ЗА МИНАЛИТЕ ЖИВОТИ ЖИВОТЪТ КАТО СЪН

След вчерашната беседа бяха поставени няколко въпроса. Един от нас попита:

Фактически, смъртта и раждането не са две различни неща, а двете страни на едно и също явление - като двете страни на една монета. Ако човек може да вземв в ръка едната страна на монетата, другата страна автоматично ще се окаже в ръката му. Не може да държиш в ръка едната страна на монетата и да си мислиш как до получиш другата - тя автоматично става достъпна. Смъртта и раждането са двете страни на едно и също явление. Ако смъртта настъпи в съзнателно състояние, тогава неизбежно в съзнателно състояние става и раждането. Ако смъртта се случи в безсъзнателно състояние, в безсъзнателно състояние се случва и раждането. Ако човек умира в пълно съзнание в момента на смъртта, той ще бъде в пълно съзнание и в момента на следващото раждане.

Тъй като всички ние умираме в безсъзнателно съссъстояние, нищо не помним от своите минали животи. Но паметта за нашите минали животи винаги остава да присъства в някакво ъгълче на умовете и може да бъде съживена, ако поискаме.

По отношение на раждането, нищо не може да направим непосредствено; всичко, което можем да направим, се отнася само до смъртта.

След смъртта нищо не може да се направи. Всичко, което трябва да се направи, трябва да бъде направено преди смъртта. Човек, умрял в безсъзнателно състояние, нищо не може да направи, докато не се роди отново - невъзможно е, той ще продължава да бъде безсъзнателен. Затова, ако по-рано си умирал в безсъзнателно състояние, отново ще се родиш в безсъзнателно състояние. Всичко, което може да се направи, трябва да бъде направено преди смъртта, защото преди смъртта имаме множество възможности - възможностите на целия живот! С всички тези възможности можем да положим усилие за пробуждането. Затова, ако някой очаква момента на смъртта, за да се събуди, това е огромна грешка.

Не можеш да се пробудиш в момента на смъртта. Садханата, пътешествието към пробуждането, трябва да започне дълго преди смъртта, за нея трябва да бъдат направени приготовления. Без тези приготовления човек задължително ще остане безсъзнателен в смъртта. Макар че, в определен смисъл, това безсъзнателно състояние е в твоя полза, ако още не си готов да се родиш в съзнателно състояние.

През 1915 г. на владетеля Каши била направена операция на коремната кухина. Това била първата в света подобна операция, направена без наркоза. Извършили я трима британски лекари. Те отказвали да оперират без наркоза, смятайки че е невъзможно човек един и половина - два часа да лежи с отворен корем и да остане в съзнание. Това е опасно - пациентът може да крещи, да се движи, да се гърчи от непоносимата болка ида се случи всичко... Затова лекарите не искали да направят операцията без наркоза.

Но владетелят настоявал, че няма за какво да се безпокоят, защото ще е в състояние на медитация. Обяснил, че лесно може да бъде в състояние на медитация един и половина - два часа. Не искал да приеме анестетик. Казвал, че иска да го оперират в съзнателно състояние. Лекарите се съмнявали; смятали, че е опасно да подложат когото и да е на такава болка в съзнателно състояние, но като не виждали друга алтернатива, съгласили се, заради експеримента, да влезе в медитация преди операцията. Направили върху ръката му разрез - той не помръднал. Едва след два часа се оплакал, че го боли ръката. Два часа нищо не усещал. И операцията била направена.

Това била първата в света операция, при която лекарите работели върху отворен корем на пациента час и половина без наркоза. По време на операцията владетелят останал в пълно съзнание. За такава осъзнатост се изисква дълбока медитация. Медитацията трябва да бъДе толкова дълбока, че човек да осъзнава без най-малкото съмнение, че азът и тялото са отделни. И най-малкото отьждествяване с тялото може да бъде пагубно.

