио.

Нагуалът Хулиан обяснил, че човешкото око е пригодено да се фокусира само върху най-очебийните черти и че човек помни единствено тях. Затова прикриванеското изкуство има за цел да създава впечатление, показвайки само чертите, избрани от прикриваните, черти, за които знаят, че очите на зрителя са подготбени. Ловко подсилвайки определени впечатления, прикриваните можели да създадат у случайния наблюдател твърдо убеждение за истинността на това, което вшкдат.

Нагуалът Хулиан казал, че когато преди време дон Хуан пристигнал облечен в женски дрехи, жените се разсмели най-искрено. Но мъжът с тях, а той бил Тулитре, незабавно поднесъл на дон Хуан първото впечатление за Тулио. Поизвърнал се, за да скрие лицето си, свил презрително устни, сякаш се отегчавал, и се отдалечил, за да се освободи от напушилия го смях. През това време жените също помагали да се затвърди това първо впечатление у дон Хуан, като се престрували на раздразнени от необщителността на Тулио. От този момент нататък всеки един „Тулио", който влизал в полезрението на дон Хуан, подсилвал и доизпипвал впечатлението за „особняка Тулио", докато накрая дон Хуановите очи не момеели да съзират нищо друго осбен онова, което им се поднасяло.

Тогава Тулиуно се обадил и казал, че минали цели три месеца, изпълнени с много внимателни и последователни действия, преди дон Хуан да стане сляп за всичко друго осбен за онова, което го насочвали да очаква. След три месеца „слепотата" му вече била така непоклатима, че Тулиобците престанали да се стараят. Действали си нормално в къщата. Дори престанали да носят еднакви дрехи и въпреки това дон Хуан не забелязвал разликата. когато обаче в къщата били доведени другите чираци, Тулиовците трябвало да започнат всичко отначало. Този път предизвикателството за тях било сериозно, защото чираците били много и при това - природно схватливи.

Дон Хуан попитал Тулиуно за Тулиовата външност. Тулиуно отговорил, че според нагуала Елиас външният вид се явява есенцията на контролираното безумие и че прикривачипе създават външността като я възнамеряват, а не с помощта на някакъв реквизит. Реквизитът дразни окото със своята неестественост и лесно се открива. И в това отношение възнамеряването на външности е упражнение преди всичко за прикривана.

След това заговорил Тулитре. Той казал, че външността била подтикната от духа. Тя бивала измолена, настоятелно призовавана, никога измисляна рационално. Тулиовият облик трябвало да бъде изискан от духа. И за да подпомогне това, нагуалът Елиас ги натикал и четиримата заедно в едно много малко затънтено складче и там духът им проговорил. казал им, че най-напред трябва да възнамерят еднаквостта си. След четири седмици на пълна изолация „еднаквостта" ги споходила.

Нагуалът Елиас казал, че намерението ги е сляло един в друг и те придобили увереността, че индивидуалността им ще остане неразкршпа. Сега трабвало да побикат облика, който ще бъде възприет от зрителя. И те се захванали да призовават намерението за облика на Тулио, който дон Хуан бил видял. Наловило им се доста да поработят, докато го изпипат. Под напътствието на своя учител те се съсредоточили върху всички детайли, които щели да допринесат за съвършенството на създавания от тях образ.

Четиримата Тулиовци демонстрирали на дон Хуан най-очевидните Тулиови черти: енергични жестове на пренебрежение и високомерие, резки извръщания на лицето вдясно в знак на разгневеност; избивания на тялото, за да се скрие част от лицето с лявото рамо; ядни бръсбания с ръка пред очите, сякаш се отмахба перчем от челото; походка на пъргава нетърпелива личност, нервна и нерешителна.

Дон Хуан каза, че тези детайли от поведението и още десетки други подробности са оформили образа на Тулио, който бил толкова натрапчив, че всеки един от четиримата мъже трябвало само леко да намекне за някоя от въпросните черти на събирателния образ „Тулио", и дон Хуан и чираците мигновено допълвали останалото в съзнанието си.

Той допълни, че поради стриктната последователност на поведението Тулио се бил превърнал за всички в олицетворение на противен човек. А всъщност бил само един нат-рапчив фантом. Бил пъргав и загадъчен и създавал - волно или неволно, впечатлението на сянка.

Дон Хуан попитал Тулиуно как четиримата били призовали намерението. Тулиуно му обяснил, че прикривачите просто силно викат намерението. Обикновено намерението се призовавало в сумрачна и изолирана стая. върху черна плоскост се поставя запалена свещ така, че пламъкът да е само на няколко сантиметра от очите на викащия. После се изрича думата намерение, произнася се бавно и отчетливо толкова пъти, колкото човек чувства, че е необходимо. височината на гласа нараства или спада от само себе си.

Тулиуно подчертал, че за да се призове намерението, е нужна тотална концентрация върху обекта на възнамеряването. в техния случай концентрирането им било изцяло насочено върху тяхното сходство и общия Тулиов образ. Дори след сливането им с намерението трябвало да изминат година-две, докато изградят собствената си увереност в това, което вършат, и докато самите се превърнат в реалност за околните.