Книга първа рама мисията на Рама Изход и завоевания Завещанието на великия прадед Ведийската религия

ДЕВИЦАТА ДЕВАКИ

Пред нея се разстила езеро, осеяно с лотоси и със сини лилии. Лазурните му обятия се простират сред голямата гъста гора като второ небе. Целомъдрени щъркели неподвижно мечтаят по бреговете му и две газели пият вода. На другия бряг, подслонена под палмови дървета, се усмихва обителта на отшелниците. Розова и тиха светлина облива езерото, горите и жилището на светите Риши. На хоризонта белият връх на планината Меру господства над океан от гори. Полъхът на невидима река освежава растенията и тътенът на далечен водопад се рее сред вятъра като милувка или като мелодия.

На брега на езерото Деваки вижда малка лодка. Един възрастен човек, отшелник, е застанал пред нея, като че чака някого. Той прави мълчалив знак на девицата да влезе в лодката и хваща греблото. Докато лодката се плъзга по повърхността на езерото, докосвайки лилиите, Деваки вижда един женски лебед да плува в езерото. И смел полет мъжки лебед започва да описва големи кръгове около любимата си, после се спуска във водата при нея и запърхва с белоснежните си пера. При тази гледка Деваки потрепва, без да знае за що. Но лодката е стигнала до другия бряг и.девицата с очи с цвета на лотоса се озовава пред царя на отшелниците Васиштха.

Седнал върху кожа от газела и самият облечен в кожа от черна антилопа, той изглежда величествен - прилича на бог, а не на простосмъртен човек. От шейсет години насам Васиштха се храни само с диви плодове. Косата и брадата му са бели като върховете на Химават, кожата му е прозрачна,а гледците на блуждаещите му очи са вдълбани навътре от продължителни размишления. Като вижда Деваки, той става и я поздравява с думите:

- Деваки, сестро на славния Камса, бъди добре дошла между нас. Водена от върховния господар Махадева ,ти си напуснала света на нищетата, за да дойдеш в света на тихите радости. Защото ти си при светите ри ши, господарите на чувствата си, доволни и щастливи от съдбата си и копнеещи да вървят по пътя, който води към небето. От дълго време те очакваме така както нощта чака зазоряването. Защото ние сме окото на девите, устремено към света, ние, които живеем в най-отдалечените дълбини на горите. Хората не ни виждат, но ние ги виждаме и следим делата им. На земята вилнее мрачният век на желанието, на кръвта й на престъплението. Ние сме те избрали за делото на избавлението и чрез нас са те избрали девите. Защото в утробата на жена лъчът на божествения блясък трябва да приеме човешка форма.

В този момент ришите излизат от обителта за вечерната си молитва. Старият Васиштха им заповядва да се поклонят до земята пред Деваки. Те се покланят и Васиштха продължава:

- Тази ще бъде майка на всички нас, защото от нея ще се роди духът, който ще ни възроди.

После, обръщайки се към нея, той казва:

- Върви, дъще! Ришите ще те заведат при съседното езеро, където живеят каещите се сестри. Ти ще бъдеш сред тях и тайните ще се изпълнят.

Деваки отива да живее в обител, обвита в лиани, при благочестивите жени, които хранят опитомени газели и се отдават на обмивания и на молитви. Деваки взема участие в техните жертвоприношения. Една възрастна жена я посвещава в тайните наставления. Покаяниците получават поръчение да я облекат като царица в дрехи от изящни и благовонни платове и да я оставят да броди сама из гората. Изпълнената с миризми, гласове и тайни гора привлича младата девойка. Понякога тя среща групи от стари отшелници, които се завръщат от реката. Когато я виждат, те коленичат пред нея, преди да продължат пътя си. Един ден близо до извор, покрит с розови лотоси, тя вижда млад отшелник, който се моли. Когато се приближава към него, той става, поглежда я с тъжен и дълбок поглед и мълчаливо се отдалечава. И строгите фигури на старците,и картината с двата лебеда, и погледът на младия отшелник често се явяват в сънищата на девицата. Близо до извора от незапомнени времена има дърво с широка корона, което светите Риши наричат „Дървото на живота''. Деваки обича да седи под неговата сянка и често заспива там, посещавана от странни видения. Зад листата пеят гласове: „Слава на тебе, Деваки! Той ще дойде увенчан със светлина. Ще дойде онази чиста течност, излизаща от великата душа, и звездите ще избледнеят пред неговия блясък. Той ще дойде в животът ще презре смъртта, и ще подмлади той кръвта да всички същества. Той ще дойде по-сладък от меда и от амритата, по-чист от белоснежното агне петно и от девичите устни и всички сърца ще се възхитят в любов. Слава, слава, слава на тебе, Деваки!⁸. Отшелниците ли или девите пеят така? Понякога й се струва, че някакво недоловимо влияние или присъствието на тайнствено същество, нещо като невидима ръка простряна над нея, я принуждава да спи. Тогава потъва в дълбок, сладък и необясним сън, а после се събужда поразена и смутена. Тя се обръща, като че търси някого, но никога никого не вижда. Само понякога намира рози, пръснати върху постелката й от листа, или венец от лотоси в ръцете си.

Един ден Деваки изпада в по-дълбок унес. Тя чува небесна музика, зашеметяваща като цял океан от арфи и божествени гласове. Внезапно небето се разтваря и се виждат бездни от светлина. Хиляди блестящи същества я гледат, а сред блясъка на един сияен лъч пред нея се явява слънцето на слънцата, Махадева, в образ на човек. Тогава, осенена от Духа на световете, тя изгубва съзнание и сред забравата на земята, сред безгранично блаженство зачева божественото дете⁹.

Когато седем луни описват магическите си кръгове около свещената гора, главата на отшелниците извиква Деваки.

- Волята на девите се е изпълнила - казва той. - Ти си заченала с чисто сърце и от божествена любов. Девице и майко, ние те приветстваме! От теб ще се роди син, който ще бъде спасител на света. Но твоят брат Камса те търси, за да те погуби заедно с нежния плод, който носиш в утробата си. Трябва да бягаш от него. Братята ще те заведат при пастирите, които живеят в подножието на планината Меру под ароматни кедри, сред чистия въздух на Химават. Там ти ще родиш божествения си син и ще го наречеш Кришна, Свещения. Но нека той не знае нито своя, нито твоя произход; никога не му говори за това! Върви, без да се страхуваш, защото ние бдим над теб.

И Деваки отива при пастирите в планината Меру.

МЛАДОСТТА НА КРИШНА

-Той е син на гандхарвите¹⁰. Защото музикантите на Индра трябва да са присъствали на любовта на тази жена, която прилича на небесна нимфа, на някоя от апсарите.

Чудотворното дете на непознатата жена расте сред стадата и пастирите под зорките очи на майка си. Пастирите го наричат Сияещия, защото самото му присъствие, усмивката и големите му очи имат дарбата да излъчват навсякъде радост. Животни, деца, жени, мъже - всички го обичат и той обича всички: когато се усмихва на майка си, когато си играе с овцете и с връстниците си или когато говори със старците. Детето Кришна не се страхува от нищо, то е изпълнено със смелост и върши удивителни неща. Понякога го срещат в горите да лежи на някоя поляна, да прегръща млади пантери и да отваря тяхната паст, без те да се осмелят да ги ухапят. Но той бива обладаван и от внезапна неподвижност, от дълбок унес, от странна тъга Тогава се оттегля настрана и сериозен, покълнат от мислите си, гледа, но не отговаря на никакви въпроси. Повече от всичко и от всички същества Кришна обожава младата си майка, която е толкова хубава, толкова лъчезарна и му говори за небето, за девите, за героични сражения и за чудодейните неща, които е научила при отшелниците. Овчарите, които видят стадата си под кедрите на планината Меру, се питат:

- Каква е тази майка и какъв е нейният син? Макар да е облечена като нашите жени, тя прилича на царица. Чудотворното и дете отрасна с нашите деца, но не прилича на тях. Някой дух ли е то? Или някой бог? Каквото и да е, то ще ни донесе щастие.

Когато Кришна извършва петнайсет години, първият сред отшелниците отново призовава Деваки при себе си. Един ден тя изчезва, без дори да се сбогува със сина си.Като не я вижда вече, Кришна отива при патриарха Нанда и го пита:

- Къде е майка ми?

