Книга ще ни помогне да разберем: Как да използваме дълбокия сън, пълния покой и да достигаме го извора на живота

Той е прав, аз действително уча хората да умират. Уча ги на изкуството да се умира, защото този, който се обучава на изкуството да се умира, става експерт и в изкуството да се живее. Човек, който е съгласен да умре, е достоен да живее висш живот. Само тези, които са се научили да жертват себе си, са познали и как да бъдат.

Тези неща изглеждат противоположни, защото ние приемаме живота и смъртта като противоположни и противоречиви величини, но това не е истина. Ние сме създали лъжливо противоречие между тях и това е довело до фатални резултати. Може би нищо не е причинило толкова вреда на човечеството, както това противоречие, което се е разпространило върху всички страни на нашия живот. Ако разделяме неща, които по своята същност са единни, крайният резултат не може да бъде друг, освен създаване на шизофреничен, ненормален човек.

Да предположим, че някъде живеят побъркани хора. Ще възникнат огромни трудности и проблеми, ако те вярват, че горещото и студеното са не само отделни, но и взаимно изключващи се неща, защото горещото и студеното не си противоречат, това са различни характеристики на едно и също нещо. Нашият опит с горещото и студеното не е абсолютен, той е много относителен. Можем да го изясним с един малък експеримент.

Човек винаги различава горещи и студени неща. Сигурен е, че горещото е горещо, а студеното - студено. Не твърди, че нещо е горещо и студено едновременно. Когато се върнете у дома, направете следния експеримент. Вземете кана с гореща вода, кана със студена вода и кана с вода със стайна температура. Поставете едната си ръка в горещата вода, а другата - в студената. След това ги извадете и ги поставете в каната със стайна температура. Едната ръка ще почувства, че водата е студена, а другата - че същата вода е гореща. Каква в действителност е тази вода? Ако едновременно едната ръка усеща, че водата е студена, а другата - че е гореща, чувството за горещо или студено е свързано с нашите ръце, не с водата.

Горещото и студеното са степени на едно и също нещо. Те не са две различни неща. Разликата в тях е в количеството, не в качеството.

Замислял ли си е някой от вас за разликата между детството и старостта? Обикновено приемаме че са противоположни. Но каква е действителната разлика между детството и старостта? Само в броя на годините, на дните, разликата не е качествена, а количествена.

Например, ако едно дете е на пет години, ние можем да го наречем "петгодишен старец" - какво неправилно има тук? Когато казваме "петгодишно дете", това е просто разговорен израз. Ако искаме да определим, както се казва на английски, "стар на пет години", това може да означава и "петгодишен старец". Един старец е на осемдесет години, а друг - на пет. Каква е разликата? Ако искаме, можем да наречем седемдесетгодишния старец "седемдесет годишно дете" - в края на краищата детето израства в старец. Само когато ги разглеждаме поотделно, те ни изглеждат противоречащи си едно на друго. Изглежда, че детството и старостта са противоположни, но ако е така, едно дете не може да остарее. Как би било възможно? Как могат противоположни неща да бъдат едни и същи? Можеш ли да посочиш деня или нощта, в който детето става старец? Можеш ли да отметнеш в календара, че в този и този ден този човек е бил дете, а на еди кой си ден е станал старец?

Проблемът е в това, че... Например, има стъпала, водещи към терасата. Ти виждаш долните и горните стъпала, но е възможно да не можеш да видиш средните стъпала. Може да изглежда, че долните и горните стъпала са отделни, далече едни от други. Но човек, който вижда цялата стълба, ще отхвърли подобно определение. Той ще каже: "Разликата между стъпалата горе и долу е само видимост, създавана от средните стъпала" Най-долното стъпало е свързано с най-горното".

Разликата между ада и небесата не е в качеството, а в количеството. Не мисли, че небесата и ада са противоположни, диаметрално противоположни един на друг. Разликата между ада и небесата е същата, както между студеното и горещото, нисшето и висшето, детето и стареца.

Разлика от подобен вид съществува и между раждането и смъртта; иначе този, който се ражда, никога не би могъл да умре. Ако раждането и смъртта бяха противоположности, как раждането може да завърши със смърт? Ние можем да достигнем само тази точка, която ни е присъща.

Раждането преминава в смърт - това означава, че раждането и смъртта са двата края на едно и също нещо. Ние засяваме семе, то пораства в растение, след това става цвете. Някой смята ли, че цветето е противоположно на семето? Цветето израства от семето и става цвете. На семето е присъщ растежът. Раждането се превръща в смърт. Бог знае в резултат на каква глупост и в какви нещастни времена в човешкия ум се е вкоренила идеята, че животът и смъртта са дихотомни, че животът и смъртта са две отделни неща. Искаме да живеем, а не искаме да умираме, но не знаем, че смъртта е част от живота. Щом решим, че не искаме да умрем, в същия миг животът ни се изпълва с проблеми и трудности.

Цялото човечество е станало шизофренично. Човешкият ум е разделен на части, на фрагменти, за което си има причина. Ние сме приели целия живот така, сякаш се състои от части, които противопоставяме една на друга. Човек си остава същият, но ние сме създали отделения вътре в него и сме определили, че тези отделения са противоположни едно на друго. Направили сме го във всички сфери. И казваме на човека: "Не се дразни, прощавай", без да разбираме, че разликата между и гнева и прошката отново е само в степента, както между горещото и студеното, между детството и старостта. Можем да кажем, че гневът, сведен до най-долната си точка, е прошка - между тях няма дихотомия. Но вековната представа на човека ни учи: "Избавете се от гнева и се научете да прощавате" - сякаш гневът и прошката са толкова противоположни, че можеш да се освободиш от гнева и да се придържаш към прошката. Единственият резултат от това е разделянето на човека на фрагменти, а това му носи само беди.

Всички системи от вярвания от миналото ни казват, че сексът и брахмачария - безбрачието - са противоположни. Няма нищо по-погрешно. Най-долната точка на секса е брахмачария. Сексът, спускащ се надолу, смаляващ се, е брахмачария. Разстоянието между тях не е във враждебност и противоречие. Запомни, че в този свят няма нищо, което да е в противоречие. В света не може да има противоречие, защото ако го имаше, би било невъзможно да се обединят противоположностите. Ако раждането и смъртта са различни същности, раждането би следвало свой курс, а смъртта - свой и никога не биха се срещнали. Точно както никога не се срещат две паралелни линии, не биха се срещнали и раждането и смъртта.