Смъртта е най-великата от всички възможни хирургически операции. Нито един хирург никога не е извършвал подобна операция, защото смъртта е механизъм пренасящ цялата жизнена енергия - прана - от едно физическо тяло в друго. Никой никога не е извършвал подобна операция и никой никога няма да може да я направи. Ние можем да отрежем една или друга част от тялото, да присъдим една или друга част, но в смъртта цялата жизнена енергия трябва да се вземе от едното тяло и да се пренесе в другото.

Природата щедро се е погрижила напълно да загубим съзнание, когато настъпва това явление. То е за наше собствено благо - може да се окаже, че нямаме сили да понесем такава болка. Може би причината, поради която губим съзнание, е именно че болката на смъртта е непоносима. В наш личен интерес е да изгубим съзнание; природата не ни позволява да помним преминаването през смъртта.

Във всеки живот повтаряме същите грешки, които сме извършвали в предните животи. Ако можехме да си спомним какво сме правили в предишните животи, може би нямаше да попаднем в същите капани в този живот. Ако можехме да си спомним какво сме правили в предишните животи, повече не бихме останали такива, каквито сме сега. Отново и отново трупаме благосъстояние и всеки пък смъртта го прави безсмислено. Ако можехме да си спомним това, нямаше да продължаваме да се подлагаме на предишното объркване заради парите, както сме правили по-рано. Хиляди пъти сме се влюбвали и всеки път се е оказвало безсмислено. Ако можехме да си спомним нашето объркване от влюбването би изчезнало. Хиляди пъти сме били егоистични и пълни с амбиции; постигали сме успехи, висеки постове, и накрая всичко се е оказвало безполезно, всичко се е превръщало в прах. Ако можехме да си спомним, може би щяхме да изпуснем парата на нашите амбиции и не бихме останали тези хора, които сме днес.

Но тъй като не си спомняме предишните животи, продължаваме да се движим в същия кръг. Човек не осъзнава, че се е движил в този кръг много пъти и че отново преминава през него с надеждата, която по-рано толкова пъти го е изпълвала. След това смъртта разрушава всички надежди, и всичко тръгва по новия кръг. Човек се движи в кръг като кладенчово магаре.

Можеш да се спасиш от това заблуждение, но за това е нужна огромна осъзнатост и постоянни експерименти. Човек не може изведнъж да започне да очаква смъртта, защото не може изведнъж да стане осъзнат по време на една голяма операция, при такава сериозна травма. Трябва да експериментираме постепенно. Трябва да експериментираме малко по малко, с неголеми страдания, за да видим как можем да останем осъзнати, преминавайки през тях.

Например, боли те глава. Осъзнай че в тебе има "главоболие", а не те "боли глава". Човек трябва да започне да експериментира с леко главоболие и да се научи да чувства: "болката е в главата, а аз я осъзнавам".

Когато Свами Рама бил в Америка, в началото хората много трудно го разбирали. Когато американският президент го посетил, той също бил озадачен и попитал:

- Какъв е този език? - защото Рама говорел за себе си в трето лице. Той не казвал:

- Аз съм гладен. - Той казвал:

- Рама е гладен. - Той не казвал:

- Боли ме глава. - Той казвал:

- Рама много го боли глава.

Хората трудно го разбирали. Един ден той казал:

- Миналата нощ Рама измръзна.

Когато го попитали за кого говори, той отвърнал, че има предвид Рама. Попитали го какъв Рама и той посочил себе си:

- Този Рама, бедният, който измръзна предишната нощ, а ние се смеехме и питахме: "Е, как си Рама, не ти ли е студено?"

