Книга първа рама мисията на Рама Изход и завоевания Завещанието на великия прадед Ведийската религия

МОНОТЕИСТИЧНАТА ТРАДИЦИЯ И ПАТРИАРСИТЕ НА ПУСТИНЯТА

Но египетският езотеричен монотеизъм никога не излиза Вън от светилищата. Неговата свещена наука е привилегия за малцина. Външни врагове започват да пробиват стените на тази дребна крепост на цивилизацията. В епохата, до която стигнахме, в XII в. пр. н. е., Азия вече затъва в обожаването на материята. Индия бързо върви към своя упадък. Една могъща империя се издига на бреговете на Тигър и Ефрат. Вавилон, този огромен и чудовищен град, зашеметява околните номадски народи. Царете на Асирия се провъзгласяват за монарси на четирите краища на света и искат да прострат границите на царствата си до мястото, където земята свършва. Те смазват народите, пленяват ги, правят специални пленнически войски и ги тласкат едни срещу други. Никакво човешко право, никакъв религиозен принцип, само необуздана лична амбиция - такъв е законът на наследниците на Нин и Семирамида. Науката на халдейските Жреци е ценна, но не толкова чиста, възвишена и въздействаща, колкото науката на египетските Жреци Там свещеничеството винаги упражнява известна власт върху царете. Фараоните са ученици на свещеничеството и ни кога не стават жестоки и омразни деспоти като вавилонските царе. Във Вавилон свещеничеството, угнетено и смазано от царете, още отначало е превърнато в оръдие на деспотизма. На един барелеф в Ниневия се вижда изображението на Нимрод като силен и могъщ великан, който притиска към гърдите си и удушава с мускулестата си ръка млад лъв. Смисълът е красноречив: така царете на Асирия удушават иранския лъв, героичния народ на Заратустра, като убиват първосвещениците му, опозоряват звездогадателите му, налагат откуп на царете му. Ако ришите на Индия и Жреците на Египет със своята мъдрост донякъде възцаря ват Провидението на земята, то може да се каже, че властта на Вавилон е царството на сляпата Съдба, т.е. на сляпата груба сила. Така Вавилон става центърът на световната анархия, неподвижното око на социалната буря, която обгръща Азия с вихрушките си. Това е грамадното и страшно око на Съдбата - винаги отворено, дебнещо, за да разкъса и погълне народите.

Какво може да направи Египет срещу стремителното нахлуване? Малко остава да бъде погълнат от хиксосите. Той се бори храбро, но не може да се противопоставя дълго време. Шест века след това персийският циклон, заменящ вавилонския, ще помете храмовете и фараоните му. Египет, който притежава в най-висша степен гения на посвещаването и на мълчанието, никога не е притежавал гения на разпространяването и разширяването. Дали ще пропаднат съкровищата на науката? По-голямата част от тях без съмнение е заробена и когато идват александрийците, те намират само откъслеци. Но два народа с противоположни способности запалват светилниците си от светилищата на Египет. Единият от светилниците огрява дълбините на небето, а другият облива и преобразява земята. Това са народите на Израел и Гърция.

Значението на народа на Израел в историята на човечеството изпъква още от пръв поглед, и то по две причини: първо, защото той поражда монотеизма и, второ, защото поражда християнството. Но целта, която Провидението преследва с мисията на Израел, се изяснява само когато в символите на Стария и Новия завет се види цялата езотерична традиция на миналото, често в прикрита форма. Тогава ролята на Израел става очевидна.Израилтяните образуват свързващото звено между световете на Изтока и на Запада. Естествената последица от монотеистичната идея е обединяването на човечеството около един бог и около един закон. Но докато теолозите поддържат своята наивна, всъщност детинска, идея за бога и докато хората на науката го пренебрегват или чисто и просто отричат неговото съществуване, то моралното, социалното и религиозното единство на човечеството ще бъде само благочестиво желание и вечен стремеж на безпомощните религии и науки. Но това органично единство е постижимо, когато езотерично и научно се приз нае, че именно в божествения принцип е кълнът на света и на живота, на човека и на живота в тяхното развитие. Дори и християнството разкрива възвишеността и универсалността си само в своята езотеричност. Единствено тогава се вижда, че то побира в себе си цялата традиция, че съдържа принципите, целите и средствата за окончателното и общо възраждане на човечеството. И само когато разкрие и последните свои тайни, християнството ще придобие истинския си облик като религия на обещанието и на изпълнението, т.е. на световното посвещаване.