Раждането и смъртта са свързани, те са двата края на един континуум. Когато казвам това, то е за да обясня, че ако искаме да спасим човека от безумие в близко бъдеще, трябва да приемем живота в цялата му пълнота. Не можем повече да си позволяваме да създаваме отделни, разделени части и да ги противопоставяме едни на други.

Толкова странно звучи, когато някой каже: "Сексът е противоположен на брахмачария, затова да се освободим от секса". Този човек накрая ще бъде разрушен от опитите си да се освободи от секса. Такъв човек никога няма да достигне брахмачария. В опитите да отхвърли секса, умът му ще остане прикован само към секса и достигането на брахмачария ще бъде невъзможно за него. Умът му ще изпадне в огромно напрежение и затруднение - това е неговата смърт. Неговият живот ще стане твърде обременен и тежък и такъв човек изобщо няма да може да живее нито за миг. Той ще изпадне в голяма беда. Ако гледаш на въпроса по този начин - а то е факт - искам да ти кажа, че сексът и брахмачария са свързани, както са свързани долните и горните стъпала на стълбата. Когато човек се движи нагоре по стълбата, той влиза в брахмачария. Брахмачария не е нещо друго, освен секс, сведен до най-долната си степен. Човек достига точката, в която чувства, че всичко е станало пусто, той е достигнал пределния край. Тогава в живота няма противоречия, няма напрежение. Тогава в живота няма безпокойство. Тогава можем да живеем естествен живот. Говоря за възможността да се живее най-естествения живот във всичките му аспекти. Ние не живеем естествено на никакво ниво, защото сме се научили на неестествен начин на живот. Ако кажем на един човек: "Върви само с левия крак, защото левият означава религия, праведност. Не върви с десния крак, защото десният символизира неправедност..." Ако човек повярва в това... а много хора биха повярвали, хора, готови да повярват в подобни глупости, винаги се намират. Тогава ще срещнеш хора, които са съгласни, че да се върви с левия крак е праведно, а с десния - неправедно. Те ще отрежат десния си крак и ще се опитат да вървят само с левия. И никога няма да могат да ходят. Ние можем да се движим само съчетавайки двата крака. Един крак не може да върви сам, макар че само единият крак се движи напред. При ходенето първо повдигаш единия крак, което може да създаде невярно впечатление, че се движиш с един крак. Но не забравяй, че опорният крак, който остава отзад, е не по-малко важен, от този, който е в движение. В деня, в който човек достигне брахмачария - в това достижение опорният крак е сексът - неподвижният десен крак отново служи като опора, за да може левият да се придвижи напред. Левият крак не може да се движи без десния.

Сексът, достигнал до покой, става опора на повдигащата се брахмачария. Човек може да направи крачка в брахмачария само когато сексът престане да се движи. Изкоренявайки опората на секса, разбивайки я, ти несъмнено ще отхвърлиш секса, но това няма да ти помогне да достигнеш брахмачария. Напротив, човек остава да виси по средата. В това висящо състояние са оставили човечеството многовековните учения. Това, което виждаме в живота наоколо, не е нищо друго, освен движението на десния и левия крак, дясната и лявата стъпка.

В живота всичко е взаимосвързано. Видимите разделения са като нотите на велика симфония. Ако изхвърлиш някоя от тях, ще се окажеш в затруднение. Някой може да каже, че черният цвят символизира злото. Затова на никого не разрешават да се облича в черно на сватба, черното е разрешено само при смърт. Има хора, които вярват, че черното символизира злото, както има и хора, които вярват, че бялото символизира чистота. В символичен смисъл тези разделения са уместни, но ако те кажат: "Хайде да се избавим от черното, нека изтрием черното от лицето на земята", запомни, че с отхвърлянето на черното ще изчезне и бялото, защото белотата се вижда само на черен фон.

Учителят пише с бял тебешир върху черна дъска. Дали не си е загубил ума? Защо не пише върху бяла стена? Разбира се, човек може да пише върху бяла стена, но буквите няма да се виждат. Бялото се проявява благодарение на черния фон, черното позволява на бялото да се прояви. Запомни, белият човек, който призовава за вражда с черния, неизбежно затьпява. Ако човек е против изразяването на гнева, неговата прошка ще бъде безсилна. Силата на прошката лежи в гнева. Само този, който може да се гневи, има власт да прощава. Колкото по-яростен е гневът, толкова по-великодушна е прошката. Самата сила на гнева придава блясък на прошката. В отсъствие на гняв прошката изглежда абсолютно сива, абсолютно безжизнена и мъртва.

Ако сексът на човека е разрушен - а има средства да се разруши секса - запомни, това не го прави брахмачари или безбрачен, това просто го прави безсилен. А между тези две неща съществува огромна разлика. Има много способи да се разправим със секса, но човек не може да стане брахмачари, като се разправи със секса, той може да стане само безсилен. Трансформирайки секса, разбирайки, издигайки енергията на по-висше ниво, само тогава човек може да достигне брахмачария. Но запомни, блясъкът, който ще видиш в очите на брахмачари, на безбрачния, е блясъкът на истинската сексуална енергия. Енергията е една и съща, но е трансформирана.

Искам да кажа, че неща, които наричаме противоположности, в действителност не са противоположни - редът на живота е много тайнствен. В този тайнствен ред трябва да бъдат създадени противоположности, за да могат нещата да се проявят. Навярно си виждал купчините тухли, наредени край строяща се къща. Всички тухли са еднакви. След това архитектът или инженерът подрежда тухлите в противоположен ред, за да направи свода на входа. Тухлите са едни и същи, но изграждайки свода, те се поставят една срещу друга, за да могат по-късно да се поддържат една друга. Той не може да построи арката, ако работи от едната посока към другата, защото тогава сводът ще падне. Тухлите, положени само от едната страна на арката, нямат сила, няма съпротивление, което да ги поддържа. Когато се появи съпротивление, се поражда сила. Всички сили влизат в противопоставяне, цялата енергия създава противопоставяне. В живота принципът на полярността стри зад създаването на енергия, на силата. Всички тухли са еднакви, но се поставят една срещу друга.