Нанда навежда глава и отговаря:

- Не ме питай,мило дете! - Майка ти замина на дълго пътешествие.Тя отиде там,откъдето дойде, и не знам кога ще се върне.

Кришна не казва нищо, но така дълбоко се замисля, че всички деца го отбягват, обхванати от суеверен страх. Кришна напуска другарите си, отказва се от игрите им и вдълбочен в мислите си, отива сам в планината Меру. Той броди няколко седмици. Една утрин се озовава на висок и обрасъл с дървета връх, откъдето погледът му обхваща планинската верига Химават. Внезапна той вижда пред себе си висок старец в бяла отшелническа дреха, застанал пред великанските кедри сред утринната светлина. Той изглежда сто годишен. Белоснежната му брада и високото му чело блестят във величие.Изпълненото с живот дете и сто годишният старец дълго време се гледат. Очите на стареца със задоволство наблюдават Кришна. Но дете то е толкова зачудено от неговата поява, че е занемяло - струва му се, че познава стареца, макар да ги виж да за първи път.

- Кого търсиш? - пита най-сетне старецът.

- Майка си.

- Тя вече не е тук.

- Къде мога да я намеря?

- При Онзи, Който никога не Се променя.

- Но как да Го намеря?

- Търси!

- Да. Когато дъщерята на Змията тласне сина на Бика към престъпление, пак ще ме видиш сред пурпурно зазоряване. Тогава ти ще заколиш Бика и ще смажеш главата на Змията. Сине на Махадева, узнай, че ти и аз сме съединени в Него! Търси Го, винаги Го търси!

И старецът простира ръка за благослов. После се обръща и прави няколко крачки под високите кедрови дървета в посока към Химават. Внезапно Кришна вижда как величествената му фигура става прозрачна, после затрептява й изчезва в лъчезарни отблясъци сред клоните с тънки иглички¹¹.

Кришна слиза от планината Меру преобразен. Нова енергия блика от цялото му същество. Той събира другарите си и им казва:

- Да отидем да се борим с биковете и змиите. Да отидем да защитим добрите и да погубим злите.

С лък в ръка и меч на бедрото Кришна и другарите му, синовете на пастирите, станали воини, навлизат в гората и се борят с дивите зверове. Издън горите се чува вой на хиена, чакали и тигри; чуват се и победоносните викове на момчетата пред повалените животни. Кришна убива и опитомява лъвове, воюва с царе и освобождава потиснати народи. Но скръб живее в дъното на сърцето му. Това сърце има само едно дълбоко и тайно желание: да намери майка си и отново да види възвишения старец. Той си припомнят думите му: „Не ми ли обеща той, че ще го видя пак, когато смажа главата на Змията? Не ми ли каза, че ще намеря отново майка си при Онзи, който никога не Се променя?" Но напразно се бори, побеждава и убива; той все така не съзира нито възвишения старец, нито лъчезарната си майка. Един ден Кришна чува да се говори за Каланеми, царя на змиите, и иска да се пребори с най-страшното от всичките му влечуги пред очите на черния магьосник. Говори се, че това животно, дресирано от Каланеми, е погълнало стотици хора и че дори само от погледа му и най-смелите мъже се смръзвали от уплаха и ужас. Каланеми призовава влечуго то и Кришна вижда да излиза от дъното на мрачния храм на Кали една дълга синьозеленикава змия. Тя бавно издига мощното си тяло, надува червената си качулка и острите й очи пламват сред покритата й с лъскави люспи глава.

- Тази змия - казва Каланеми - е могъщ демон и знае много тайни. Ще си каже само на онзи, който я убие, но тя винаги убива онзи, който побеждава. Тя те е видяла, тя те гледа, ти си в нейната власт. Не ти остава друго, освен да й се отклониш или да загинеш след една безразсъдна борба.

При тези думи Кришна възнегодува, защото усеща сърцето ся като връх на гръмотевица. Той поглежда змията, спуска се към нея и я сграбчва под главата. Човекът и змията се търкулват по стъпалата на храма. Но преди влечугото да успее да го обгърне и да го стегне в обръчите си, Кришна отсича главата му с меча си и като се отърсва от тялото му, което още се гърчи в агония, с тържествуващ поглед вдига главата на змията с лявата си ръка. Но главата е още жива, тя продължава да гледа Кришна и му казва:

- Защо ме уби, сине на Махадева? Мислиш ли, че ще намериш истината, като убиващ живите? Безумецо, и ти ще я намериш само тогава, когато сам агонизираш. Смъртта е в живота, животът е в смъртта. Страхувай се от дъщерята на Змията и от пролятата кръв! Пази се! Пази се!

При тези думи змията умира. Кришна хвърля главата й и си отива ужасен. Но Каланеми казва:

- Нямам никаква власт над този човек. Само Кали би могла да го победи с обаянието си.

След едномесечни обмивания и молитви на брега на река Ганг, след като се пречиства в светлината на слънцето и в мислите си за Махадева, Кришна се завръща в родния си край, при пастирите от планината Меру.

Сияйният диск на есенната луна се появява над кедровите гори и нощният въздух е пропит с аромата на дивите кринове, в които пчелите жужат по цял ден. Седнал под голямо кедрово дърво на една поляна и уморен от суетните земни сражения, Кришна се е замислил за небесните сражения и за безкрайността на небето. Колкото повече мисли за лъчезарната си майка за възвишения старец, толкова повече му се струва, че собствените му детински подвизи заслужават само презрение, и толкова повече прозира в небесните неща. Някакво утешително обаяние, някакво божествено възпоминание го обхваща изцяло. Тогава от сър цето му се издига и от устните му бликва химн на признателност към Махадева с нежна и божествена мелодия. Привлечени от чудесната песен, дъщерите и жените на гопите излизат от жилищата си. Някои от тях виждат по пътя си старци от своите семейства и веднага се връщат в къщите си, като се преструват, че берат цветя. Други идват по-наблизо с викове: „Кришна! Кришна!", но побягват засрамени. Постепенно, събрали смелост, жените на групи обграждат Кришна като страхливи и любопитни газели, очаровани от песните му. Но той, унесен в мислите си за боговете, не ги вижда, Развълнувани от песните му, гопите губят търпение, че Кришна не ги забелязва. Нишдали, дъщерята на Нанда, е затворила в унес очите си. Но сестра й Сарасвати, която е по-смела, се промъква към сина на Деваки и се притиска в него, после с ласкав глас казва:

- О, Кришна! Не виждаш ли, че вече не можем да спим? Ние сме запленени от твоите песни, о, обожаеми, приковани сме от гласа ти и вече не можем да живеем без тебе!

- О, попей ни още - възкликва друга девойка, - научи и нас така да вием гласовете си! Научи ни да танцува ме - казва една жена. И Кришна, пробуден от унеса си, поглежда благосклонно гопите. Той им говори с кротки думи, хваща ги за ръце, подрежда ти около себе си на поляната в сянката на големите кедрови дървета, под светлината на блестящата луна. Тогава им разказва онова, което е видял: историята на боговете и героите, войните на Индра и подвизите на божествения Рама. Жените и младите девойки го слушат запленени. Кришна разказва до зазоряване. Когато розовата зора се показва иззад планината Меру и птиците започват да чуруликат под кедровите дървета, девойките и жените на гопите незабелязано се завръщат в къщите си. Но на следващата вечер, щом вълшебната луна показва сърпа си, те отново идват още по-жадни да слушат. Като вижда, че жените се възхищават от разказите му, Кришна ги научава да пеят с жестове да изобразяват възвишените дела на героите и боговете. На едни той дава вини (старинна лютня) със струни, които трептят като души, на други - цимбали, звънливи като сърцата на воините, а на трети – бара бани, тътнещи като гръмотевици. Той избира най-хубавите жени и ги въодушевява с мислите си. И така, с протегнати ръце, движейки се като в божествен унес, свещените танцьорки представят величието на Варуна, гнева на Индра, когато убива дракона, или отчаянието на напуснатата Мая. Така сраженията и вечната слава на боговете, които Кришна съзерцава в мисълта си, оживяват в щастливо преобразените жени.

