ПОСВЕЩАВАНЕ НА МОИСЕЙ В ЕГИПЕТ. БЯГСТВО ПРИ ИОТОР

ПОСВЕЩАВАНЕ НА МОИСЕЙ В ЕГИПЕТ. БЯГСТВО ПРИ ИОТОР

Хозарзиф*/*Това е първото, египетското име на Мойсей/ е братовчед на Менефтах, син на сестрата на Рамзес II. Доведен или истински неин син е той? Това никой никога не узнава*/*Библейският разказ (Из ход, 1 -16) представя Мойсей като евреин от племето на Леви, намерен сред тръстиките на Нил и прибран от дъщерята на фараона. Майка му хитро го занесла там, за да трогне принцесата и да го спаси от преследване, подобно на преследването на Ирод. Но Манетон, египетски жрец, комуто дължим най-точните сведения за фараонските династии, сега потвърдени и от надписите на паметниците, твърди, че Мойсей е жрец на Озирис. Страбон, който черпи сведенията си също от египетските жреци, свидетелства за това. Тук египетските извори имат по-голяма стойност от еврейските. Египетските жреци нямат интерес да внушават на гърците или на римляните, че Мойсей произхожда от техните среди, докато честолюбието на евреите ги подтиква да представят основателя на нацията си като човек с еврейска кръв. Еврейският разказ само признава, че Мойсей е възпитан в Египет и изпратен да надзирава евреите в Гесем. Това е същественият факт, който свързва Мойсеевата религия и египетското посвещаване. Климент Александрийски също мисли, че Мойсей е бил посветен в египетските науки. Но в обратния случай делото на създателя на Израел би било съвършено непонятно./. Хозарзиф е син на храма, защото израства под колоните му. Посветен от майка си на Изида и Озирис още като юноша, той се облича в дрехите на левит (духовно лице), а при коронясването на фараона и в свещеническите процесии на големите празници носи сфода (нарамник), свещената чаша или кадилниците. В храма е сериозен и внимателен, заслушан в свещените хорове, в химните и в поученията на жреците.

Хозарзиф е нисък, изглежда смирен и замислен, с чело на овен и с черни проницателни очи, неподвижни като на орел и смущаващо дълбоки. Наричат го Мълчаливия - толкова е съсредоточен, почти винаги мълчалив.Той често заеква, сякаш не може да намери думите си или пък се бои да изрече мисълта си. Изглежда дори страхлив. Но внезапно, като гръмотевичен удар, избухва в няколко думи, поразяващи като светкавица. Тогава всички разбират, че ако някога Мълчаливия започне да действа, би бил изумително смел. Между веждите му вече се вижда онази съдбовна гънка, която сочи, че той е сред мъжете, предопределени да изпълняват тежки задачи, а по челото му винаги блуждае заплашителен облак.

Жените се боят от младия левит - от очите му, неразгадаеми като гробници, и от безстрастното му лице, подобно на вратата на храма на Изида. Човек би помислил, че те предусещат враг на женския пол в този бъдещ представител на мъжкия принцип в религията с неговата абсолютна непримиримост.

Майка му, принцесата, си го представя на фараонския престол. Хозарзиф е по-умен от Менефтах и има вероятност да се възцари с помощта на жреците. Фараоните винаги определят за свой наследник някого от синовете си, но след смъртта им жреците могат и да пренебрегнат решението, ако това е в интерес на империята. Те често отстраняват недостойните и слаби престолонаследници, за да поставят на трона някой принц, посветен в тайните. Менефтах вече завижда на своя братовчед, а Рамзес II наблюдава подозри телно младия левит.

Един ден майката на Хозарзиф среща сина си в Серапиума в Мемфис, просторно място, осеяно с обелиски, с мавзолеи, с малки и големи храмове и трофейни колони - нещо като музей на славата под открито не бе. Дотам води широка алея, а от двете й страни са наредени шестстотин сфинкса. Левитът се покланя до земята пред царствената си майка и, както е редно, чака тя да го заговори.

- Ти ще проникнеш в тайните на Изида и на Озирис - му казва тя. - Дълго време няма да те видя, сине мой. Но не забравяй, че в жилите ти тече фараонска кръв и че аз съм твоя майка. Погледни наоколо! Ако искаш, един ден всичко това... ще ти принадлежи!

И тя му посочва обелиските, храмовете, Мемфис и целия хоризонт.

- Ти искаш - казва той - да бъда владетел на този народ, който се покланя на богове с глави на чакали и хиени? Какво ще остане от тези идоли след няколко века?

Хозарзиф се навежда, гребва от земята шепа ситен пясък и го оставя да се изсипе между тънките пръсти на ръцете си пред очите на учудената си майка.

- Ето това ще остане - добавя той.

- Нима презираш религията на нашите бащи и науката на нашите жреци?