Бог, божественият архитект на живота, е много разумен. Той знае, че животът ще стане студен и веднага ще се разтвори, ако тухлите не са една срещу друга. Затова е поставил гнева срещу прошката, секса срещу брахмачария и от това противопоставяне се ражда енергията. Тази енергия е самия живот. Той е поставил редом, лице в лице, тухлите на раждането и смъртта, и по този начин чрез тези две тухли е възникнала вратата на живота. Има хора, които казват: "Ние ще приемем само тухлата на живота, не приемаме тухлата на смъртта".

Добре, прави каквото искаш. Но ако не приемеш смъртта, ще умреш в същия миг, защото всички останали тухли ще станат абсолютно подобни една на друга. Ще останат само тухлите на живота и веднага ще се разпаднат.

Тази грешка е повтаряне много пъти и заради нея човек е страдал и изпитвал болка през последните десет хиляди години. Той все настоява да постави тухлите от едната страна, не иска да ги противопостави.

- Махнете тази полярност - казва той. - Ако вярваме в Бога, ние не вярваме в нищо друго. Значи не вярваме в самсара - обикновения свят. Ако има Бог, тогава не може да има самсара; тогава ние не можем да приемем обикновения живот. Не можем да бъдем на пазара, не можем да се занимаваме с бизнес и защото вярваме в Бога, ще станем монаси и ще се оттеглим в гората.

Такъв човек иска да създаде свят от тухлите на Бога. Можеш ли да си представиш до какви последствия ще доведе това, ако по някаква грешка всички светски хора се побъркат и станат монаси? От този миг светът няма да помръдне нито на метър, от този миг светът ще се окаже в руини.

Фактически, монахът няма и понятие за това, което преживява, няма понятие, че неговият ляв крак се движи напред, защото някакъв светски човек, някъде там, на пазара, седи в своя магазин. Единият крак е вкоренен там, затова кракът на монаха се движи свободно. Самото жизнено дихание на монаха идва от светския човек. Монахът пребивава в илюзията, че живее сам, но истината е, че цялата му издръжка идва от светския живот. А той върви и проклина светския човек и продължава да му говори: "Отречи се от света и стани монах". Той не осъзнаваме по такъв начин създава ситуация на гибелно самоубийство - ситуация, от която няма да може да излезе и също ще умре. Той иска да използва тухлите само от едната страна.

Има хора, които казват обратното: "Бог не съществува, има го само този свят и нищо друго. Ние вярваме само в материята". И вярвайки само в материята, те също се опитват да създадат свой свят. Те също са в беда. Достигнали са до място, в което се извършва глобално самоубийство. Защото ако съществува само материя, а няма Бог, тогава всичко, което придава аромат на живота, което го прави магически, което го привежда в движение, което създава желанието да се издигаш нагоре, ще си отиде.

Ако човек вярва, че няма Бог, че няма нищо друго, освен материя, какъв би бил смисълът на живота? Тогава животът би станал напълно безсмислен. Именно затова на Запад хора като Сартр, Камю, Кафка и други толкова много говорят за абсурда. Днес всички западни философи в един глас казват, че животът е безсмислен. Това, което веднъж е казал Шекспир, внезапно е придобило актуалност и западните мислители днес повтарят същото за самия живот: "Приказка, разказана от идиот, пълна със звуци и ярост, нищо не означаваща". В такъв живот не може да има нищо важно, никакъв смисъл, защото сте поставили само тухлите на материята. И смисълът задължително изчезва. Точно както светът би се лишил от смисъл, ако в него живееха само монаси, така би се лишил от смисъл и ако в него живеят само светски хора.

Интересното е, че светският човек оцелява с помощта на отреклия се, а отреклият се оцелява с помощта на светския човек - както левият крак зависи от десния, а десният - от левия. На повърхността подобна зависимост изглежда противоречива, но дълбоко вътре не е така. Двата крака са част от едно и също нещо, единият го задържа, другият го задвижва. Никой не може да изпита цялата истина на живота без правилно разбиране на това противоречие. Човек, който в своето противопоставяне настоява да изреже едната част, още не е станал достатъчно разумен. Ти можеш да се разделиш с едната половина, разбира се, но щом това стане, другата половина също ще умре, защото, втората половина получава жизнена енергия от първата и от никъде другаде.

Веднъж чух следното:

Двама монаси били увлечени в продължителен диспут. Единият смятал, че е добре да носи в себе си малко пари, които могат да му бъдат полезни при нужда. Другият твърдял: "Защо са ни пари? Ние сме се отрекли от всичко, защо са ни пари? Само светските хора имат пари". Двамата привеждали аргументи, за да подкрепят становищата си и всички аргументите им изглеждали правилни.

Великата тайна на вселената е в това, че можеш да представиш равно количество аргументи в полза на всяка от противоположните тухли на творението и диспутът никога няма да спре, защото количеството тухли и от двете страни е равно. Всеки може да каже: "Виж, вселената е създадена от моите тухли", докато другият може да отговори: "Не, вселената е създадена от моите тухли".

Животът е толкова безкраен, че много малко хора се развиват достатъчно, за да видят, че цялата структура се състои от противоположни тухли. Останалите просто виждат тухли, които попадат в полезрението им. Те казват: "Ти си прав, вселената е създание на саняси. Ти си прав, Брахман е източник на вселената. Ти си прав, вселената се състои от атман". Други казват: "Вселената се състои от материя, тя не е нищо друго, освен прах. Всичко постепенно ще се превърне в прах - прах върху прах". Тези хора също могат да покажат тухлите, които са в тяхното полезрение. В този спор нито атеистът, нито теистьт могат да победят чрез аргументи. Не могат. Техните твърдения изхождат от дихотомното виждане за живота.