Една утрин гопите са се пръснали. Звуците на разнообразните им инструменти, техните пеещи и смеещи се гласове са се отдалечили. Кришна, останал сам под големия кедър, вижда да се приближават към него двете дъщери на Нанда - Сарасвати и Нишдали. Те сядат от двете му страни. Сарасвати обвива ръцете си около шията на Кришна, разтърсва гривните си и казва:

- Ти ни научи на свещените песни и танци и така ни направи най-щастливите жени. Но ние бихме били най-нещастните, когато ни напуснеш: Какво ще стане с нас, когато вече няма да те виждаме? О, Кришна, вземи ни за съпруги - сестра ми и мен - и ние ще бъдем твои верни жени, и няма да те изгубим, и нашите очи няма да бъдат скръбни! Докато Сарасвати говори така, Нишдали е притворила очи, сякаш изпаднала в унес.

- Нишдали, защо затваряш очите си? – пита Кришна.

- Тя завижда - отговаря Сарасвати през смях, - не иска да вижда ръцете ми, обвити около шията ти.

- Не - прошепва Нишдали изчервена,- затварям си очите, за да съзерцавам образа ти, който се е запечатил дълбоко в мен. Ти можеш да заминеш, Кришна, но аз никога няма да те изгубя.

Кришна се замисля и усмихнат разтваря ръцете на Сарасвати, така страстно впити в шията му. После поглежда и двете жени и ги обгръща с двете си ръце. Докосва с устните си първо устните на Сарасвати, а след това очите на Нишдали. В тези две продължителни целувки младият Кришна преживява цялото земно сладострастие. Внезапно той трепва и казва:

- Колко си хубава, о, Сарасвати, ти,чиито устни имат аромата на крина и на всички нежни цветя! Колко си прекрасна, о, Нишдали, ти, чиито мигли скриват дълбоки очи, ти, която умееш да гледаш в себе си! Но как да ви взема за съпруги, когато сърцето ми трябва да се раздели на две?

- О, той никога няма да обича! - казва Сарасвати с досада.

- Няма да обичам - освен с вечна любов.

- И какво е нужно, за да обичаш така? - пита Нишдали с нежност.

Кришна се изправя и очите му пламтят.

- За да обичам с вечна любов ли? - казва той. - Нужно е да изгасне дневната светлина, гръмотевица да падне в сърцето ми и душата ми да излети от мен до дъното на небесата.

Докато говори, девойките виждат как Кришна внезапно започва да израства. Те се уплашват от него и се връщат разплакани у дома си. Останал сам, Кришна се запътва към планината Меру. Следващата нощ гопите се събират, за да свирят и пеят, но напразно чакат учителя си.

Той е изчезнал и им е оставил само един полъх от своето същество: свещените песни и танци.

ПОСВЕЩАВАНЕ

- Камса, царю на Матхура, тежко ти, сине на Бика, задето преследваш отшелниците в светата гора! Тежко и на тебе, щерко на Змията, която раздухваш омразата му! Денят на вашето наказание приближава. Знайте ,че синът на Деваки е жив. Той ще дойде в броня е несломими брънки, ще те свали от престола ти и позорно ще те прогони. Сега треперете и живейте в страх - това наказание са ви определили девите.

Войниците, стражата и слугите са коленичили пред стогодишния старец, който излиза, воден от своята газела, без никой да посмее да го докосне. Но от този ден Камса и Нисумба търсят начин да убият царя на отшелниците. Деваки е умряла и никой освен Васиштха не знае, че Кришна е неин син. Слухът за неговите подвизи обаче е стигнал до ушите на Камса и той се замисля: „Аз имам нужда от силен човек, който да ме защищава. Този, който е убил голямата змия на Каланеми, няма да се уплаши от отшелника." Като взема това решение, той поръчва на патриарха Нанда:

- Изпрати ми младия герой Кришна, за да го направя водач на колесницата си и свой пръв съветник¹².

Нанда предава на Кришна заповедта на царя и той отговаря, че ще отиде, а си мисли: „Дали царят на Матхура не е Онзи, който никога не Се променя? От Него ще разбера къде е майка ми."

Камса оценява силата, сръчността и ума на Кришна, обиква го и му поверява защитата на царството си. Но Нисумба, като вижда героя от планината Меру, се разтреперва от сладострастие и от нечисто желание и коварният й ум скроява мрачен план как да изпълни една своя престъпна мисъл. Без знанието на царя тя повиква водача на колесницата в женското отделение. Нисумба е магьосница и владее изкуството да се подмладява за кратко време. Синът на Деваки намира Нисумба с абаносовите гърди почти гола, изтегната на пурпурно легло, на глезените и на ръцете й блестят златни гривни, диадема от скъпоценни камъни украсява нейната глава. До краката й гори медна кадилница, която излъхва цял облак благовония.

- Кришна - казва дъщерята на царя на змиите, - твоето чело е по-тихо от снега на Химават и сърцето ти е като острието на гръмотевица. В невинността си ти сияеш по-силно от земните царе. Никой тук не те е познал. Самият ти не се познаваш. Само аз знам кой си ти. Девите са те направили господар на хората. Само аз мога да те направя господар на света. Искаш ли?

- Ако Махадева говори чрез твоята уста - казва Кришна със сериозен глас, ти ще ми кажеш къде е майка ми и къде да намеря възвишения старец, който говори с мен под кедровите дървета в планината Меру.

- Майка ти ли? - Казва Нисумба с презрителна усмивка. - Откъде да знам къде е тя? А и тоя старец не познавам. Но ти си безумец! Тичаш след сънища и не виждаш земните съкровища, които ти предлагам. Има царе, които носят корони, но не са царе. Има синове на овчари, които носят царския знак на челата си и които не познават силата си. Ти си силен, ти си млад, ти си хубав. Всички сърца са твои. Убий царя, докато спи, и аз ще сложа короната на главата ти и ти ще бъдеш господар на света. Защото аз те обичам, ти си ми предопределен. Искам това! Заповядвам ти да го направиш!

Докато говори, царицата се е изправила - повелителна, обаятелна, страшна - като хубава змия. Черните й очи мятат струи от мрачни пламъци към ясните очи на Кришна и той трепва уплашен. В този поглед той вижда ада, вижда пропастта на храма на Кали, богинята на Желанието и на Смъртта - и на змиите, които се гърчат там като във вечна агония. И тогава очите на Кришна внезапно се превръщат в два меча. Те пронизват царицата и героят на планината Меру извиква:

- Аз съм верен на царя, който ми е поверил защитата си, но знай, че ти ще умреш!

Нисумба изпищява остро, загърчва се в леглото си и хапе пурпура. Цялата й изкуствена младост изчезва - тя отново става стара и набръчкана. Кришна излиза.

Преследван денонощно от думите на отшелника, царят на Матхура казва на водача на колесницата си:

- Откакто врагът стъпи в двореца ми, вече не съм спокоен. Един адски магьосник, Васиштха, който живее в затънтена гора, дойде тук, за да изригне проклятията си. Оттогава вече не мога да дишам спокойно. Старецът отрови дните ми. Но е тебе, който от нищо не се бои, не ме е страх от него. Ела с мен в прокълнатата гора. Един човек, който познава всички пътеки, ще ни заведе при него. Щом го видиш, спусни се върху него и му нанеси смъртоносен удар, преди да успее да продума или да те погледне. Когато го раниш смъртно, попитай го къде е синът на сестра ми Деваки и как се нарича той. От тази тайна зависи спокойствието на царството ми.

- Бъди спокоен - каза Кришна, - аз не се уплаших нито от Каланеми, нито от змията на Кали. Кой тогава би могъл да ме накара да затреперя от страх? Колкото и могъщ да е този човек, аз ще разбера онова, което той крие от теб.

Предрешени като ловци, царят и неговият водач потеглят в колесница е буйни коне и бързоходни колела. Човекът, който познава цялата гора, седи зад тях. Дъждовният период е в началото си. Реките прииждат, пътищата са обрасли в растителност и бялата редица на щъркелите се вижда под черните и гъсти облаци. Когато се доближават до свещената гора, небосклонът се смрачава, слънцето се премрежва, а въздухът се изпълва с медноцветна мъгла. От бурното небе над разлюлените клони на горските дървета надвисват буреносни облаци.

- Защо - пита Кришна - небето внезапно помрачня и защо гората стана толкова черна?