- Напротив! Аз се стремя да я обхвана. Но пирамидата не помръдва. Тя трябва да се движи. Аз няма да стана фараон. Моето царство е далеч оттук... нататък... в пустинята!

- Хозарзиф! - Възкликва укоризнено принцесата. - Защо богохулстваш? Огнен вятър те донесе в утробата ми и виждам как буря ще те отнесе! Родила съм те, а всъщност не те познавам. В името на Озирис, кой си ти и какво ще правиш?

- Нима самият аз знам? Знае само Озирис - и може би ще ми каже. Но те моля да ме благословиш, майко, за да ме покровителства Изида и египетската земя да бъде благодатна за мен!

Хозарзиф коленичи пред майка си, скръства почтително ръце на гърдите си и навежда глава. Тя му подава да помирише лотоса, който носи в косите си по обичая на посетителките на храма, а после се отдалечава, примирена, че никога няма да проникне в мисълта на сина си.

Хозарзиф издържа блестящо изпитанията при посвещаването му на Изида. Надарен със стоманена душа и с желязна воля, той смята изпитанията за нищожни. Неговият математически и всеобемащ ум придоб ва грамадна сила в служенето на свещените числа, а техният плодотворен символизъм и приложенията им са почти безгранично. Духът му презира нещата, защото те са привидения, и се чувства щастлив само сред абстрактните принципи. От тази висина той спокойно и самоуверено вниква във всичко и господства над всичко, без да проявява нито желания, нито протести, нито празно любопитство.

Както за майка си, така и за своите учители Хозарзиф е загадка. Те се страхуват от сфинксовата му непоколебимост. Всички усещат, че не могат нито да го подчинят, нито да го отклонят от пътя му. Той върви по неизвестния си път като планета в невидима орбита. Първожрецът Мембра често се пита докъде ли ще се извиси тази сила, така съсредоточена в себе си, и този въпрос не му дава мира. Един ден Хозарзиф заедно с трима други жреци носи златния кивот, след който върби първожрецът при тържествените обреди. В кивота са десетте най-тайни храмови книги за магията и чудотворството.

Мембра и Хозарзиф се завръщат в светилището и първожрецът му казва:

- В жилите ти тече царска кръв. Силата и учеността ти не са присъщи на младата ти възраст. Какво желаеш?

- Нищо освен това - отговаря Хозарзиф и полага ръката си върху свещения кивот, покриван от блестящите криле на златни орли.

- Значи ти искаш да станеш първожрец на Амон-Ра и пророк на Египет?

- Не! Аз искам да знам какво има в тези книги.

- Как би могъл да узнаеш това, което само първожреците трябва да знаят?

- Озирис говори, както иска, когато иска и на когото иска. В кивота има само мъртви букви. Ако живият дух иска да ми говори, той ще ми говори.

- Какво смяташ да правиш, за да постигнеш това?

- Да чакам и да се подчинявам.

Мембра предава този разговор на Рамзес II и неговите подозрения се засилват. Той се страхува, че Хозарзиф иска да стане фараон вместо Менефтах, и се разпорежда синът на сестра му да бъде назначен за све щен писар в храма на Озирис. Това е почетна длъжност, защото има отношение към символите във всички техни форми, както и към космографията и астрономията, но тя го отдалечава от трона. Синът на царската принцеса се посвещава на длъжността си със същото усърдие и пълно покорство, с които е работил като надзирател на египетските провинции.

Дали Хозарзиф притежава гордостта, която му приписват? Да, ако са горди очите на пленения лъв, когато се взира в хоризонта през решетките на клетката си, без дори да забелязва минаващите край него. Да, ако са горди очите на забързания с верига орел, който с настръхнала перушина, с протегната шия и с разперени криле гледа слънцето. Като всички силни мъже, предопределени за велики дела, Хозарзиф се подчиня ва на сляпата Съдба, той усеща, че някакво тайнствено Провидение бди над него и ще му помогне да достигне целта си.

Като свещен писар Хозарзиф е изпратен да инспектира Делтата. Евреите данъкоплатци в Египет, които населяват долината на Гесем, работят неуморно. Рамзес II свързва Пелузиум и Хелиопол с цяла верига укрепления. Всички египетски области са длъжни да доставят работници за строежа на грамадните постройки. Бени-Израел вършат най-тежката работа - дялат камъните и приготвят тухлите. Независими и горди, те не се подчиняват като туземците на ударите на египетските надзиратели, а с ръмжене се изправят и до ри отвръщат на ударите с удари. Жрецът на Озирис изпитва тайна и непреодолима симпатия към тези независими хора, чиито старейшини, верни на Авраамовата традиция, се покланят на единствения Бог; които обожават своите вождове, своите хаги и дзакени, но роптаят срещу египетското робство и въстават против несправедливостта. Един ден той вижда как надзирател бие немилостиво и жестоко беззащитен евреин. Сърцето му се разтуптява и той се нахвърля върху египтянина, изтръгва оръжието от ръцете му и го убива на място. Тази постъпка, извършена от великодушие и негодувание, предрешава неговия по-нататъшен живот. Строга присъда очаква жреца на Озирис, извършил убийство. А и Хозарзиф отдавна е заплаха за фараона. Животът на свещения писар увисва на косъм. Той предпочита сам да си наложи изкуплението. Всичко го тласка към самотата на пустинята, към просторите и неизвестността й - и желанието му, и предчувствието за мисията му, и най-вече онзи таен вътрешен глас, на който не може да се устои и който казва: "Върви! Това е съдбата ти!"