Затова между двамата монаси продължавал този велик диспут. Единият настоявал, че парите са нужни, другият не бил съгласен. Една вечер те бързали да стигнат реката. Наближавала нощта. Единият доближил лодкаря, който привързвал лодката за през нощта, и казал:

- Моля те, не връзвай лодката, прекарай ни през реката. Наближава нощта, а ние трябва да стигнем до другия бряг.

- Извинете - казал лодкарят, - но аз приключих за днес и си отивам в селото. Ще ви прекарам утре сутринта.

- Не, не можем да чакаме до сутринта - казали монасите. - Нашият учител, с когото живеем и който ни е научил какво е животът, е близо до смъртта. Казват, че утре ще умре. Той ни повика. Не можем да стоим тук цялата нощ.

- Добре - казал лодкарят, - ще ви преведа срещу пет рупии.

Монахът, който твърдял, че парите са нужни, се разсмя и казал:

- Какво ще кажеш, приятелю? Има ли смисъл да носиш пари със себе си?

Вторият монах просто продължил да се смее. Първият платил на лодкаря пет рупии - той бил победил. Достигайки другия бряг, той отново казал:

- Какво ще кажеш, приятелю? Нямаше да можем да преминем реката, ако нямахме пари. Вторият гръмко се разсмял:

- Ние пресякохме реката не защото ти имаше пари, а защото можа да се разделиш с тях! Ние можем да преминем през реката не защото имаше пари, а защото ти можеше да се откажеш от тях.

И спорът се възобновил. Вторият монах продължил:

- Винаги съм казвал, че монахът трябва да има смелостта да пусне парите да си отидат. Ние можахме да ги дадем, затова и можахме да преминем през реката. Ако ти беше продължил да ги пазиш, ако не бе ги изпуснал от ръката си, как щяхме да преминем реката? Проблемът винаги остава един и същ. Първият монах се присъединил към смеха. Те стигнали при своя гуру и го попитали:

- Какво да правим? Това се превърна в голям проблем. Днешните събития ясно илюстрират нашите
различия. Единият смята, че сме преминали реката, защото имахме пари, другият казва, че не бихме могли да я преминем без пари. И двамата сме твърди в своите становища и изглежда, че и двамата сме прави.

Гуруто гръмко се разсмял и казал:

- И двамата сте луди. Правите същата глупост, която човечеството върши от векове.

- Каква е тази глупост? - попитали те.

- Всеки от вас гледа само към едната страна на истината. Истината е, че вие сте могли да наемете лодката и да преминете реката, защото сте могли да се разделите с парите, но е също толкова вярно и другото - могли сте да се разделите с парите, само защото са били у вас. Естествено, истината е в това, че сте могли да преминете реката, защото сте имали пари в себе си. Но е истина и това, че ако нямахте пари, нямаше да можете да преминете реката. Вие сте я преминали, защото сте могли да се разделите с парите. Затова и двамата сте прави. Между двамата няма противоречие.

Ние сме създали такива дихотомии на всички нива в живота си. Вярата в едната от двете части може да роди убедителни аргументи в своя подкрепа. Това създава трудности, защото всеки човек, в края на краищата, има на свое разположение малка част от живота, за да рисува върху нея своите рисунки. Той живее половината живот, а това не е никак малко. То е достатъчно, за да може да спори. А нищо не се решава със спорове. Животът трябва да бъде изследван и познат в цялата му пълнота.

Аз наистина уча за смъртта, но това не означава, че съм против живота. Това означава, че смъртта е врата към познанието за живота, към осъзнаването на живота. Това означава, че не виждам живота и смъртта като противоположни един на друг. Дали ще го нарека изкуство да се умира или изкуство да се живее, то е едно и също. Всичко зависи от това, как гледаме на него. Ти можеш да попиташ: "Защо не го наречеш изкуство на живота?" Има причини за това.

Първата от тях е, че ние сме станали безкрайно привързани към живота. И тази привързаност е много неуравновесена. Мога да го нарека и изкуство да се живее, но няма да го направя, защото ти си твърде привързан към живота. Ако кажа: "Ела да се учиш на изкуството да живееш", ти ще дойдеш, защото ще поискаш да увеличиш привързаността си към живота. Наричам го изкуство да се умира, за да възстановя равновесието. Ако се научиш да умираш, тогава животът и смъртта ще бъдат равни за теб, ще се превърнат в своя ляв и десен крак. И тогава ще достигнеш пределния живот. В това пределно състояние животът не съдържа раждане и смърт, но има два крака, които ние наричаме раждане и смърт.

Естествено, ако има град, населен със самоубийци, където никой не иска да живее, аз няма да отида там да говоря за изкуството на умирането. Там ще кажа: "Учете се на изкуството да живеете". И както казвам на вас:

"Медитацията е врата към смъртта", на тях ще кажа:

"Медитацията е врата към живота". Ще им кажа: "Елате да се учите да живеете, защото докато не се научите да живеете, няма да можете да умрете. Ако искате да умрете, аз ще ви уча да живеете - защото научавайки се да живеете, вие ще се научите и да умирате". Само тогава хората от този град ще дойдат при мен. Вашият град е противоположен - вие живеете в град, където никой не иска да умира, където всеки иска да живее, където хората се вкопчват в живота толкова силно, че да отхвърлят смъртта завинаги. Затова трябва да говоря с вас за смъртта. Това няма нищо общо с мен. Заради вас го наричам изкуство да се умира. А през цялото време говоря за едно и също.

Веднъж Буда отишъл в едно село. Било ранно утро и слънцето едва се вдигало над хоризонта. При него дошъл един човек и казал:

- Аз съм атеист, не вярвам в Бога. Какво мислиш ти? Има ли Бог?

Буда казал:

- Има само Бог. Няма нищо друго, освен Бог.

- Но на мен ми казаха, че ти си атеист - казал човекът.

- Сбъркали са. - казал Буда. - Аз съм теист. Сега го чу от моите собствени уста. Аз съм най-великият теист в света. Има Бог и нищо, освен него.

Човекът останал под дървото, като се чувствал много неловко. Буда продължил пътя си.

През деня при него дошъл друг човек и казал:

- Аз съм теист. Вярвам напълно в Бога. Аз съм враг на атеистите. Дойдох при теб да те попитам какво мислиш за съществуването на Бога?

