Касити, хурити, митанийци и урартци

Древните българи, Шумер и Вавилон 
Владимир Цонев 
30
В началото на II хил. пр. н. е. от района на днешна азиатска Турция се спускат 
индоевропейски племена. Най-многобройни сред тях са хетите, които образуват държава. През 
1595 г. пр. н. е. техният владетел Мурсилис I (Муршил I) нахлува от Мала Азия и по р. Ефрат 
стига до Вавилон. Градът е опожарен, след което нашествениците бързо се изтеглят на север, 
откъдето преди това са дошли. Свален е последният наследник на Хамурапи - Самсудитана 
(1625-1595 г. пр. н. е.). Управлението преминава първо в ръцете на южната Династия на 
Крайморската страна, а по-късно се поема от каситите. Така за около 300 години земите на 
Месопотамия потъват до известна степен в забрава. Това е време, през което Акад и Шумер се 
владеят от каситите, а на север господстват различни враждуващи племена. 
Още при царуването на Първата династия във Вавилония живеят касити. Хамурапи влиза в 
спор с тях на изток от р. Тигър. Постепенно каситите успяват да се заселят в Североизточна 
Вавилония и по средното течение на р. Ефрат. Някои изследователи посочват, че тези племена 
са сродни с кутиите (т. е. и те са от древнобългарски произход), които населяват Кутиум, като 
към тях се присъединяват и други племена от Балхара. Интересна е етимологията на името 
„касити" - от „ка -„жизнена сила" и „аси". По всяка вероятност названието означава „жизнената 
сила на асите". Каситските царе възприемат и езика, и клинописа на Вавилон. Това е напълно 
естествено, защото вавилонската култура продължава да влияе в Близкия изток и Предна Азия. 
В периода, през който Вавилония се владее от каситите, в Асирия и южната част на Предна 
Азия важна роля играят хуритите. Тези древни племена започват своето преселение от Азия в 
края на IV хил. пр. н. е. За това спомага поредното застудяване около 3000 г. пр. н. е. Огромни 
територии - Западната Сибирска равнина, земите на запад от Урал, представляват 
своеобразни ледени пустини още от предишното застудяване - 4200 г. пр. н. е. Новата 
климатична аномалия и рязкото спадане на температурите принуждават древните праотци на 
българите, които дотогава са владели земите около езерото Балхаш, пустинята Такламакан, 
поречията на Сърдаря, Амударя, Инд, както Памир и Каракум, да търсят пътища на юг. За 
кратко време те заемат обширни пространства, като северна граница им става връх 
Арарат в Армения, а южно стигат до днешен Багдад и Техеран. На запад граница се явява р. 
Тигър. 
Движението на югозапад на хуритите (наричани и хорейци) е всъщност завръщане на 
траките и други сродни племена, изселили се от Балканския полуостров и съседните земи 
около Черно море на изток към Азия още в най-дълбока древност. Една от основните причини 
за това е и Потопът в Черно море (5700-5600 г. пр. н. е.). 
Езикът на хуритите е известен още като „език на субир". В шумерски текстове още от III хил. 
пр. н. е. се споменава често субир. Очевидно това е население в Северна Месопотамия, което 
се е приемало за местно. 
В историята хуритите са познати като племена, чиито родоначалници са Уц и Хул. Техният 
произход е от най-големия син на Ной -Сем. Обединени в земите на изток от р. Тигър, те са 
познати като хулите/хурите-балхарис. Впоследствие те се разделят на три части. 
Първите са известни като кутии. Заемат горното течение на р. Тигър - на север до езерото 
Урмия, а на юг до горното течение на р. Диала (напомняща за 
името на митичния род Дуло), извираща от Загроските 
планини. Изследователи като Кр. Мутафчиев и др. пред-
полагат, че кутии е съкратено название на кутригури. Има се 
предвид, че тези племена са потомци на гурите, населявали 
пустинята Такламакан. Оттам произлиза и името гури/хури. 