- Виждам - казва царят на Матхура, - че злобният отшелник Васиштха помрачава небето и насъсква прокълнатата гора против мен. Но нима те е страх, Кришна?

- Нищо, че небето променя лицето си и земята - цвета си, те няма да ме уплашат!

- Тогава напред!

Кришна шибва конете н колесницата навлиза под дебелата сянка на баобабите. Тя се движи известно време с голяма скорост. Но гората става все по-дива и страшна, започва да гърми.

- Никога - казва Кришна - не съм виждал небето да е толкова черно, а дърветата така да се огъват. Могъщ е твоят магьосник!

- Кришна, ти, убиецът на змии, героят от планината Меру, боиш ли се?

- Дори земята да се разтърси и небето да се сгромоляса - пак няма да те уплаша!

- Тогава продължавай! Смелият водач пак шибва конете и колесницата препусква отново. Тогава бурята става толкова страшна, че и исполинските дървета се заогъват. Гората фучи, като че вият хиляди демони. Гръмотевица пада до пътниците, един повален баобаб прегражда пътя, конете спират и земята се разтърсва.

- Може би твоят враг е някой бог - казва Кришна, - щом и самият Варуна го покровителства?

- Пристигаме на самото място - казва горският водач на краля. - Погледни този зелен тунел. В края му се намира жалка колиба. Там живее великият муни Васиштха, хранителят на птиците. Зверовете се боят от него и една газела го защищава. Но дори да ми дават царска корона, аз не бих направил и една крачка по вече.

При тези думи царят на Матхура побледнява:

- Там ли е той? Наистина ли? Зад тези дървета?

Той сграбчва ръката на Кришна, цял се разтреперва и му прошепва тихо:

- Васиштха! Васиштха, който иска да ме убие, е там! Той ме вижда от убежището си... Избави ме от него!

- Да, кълна се в Махадева - казва Кришна, слизайки от колесницата, - че искам да видя онзи, който те кара така да трепериш.

Стогодишният муни Васиштха живее от една година в тази колиба, скрита в най-затънтената част на гората, и очаква смъртта. Преди смъртта на тялото си той вече е освободен от неговия затвор. Очите му са угаснали, но той вижда с очите на душата си. Кожата му едва усеща топлината и студа, но духът му живее в пълно единение с върховния дух. Той вижда нещата от света само през светлината на Брахма и живее в постоянни молитви и размисли. Един от неговите верни ученици, напуснал обителта на отшелниците, му но си всеки ден зърна ориз, с които Васиштха се храни. Той се грижи за газелата си, а тя го предупреждава с мучене, когато приближават диви зверове. Тогава той се отдалечава, шепнейки една мантра и протягайки бамбуковата си тояжка със седем чепа. Колкото до хората, той ги вижда с вътрешния си поглед от няколко километра.

Кришна се промъква в тъмния тунел и внезапно се озовава срещу Васиштха. Царят на отшелниците седи на рогозка с кръстосани крака, облегнат на стълба на колибата и съвсем спокоен. Ослепелите му очи излъчват вътрешен блясък, като на ясновидец. Кришна го познава веднага щом го вижда: „Възвишеният старец!", и душата му затрептява в голяма радост. Той веднага забравя за царя, колесницата и царството му, прегъва коляно пред светеца и му се покланя.

Васиштха като че го вижда, защото облегнатото му на колибата тяло се изправя с леко залитане. Той простира и двете си ръце, за да благослови госта, и устните му прошепват свещената дума Ом¹³.

Цар Камса обаче, като не чува никакъв вик и като не вижда водача си да се завръща, скришом се промъква в тунела и се вкаменява от удивление, когато вижда Кришна коленичил пред светия отшелник. Васиштха устремява към Камса ослепелите си очи, повдига тояжката си и казва:

- О, царю на Матхура, ти идваш да ме убиеш! Слава Богу, защото ще ме избавиш от това жалко тяло. Ти искаш да знаеш къде е синът на сестра ти Деваки, който ще те овали от престола. Ето го - коленичил пред мене и пред Махадева, и той е Кришна, твоят водач! Помисли колко си безразсъден и проклет, защото най -страшният ти враг е самият той. Ти ми го доведе, за да му кажа, че той е предопределеното дете. Трепери! Ти си загубен, твоята адска душа ще бъде плячка на демоните.

Камса го слуша удивен. Той не смее да погледне стареца в лицето. Позеленял от бясна ярост и виждайки, че Кришна продължава да стои на колене, Камса сграбчва лъка си, опъва тетивата с всичка сила и се прицелва в сина на Деваки. Но ръката му трепва, стрелата се отклонява и се забива в гърдите на Васиштха, който я очаква със скръстени ръце я като в унес.

Страшен вик процепва гората - но извиква не старецът, а Кришна. Той чува вибрирането на стрелата, която минава край ухото му, той я вижда забита в тялото на светеца... и му се струва, че се е забила в собственото му сърце, дотолкова неговата душа се е сляла с душата на Васиштха. С тази остра стрела цялата скръб на света пронизва душата на Кришна и я разкъсва до дълбините й.

Васиштха не е помръднал със стрелата в гърдите си и само устните му потрепват. Той прошепва:

- Сине на Махадева, защо викаш? Убиването е безсмислено нещо. Стрелата не може да докосне душата и жертвата е победител над убиеца. Тържествувай, Кришна, защото се изпълнява съдбата: аз се завръщам при Онзи, Който никога не Се променя. Нека Брахма приеме душата ми. Но ти, неговият избраник, спаси телят на света, стани! Кришна! Кришна!

И Кришна скача с ръка на меча си и тръгва да се сражава с царя. Но Камса избягал.

Тогава светлина процепва черното небе и Кришна пада на земята като ударен от гръмотевица, озарен от силна светлина. Докато тялото му остава безчувствено, неговата душа в единение с душата на стареца се издига в пространството. Земята с реките, с моретата и с континентите се отдалечава като черна топка, а те и двамата се изкачват до седмото небе на девите, към Бащата на съществата, към слънцето на слънца та, към Махадева, Божествения разум. Те плуват в океана от светлина, който се разтваря пред тях. В средата на кълбото Кришна вижда Деваки, своята лъчезарна и прославена майка, която с неописуема усмивка протяга към него ръце и го прегръща. Хиляди деви идват да утолят жаждата си за светлина в сиянието на Девицата-Майка като в пламтящо огнище. И Кришна усеща как любовният поглед на Деваки го поглъща н от сърцето на сияйната майка неговото същество засиява на всички небеса. Той се чувства Синът, Божествената Душа на всички същества, Словото на Живота, Словото-Създател. По-възвишен от живота на вселената, Кришна прониква в него чрез същността на скръбта, чрез пламъка на молитвата и чрез блаженството на една божествена жертва¹⁴.

Когато Кришна се свестява, гръмотевиците още тътнат по небето, гората е тъмна и пороен дъжд се изсипва над колибата. Една газела ближе раната на отшелника. От възвишения старец вече е останало само неговото безжизнено тяло. Но Кришна се изправя като възкресен. Пропаст го отделя от света и от неговата суетна видимост. Той вече е преживял великата истина и е осъзнал мисията си.

Колкото до Камса, той препуска с колесницата си, обхванат от страх и гонен от бурята, а конете му се изправят на задните си крака, като че са пришпорвани от хиляди демони.

УЧЕНИЕТО НА ПОСВЕТЕНИТЕ.

Те виждат Кришна пречистен и възвеличен. Героят се е превърнал в светец. Той не се е лишил от лъвската си сила, но сега е надарен и с кротостта на гълъбите. Измежду тези, които първи се спускат към него, е Арджуна, един от потомците на слънчевите царе, един от Пандавите, низвергнати от Кауравите, синовете на луната. Младият Арджуна е изпълнен с пламенно усърдие, но често се отчайва и изпада в съмнения. Той страстно се привързва към Кришна.

Седнал под кедровите дървета в планината Меру, срещу Химават, Кришна започва да говори на учениците си истини, които са недостъпни за хората, чийто живот робува на чувствата. Той им разкрива учението за безсмъртието на душата, за нейните прераждания и за тайнственото й сливане с Бога.