- Бог? Няма нищо подобно и никога не е имало. Няма абсолютно никакъв Бог.

Човекът не могъл да повярва на ушите си.

- Какво говориш? - възкликнал той. - Аз чух, че в това село е дошъл религиозен човек и дойдох да попитам има ли Бог. Това ли е твоят отговор?

- Религиозен човек? Вярващ в Бога? Аз съм най-великият атеист в света.

Човекът останал напълно объркан. Ние можем да разберем неговото объркване, но Ананда, ученикът на Буда, бил в още по-голямо объркване, защото бил чул и двата диалога. Той много се разтревожил, защото не могъл да разбере какво става. Уж на сутринта всичко било наред, а през деня се появил проблем. "Какво става с Буда? - помислил Ананда. - "Сутринта беше най-великият теист в света, а през деня каза, че е най- великият атеист". Решил вечерта, когато остане насаме с Буда, да поиска разяснение. Но вечерта го очаквала още една изненада.

На свечеряване при Буда дошъл още един човек и казал:

- Аз не зная има ли Бог. Какво ще кажеш? Какво мислиш?

- Ако ти не знаеш - отвърнал Буда, - аз също не знам. Най-добре ще е и двамата да замълчим.

Чувайки отговора на Буда, човекът се смутил и казал:

- Чух, че си просветлен и реших, че навярно знаеш отговора.

- Навярно си чул погрешно. Аз съм абсолютно невеж човек. Какво знание мога да имам ?

Опитай се да почувстваш през какво е преминал Ананда. Постави се на негово място. Виждаш ли неговото затруднение? Когато настъпила нощта и всички си тръгнали, той докоснал нозете на Буда и казал:

- Ти да не се опитваш да ме убиеш? Какво правиш? Почти изгубих живота си! Никога не съм бил толкова разстроен и обезпокоен, както днес. Какво говореше и правеше през целия ден? Уверен ли си във всичко, което каза днес? Сутринта каза едно, на обяд друго, а вечерта - трето, в отговор на един и същи въпрос!

- Аз не съм давал тези отговори на теб - казал Буда. - Аз давах отговори на конкретни хора. Ти защо си ги слушал? Нима смяташ за правилно да слушаш това, което казвам на другите?

- Това е последната капка! Как можех да не слушам? Бях редом с тебе, съвсем близо до теб, ушите ми бяха отворени! И как може да не слушам, когато ти говориш? Аз обичам да те слушам когато говориш, няма значение с кого.

- Но защо си разстроен? Аз не отговарях на теб!

- Може би, но съм объркан. Моля те, отговори ми веднага. Къде е истината? Защо даде различни отговори?

Буда обяснил:

- Исках да доведа и тримата до точката на равновесието. Човекът, който дойде сутринта, беше атеист. Като атеист той беше непълен, защото животът се състой от противоположности.

Имай предвид, че истински религиозният човек е и едното и другото - атеист от една страна, вярващ в Божественото - от друга. Неговият живот съдържа два аспекта, но той внася хармония между двете противоположности. Религията е истинска хармония. На човека, който вярва в Бога, не му достига религиозна зрелост. Той още не е постигнал равновесие в живота си. Затова Буда казал:

- Исках да го доведа до равновесието в неговия живот. Едната му страна е станала много тежка, затова аз поставих камъни върху другата част от везните. И освен това, исках малко да го разтърся, защото той беше напълно убеден, че няма Бог. Убеждението му трябваше да бъде разтърсено, защото този, който е достигнал увереност, умира. Пътешествието трябва да продължи, търсенето трябва да продължи.

Човекът, който дойде по обед, беше теист. Трябваше да му кажа, че съм атеист, защото той беше станал едностранен, беше загубил равновесие. Животът е равновесие, Този, който достига това равновесие, достига истината.

Аз казвам, че трябва да се научиш на изкуството да умираш, защото животът ти е станал едностранен. Ти много твърдо стоиш във везните върху чашата на живота и така се начин се вкаменяваш. Животът се втвърдява и равновесието се изгубва.

Иди по-нататьк. Покани и смъртта. Кажи: "Ела ми на гости. Ще бъдем заедно". В деня, когато животът се съгласи да живее със смъртта, тя ще трансформира твоя живот във висш живот. В деня, когато човек приветства смъртта, обгърне я, приеме я в обятията си, всичко ще бъде свършено! В този ден острието на смъртта ще изчезне. Острието ни преследва в нашето бягство от смъртта, в нашата уплаха пред нея. Когато човек дойде и прегърне смъртта, смъртта губи, претърпява поражение, защото човек, който прегръща смъртта, става безсмъртен. Смъртта вече нищо не може да му направи. Какво може да стори смъртта, когато човек е готов да изчезне сам?

Има два типа хора - хора, които търсят смъртта, и хора, които смъртта ги търси. Смъртта търси тези, които бягат от нея. Има и такива, които търсят смъртта, но тя продължава да ги избягва. Те търсят безкрайно, но не могат да намерят смъртта. Какъв човек би желал да бъдеш - този, който бяга от смъртта, или този, който я прегръща? Човек, избягващ смъртта, винаги ще бъде победен, целият му живот ще бъде една дълга поредица от поражения. Този, който прегърне смъртта, ще възтържествува над нея; няма да има повече поражения в живота му. Тогава животът му ще се превърне в триумфално шествие.

Да, аз уча на изкуството да се умира. Уча те да умираш, за да можеш да достигнеш до живота. Знаеш ли тайната? Човек, който се учи да живее в тъмнина, в мига, когато приеме тотално тъмнината, за него тя се превръща в светлина. Знаеш ли, че ако човек приеме отровата с любов, с радост, сякаш приема нектар, за него отровата ще се превърне в нектар. Ако не го знаеш, трябва да го откриеш. Една от най-дълбоките истини в живота е, че ако човек приема отровата с любов, тя престава да бъде отрова за него - превръща се в нектар. Човек, който сам приеме тъмнината от все сърце, ще открие, за свое изумление, че тя се е превърнала в светлина. Човек, който среща болката с разтворени обятия, открива, че няма болка - за него остава само щастието.