Той казвал:

- Рама вървеше по улицата и някакви хора започнаха да го ругаят. Ние се разсмяхме и казахме: "Как се чувстваш от ругатните, Рама? Ако търсиш почести, ще се сблъскаш с оскърбления". Когато хората го питали за кого говори, за какъв Рама, той сочел себе си. Започни да експериментираш с неголеми страдания. Сблъскваш се с тях всеки ден, те присъстват всеки ден. И не само нещастията, трябва да включиш в експеримента и щастието, защото по-трудно се осъзнаваш в щастието, отколкото в нещастието. Не е трудно да опиташ практически, когато те боли глава, че си отделен от нея, трудно е да опиташ: "Тялото е отделно, радостта от здравето също е отделна от мен - аз не съм това". Трудно се поддържа дистанция, когато сме щастливи, защото в щастието ние искаме да бъдем колкото се може поблизо до щастието. А когато идва нещастието, очевидно искаме да се чувстваме отделни, отделени от него. Ако ни кажат, че болката е отделна от нас, искаме наистина да е така, за да можем да се освободим от нея.

Затова трябва да експериментираш да останеш осъзнат и в нещастието, и в щастието. Човек, който прави подобни експерименти, често по собствена воля се подлага на страдание, за да го преживее. В това е тайната на аскетизма - това е експеримент, в който човек доброволно изтърпява болка. Например, човек пости. Оставайки гладен, той се опитва да установи какъв ефект оказва гладът върху съзнанието му. Повечето хопа. които постят, нямат ни най-малка представа за това, което правят - знаят само, че са гладни и с нетърпение очакват утрешния обед. Основната цел на поста е да се преживее като опит. "Глад има, но той е далеч от мен. Тялото е гладно, аз не съм". Затова, предизвиквайки доброволно глад, човек се опитва да разбере вътре в себе си, има ли там глад. "Рама е гладен - аз не съм. Аз знам какво е глад, и това трябва да стане постоянно занятие, докато не достигна до точката, в която между мен и глада не възникне дистанция - където аз повече не ще бъда гладен - дори в глада аз повече не ще бъда гладен. Само тялото остава гладно, осъзнавам това. Аз просто оставам знаещ". Тогава значението на поста става много дълбоко; тогава той не означава просто да останеш гладен.

Обикновено този, който спазва пост, повтарят двадесет и четири часа в денонощието, че е гладен, че през целия ден нищо не е ял. Умът му се унася във фантазии за храната, която ще изяде на следващия ден, той го планира. Такъв пост е безсмислен. Тогава това е просто лишаване от храна. В това е разликата между лишаване от храна и пост, упавас: пост означава да бъдеш по-близо и по-близо. По-близо до какво? По-близо до "аз"-а и по-далеч от тялото. Тогава става възможно и следното - човек се храни и в същото време остава в състояние на пост. Ако, докато яде, той вътрешно знае, че някъде в тялото му се извършва приемане на храна, а съзнанието му е съвършено отделно от това действие, това е упавас. Точно така става възможно следното - човек в действителност не пости, макар че се отказва от храна; защото може да осъзнае своя глад, да чувства, че умира от глад. Упавас е психологическа осъзнатост на отделеността на "аз"-а от физическото състояние на глад.

Доброволно може да се създаде и друга болка от подобен род. Създаването на доброволна болка е много дълбок експеримент. Човек може да лежи върху тръни, за да изпита практически, че тръните пробождат само тялото му, но не "аз"-а. Можеш да подложиш себе си на страдания, за да изпиташ опита на отделяне на съзнанието от физическия план.

Но в света има достатъчно невикани страдания - не е нужно нищо ново да се изобретява. Достъпни са ни много страдания - човек трябва да започне да експериментира с тях. Невиканите страдания идват непрекъснато. Ако човек може да поддържа осъзнатост: "Аз съм отделен от своето нещастие" по време на невиканото нещастие, тогава нещастието се превръща в садхана, духовна дисциплина.

Тогава ще му се наложи да продължи тази садхана и в щастието, което идва само. В страданието можем да измамим себе си, защото човек иска да вярва: "Аз не съм тази болка". Но когато става въпрос за щастието, всеки иска да се отъждестви с него, защото иска да вярва: "Аз съм щастлив". Затова в щастието садханата е още по-трудна.