- Тялото - казва той, - тази обвивка на душата, която намира своето обиталище в него, е нещо мимолетно, но душата, която живее в него, е невидима, неведома, нетленна, вечна¹⁵. Земният човек е триединен – като божеството, чието отражение той е: разум, душа и тяло. Щом душата се съедини с разума, тя достига саттва - мъдростта и мира; ако се колебае между разума и тялото, тя е обладана от раджас - страстта, енергията - и обикаля от предмет на предмет в порочен кръг; ако се привърже към тялото, тя изпада в тамас - безразсъдството, невежеството и инертността. Всичко това човек може да забележи в себе си и около себе си¹⁶.

- Но каква е - пита Арджуна - участта на душата след смъртта? Продължава ли тя да се подчинява на същия закон, или може да го избегне?

- Тя никога не може да го избегне и винаги му се подчинява. В това се състои тайната на преражданията. Както дълбините на небето се разтварят за лъчите на звездите, така и дълбините на живота заблестяват в светлината на тази истина. Когато тялото се разлага, ако саттва (мъдростта) има надмощие, душата отлита при онези чисти същества, които са познали Всевишния. Ако обаче тогава господства раджас (страсти те), душата отново идва да живее сред онези, които са се привързали към,земните неща. Също така и ако надделява тамас (невежеството), душата, помрачена от материалното, отново бива привлечена от някоя утроба на безразсъдни същества.

- Това е вярно - казва Арджуна. - Но научи ни какво става през вековете с онези, които са били последователи на мъдростта и които след смъртта си обитават божествените светове.

- Човекът, отнесен от смъртта, докато извършва благочестивите си задължения - отговаря Кришна, - след като се наслаждава много векове на наградите, които неговите добродетели са заслужили във висшите светове, най-накрая се завръща да живее отново в тялото на човек от свято и почитано семейство. Но много трудно е човек да заслужи подобно прераждане. Този човек запазва извисеността на разума си от времето, когато е живял в предишното си тяло, и сега започва отново да работи, за да усъвършенства благочестие то си.

- Значи - казва Арджуна - дори добрите са принудени отново да се раждат и отново да започват телесния си живот. Но научи ни, о, господарю на живота, дали нямат край вечните прераждания за онзи, който е по следовател на мъдростта?

- Слушайте тогава - казва Кришна, - ще ви кажа една много голяма и много съкровена тайна - върховната, най-възвишената и най-чистата тайна. За да постигнем Съвършенството, трябва да изучим науката за единството, която превишава мъдростта трябва да се издигнем до божественото същество, което господства над душата, та дори и над разума. Но това божествено същество, този възвишен приятел се намира във всекиго от нас. Защото Бог пребивава във всеки човек, но малцина съумяват да го открият. Ето това е пътят на спасението. Щом съзреш съвършеното същество, което господства над света и се намира в самия тебе, трябва да отхвърлиш врага, който приема облика на желанието.

Обуздайте страстите си. Насладите, които ни носят чувствата, са списъците на бъдещите ни наказания. Не правете само добро, но бъдете винаги добри. Нека причината бъде в действието, а не в неговите плодове. Откажете се от плода на делата си, но нека всяка ваша постъпка да бъде приношение към Висшето Същество. Човекът, който жертва желанията си и делата си за съществото, породило принципите на всички неща и образувало вселената, постига съвършенството с тази своя жертва. В духовното единение той постига онази мъдрост, която надвишава религията на приношенията и вкусва от божественото блаженство. Защото онзи, който намира щастието си, радостта си в самия себе си, който намира светлината в себе си, е единен с Бога. И тъй, узнайте, че душата, намерила Бога, е избавена от прераждане и смърт, от старост и болки и пие водата на безсмъртието¹⁷.

Така Кришна обяснява учението си на своите ученици и чрез самовглъбяване и съзерцание той постепенно ги издига към висшите истини, като са се разкрили пред него при видението с гръмотевицата. Когато говори за Махадева, гласът му става по-сериозен, чертите на лицето му се озаряват. Един ден Арджуна, из пълнен с любопитство и смелост, му казва:

- Дай ни възможност да видим Махадева в божествения му облик. Могат ли нашите очи да го лицезрат?

Тогава Кришна става и започва да говори за съществото, което диша във всички същества, за съществото със стоте хиляди облика, с неизброимите очи, с лицата, обърнати едновременно във всички посоки, които за него са много повече, защото оглеждат цялата висина на безкрайността; за съществото, което в неподвижното си и безгранично тяло съдържа движещата се вселена с всички нейни части.

- Ако в небесата биха блеснали едновременно хиляди слънца - казва Кришна, - техният блясък едва ли би могъл да се сравни с блясъка на единствения Всемогъщ.

Докато Кришна говори за Махадева, очите му излъчват такъв блясък, че учениците не могат да гледат неговата светлина и коленичат в краката му. Косата на Арджуна настръхва и като се навежда, той казва с умолително събрани ръце:

- Учителю, твоите думи ни плашат и ние не можем да понесем гледката на великото същество, която ти призоваваш пред нашите очи. Тя пада като светкавица върху над¹⁸. Кришна продължава:

— Слушайте онова, което това същество ви казва чрез моите уста. Аз и вие сме преживели много раждания. Аз поне знам своите, но вие дори и собствените си не знаете. Поради същността си аз не подлежа на раждане и на умиране и съм господар на всички създания, но тъй като сам мога да заповядвам на природата си, аз ставам видим чрез собственото си могъщество. И ставам видим винаги когато добродетелта запада, а порокът и неправдата побеждават в света, и така се появявам от епоха в епоха, за да спася праведния, за да унищожа злия и за да възстановя добродетелта. Онзи, който наистина познае природата ми и моето божествено дело, не се завръща за ново раждане, когато напусне тялото си, а идва при мене.

Като говори така, Кришна гледа учениците си кротко и благосклонно. Арджуна извиква:

- Господарю! Ти си наш учител, ти си син на Махадева! Виждам това в твоята доброта, в неизразимото ти обаяние, а най-вече в страшния ти блясък. Не в кръговрата на безкрайността те търсят и желаят девите, а в човешкия ти облик те обичат и обожават те. Нито покаянието, нито милостта, нито Ведите, нито жертвоприношенията могат да се сравнят с един-единствен твой поглед. Ти си истината. Поведи ни към борби, към сражения, към смърт! Ние ще те следваме навсякъде!

Усмихнати и запленени, учениците се трупат край Кришна и говорят:

- Как не сме видели по-рано? Самият Махадева говори с твоята уста!

Кришна отговаря:

- Вашите очи не бяха отворени. Аз ви казах великата тайна. Разказвайте я само на онези, които могат да я разберат. Вие сте мои избраници, вие виждате целта, множеството вижда само единия край на пътя. А сега нека отидем да проповядваме на народа за пътя на спасението.

ТЪРЖЕСТВОТО НА СМЪРТТА

- Злините, които причиняваме на ближния си - казва той, ни преследват така, както сянката преследва тя лото. Праведникът трябва да се стреми да върши дела, ръководел от любов към ближния, защото тези дела най-много ще натежат на небесните везни. Ако живееш сред добрите, твоят пример ще бъде безполезен; не се страхувай да живееш сред злите, за да ги обърнеш към доброто. Добродетелният човек прилича на огромно разклонено дърво, чиято благотворна сянка дарява окръжаващите го растения със свежестта на живота.

Сега от душата на Кришна блика благоуханието на любовта. Понякога той с нежен глас и с пленителни образи говори за себеотричането и за саможертвата:

- Както земята търпи хората да я газят с краката си и да раздират утробата й,като я обработват, така и ние трябва да се отплащаме с добра за злото. Честният човек трябва да попада под ударите на злия - както сандаловото дърво оставя уханието си върху брадвата, която го е отсякла.

Когато недоучените, недоверчивите или горделивите хора искат от него да им обясни природата на Бога, той им отговаря с притчи:

- Човешкото знание е само суета и всички добри дела на човека са привидни и измамни, ако той не умее да ги приписва на Бога. Онзи, който има чисто сърце и смирен дух, е обичан от Бога и не се нуждае от ни що друго. Само безкрайността и пространството могат да разберат безкрайното, само Бог може да разбере Бога.