Пред този, който приеме своето състояние на възбуда и се съгласи да живее в него, се разтварят вратите на мира и безметежността. Звучи противоречиво. Но, запомни, че този, който казва, че иска да постигне мир, никога няма да стане спокоен, защото казва: "Аз искам да постигна мир", а това, фактически, означава, че иска безпокойство. Човек и без това е достатъчно неспокоен, а има хора, които искат да създадат допълнително безпокойство, казвайки: "Ние искаме да бъдем мирни". Веднъж при мен дойде един човек и каза:

- Бях в ашрама на Рамана в Пондичери и в ашрама на Рамакришна - те са пълни с лицемерие. Там вече не мога да намеря нищо. Аз търся мир, а никъде не го намирам. Бродих в търсене на мир през последните две години. В Пондичери някой спомена твоето име. Оттам дойдох направо тук. Аз искам мир.

Казах му:

- Ставай и си заминавай веднага, иначе ще докажеш, че и аз съм лицемер.

- Какво имаш предвид?

- Просто се махай. И никога не поглеждай насам.

По-добре да спася себе си, до сега не са ме нарекли лицемер.

- Но аз дойдох да търся мир - каза човекът.

- Просто се махай - отвърнах му аз. - И ми позволи да те попитам следното: къде си ходил и кого си питал как да бъдеш в агония? Кой гуру те е научил на напрежение? В кой ашрам си ходил да се научиш на безпокойство?

- Никъде не съм ходил. - каза той.

- Ти си толкова умен човек, че дори можеш да си създадеш умствено безпокойство. На какво да те уча?

Спомни си как си създал своето безпокойство, мини по обратния път и ще намериш мира. Какво искаш от мен? На никого не казвай, че си идвал при мен, дори по погрешка. Аз нямам никакво отношение към това, което ще се случи с теб!

- Моля те, покажи ми начин да намеря мир - каза този човек.

- Ти търсиш начин да се безпокоиш. Има само един начин да се постигне мир - бъди в мир с безпо-

Човек, който тотално приема безпокойството, човек, който казва: "Ела и живей с мен. Бъди гост в моя дом", внезапно открива, че безпокойството го е напуснало. С промяната в състоянието на нашия ум безпокойството си отива. Ако човек приеме самото безпокойство, умът му се успокоява. Как може да продължи безпокойството, ако умът е настроен на мир?

Това безпокойство се ражда от нашия подход на неприемане - неприемане дори на самото безпокойство. Човек, който казва, че не приема безпокойството, ще продължава да бъде неспокоен, защото самото неприемане е причина за цялото безпокойство. Човек казва:

"Аз не приемам безпокойството, аз не приемам страданието, аз не мога да приема смъртта, не мога да приема тъмнината". Всичко е наред, не ги приемай - но тогава постоянно ще бъдеш обкръжен от това, което не приемаш. Затова виж какво се случва, когато приемаш, съгласяваш се с нещо, с което не иска да се съгласи никой друг. За свое голямо удивление ще откриеш, че твоят предполагаем враг е станал приятел. Ако поканиш на гости врага си, какво друго му остава, освен да стане твой приятел?

Обсъждах всичко това с вас през тези три дни, защото виждам, че сте дошли тук, за да победите смъртта. Навярно сте си мислели, че ще ви открия някакъв трик, за да не умрете никога.

Един приятел ми написа писмо, в което казваше:

Смяташ ли да ни покажеш как да подмладим телата си? Смяташ ли да ни покажеш някакъв алхимичен метод да станем отново млади? Ако е така, тогава си струва да похарча пари, за да дойда.

Може би и ти си дошъл тук с подобна идея. Ако е така, ще бъдеш разочарован, защото тук аз ви уча на изкуството да се умира. Казвам ви: Умрете! Научете се да умирате! Защо бягате от смъртта? Приемете я, приветствайте я. И запомнете, аз ви давам ключа към победата над смъртта. Подмладяването не е ключ към победа над смъртта. Независимо през какъв процес на подмладяване ще преминеш, все пак ще ти се наложи да умреш.Тялото задължително умира.

Подмладяването може само малко да отложи смъртта - смъртта може да се избегне още малко. А това означава, че проблемите ти ще бъдат отложени за по-дълъг срок. Вместо да умреш за седемдесет години, може би ще умреш на седемстотин. Страданието, с което можеш да приключиш за седемдесет години, ще се разтегне за седемстотин! Това е. Трудностите от седемдесет години ще се разтегнат до седемстотин. Споровете от седемдесет години ще продължат седемстотин. Проблемите от седемдесет години ще продължат седемстотин - ще се разтегнат, ще се умножат. Какво друго, според теб, може да се случи?

Може би не ти е идвало на ум, но ако действително срещнеш някого, който може да ти даде елексир и да каже: "Изпий го и ще живееш седемстотин години", ти ще му кажеш: "Почакай миг, нека го обмисля". Аз не вярвам, че някой от вас би изпил елексир, който да разтегне живота му до седемстотин години. Какво означава това? Това означава: "Аз ще продължа да бъда какъвто съм. Същият този "аз" ще трябва да живее седемстотин години". Това може да ти струва много скъпо, може да има сериозни последствия.

Ако някога учените открият, че човек може да живее безкрайно - подобно откритие е възможно и не е никак трудно - запомни, хората ще започнат да търсят гуру, който да ги научи как по-бързо да умират. Точно както сега хората търсят гуру, който да подмлади телата им, тогава хората ще търсят някого, който да им покаже тайната, техниката на умиране, за да не могат дори учените да ги спасят. Ще се опитат да излъжат правителството, за да се спасят от живота.

Ние не проумяваме, че няма смисъл от удължаване на живота. Смисълът на живота е в интензивността, с която човек живее. Една индивидуалност може да живее в този миг така тотално, както друг човек не може да живее в безкрайно много животи. Работата е в това как живееш, а само човек, който не се бои от смъртта, може да живее истински. Страхът от смъртта заставя човека вечно да трепери - той никога не стои спокойно, през цялото време продължава да бяга.