Смесването на неконните племена на гурите и древните 
конни български племена, които успяват да се наложат, слага 
начало на името „бала гури", означавало „могъщите гури" 
(близко до звучене с балгури, българи). В миналото „гур" се 
употребява и в смисъл на род. 
Както вече отбелязахме, кутиите управляват около 
столетие (XXIII-XXII в. пр. н. е.) Шумер с помощта на хуритите 
от държавата Мари. 
Другите две части от племената, познати като хурити 
(траки), овладяват земите на Северна Месопотамия и 
Северна Сирия. Хуритите, които населяват Сирия и 
Палестина, създават свой център около гр. Харан (Кхаран). 
Заслужава да се отбележат древните имена на Сирия - Хару 
(Кару) и на Палестина - Ханаан и Паканан (имена, свързани с 
праотците на траките - карите и с името титла кан/кхан при 
древните българи). Тези хурити основават държавата Ямхад, 
а по-късно през XVI в. пр. н. е. и Митани- двете в Северна 
Месопотамия. 
По всяка вероятност днешните българи произхождат от хуритите и присъединилите се кутии, 

Древните българи, Шумер и Вавилон 
Владимир Цонев 
31
които населяват Северна Месопотамия. Още през III хил. пр. н. е. те създават силната държава 
Мари - по средното течение на р. Ефрат и притоците й Хабур и Балих. След превземането на 
Мари от Хамурапи част от тях участват в оформянето на мощната хуритска държава в по-
речието на Хабур - Митани. 
Митани е създадена от хуритите (траки), смесени с амореи (кимерийци). Името се появява 
от карийците, владели и Каркхемъш/Каркемис - каро-кимерийци, които се наричали мита, по 
названието на един от техните царе. Под Каркемис р. Ефрат тече в югоизточна посока и се 
получават два леви притока - Хабур и Балих, свързани с поселенията на древните българи. 
Сведения за Митани се откриват във важните центрове на кутиите - Нузи и Арапха. Държавата 
била известна с отглежданите елитни породи коне. 
През втората половина на XVI в. пр. н. е. Митани може вече да съперничи успешно на 
Хетската империя и Египет. В 1595 г. пр. н. е. хетският владетел Мурсилис I воюва не само с 
Вавилон, но и с Митани. През XV в. пр. н. е. владетелите на Египет прогонват митанийците зад 
р. Ефрат, но Северна Сирия с излаз на Средиземно море остава владение на Митани. 
От историята е известно, че много митанийски принцеси (дъщери на царе) стават жени на 
египетските фараони. Такава е и прочутата царица Нефертити, съпруга на Ехнатон. Но това не 
означава, че спорът между двете страни е решен. При Аменхотеп III и сина му Ехнатон 
връзките между Египет и Асирия укрепват, докато Митани и Вавилон се противопоставят на 
този съюз. Когато е на върха на своето могъщество през XV в. пр. н. е., Митани успява да 
превземе за около 50 години Асирия - държавата, намираща се на север от Вавилон, владее 
територията от Банското езеро до средното течение на р. Ефрат и от Загроските планини до 
крайбрежието на Сирия. 
Постепенно, под натиска на хетите силата на Митани започва да отслабва, а това допринася 
за възхода на Асирия в Северна Месопотамия. Тези промени обаче не водят до сериозни 
сътресения в региона, защото историята и културата на Асирия са тясно свързани с Вавилония. 
Около средата на III хил. пр. н. е. в средното поречие на Тигър вече е утвърдено 
Асирийското царство с главен град Ашур. След това то става част от Акадската империя, а по-
късно влиза в империята на Третата династия на Ур. Своята независимост Асирия извоюва в 
началото на II хил. пр. н. е. Освен Ашур на юг, още два града - Ниневия на север и Арбайл - на 
изток, очертават границите на държавата. 