Отвъд Червено море и зад Синайския полуостров, в земите на мадиамците, се издига храм, който не е подвластен на египетските жреци. Тези земи се простират като зелена ивица между Еламитския залив и Арабската пустиня. Далеч отвъд морето се мержелеят мрачните вериги на Синайската планина и голият й връх. Разстлана между пустинята и Червено море, защитена от вулканичен масив, тази усамотена земя е естествено укрепена срещу завоевания. Храмът е посветен на Озирис, но в него се покланят на Господ бог под името Елохим. Това светилище с етиопски произход е религиозен център на арабите, на семитите и на хората от черната раса, които копнеят да бъдат посветени в тайните. От векове Синай и Хориб са мистичният център на монотеистичната вяра. Голото и диво величие на планината, издигаща се самотно меж ду Египет и Арабия, ражда идеята за единствения Бог. Много семити ходят там, за да се покланят на Елохим. Те прекарват по няколко дни в пост и молитва в пещерите и галериите, прокопани в Синайската планина, но преди това отиват да се пречистят и да се поучат в мадиамския храм.

Там отива и Хозарзиф.

По това време велик жрец на мадиамците - Рагуил (наблюдател на Бога) - е Иотор (Изход, 3: 1). Той има черна кожа*/*По-късно (6 Числа, 12:1), след изхода, Аарон и Мария, братът и сестрата на Мойсей, му натякват, че е взел за съпруга етиопка. Така че несъмнено Иотор, бащата на Сепфора, е етиопец./ и прилича на хората от най-чистия тип на дребната етиопска раса, която четири или пет хиляди години е царувала в Египет и не е забравила традициите си на една от най-старите раси на света. Иотор не е нито вдъхновен, нито енергичен човек, но затова пък е голям мъдрец. В паметта, му и в каменната библиотека на храма са натрупани съкровища на науката. Освен това той е покровител на заселените в пустинята хора – на скитащите либийци, араби и семити.Тези Вечни скитници със своя смътен стремеж към единствения Бог оста ват неизменни сред ефимерните религии и изчезващите цивилизации. У тях живее Вечният Бог, възпоминанието за отминали времена и голямото упование в Елохим. Иотор е духовният баща на тези независими племена, на тези скитници, на тези свободни хора. Той познава тяхната душа, предчувства съдбата им. Когато Хозарзиф поисква убежище в името на Озирис-Елохим, Иотор го посреща с разтворени обятия. Може би в беглеца той веднага познава човека, предопределен да стане пророк на изгнаниците, водач на Божия народ.

Отначало Хозарзиф си налага изкуплението, което законът на посветените в тайните определя за убийците. Когато жрец на Озирис извърши убийство, макар и неволно, той бива лишен от предварителното си възкресение в светлината на Озирис. Хозарзиф е получил тази привилегия след изпитанията при посвещаването в тайните и тя го поставя много по-високо от останалите хора. За да изкупи престъплението си, за да възвърне отново вътрешната си светлина, той трябва да се подложи на по-жестоки изпитания и сам да предизвика още веднъж смъртта. След дълъг пост и с помощта на някакви питиета жрецът изпада в летаргичен сън и жреците го полагат в една от подземните гробници на храма. Понякога той остава там цели седмици*/*Временни пътешественици твърдят, че индийски факири, изпаднали в летаргичен сън, са били заравяни, като предварително са посочвали в кой ден да бъдат освободени. Един факир преживял в земята три седмици, без това да се отрази на здравето му./.

Смята се, че през времето, прекарано под земята, той е на задгробно пътуване в Ерева, или в областта на Аменти, обитавана от душите на умрелите, преди те да напуснат земната атмосфера. Там той трябва да от крие своята жертва, да изпита мъките й, да получи опрощение от нея и да й помогне да намери пътя на светлината. Едва тогава той изкупва престъплението си и само тогава астралното му тяло се измива от черните петна, с които е било осквернено от отровния дъх и проклятията на жертвата. Но престъпникът може и да не се завърне от това пътуване - истинско или въображаемо - и когато жреците отиват да го съ будят, често намират само неговия труп.

В този ден Хозарзиф се нарича Мойсей, което означава "спасен", за да ознаменува новия си живот.