Не си ли обръщал внимание, че скоростта в света постоянно нараства! Всичко става скоростно. В някакъв аспект, ракетата е по- добра от волския впряг, защото може да ни пренася по- бързо - но защо толкова настояваме за високи скорости? Може би не си осъзнал, че целият стремеж на човека към скоростите е опит да избяга от мястото, на което се намира. Там, където е, човек е толкова изплашен, че иска да избяга. Той чувства, че е по-добре да отиде където и да е, само да не остане тук.

В цяла Европа и Америка уикендите пораждат главоболие. В наши дни хората се уморяват повече, откогато е да било по-рано. Крепи ги само идеята да скочиш в колата и да побегнеш - на петдесет мили, на сто мили, на двеста мили - да отидеш на пикник, в планината, на плажа. Оправданието за такова бързане е , че другите също бързат - и могат да попаднат на твоето място първи. Ако някой ги попита къде искат да отидат, хората обикновено е знаят. Но едно е сигурно - искат да избягат от мястото, на което се намират - от дома, от семейството, от работата. Човек не е способен да живее, затова толкова много бяга. Той иска транспортните му средства да станат още по-мощни, за да бяга още побързо. Попитайте къде отива, къде иска да попадне и отговорът ще бъде: "Не мога да ти кажа сега, нямам време. Трябва да стигна там по-бързо... трябва да кацна на Луната, трябва да кацна на Марс". През целия си живот бягаме. От какво бягаме? От какво се страхуваме? От една страна, се страхуваме, че не сме способни-да живеем цялостно, от друга страна, че има смърт и можем да умрем. Двете неща са взаимосвързани. Човек, който се страхува от смъртта, не може да изживее живота си, защото е изплашен от смъртта. Къде е отговорът?

Питаш ме: "Какъв е отговорът? Какво е решението?" Казвам ти: приеми смъртта. Покани смъртта и й кажи: "Ела, ще се безпокоя за живота по-късно - първо ела ти. Позволи ми първо да свърша с теб, за да изясним тази работа веднъж завинаги. След това ще живея. Позволи ми първо да се погрижа за теб и тогава ще се устроя и ще живея удобно". Медитацията е средство, подход, чрез който да приемеш смъртта. Медитацията е способ, начин да поканиш смъртта. Медитацията е отговорът. Човек, който приема смъртта по този начин, изведнъж се спира. Неговата скорост изчезва.

Не си ли забелязал - когато си озлобен и караш велосипед, педалите се въртят по-бързо. Когато си озлобен и караш кола, натискаш по-силно газта. Психолозите казват, че автомобилните катастрофи стават не заради лошите пътища, а заради човека зад волана нещо не е наред със самия човек. Неговите зъби са стиснати гневно, той натиска силно газта и по някакъв начин иска тази катастрофа. Изпълва го желанието да удари някого. Животът му изглежда толкова притъпен и безполезен, че той иска да внесе в него малко вълнение, малко цвят - и в крайна сметка да се удари в някого, ако няма нещо друго. Той си мисли, че по този начин ще почувства някаква тръпка, ще се почувства по— добре. Мисли, че ще получи удовлетворение, ако в живота му нищо се случи, за да не бъде толкова празен.

Много престъпници в Европа и Америка казват в съда, че нямат нищо против човека, когото са убили - просто са искали имената им да попаднат в пресата, а това е бил единственият начин. Името на един добър човек никога не се появява в пресата, там се виждат само имена на убийци и престъпници. Има два тила убийци: тези, които извършват убийство по лични причини, и тези, които извършват колективни убийства - политиците. Само техните имена се срещат във вестниците, останалите са игнорирани. Ако ти си добър гражданин, името ти няма да попадне във вестниците, но ако наръгаш някого с нож, ще попаднеш в челните заглавия.

Престъпниците признават в съда: "Този човек не беше мой враг, никога по-рано не съм го виждал. Аз само видях гърба му и го пронизах с ножа. Когато от жертвата бликна кръв, почувствах удовлетворение, защото накрая направих нещо, за което хората ще говорят. Значи моят живот не е минал напразно. За тези истории пишат всички вестници. Съдиите, големите съдии и адвокати с черни мантии обсъждаха моето дело с голяма сериозност. Като гледам всичко това, аз чувствам, че съм направил нещо, че не съм обикновен човек."

Човек, който бяга от смъртта, който се бои от смъртта, ще стане толкова разочарован, печален и скучаещ, че ще бъде готов да скочи във всичко. Но единственото, което няма да направи, е да приветства смъртта. А само щом човек приеме смъртта, щом я приветства, в живота му се отваря нова врата - врата, водеща към Божественото.

Думата "Умри" е написана върху храма на Бога, а вътре блика изворът на живота. Гледайки надписа "Умри", хората се обръщат и излизат. Никой не влиза вътре. А това е много умна, хитра мисъл - защото иначе вътре щеше да има тълпи и много трудно щеше да се живее - затова отвън на храма на живота виси табелата "Умри". Тези, които се страхуват, бягат, щом я видят. Ето защо казвам, че човек трябва да се научи да умира.

Най-голямата тайна на живота е да се научиш да умираш, да приемеш смъртта. Нека миналото умира всеки ден. Нека умираме всеки ден. А ние не позволяваме на вчерашното минало да умре. Седемдесетгодишен старец поддържа живота си чрез щастливите спомени от детството. Неговото детство още не е умряло. Той все още носи в себе си желанието да се върне в детството. Той е твърде стар, за да се движи, прикован е към леглото, но младостта му още не е умряла. Той все още мисли за нея. Все още мечтае за звездите на киното от неговата младост, макар че нито една от тях не е останала такава, каквато е била преди. Картините все още се движат пред очите му, нищо не е умряло. Фактически, нашето вчера никога не умира. Ние никога не намираме смелост да умрем, никога не позволяваме на нищо да умре, и вследствие на това всичко се натрупва. Ние не позволяваме на мъртвото да бъде мъртво, а вместо това го носим като тежък товар и от тази тежест става невъзможно да се живее. Ето един от ключовете на изкуството да се умира - нека мъртвото бъде мъртво.