Тук следва да отбележим, че редица изследователи сочат хуритите за създатели на Асирия 
и отново хуритите (субареи), основали Мари, Митани, Урарту (днешна Армения) и др. Става 
дума за два клона на едно и също племе. 
Във Вавилония повече от градовете са разположени на р. Ефрат и притоците й и съседната 
р. Тигър се явява естествена преграда срещу набезите на планинските племена. Докато Асирия 
е защитена от север и изток от планини, но няма преграда като р. Тигър. Нещо повече - най-
плодородните й площи са на изток от Тигър. Затова щом бъде прибрана реколтата, асирийците 
нахлуват в Загрос и водят всяка година завоевателна политика срещу планинците, преди да 
застудее. 
В началото на XIII в. пр. н. е. асирийците осъществяват цяла поредица от военни походи на 
север. Ададнерари I (1307-1275 г. пр. н. е.) предприема нападения в Митани. Той разгромява 
митанийските войски и превзема столицата Вишукани (Висукани). Така асирийският цар 
присъединява към своите 
земи и част от Митани, 
известна като Ханигалбат, 
и стига до владенията на 
хетите. 
На 
югоизток 
Ададнерари I измества 
границата с Вавилония до 
р. Диала. 
Около 1270 г. пр. н. е. 
неговият син Салманасар 
I (1274-1245 г. пр. н. е.) 
разбива 
окончателно 
митанийската армия и 
ослепява около 15 000 
войници. След този удар 
Митани не успява да се 
съвземе и се разпада на 
малки княжества, които попадат под асирийска власт. Разбити на север са и войските на 
урартците и Салманасар I достига до Банското езеро. 
През XII в. пр. н. е. в съседство с хуритите се настаняват групи племена, наричани от 
асирийците „мушки" (мизи, фриги) и „уруме" (навярно от скитски произход). Държавата Урарту 
се формира като съюз от различни племена, говорещи език, сходен с хуритския (тракийски). 

Древните българи, Шумер и Вавилон 
Владимир Цонев 
32
Затова и урартците са смятани за трако-фригийски (трако-кимерийски) племена. Страната е 
известна и като Наири. Населението живее около езерата Ван и Урмия и непрекъснато воюва с 
асирийците. Между двете езера е разположен гр. Мусасир - център на култа към общохуритския 
бог на небето Халди. По всяка вероятност оттам идва названието на Южна Вавилония - 
Халдея. 
Наследникът на Салманасар I - Тикулти-Нинурта I 
(1244-1208 г. пр. н. е.) продължава завоевателната 
политика с походи на север и запад. Северните 
племена умеели да обработват металите, имали 
много коне и добитък. Решен да завладее 
богатствата им, асирийският владетел провежда 
мащабна операция в планините и разбива около 40 
царе от Наири. По-късно Тикулти-Нинурта I воюва и с 
царя на Вавилония - царя на каситите Каштилиаш. 
Завоевателят разгромява войските на противника си 
и разграбва Вавилон. Взета е в плен статуята на бог 
Мардук. Така Вавилония за първи път е покорена от 
северната си съседка Асирия. 
След превземането на Вавилон Тикулти-Нинурта I 
напуска Ашур и строи друг царски дворец 
Картукулти-Нинурта на другия бряг на р. Тигър. 
Напрежението расте и то е свързано и със статуята 
на Мардук, която засилва културното влияние на Ва-
вилон сред асирийците. Извършен е преврат от сина 
на царя и благородниците на Ашур. Тикулти е свален 
от престола и убит. 
Вавилония възстановява независимостта си, но 
отново е принудена да се справя с поредица от 
набези, 
главно 
на 
племената в Елам. През 
1157 г. пр. н. е. еламците побеждават 
каситите, 
които 
владеят 
Вавилон. 
Статуята на Мардук пак е открадната. 