Кришна не поучава хората само с тези нови прозрения. Той пленява и увлича множеството особено с думите си за Живия Бог, за Вишну. Учи слушателите си, като им казва, че господарят на вселената вече неведнъж се е въплътявал и е слизал сред хората. Той се е появил последователно в седемте Риши, във Вяса и във Васиштха и пак ще се появи. Но според думите на Кришна Вишну обича понякога да говори с устата на смирените - с устата на някой просяк, на каеща се жена или на малко дете. Той разказва на народа притчата за бедния рибар Дурга, който срещнал дете, умиращо от глад под едно тамарисово дърво. Макар че добрият Дурга тънел в нищета с голямото си семейство и не можел да го изхрани, той бил обзет от състрадание към малкото дете и го завел у дома си. Слънцето вече било залязло, луната се издигала над Ганг и семейството прочело вечерната си молитва, когато детето прошепнало тихо: „Плодът на дървото катака пречиства водата така, както благодеянията пречистват душата. Вземи мрежата си, Дурга, твоята лодка плува в Ганг." Дурга хвърлил мрежата си и я изтеглил препълнена с риба. Детето било изчезнало.

- И така - казва Кришна, - когато човек забрави собствената си нищета заради нищетата на другите, Вишну се проявява и ощастливява сърцето му.

Славата на пророка от планината Меру се разпростира из Индия. Пастирите, сред които е израсъл и които са видели първите му подвизи, не могат да повярват, че този свят човек е буйният герой, когото те позна ват. Старият Нанда е умрял. Съдбата на неговите дъщери е различна - Сарасвати, оскърбена от заминаването на Кришна, иска да го забрави и се омъжва за човек от благородната каста, който я взема заради красотата й. Но после я разлюбва и я продава на един вайшя, търговец. Сарасвати презира този човек, напуска го и заживява като блудница. Един ден обаче, с преизпълнено от скръб сърце и обзета от угризения на съвестта, тя се завръща тайно в родния си край, за да намери сестра си. Нишдали винаги мисли за Кришна - така, като че ли той е при нея - и не се омъжва, а живее при брат си като слугиня. Когато Сарасвати й раз крива нещастията и позора си, Нишдали и отговаря:

- Бедна сестро! Аз ти прощавам, но брат ми няма да ти прости. Само Кришна би могъл да те спаси.

Пламът проблясва в угасналите очи на Сарасвати.

- Кришна! - извиква тя. - Какво е станало с него?

- Той стана светец, велик пророк, и проповядва край бреговете на Ганг.

- Да идем да го намерим! - казва Сарасвати.

И двете сестри потеглят на път, едната посърнала и повехнала от страсти, другата - благоухаеща в невинността си, но идвате обладани от еднаква любов.

По това време Кришна проповядва учението си пред кшатриите, военните. Защото той поучава и брахманите, и военните, и народа. Сред брахманите той е зрял човек и спокойно обяснява великите истини на божествената наука, сред раджите е младеж и пламенно възпява воинските и семейните добродетели, сред народа той е дете и с простота говори за милосърдието, за себеотричането и за надеждата.

Кришна е поканен на угощение, давано от прочут племенен вожд, когато две жени поискват да се явят пред пророка. Пускат ги да влязат само защото носят дрехи на каещи се. Сарасвати и Нишдали коленичат в краката на Кришна. Сарасвати извиква, обляна в сълзи:

- Откакто ни напусна, прекарах живота си в заблуждения и грях, но ако ти искаш, Кришна, можеш да ме спасиш!...

Нишдали добавя:

- О, Кришна! Някога, когато те видяха първи път, аз бях убедена, че винаги ще те обичам! Сега, когато отново те виждам сред славата ти, аз знам, че си син на Махадева!
И двете прегръщат краката му, а раджите казват:

- Защо, свети Риши, позволяваш на тия жени от простолюдието да те оскърбяват с безразсъдните си думи?

Кришна им отговаря:

Оставете ги да разкрият сърцата си. Те са по-добри от вас. Защото едната е изпълнена с вяра, а другата с любов. Сега Сарасвати, грешницата, е вече спасена, защото повярва в мене, а Нишдали в мълчанието си винаги е обичала истината повече, отколкото вие с всичките си крясъци. Знайте, че сияйната ми майка, която живее в слънцето на Махадева, ще й разкрие тайните на вечната любов, докато всички вие ще бродите в мрака на низшите съществувания.

От този ден нататък Сарасвати и Нишдали тръгват след Кришна и го следват заедно с неговите ученици. Вдъхновени от пророка, те поучават и другите жени.

Камса продължава да царува в Матхура. Откакто е убил стария Васиштха, той не може да намери покой. Пророчеството на отшелника се е сбъднало: синът на Деваки е жив! Царят го е видял и под погледа му неговата сила се е стопила. Той трепери за живота си като сухо листо и въпреки бдителността на стражата все се извръща уплашено да не би младият герой да се появи на вратата страшен и лъчезарен. И Нисумба непрестанно се гърчи в леглото си в дъното на женското отделение и окайва изгубеното си могъщество. Когато научава, че Кришна е станал пророк и проповядва по бреговете на Ганг, тя кара царя да изпрати там войници, които да го вържат и да го доведат.Те отиват и когато Кришна ги вижда, усмихва се и им казва:

- Аз знам кои сте и защо сте дошли. Готов съм да ви последвам при вашия цар, но първо ми позволете да ви поговоря за царя на небето, който е и мой.

И той започва да им говори за Махадева, за неговия блясък и за деянията му. Когато млъква, войниците предават оръжията си на Кришна с думите:

- Ние няма да те заведем като пленник на нашия нар, а ще те последваме при твоя!

И те остават при него. Камса узнава това и много се изплашва. Нисумба го съветва:

- Изпрати при него първенците сред воините.

Камса така и прави. Те отиват в града, където Кришна поучава народа, като предварително са се зарекли да не го слушат. Но виждайки блясъка в очите му, величествеността на осанката му и почитта, с която го обгражда множеството, те не устояват на желанието да го послушат. Кришна им говори за вътрешното робство на хората, които вършат зло, за небесната свобода на хората, които вършат добро. Кшатриите се изпълват с радост и с удивление, защото усещат как от гърбовете им пада тежко бреме.

- Ти наистина си голям магьосник - казват те. - Защото ние се бяхме заклели да те заведем при царя окован в железни вериги. Но не можем да направим това, защото ти ни освободи от нашите вериги.

Те се завръщат при Камса и му казват:

- Не можем да ти доведем този човек. Той е много велик пророк и няма защо да се страхуваш от него.

Царят, видял, че всичко е безполезно, утроява стражата си и заповядва да сложат железни вериги на всички врати в двореца му. Един ден той чува голям шум, радостни и тържествуващи викове из града. Стража та идва и му казва:

- Кришна влиза в Матхура. Народът троши вратите и чупи железните вериги.

Камса иска да побегне, но самата му стража го принуждава да остане на престола си.

И наистина Кришна, следван от учениците си и от много отшелници, влиза в обкичената със знамена Матхура сред стълпеното множество, което прилича на море, развълнувано от вятъра. Той шества из града сред дъжд от венци и цветя. Всички го приветстват. Пред храмовете брахманите са се наредили под свещените знамена, за да се поклонят на сина на Деваки, на победителя на змията, на героя от планината Меру и най-вече на пророка на Вишну. Придружен от бляскава свита и приветстван от народа и от кшатриите като освободител, Кришна се появява пред царя и царицата.

- Ти си царувал с насилия и злини - казва Кришна на Камса - и хиляди пъти си заслужил смъртта си, защото уби светия старец Васиштха. Но още няма да умреш. Аз искам да докажа на света, че човек тържествува над победените си неприятели не като ги убива, а като им прощава.

- Зли магьоснико! - казва Камса. - Ти открадна короната и царството ми.- Доубий ме!

- Говориш като безумец - отвръща Кришна, - понеже,ако умреш сега, когато си безразсъден,жесток и престъпен човек, ти би бил изгубен в другия си живот. Но ако вникнеш в безумието си и ако се разкаеш още в този живот, твоето наказание ще бъде по-леко в другия и един ден с поръчителството на чистите деви Махадева ще те спаси.

Нисумба, сведена към ухото на царя и прошепва:

- Глупако, възползвай се от лудостта на неговата надменност! Докато човек е жив винаги има надежда да си отмъсти.