Нищо не носи повече болка от усещането, че сме отделени от нашето щастие. В действителност, той иска да се потопи в щастието и да забрави, че е отделен от него. Щастието ни огрява; нещастието ни разделя от "аз"-а. По някакъв начин започваме да вярваме, че се отъждествяваме със страданието, само защото нямаме друг избор, но приветстваме щастието с цялото си същество. Осъзнавай в болката, която срещаш по пътя; осъзнавай в щастието, което срещаш по пътя - и от време на време, като експеримент, предизвиквай болка, защото в нея всичко е малко по-различно. Никога не можем да се отъждествим напълно с това, което сами си причиняваме. Самото знание, че нещо е предизвикано от самите нас, създава дистанция. Гостът, който идва при теб, не е от твоя дом - той е гост. Затова, когато каним на гости страданието, то вече е нещо отделно от нас.

Когато вървиш бос, в крака ти се забива трън. Това е случайност и болката те зашеметява. Нещастната случайност се различава от ситуацията, в която си намерил трънчето и съзнателно си стъпил върху него, знаейки във всеки един миг, че стъпваш върху трън и наблюдаваш болката. Но аз не ви моля да се самоизмъчвате, защото и без това има достатъчно страдания. Ето какво имам предвид: първо, бъди бдителен, преминавайки и през страданието, и през щастието; а впоследствие, предизвикай някакво страдание и наблюдавай колко далеч от него можеш да отведеш своето съзнание.

Запомни, експериментът с преднамерената болка е от огромна важност, защото всички искат да изпитват Щастие, но никой не иска да изпитва страдание. И любопитното е това, че страданието, което не желаем, идва само, а щастието, което търсим, никога не идва. Дори ако случайно дойде, то остава зад вратата. Щастието, което примамваме, никога не идва, идва само това щастие. което никога не сме викали. Когато човек натрупа достатъчно сили, за да покани страданието, това означава че вече е щастлив, че може да покани страданието.

Вече можеш да предложиш на нещастието да дойде и да остане.

Това е много дълбок експеримент. Докато не сме готови да предприемем такъв експеримент, трябва да се опитваме да осъзнаем цялото страдание, което срещаме по пътя си. Ако продължим да ставаме все по-осъзнати и по-осъзнати всеки път, когато срещаме страданието, ще съберем достатъчно сили на духа, за да останем съзнателни дори когато дойде смъртта. Тогава природата ще ни позволи да продължим да бодърстваме и в смъртта. Природата знае, че ако човек може да остане съзнателен в болката, може да остане съзнателен и в смъртта. Никой не може да остане съзнателен в смъртта, ако няма предишен подобен опит.

П.Д.Успенски умря преди няколко години. Той бе велик математик от Русия. Беше единственият човек през този век, който провеждаше обширни експерименти в областта на смъртта. Три месеца преди смъртта си заболя тежко. Лекарите го посъветваха да остане в леглото си, но въпреки това той положи невероятно, невъобразимо усилие. Не спеше нощем, пътуваше, вървеше, бягаше, бе постоянно в движение. Лекарите бяха ужасени, казваха, че му е нужен пълен покой. Успенски събра всичките си близки приятели, но нищо не им каза. Приятелите, които останаха с него през последните три месеца, разказваха, че за пръв път видели как пред очите им човек приема смъртта в съзнателно състояние. Попитали го защо не спазва лекарските съвети. Успенски обяснил:

- Искам да изпитам целия възможен опит на болката, за да не може великата болка на смъртта да мe направи безсъзнателен. Искам да премина през цялата болка и да създам в себе си такава издръжливост, че да мога да остана в пълно съзнание, когато дойде смъртта.

Затова през тези три месеца той полагал изключителни усилия, преминавайки през всички възможни видове болка.