Тогава на преден план излиза нов 
център - Исин. Създава се Втората ди-
настия на Исин, която дава начало на 
царското 
коляно 
на 
худоните 
(кимерийци). Те са обособила се част от 
хуритите (траки), потомци на цар 
Зимрилим и държавата му Мари. В 
превод името „худони" е еднозначно с 
„хухунори" 
и 
се 
превежда 
като 
„могъщите господари" или „могъщите 
водни". С тази династия е свързан и 
владетелският род Дуло. След гибелта 
на Мари худоните участват и в 
управлението на Митани. По-късно те се преселват към Приморие - 
южна провинция на Вавилонското царство, управлявана от 
династиите Ларса и Исин. 
Четвъртият владетел от династията на Исин е цар Навухудоно-
сор I (1126-1103 г. пр. н. е.), познат и като Набу Кудури Уцур I. Той 
успява да овладее цяла Вавилония. Новият цар разбива еламците 
и продължава да се разширява на север, като завзема главно 
асирийски територии. По това време Навухудоносор I е владетел 
не само на древните българи (худоните), но и на хиксосите 
(хуритско-семитски племена), арийското племе субареи и др. 
Какво е значението на този велик владетел, откриваме в ле-
тописа на българската държавност „Именник на българските кха-
нове" (в текста след Умор, в превод на П. Добрев): „Преди така 
назованите асирийски царе царува, както казахме, и Навухудоно-
сор." Явно е, че българите са свързвали своя произход с 
династията на худоните. 
Неговата смърт води до разпадане на сформирания племенен съюз. Хиксосите поемат към 
старите си поселища в Средна Азия, а други племена тръгват на запад. 

Древните българи, Шумер и Вавилон 
Владимир Цонев 
33
Това не е пречка худоните още дълго време да продължават да играят значима роля във 
Вавилония. Около век след Навухудоносор -1036-1034 г., пр. н. е., държавата е ръководена от 
Набу Шуму Алибур от династията на худоните. През периода 979-944 г. пр. н. е. начело на 
Вавилон застават също худони - Набу Мукин Апли и Нинурта Кудури Уцур. 
Въпреки превратностите на съдбата, худоните успяват да устоят на непрекъснатите 
сблъсъци с други племена и държави благодарение на своите ясни и категорични правила в 
държавното устройство. При тях също е имало смесени бракове с други народи, но те са били 
преди всичко за укрепването на династията. 
Подобно нещо се случва при въстанието на северните бели евреи, познати като израилтяни. 
Бунтът се води от сина на цар Давид - Авесалом, и е насочен срещу хегемонията на племето 
иуда. Недоволството е подкрепяно и от египетския фараон, но въпреки това привържениците 
на Авесалом трябва да напуснат библейските земи, да прекосят р. Ефрат, където попадат във 
владенията на худоните. Между худоните и коляното на цар Давид се осъществява династичен 
брак, след което тези племена тръгват към Кавказ и стигат до източното крайбрежие на Черно 
море. Походът продължава до устието на р. Дунав, а по-късно и до земите на Странджа и 
Сакар планина. В тези територии те престояват няколко десетилетия. 
Преди да напуснат Балканския полуостров към Мала Азия, тяхната царица Калиностра 
избира за военачалник Худоносор. Той бил от худоните, наричани още балхарис, и взел жена 
от коляното на цар Давид. От този брак в Странджа-Сакар се родила дъщеря им Бастет, която 
умира много млада около 920 г. пр. н. е. Интересно е, че малко преди смъртта на Бастет 
египетският фараон Шешоник I (Сусаким) нахлува в иудейската държава и ограбва 
Ерусалимския храм, където се е съхранявал кивотът. По всяка вероятност той е принадлежал 
към кимерийците, родствени със северните евреи - израилтяните, за което свидетелства и 
самото му име Сусаким. 
Последното желание на Бастет е да бъде погребана в земята, където се е родила. 
Изпълнител на волята й е 
баща 
й 
Худоносор. 