Мойсей - египтянин, посветен в тайните, и жрец на Озирис - безспорно е основателят на монотеизма. Чрез него този принцип, дотогава скрит под тройното було на тайната, излиза от дъното на храма, за да влезе в историята. Мойсей има смелостта да превърне висшия принцип на посвещаването в единствена догма на една национална религия, той има и благоразумието да разкрие последиците от нея само на малцина посветени в тайните и да я наложи на народа чрез страха. Съвсем очевидно е, че синайският пророк преследва далечни цели, които надхвърлят съдбата на народа му. Всеобщата религия на човечеството е истинска та мисия на Израел и тя е схващана от малцината пророци сред израилтяните. Но тази мисия е и тежък жребий за синовете на Израел - в изпълнението й еврейският народ трябва да бъде разпръснат и унищожен. Но идеята на Мойсей и на пророците живее и укрепва. Разбита и преобразена от християнството, подета и от исляма, макар в по-низша степен, тя трябва да се наложи на варварския Запад, да повлияе на са мата Азия. Напразни биха били отсега нататък усилията на човечеството да въстава, да се бори срещу самото себе си в конвулсивни страдания - то не може да не кръжи около тази централна идея така, както мъглявината се върти около слънцето, което я създава. Ето колко голямо е делото на Мойсей.

За това начинание, най-колосално след арийското преселение, Мойсей намира едно готово оръдие – еврейските племена, особено робите, наречени Бен-Иаков (синове на Иаков), населяващи долината Гесем в Египет. Негови предшественици в установяването на монотеистичната традиция са номадските миролюбиви царе Авраам, Исаак и Иаков, за които разказва Библията.

Нека хвърлим бегъл поглед върху тези евреи и патриарси. После ще се опитаме да очертаем образа на техния велик пророк, да разкажем за миражите в пустинята и за тъмните нощи в Синай, раздирани от гръмотевицата на Иехова.

Не от векове, а от хилядолетия се знае за Ибрим, тези неуморни номади, тези вечни изгнаници*/*Ибрим означава "онези от отвъдната страна", "онези, които са преминали реката". - ВА. Ренан, История на израелския народ./.Братя на арабите, евреите са резултат от дребно смешение на бялата и черната раса, както всички семити. Тези хора, назовавани бедуини, минават в Северна Африка, а после разпъват шатрите си в големите пустини между Червено море и Персийския залив, между реката Ефрат и Палестина. Всички ски тници - амонити, еламити и едомити - си приличат. Те се предвижват с магарета и камили, техни къщи са шатрите, а единственото им имущество - стадата, които бродят заедно с тях и пасат винаги на чужда земя. Както и техните прадеди -гиборимите, подобни на първобитните келти, - тези независими племенанена виждат дялания камък, укрепените градове, тежкия принудителен труд и каменните храмове. Но все пак чудовищните градове Ниневия и Вавилон с великолепните си дворци, с тайните и с разврата си омайват полудивите племена. Привличани от тези каменни затвори, пленявани от бойниците на асирийските царе и включвани в техните войски, те понякога се впускат с цялата си страст в оргиите на Вавилон. Нерядко ги съблазняват и моавитските жени - дръзки прелъстителки с черна кожа и блестящи очи. Те ги увличат в обожествяването на каменни и дървени идоли и дори в обожаването на Молох (финикийски бог, на когото са принасяни и човешки жертви). Но копнежът по пустинята внезапно ги обладава. И там, в пустините, където се чува само ревът на дивите зверове, в обширните равнини, където човек се ориентира само по съзвездията, под студения поглед на звездите, пред които прадедите им са се прекланяли, те се срамуват от себе си. И ако тогава някой патриарх, някой боговдъхновен човек им заговори за единствения Бог, за Елелион, за Елохим, за Саваот, тези големи, диви и кръвожадни деца навеждат глави и коленичат, за да се помолят, кротки като стадо овце.

Постепенно идеята за великия Елохим, за единствения Бог, за Всемогъщия, изпълва душите им, както дрезгавината в Падан-Харан заличава всички неравности на местността до безкрайната линия на хоризонта, слива цветовете и разстоянията до блестящата равнина на небето и обгръща вселената в плътен мрак под свод от сияйни звезди.