Приятелите му уморявали, дори най-силните и здравите, но не и Успенски. Лекарите повтаряли, че му е нужен пълен покой, иначе ще се погуби - но напразно. През нощта, докато Успенски умирал, продължавал да се разхожда из стаята. Лекарите, които го преглеждали, обявили, че в краката му не са останали сили, за да върви, но независимо от това той продължавал да крачи през цялата нощ. Той говорел: Искам да умра в движение, защото ако седя, мога да изгубя съзнание или да умра в съня си, в безсъзнателно състояние.

Продължавайки да върви, говорел на приятелите си:

- Още съвсем малко, още десет крачки и всичко ще свърши. Аз умирам, но ще продължа да вървя до последната крачка. Искам да продължа да правя нещо до самия край, иначе смъртта ще ме хване натясно. Мога да се отпусна и да заспя, а не искам това да се случи в момента на смъртта ми.

Успенски умрял, правейки последната си крачка. Много малко хора на земята са умрели по подобен начин - в движение. Той паднал, докато вървял; т.е. паднал едва тогава, когато се случила смъртта. Извършвайки последната си крачка, той казал:

- Това е всичко, това е моята последна крачка. Аз почти падам. Но преди да ви напусна, искам да ви кажа, че отдавна съм отхвърлил тялото. Сега виждате как тялото ми се освобождава, но аз от доста време виждах, че тялото ми е отпаднало, а аз продължавам да съществувам. Връзките с тялото отдавна са разрушени и все пак вътрешно аз продължавам да съществувам. Отпада само тялото, но не и аз.

По време на смъртта му неговите приятели видели някакъв огън в очите му. Цветът, радостта и светлината които сияят, когато човек стои на прага на отвъдния свят. Но за това са нужни приготовления, постоянни приготовления. Ако човек е абсолютно подготвен, смъртта се превръща в прекрасен опит. Няма явление по-ценно от това, защото това, което се открива със смъртта, не може да се познае по никакъв друг начин. Тогава смъртта изглежда като приятел, защото при настъпването на смъртта ние можем да преживеем опита, че сме жив организъм - не по-рано. Помни, колкото по—тъмна е нощта, толкова по-ярки са звездите. Блясъкът на мълнията се вижда като сребърна нишка и тъмата става още по-тъмна. По подобен начин когато смъртта застане пред нас с цялото си въоръжение и ни обкръжи от всички страни, в този миг самият център на живота се проявява в цялата си слава. Само тогава, никога по-рано. Смъртта ни заобикаля като тъма, а в сърцето на тъмата е самият център на живота - наречи го атман, душа - той сияе в цялото си великолепие, защото само обкръжаващата го тъма го прави сияещ. Но в този миг ние губим съзнание. В самия миг на смъртта, който иначе би могъл да стане мига на познаване на нашето същество, ние губим съзнание. Ето защо са нужни приготовления и друго ниво на съзнание. Тези приготовления са медитацията.

Медитацията е експеримент за достигането на постепенна, доброволна смърт. Тя е експеримент, човек се движи навътре и напуска тялото. Ако човек медитира през целия си живот, в мига на смъртта ще достигне тоталната медитация.

Когато смъртта се преживее в пълно съзнание, човешката душа се ражда в пълно съзнание. Тогава първият ден в новия живот на човека не е ден на невежество, а ден на пълното знание. Дори в майчината утроба той остава в пълно съзнание. Само едно раждане е възможно за този, който е умрял в съзнателно състояние. След това той повече не може да се роди - защото човек, който е изпитал опита на раждането, смъртта и живота, постига освобождение.

Човек, който е се е родил осъзнато, наричаме аватар, тиртканкара, Буда, Исус, Кришна. И това, което ги отделя от нас е тяхната осъзнатост. Те са пробудени, докато ние спим. Те извършват съзнателно раждане и този живот е последното им пътешествие на Земята. В тях има нещо, което липсва у нас, в тях има нещо, което те непрестанно се опитват да ни донесат. Разликата между пробудените и нас е в това - тяхната предишна смърт и последвалото я раждане са преминали в осъзнато състояние, затова те живеят осъзнато през целия си живот.