Участници в траурната 
церемония са българите 
худони, 
израилтяни, 
египтяни, 
асирийци. 
В 
специален кораб, според 
преданието, била сложена 
мумията и нейното копие 
от злато на царица Бастет. 
Били натоварени златната 
чаша на цар Давид, много 
дарове 
и 
писмената 
история 
на 
народите, 
подвластни на Бастет. 
Корабът акостира на р. 
Марица. 
За тези събития говори 
и самата пророчица Ванга. 
Дошлите са носители на 
богата материална култура от долината на р. Нил и Месопотамия. Те оставят важни и значими 
следи в нашите земи. Такова е и названието на р. Марица, носела името Мари, идващо от цар-
ство Мари на хуритите-бапхарис. Бастет е позната като египетска богиня на Луната, 
плодородието и любовта. Тя е тази, която пръска светлина в мрака. Днес Бастет е пряко 
свързана с известния у нас празник Сирни Заговезни. 
Към хуритите-балхарис принадлежи още една позната личност-Савската царица. В 
историческа хроника е записано: „Хуритите са и химарити, а сред химаритите се натъкваме 
съвсем неочаквано на българското племе балхарис, а така също и на името на царица, носеща 
същото име Балкис, така наречената Савска царица от царството Саба." 
Сведението е важно, защото сочи, че хуритите (от голямата тракийска общност всъщност 
произхождат от по-древните химарити/ кимарити (кимерийци). Името на царицата Балкис в 
превод означа-ва „звездата на Балк" и ясно говори за принадлежността й към древните 
българи. Нека напомним, че Балк (Балх) е столицата на Балхара-държава на нашите предци в 
Индия (днешен Афганистан). Колкото до другото й название - Савска царица, явно става дума 
за главния град на хуритите в Сирия Цоба (Саба - Сава), на който тя е владетел. 
Етиопците я смятат за своя митична родоначалничка. Родното й място е неизвестно, 
въпреки че някои изследователи сочат югозападната част на Арабския полуостров 
(територията на днешен Северен Йемен). Мариб - един от градовете-оазиси, се предполага, че 
е бил резиденцията на Савската царица. Чрез система от канали савейците напоявали своята 

Древните българи, Шумер и Вавилон 
Владимир Цонев 
34
земя. Като световно чудо е сочен язовирът на Мариб, дълъг около 600 метра. За негова 
строителка в легенда е обявена Савската царица. 
Смята се, че царицата произхожда от египетски фараонски род, владетелка е на Етиопия, 
Арабия, както и на южноегипетската област Мерое. Тя носи титлата кандазе. А племето кандазе 
откриваме в земите около поречията на Сърдаря и Амударя, населявани хилядолетия от 
древнобългарските племена, живеещи около Каспийско море. 
През 1951 г. са открити части от храма на Савската царица. От пясъка изскачат руините на 
елипсовидно оформен кръгъл храм със стени високи 9 метра и широки 4 метра. В строежа 
очевидно личи влиянието на вавилонската архитектура. Най-впечатляващи от целия 
комплекс са останките от храма на Алмака-осем големи монолитни стълба, важно 
свидетелство за култа към звездите в Мариб, съхранен до IV в. 
Интересна е етимологията на името Алмака (Балмака - „в чест на Алмака"). В него следва да 
посочим савейската дума „светя". Алмака (Ал-ма-ака) сигурно означава „божествено издигната 
земя". Това е звездно божество, което се отъждествява с Луната и с Венера. Богът е 
изобразяван като бик и като див козел. Алмака е наричан 
„Господар на дивите козли". А те са култови животни при 
северните народи, кимерийци, скити, израилтяни и др. 
Техни изображения са често срещани в областта Акад в 
Шумер. Като „козари" са известни и акацирите 
(агачирите, агатирсите) - древно българско племе, 
участващо в строежа на пирамидите. 