- О, нещастнице! Ти никога не се отказваш от отровата си. Развратнице, черна магьоснице, в сърцето ти има само змийска отрова. Изтръгни го, иначе ще бъда принуден някой ден да ти смажа главата! А сега ще отидете с царя в едно място за покаяние, за да изкупиш престъпленията си под зорките очи на брахманите.

След това със съгласието на царските първенци и на народа Кришна избира Арджуна, най-славния потомък на слънчевите царе, и го прави цар на Матхура. Той дава върховна власт на брахманите, който стават наставници на царете. Самият той остава пръв сред отшелниците, които са висшият съвет на брахманите. За да предпази съвета от преследване, той поръчва насред планината да бъде построен за тях и за него един укрепен град, защищаван от високи стени и от подбрани хора. Този град е наречен Дварака. В средата на града се издига храмът на посветените и неговата най-важна част е скрита под земята¹⁹.

Когато обаче лунните царе научават, че един слънчев цар се е качил на трона на Матхура и че чрез него брахманите ще станат господари на Индия, те сключват могъщ съюз, за да го свалят от престола. Арджуна пък обединява около себе си всички царе от слънчевата вяра, от бялата, арийската и ведийската традиция. Кришна ги следи и ръководи от дъното на храма в Дварака. Двете войски са изправени една срещу друга и решителната битка е неизбежна. Но в отсъствието на учителя си Арджуна чувства духа си смутен и смелостта си отслабена. Една утрин на разсъмване Кришна се появява пред шатрата на своя царстващ ученик:

- Защо - казва строго учителят - не си започнал битката, която трябва да реши дали на земята ще царуват синовете на слънцето или синовете на луната?

- Без тебе не мога - казва Арджуна. - Погледни тези две огромни войски, тези две множества, които се готвят да се убиват.

От височината,където се намират, господарят на духовете и царят на Матхура се поглеждат в двете неизброими войски, изправени една срещу друга. Виждат се блестящите позлатени ризници на военачалници те, хиляди войници, коне и слонове чакат сигнала за началото на сражението. В този момент пълководецът на неприятелската войска, най-старият от Кауравите, надува голямата си, извита морска раковина, чийто звук наподобява рева на лъв. При този сигнал из обширното поле изведнъж се разнася цвилене на коне, дрънкане на оръжия, шум от барабани и от тръби - вдига се шум до бога. Няма какво да прави Арджуна - трябва да се кали на бойната си колесница, теглена от бели коне, и да надуе небесносинята си тръба, за да даде на синовете на слънцето сигнала за сражение. Но внезапно царят се изпълва с милосърдие и казва отпаднало:

- Като гледам тези множества, готови да се нахвърлят едни срещу други, чувствам как крайниците ми отмаляват, устата ми пресъхва, кожата ми гори, а умът ми се размътва. Аз виждам лоши предзнаменования. Нищо добро не може да се очаква от това кръвопролитие. За какво са ни царствата, удоволствията, самият живот дори? Тези, за които желаем царства, удоволствия и радости, сега са готови да се сражават, забравяйки и живот, и имот. Наставници, бащи, синове, дядовци, чичовци, внуци, роднини ще започнат да се колят. Аз не искам да ги убия, за да царувам над трите свята, а още по-малко - за да царувам над тази страна. Какво ли удоволствие е да убиваш неприятелите си? Грехът за смъртта на вероломните ще падне върху нас.

- Защо те е обвил - казва Кришна - този бич на страха, недостоен за мъдреца? Той е извор на позор, който ни прогонва от небето! Недей да бъдеш толкова мекосърдечен. Осъзнай се!

Но Арджуна, обзет от униние, седи мълчаливо, а после казва:

- Аз няма да се сражавам. Тогава Кришна, царят на духовете, продължава с лека усмивка:

- О, Арджуна, аз те нарекох цар на съня, за да бъде постоянно буден духът ти. Но той е заспал и тялото е победило душата ти. Ти оплакваш хора, които не трябва да бъдат оплаквани, и думите ти са лишени от мъдрост. Знаещите не оплакват нито живите, нито мъртвите. И аз, и ти, и тези пълководци - всички ние сме съществували винаги и никога няма да престанем да принадлежим на бъдещето. Както в това тяло душата изживява детството, младостта и старостта, така ще ги изживява тя и в други тела. Онзи, който знае, не се смущава от това. Сине на Бхарата, понасяй с еднакво равнодушие мъката и удоволствията. Онези, ко ито не могат да бъдат засегнати от тях, вече са заслужили безсмъртието - и те са онези, които виждат истинската същност, вечната истина, господстваща над душата и над тялото. Знай, че онова, което прониква въз всички неща, надмогва разрушението. Никой не може да унищожи Неизчерпаемия, Ти знаеш, че всички тези тела няма да живеят вечно. Но ясновиждащите знаят още, че въплътената душа е вечна, неразрушима и безкрайна. Затова иди да се сражаваш, сине на Бхарата! Много се мамят онези, които мислят, че душата може да убива или да бъде убивана. Тя нито убива, нито може да бъде убита. Тя не се ражда и не може да изгуби същността, която винаги е имала. Както човекът захвърля старите си дрехи, за да облече нови, така и въплътената душа захвърля старото си тяло, за да облече друго. Нито мечът я разсича, нито огънят я изгаря, нито водата я намокря, нито въздухът я изсушава. Тя не може да бъде накърнена нито от водата, нито от огъня. Трайна, твърда и вечна, тя преживява всичко. Така че не трябва да се безпокоиш ни то за раждането, нито за смъртта, о, Арджуна! Защото смъртта е неизбежна за онзи, който се ражда, както е неизбежно раждането за онзи, който умира. Изпълнявай дълга си, без дори да трепваш, понеже за един кшатрия няма нищо по-добро от войната. Щастливи са воините, за които сражението е като врата, отворена към небето! Но ако не искаш да се сражаваш в тази война, ти ще изпаднеш в грях, понеже ще се откажеш от дълга си и от славата си. Всичко живо ще говори за вечния ти позор, а за човек, който е бил почитан, позорът е по-лош от смъртта.

При тези думи на учителя Арджуна е обхванат от срам, той отново усеща, че в жилите му тече царска кръв, и смелостта му се възвръща. Той препуска с колесницата си и дава сипнал за сражение. Тогава Кришна се сбогува с ученика си и напуска полесражението, защото е уверен в победата на синовете на слънце то.

Кришна обаче разбира, че за да накара победените да приемат неговата вяра, трябва да спечели една последна победа над техните души и тази победа е много по-трудна от спечелената с оръжие. Както светият Васиштха умира, пронизан от стрела, за да разкрие висшата истина на Кришна, така Кришна трябва да умре по своя воля от стрелите на смъртния си неприятел, за да всели в сърцата на противниците си вярата, която проповядва на учениците си и на света. Той знае, че бившият цар на Матхура не се е покаял, а е отишъл при тъста си Каланеми, царя на змиите. В омразата си, подклаждана непрестанно от Нисумба, той из праща съгледвачи след врага си и чака удобен момент, за да го нарани смъртоносно. Кришна чувства, че мисията му е приключила и оттук нататък трябва само да бъде увековечена с върховния печат на само жертвата. Ето защо той престава да отбягва и да обезоръжава своя противник със силата на волята си. Кришна знае, че ако не се защищава със своята тайна сила, отдавна готвеният удар ще го постигне от засада. Но синът на Деваки иска да умре далеч от хората, в просторите на Химават. Там той се чувства по-близо до лъчезарната си майка, до възвишения старец и до слънцето на Махадева.

Кришна се упътва към една обител в дива и пуста местност, а подножието на високите върхове на Химават. Никой от неговите ученици не разбира намерението му. Само Сарасвати и Нишдали го четат в очите на учителя, защото жената и любовта са проницателни. Когато Сарасвати разбира, че той иска да умре, тя се хвърля в краката му, прегръща го буйно и извиква:

- Учителю, не ни оставяй! А Нишдали го поглежда и казва простичко:

- Знам къде отиваш. Ако сме те обичали, позволи ни да те последваме!

Кришна отговаря:

- На моето небе нищо няма да бъде отказвано на любовта. Елате!