Тибетците имат интересен ритуал, наричан Бордо. Това е много ценен ритуал, който се изпълнявала само в момента на смъртта. Когато някой е на смъртно легло, хората, които знаят, се събират край него и го насърчават да практикува Бардо. Но само този, който е медитирал в настоящия си живот, се допуска да премине през Бардо. При Бардо докато човек умира, отвън му дават инструкции, с помощта на които може да остане напълно осъзнат. Предлагат му да наблюдава всичко, което се случва, защото в това състояние се случват много неща които умиращият никога не може да разбере ясно - не е лесно от веднъж да разбереш новите явления.

Ако човек може да остане съзнателен след смърт. та, известно време той няма да знае, че е мъртъв. Едва когато другите понесат тялото му и го изгорят, вероятно ще разбере, че е мъртъв. Всъщност вътре в него нищо не умира, само се създава разстояние. Приживе малко хора имат опита да откриват разстоянието. Това преживяване е толкова ново, че не може да бъде описано с традиционни определения. Човек просто чувства, че нещо се отделя. Това нещо е умряло, но той го разбира едва когато хората около него започнат да плачат, падат върху тялото му отчаяни, готвят се да отнесат тялото за кремация. Има важни причина, тялото да се подложи на кремация толкова скоро. Трябва да убедят душата, че това тяло е мъртво, изгорено до пепел. Но човек може да разбере случилото си само ако умре осъзнато. Човек, умрял безсъзнателно, не може да знае това. Затова, за да види човек своето горящо тяло, в Бардо му предлагат:

- Разгледай добре горящото си тяло. Не бягай и не се отдалечавай бързо. Когато хората понесат тялото ти за кремацията, задължително ги съпровождай и присъствай там. Наблюдавай с цялото си внимание как кремират тялото ти, за да не се привързваш толкова много следващия път към физическото си тяло.

Когато видиш как тялото ти е изгорено до пепел, твоята привързаност към него ще изчезне. Другите, разбира се, ще видят как се кремира тялото ти, но ако и ти го видиш, ще изгубиш привързаността си към него. Обикновено в деветстотин деветдесет и девет от хиляда случая човек в момента на смъртта е в безсъзнателно състояние и не знае нищо за нея. В този единствен случай когато човек остава съзнателен, той се движи наоколо вижда горящото тяло, движи се около крематориума. Затова в Бардо му казват:

- Наблюдавай, не пропускай тази възможност. Наблюдавай как тялото ти се предава на огъня, запомни го веднъж завинаги. Наблюдавай как напълно се унищожава това, с което си отъждествявал своя "аз". Наблюдавай как се превръща в пепел, за да помниш в следващото си раждане кой си. Щом човек умре, той влиза в нов свят, за който ние нищо не знаем. Този свят за нас може да бъде страшен и заплашителен, защото няма никакви аналози с предишния ни опит. Фактически, той изобщо не е свързан с живота на земята. Да се окажеш в този вов свят е по-страшно, отколкото да се окажеш в непозната страна, в която никой не познаваш, не знаеш езика и начина на живот. Нормално е човек да бъде обезпокоен и объркан.

Светът, в който живеем, е свят на физическите тела. Когато напускаме този свят, започва безтелесният свят—свят, който никога не сме преживявали. Този свят може да ни изплаши, защото се различава от целия ни предишен опит. В нашия свят, независимо от това колко е непознато мястото, колко са различни хората и техните обичаи, между всички нас има връзка - живеем в царството на човешките същества. Влизането в света на безтелесните духове може да бъде плашещо, защото стои отвъд границите на всяко въображение.

Обикновено преминаваме през него в безсъзнателно състояние без да го забелязваме. Но този, който минава през него в съзнателно състояние, се оказва в голямо затруднение. Затова Бардо се опитва да разясни на човек какъв е този свят, какво се случва в него, с как. ви същества се сблъсква. Само тези, които са в дълбока медитация, могат да бъдат преведени през този опит, за другите е невъзможно.