Когато Исус преминавал край езерото, се случило нещо прекрасно. Било ранно утро, слънцето още не би изгряло, хоризонтът бил леко зачервен. Рибарят хвърлил мрежата в езерото, за да лови риба. Тъкмо започнал да изважда мрежата, когато Исус поставил ръка върху рамото му и казал:

Приятелю мой, нима ще прекараш целия си живот, ловейки риба?

Много пъти по—рано този въпрос се явявал в ума на човека. Има ли ум, в който той да не възниква? Разбира се, рибата може да бъде различна, мрежата може да бъде различна, езерото може да бъде друго, но независимо от това възниква въпросът: "Трябва ли да прекарам целия си живот, ловейки риба?"

Рибарят се обърнал, за да погледне кой му задава този въпрос. Той погледнал Исус. Видял неговите безетежни, смеещи се очи, неговото лице и попитал:

- Друг път няма. Къде мога да намеря друго езеро? Къде мога да намеря друга риба, за да хвърлям своята мрежа? Аз и сам се питам: "Смятам ли да продължа да ловя риба през целия си живот?"

Тогава Исус казал:

- Аз също съм рибар, но аз хвърлям мрежата си в друг океан. Да вървим, ела с мен, ако искаш, но запомни, тази мрежа може да я хвърли само човек, който има достатъчно храброст, за да захвърли старата. Остави старата мрежа назад.

Навярно този рибар е бил смел човек. Много малко хора са истински смели. Той веднага хвърлил своята мрежа, пълна с риба. В крайна сметка, в ума му сигурно се е появило желанието да извади уловената риба, но Исус казал:

- Нова мрежа в океана може да хвърли само този, който има смелостта да отхвърли старата. Остави старата мрежа още сега.

Рибарят отпуснал мрежата и попитал:

- Кажи ми къде да вървя сега.

- Изглежда ти си смел човек - казал Исус, - у теб има потенциал да отидеш на едно място. Ела с мен!

И те излезли извън селото, и неочаквано дотичал един човек. Той хванал рибаря и му казал:

- Безумецо, къде отиваш? Болният ти баща умря. Къде беше ти? Търсихме те край езерото и намерихме захвърлената мрежа. Къде отиваш?

- Моля те, пусни ме за няколко дни, за да изпълня последния дълг пред баща си - казал рибарят. - След това ще се върна.

Словата на Исус, с които отговорил на рибаря, са прекрасни. Той казал:

- Глупако, нека мъртвите погребват мъртвите! Защо ще ходиш там? Да вървим. Следвай ме. Този, който е мъртъв, е вече мъртъв, защо се безпокоиш за това да го погребваш? Това са трикове, опити да го оставиш жив.Този, който днес е мъртъв, е мъртъв завинаги. В селото има много мъртви хора. Те ще погребат мъртвия. Върви с мен.

За миг рибарят се поколебал. Наблюдавайки го, Исус казал:

- Може би съм сгрешил, смятайки, че си оставил старата мрежа назад.

Рибарят спрял за миг и тръгнал след Исус. Исус казал:

- Ти си смел човек. Ти можеш да оставиш назад мъртвите и действително можеш да достигнеш живота.

В действителност, всичко, което е умряло в миналото, трябва да бъде захвърлено.

Вие седите в медитация, но след това идвате при мен и казвате, че медитацията никога не се случва, продължават да ви спохождат мисли. Мислите не идват без причина, затова се попитай - ти оставял ли си ги някога? Ти си продължавал да ги държиш, в какво са виновни мислите? Ако човек има куче, което храни и връзва у дома си, а след това внезапно го пусне на свобода, изхвърли го - ако бедното куче отново се върне при този човек, виновно ли е кучето?

През цялото време ти си хранил кучето, галил си го, обичал си го, играл си с него, слагал си му нашийник, държал си го в дома си. След това внезапно решаваш да медитираш и караш кучето да си отиде. Как е възможно да стане? Бедното куче няма и понятие за това, което внезапно се е случило с теб, затова известно време броди наоколо и след това отново идва при теб. То си мисли, че се шегуваш с него, затова колкото повече го гониш, толкова повече то се разиграва и толкова повече продължава да се връща. То чувства, че става нещо ново, че може би стопанинът е в добро настроение, затова проявява по-голям интерес към играта.

Ти идваш и ми казваш, че мислите не те напускат. Как могат да напуснат? Ти си ги хранил със собствената си кръв. Ти си ги привързвал към себе си, слагал си им нашийник с твоето име. Само кажи на някого, че това, което той мисли, е неправилно, и той ще се нахвърли върху теб: "Какво означава неправилно? Моите мисли не могат да бъдат неправилни!" Затова мисълта с твоя нашийник отново ще се върне при теб. Откъде мислите да знаят, че ти медитираш? Сега ти им казваш: "Махайте се! Изчезвайте!" но мислите няма да си отидат така.

Ние храним мислите. Ние пазим мислите за миналото и продължаваме да ги привързваме към себе си. След това, внезапно, искаме да ни оставят. Те няма да те оставят дори и за един ден. Ти трябва да престанеш да ги храниш. Ти трябва да престанеш да ги отглеждаш.

Запомни, ако искаш да отхвърлиш мислите, престани да казваш: "Моите мисли". Как можеш да отхвърлиш нещо, което обявяваш за свое? Ако искаш да се избавиш от мислите, престани да проявяваш интерес към тях. Как могат те да си отидат, докато не си престанал да се интересуваш от тях? Как ще разберат, че си се променил, че си загубил интерес към тях?

Всички наши спомени за миналото са мисли. Те са цяла мрежа, на която ние държим. Ние не им позволяваме да умрат.

Нека мислите ти умрат. Нека умре това, което е мъртво; не се опитвайте да поддържате живота в него. А ние продължаваме да поддържаме живота на мъртвите неща.

Това също е част от изкуството на умирането. Запази и този ключ: ако искаш да се научиш на изкуството на умирането - нека това, което е умряло, да бъде мъртво. Нека миналото бъде минало. Ако вече не съществува, пусни го. Не е нужно дори да го пазиш в паметта си. Прости се с него, нека си отиде. Вчера свърши вчера, днес вече го нямо - а все продължаваш да го държиш.