Кои са патриарсите? Авраам (Аврам, или отец Орхам) е цар на Ур, халдейски град близо до Вавилон. В своите легенди асирийците го представят седящ на престола си с добродушен поглед*/*Пак там./. Този дребен цар, който се появява в митологиите на всички народи, защото и Овидий го споменава*/*Rexit Аhaemenius Pater Оrhamus, isgue.Septimus a prisco numeratur origine Beio. - Овидий, Метаморфози. IV, 212./, е описан в Библията като преселник от Ур в Ханаан под повелителния глас на Вечния: "Аз съм Бог Всемогъщ; ходи пред Мене и бъди непорочен" (Битие, 17: 1); "И Моя завет между Мене и тебе и между твоите потомци подир тебе в родовете им Аз ще направя завет вечен, за да бъда Бог на тебе и на твоите потомци след тебе" (Битие, 17: 7). Преведен на съвременен език, този пасаж означава, че един вожд на семитско племе на име Авраам, по всяка вероятност посветен в тайните от халдейските жреци, е чул призива на вътрешния си глас да заведе племето си на запад и да му наложи вярата в Елохим.

Името на Исаак според първите две букви ис вероятно свидетелства за египетско посвещаване, докато имената на Иаков и на Иосиф предполагат финикийски произход. Каквато и да е истината, възможно е да се допусне, че тримата патриарси са вождове или царе на различни малки народи и живеят в различни епохи. Далеч преди Мойсей юдаизмът ги събира в едно семейство. Исаак става син на Авраам, а Иаков - син на Исаак. Превръщането на духовното бащинство и във физическо е обичайно за дребното свещеничество. В тази митологическа генеалогия изпъква още един съществен факт: посветените патриарси на пусти нята имат обща монотеистична вяра. Царете получават предупреждения свише и духовни откровения под формата на сънища или на видения в будно състояние - тези явления не противоречат нито на езотерично то учение, нито на универсалния психичен закон, който управлява душите и световете. В библейския разказ тези видения приемат наивния образ на ангели, посрещани и гощавани в шатрите.

Дали патриарсите осъзнават същността на Бога и религиозните цели на човечеството? Това е несъмнено. С по-неразвита политическа наука в сравнение с тази на халдейските мъдреци и египетските жреци те по всяка вероятност ги превъзхождат в моралната си извисеност и в душевната си широта, която дължат на скитническия свободен живот. За тях висшият ред във вселената, установен от Елохим, се проявява в обществения ред чрез светостта на семейството, уважението към жената, страстната обич към синовете, покровителството на племето, гостоприемството към чужденците. С други думи, Възвишените бащи са естествените съдии на семействата и на племената. Техният патриархален жезъл е скиптър на справедливостта. Те имат властта да цивилизоват, от тях лъха доброта и миролюбие. Зад тази патриархална идея от време на време се съзира езотеричната мисъл. Така във Ветил например Иаков вижда насън стълбата, на чийто връх стои Елохим, а ангелите слизат и се качват по нейните стъпала - в тази картина намираме в сбит и опростен вид видението на Хермес и учението за низходящата и възходящата еволюция на душите.

В два пълни с откровение стиха се разкрива един факт с огромно значение за епохата на патриарсите. Става дума за срещата на Авраам със събрат по посвещаване. След войната си с царете на Содом и Гомор Авраам отива да изрази почитанията си на цар Мелхиседек - той превива в крепостта, която по-късно ще стане Иерусалим. Мелхиседек, цар на Салем, заповядва да донесат хляб и вино, защото ще принася жертва на Елохим, на Всемогъщия Бог. После благославя Авраам с думите: "Благословен да бъде Авраам от Всевишния Бог, Владетеля на небето и на земята" (Битие, 14: 19). Очевидно е, че този цар на Салем е първо свещеник на същия бог, на когото се покланя и Авраам. Патриархът се отнася с него като към свой господар, причестява се заедно с него, като яде хляба и пие от виното му в името на Елохим, което в Древен Египет е знак за причастие сред посветените в тайните. Така че съществуват братство, еднакви условни знаци и обща цел между поклонниците на Елохим от Халдея до самата Палестина и дори може би до египетските светилища.

Този монотеистичен заговор очаква само своя организатор. И така, между крилатия бик на Асирия и египетския сфинкс, сред угнетяващия деспотизъм и непроницаемата тайнственост на посвещаването си пробиват път избраните племена на аврамитите и иаковитите, на Бени-Израел (синовете на Израел). Те отбягват безсрамните празници на Вавилон, извръщат глави от оргиите на моавитите, от ужасите на Содом и Гомор и от чудовищната вяра на Баал. Под крилото на патриарсите керванът върви по пътя си, осеян с оазиси, с редки избори и с хилави палми. Като дълга нишка той се губи сред простора на пустинята, под пека на слънцето, под заревото на залеза и под мантията на мрака, над който господства Елохим. Нито стадата, нито жените, нито старците знаят целта на вечното пътуване. Но те вървят напред с тежките и бавни стъпки на камилите. Накъде вървят? Патриарсите знаят, че Мойсей ще им каже.