В последно време усещам, че приятелите, които практикуват медитация, могат да бъдат допуснати до "експеримента" Бардо в една или друга форма. Но това е възможно само когато преминат през много дълбока медитация, иначе дори няма да чуят какво им говорят, Няма да чуят какво им говорят в момента на смъртта или няма да разберат какво им говорят. За да се разбере е нужен много мълчалив и пуст ум. Когато съзнанието започне да отслабва и изчезва, когато земните вериги се разпадат, само много мълчаливият ум може да чуе послания от този свят, за всеки друг те са невъзможни.

Запомни, това може да се направи само по отношение на смъртта, по отношение на раждането не можеш да направиш нищо. Но каквото направим ние със смъртта, то влияе и върху раждането. Раждаме се в същото състояние, в което умираме.

Пробуденият се упражнява, за да не сбърка в избора на утроба. Това показва, че той никога не избира сляпо, несъзнателно. Той избира родителите си така, както богаташът избира своя дом. Беднякът не може да купи дом по свой избор. Необходима му е определена способност да избира. Човек трябва да бъде в състояние да си купи дом. Бедният човек никога не може да си позволи да избере своя дом. Може да се каже, че в крайна сметка домът избира бедния човек, докато милионерът решава къде да се засели, как да изглежда градината му, къде да са вратите и прозорците, от запад или от изток да идва слънчевата светлина, каква да бъде вентилацията, колко просторен да бъде домът - той сам избира всичко.

Пробуденият си избира утроба. Това е негов съзнателен избор. Същества като Буда и Махавира не се раждат винаги и навсякъде. Те се раждат, разглеждайки всички възможности - какво ще бъде тялото и какви родители ще ги заченат; каква ще бъде енергията им и колко силни ще бъдат, какви възможности ще са им достъпни. Те се раждат, съобразявайки всичко това. Те имат ясна представа къде да отидат. От първия ден на своето раждане те живеят живота си по собствен избор. Радостта от живота по собствен избор е невероятна. Всъщност, свободата започва с живота по собствен избор. В живота, който ти е даден, няма подобна радост, тя е заключена. В тези случаи човек просто го тласват в живота и всичко, което се случва, се случва без човек да има някаква роля в това. Но ако пробуждането стане възможно, тогава може да се направи избор. Ако самото раждане става по наш избор, тогава можем да живеем, избирайки целия си останал живот. Тогава можем да живеем като дживан-мукта. Този, който умира съзнателно състояние, се ражда в съзнателно състояние и живее живота си свободно.

Чували сте думата дживан-мукта, но може би не знаете какво означава. Дживан-мукта означава "този, който се е родил в пробудено състояние". Само такъв човек е дживан-мукта. Иначе, човек може да работи над освобождението цял живот, но да постигне истинсата свобода едва в следващия живот - в настоящия си живот не постига освобождение. За да бъде дживанмукта в този живот, човек трябва да има свобода на избора от първия ден на своето раждане. А това е възможно само ако е постигнал пълно съзнание в мига на смъртта в своя предишен живот.

Но сега не говорим за това. Сега животът продължава, а смъртта още не е настъпила. Тя несъмнено ще дойде, защото няма нищо по-сигурно от смъртта. В други неща можеш да се съмняваш, но в смъртта няма нищо съмнително. Има хора, които се съмняват в Бог, други се съмняват в съществуването на душата, но няма човек, който да се съмнява в смъртта. Тя е неизбежна, тя задължително ще дойде, тя вече е на път. С всеки миг е по-близо и по-близо. Можем да използваме миговете, оставащи до смъртта, за пробуждане. Медитацията е техниката, даваща такъв ефект. През тези три дни ще се опитам да ви помогна да разберете, че медитацията е техниката, водеща до пробуждане.