След дълго пътуване пророкът и светите жени стигат до няколко колиби, струпани около голямо и обелено кедрово дърво на жълтеникава и скалиста планина. От едната й страна се издигат огромните снежни сводове на Химават, от другата страна в далечината се простират лабиринти от планини и по-нататък, в полето, се вижда Индия, обвита в златиста мъгла. В обителта живеят няколко каещи се, облечени в дрехи от дървесна кора, с коси, свързани като житни снопи, с дълги и неподстригани бради, с тела, изцапани с кал и прах, и с лица, измършавели от вятъра и от слънчевия пек. Някои от тях са само кожа и кости и при личат на скелети. Като вижда това печално място, Сарасвати възкликва:

- Земята е далече и небето е безмълвно. Господарю, защо ни доведе в тази пустиня, напусната от Бога и хората?

- Моли се - отговаря Кришна, - ако искаш земята да се приближи и небето да заговори.

- С тебе небето е винаги при нас - казва Нишдали, - но защо небето иска да ни напусне?

- Синът на Махадева - казва Кришна - трябва да умре, пронизан от стрела, за да повярва светът в думите му.

- Обясни ни тази тайна!

- Ще я разберете след смъртта ми. Да се помолим.

Седем дена те се молят и обмиват телата си. Лицето на Кришна често се преобразява и наподобява слънце. На седмия ден ,при залез слънце двете жени виждат стрелци да се изкачват към обителта.

- Ето стрелците на Камса, които те търсят - казва Сарасвати. - Учителю, защитавай се!

Но Кришна, коленичил до кедровото дърво, не прекъсва молитвите си. Стрелците се приближават и виждат жените и каещите се. Те са груби войници с жълти и черни лица. Като съзират фигурата на светеца, унесена в молитви, те остават поразени. Най-напред се опитват да прекъснат дълбоката му молитва, като му задават разни въпроси,. оскърбяват го и хвърлят камъни по него. Но нищо не е в състояние да наруши неподвижността на Кришна. Тогава те връхлитат върху него и го завързват за ствола на кедровото дърво. Кришна примирено се оставя в ръцете им, като че ля преживява лош сън. После стрелците се отдалечават и започват да мятат стрелите си по него, като се насърчават взаимно. Когато първата стрела го пронизва, от тялото на Кришна бликва кръв и той извиква:

- Васиштха, синовете на слънцето са победители!

Когато и втората стрела се забива в тялото му, той казва:

- Лъчезарна майко, нека и тези, които ме обичат, да проникнат заедно с мене в твоята светлина!

При третата стрела той прошепва само „Махадева!" и после, докато произнася името на Брахма, духът му отлита.

Слънцето залязва и задухва силен вятър.Снежна буря слиза от Химават и се разразява над земята. Небето се покрива с облаци. Черен вихър се понася из планините. Ужасени от делото си, убийците побягват, а две те жени припадат,сковани от страх.

Учениците на Кришна изгарят тялото му в светия град Дварака. Сарасвати и Нишдали се хвърлят в пламтящата клада, за да се съединят с учителя си, и множеството вижда как синът на Махадева се издига над пламъците с лъчезарно тяло заедно с двете си съпруги. След това голяма част от Индия приема вярата на Вишну, която примирява слънчевата и луната религия, като ги заменя с религията на Брахма.

БЛЯСЪКЪТ НА СЛЪНЧЕВОТО СЛОВО

Тя хвърля светлина върху произхода на брахманизма. Няма съмнение, че от мита за Кришна не е възможно да се установи дали такава личност е съществувала реално. Тъмното було, което покрива първоизвора на източните религии, е по-непроницаемо в Индия, отколкото навсякъде другаде по света. Защото брахманите, изцяло господари на индийското общество, единствените притежатели на преданията му, през вековете често са ги преправяли според обстоятелствата. Все пак трябва да се отбележи, че те са запазили всички техни елементи и ако през хилядолетията тяхното учение се е развило, то сърцевината му е останала не променена. Ето защо ние не можем да тълкуваме мита за Кришна така, както повечето европейски учени, т.е. като детска приказка, в чиято основа лежи един слънчев мит, примесен с философско въображение. Защото не така се основава, религия, която съществува хилядолетия, която ражда чудесна поезия и неколцина велики философи, която успява да противостои на страшната атака на будизма²⁰, на монголските и мохамеданските нашествия, на английската колонизация; която дори в упадъка си запазва съзнанието за своя старинен и висш произход. Не, появата на всяка велика институция винаги е свързана с появата и на велика личност. Като имам предвид господстващата роля на личност на Кришна в епическата и в религиозната традиция, то неговата човешка природа, от една страна, и постоянното му уподобяване с изявилия се Бог или с Вишну, от друга страна, ни навеждат на мисълта, че той е съществувал реално и наистина е създал вишнуитската религия, която придава на брахманизма сила и обаяние. Логично е да се допусне, че сред религиозния и обществения хаос, предизвикан в Древна Индия от различните материалистични религии, се е обявил просветен реформатор, който обновявал чистото арийско учение с иде- ята за троичността на божеството и за Словото Божие и увенчава делото си със саможертва, като така очертава образа на Индия с религиозната и душа, с националните й характеристики и с окончателната и организация.

Личността на Кришна се вижда в нейното световно значение, ако отбележим, че учението му съдържа две основополагащи идеи, два дълбини организиращи принципа на религиите и на езотеричната философия. Става дума за органичното учение за безсмъртието на душата, или за степенуваните съществования чрез превъплъщението, и за учението, което съответства на троичността на Словото Божие, проявено в човека. Преди само посочихме²¹ философското значение на това ключово схващане, което при добро разбиране би дало живителен тласък на всички области на науката, изкуството и живота, Ще завършим с една историческа бележка.

Идеята за безкрайните Бог, Истина, Красота и Добро се разкрива на знаещия човек по силата на изкуплението, което стига до дълбините на небето, и по силата на любовта и пожертвователността - тази най-плодотворна идея виждаме за първи път у Кришна. Тя се появява в момента, когато човечеството, изживяло арийското си детство, потъва все повече в обожаването на материята. Кришна разкрива пред него идеята за Словото Божие и човечеството вече няма да я забрави. И колкото по-дълбоко усеща падението си, толкова повече ще има нужда от изкупители и от синове на Бога. След Кришна нови богове населяват храмовете на Азия, Африка и Европа. В Персия се появява Митра - помирителят на лъчезарния Оромазд и мрачния Ариман; в Египет - Хор, син на Озирис и Изида; в Гърция - Аполон, богът на слънцето и на лирата, и Дионисий - възкресителят на душите. Навсякъде слънчевият бог е бог поръчител и светлината е живо слово. Нали от нея се ражда и идеята за Месията! Няма съмнение, че именно чрез Кришна тази идея прониква в Древния свят, а чрез Исус Христос тя ще засияе над цялата земя. В продължението на тази тайна история на религиите ще покажем как учението за божествената троичност се свързва с учението за душата и за нейната еволюция, как и защо те се допълват взаимно. Нека кажем веднага, че тяхната допирна точка образува средоточието, лъчистото ядро на езотеричното учение. Ако разглеждаме само външната страна на великите религии в Индия, Египет, Гърция й Юдея, ние ще видим в тях само раздори, суеверие и хаос. Но ако вникнем в символите, ако изследваме тайните, ако потърсим изначалното и чисто учение на основателите и на пророците, хармонията ще се възобнови. Макар и по различни, често пъти раздалечаващи се пътища ще стигаме все до една и съща точка, така че навлизаме ли в тайните на една религия, ние проникваме същевременно в тайните и на другите. Постепенно и във възходяща сфера виждаме да блести в центъра на религиите учението на посветените в тайните и то е като слънце, което разпръсква облаците. Всяка религия изглежда като планета. Ние сменяме атмосферата и местоположението си, но все това слънце ни свети. Индия, великата съзерцателка, ни вглъбява в самите нас, в мечтата за вечността. Величавият и строг като смъртта Египет ни кани на задгробно пътуване. Вълшебната Гърция ни привлича с магически те празници на живота и ни запленява ту с очарователните, ту със страшните образи на пламенната си душа. Накрая Питагор облича езотеричното учение в научна форма, придава му най-пълен и завършен израз Платон и александрийските философи само го разпространяват и опростяват. Ние вече сме при неговия извор - край бреговете на Ганг и в Хималаите.