Твърде любопитни са ислямски легенди за Балкис 
(Билкиз), където като нейни животински предци са 
сочени диви кози, газели (сърни). Майката и свекървата 
на Савската царица произхождали от царството на 
газелите. Майка й се превъплъщавала като газела 
(сърна). Това е добре познато явление при древните 
българи; те са смятали, че в трудни времена праотецът 
или прамайката са се явявали в образа съответно на 
елен и сърна, за да поведат народа си към нови земи. 
Многозначителен е фактът, че Балкис има свои 
поклонници както сред езичници, така и сред християни, 
мюсюлмани. В Африка и Америка тя е важен символ в 
борбата на чернокожите за свобода и равни с белите 
права (добре познатата „Самарийска култура"). 
Интересен е нейният портрет в подовата мозайка от 
XII в. на християнската църква в Отранто (Италия). В 
дясната си ръка тя държи златно кълбо - подарък за цар 
Соломон. Десният й крак прилича на копито и вероятно е 
препратка, че царицата се явява свещена прамайка в 
образа на газела, това животно се вижда под Савската 
царица. Вижда се ясно и словосъчетанието GRS. 
Изследователи предполагат, че е част от думата 
ONAGRS -онагра (нечифтокопитно животно от рода на 
конете). Названието открито напомня за оногурите -
племето, което заема средищното, централно място в 
държавата на Кубрат -Стара Велика България. 
Стари народни предания от Йемен лежат в основата на книгата „Химярската Касидех", 
писана през XII в. от арабския хронист Нашван Ибн Са'ид. В книгата произходът на Савската 
царица се извежда от владетелския дом на царете (владетелски род) Тоба, чието господство 
олицетворява легендарната епоха от савейската история. Родоначалникът на династията Раис 
I Седед стигнал до Индия, а следващите владетели, до Китай. Същият род Туоба (Тоба) 
срещаме при хунорите/хуните (кимерийците са познати и като хуни), които владеят Северен 
Китай до 468 г, а хилядолетия преди това, и Египет. От историята е известно, че Ирник (син на 
Атила), посочен като втори легендарен владетел в „Именник на българските кханове", 
поддържа добри взаимоотношения със същия този род. 
За посещението на Савската царица при цар Соломон няма да говорим. Ще посочим само, 
че смъртта му е причина евреите да се разделят на две враждуващи царства в 932 г. пр. н. е. - 
Израилтянско (на север) и Юдейско (на юг). Древните българи подкрепят северната държава, 
като свидетелство за това е и името на нейната нова столица - Самария, название, използвано 
често при преселенията на българите в нови земи. 
Във времето след царуването на Соломон (началото на IX в. пр н. е.) българите худони са 
заплашени от асирийско нашествие. Цар Ададнерари II (911-891 г. пр. н. е.) ги принуждава да 
напуснат владените от тях територии. Водени от цар Тимоти - брат на Савската царица, и 

Древните българи, Шумер и Вавилон 
Владимир Цонев 
35
следвани от хуритите на Савската царица, те се движат на север. Така двамата владетели от 
рода Дуло и хората им преминават Кавказките планини и навлизат в територии на изток от р. 
Дон. По-късно, начело с цар Тимоти, продължават на изток и се заселват в своите стари 
поселища в Таримската котловина и Джунгария. Това са предците на Кубратовите българи. 
Другият клон на хуритите-балхарис, предвождани от Савската царица, се обединяват с други 
родствени племена - главно сармати (скити) и алани. Има сведение, че на пределна възраст 
сестрата на цар Тимоти отново тръгва на поход на запад, срещу течението на р. Дунав, за да 
достигне със своите подвластни до земите на днешна Австрия. 
Според старо предание (на Дарий) оттам те стигат до Южна Италия, територии обитавани от 
етруските, и по-късно участват в основаването на Рим. 

жүктеу/скачать 4.74 Mb.

Достарыңызбен бөлісу: