Копието на съдбата (окултната сила на копието, пронизало гърдите на Христос)



бет11/24
Дата26.06.2016
өлшемі1.77 Mb.
#159268
1   ...   7   8   9   10   11   12   13   14   ...   24
80 били представени като автентични документи на папа Николай I в Рим. Съсухрената ръка на кайзера генерал Молтке отдавал на неговия предателски акт през девети век.

Първоначалният мотив за подправянето на цяла поредица от декреталии, появили се през девети и десети век, целял налага­нето на неоснователните претенции на Римокатолическата цър­ква за неограничено господство над светската власт. Тези декре­талии проправили пътя пред вековната власт на инквизицията, чрез която върховният свещенослужител в Рим си играел с жи­вота и смъртта на хората, дръзнали да поставят под съмнение догмите на неговата църква. Според Молтке същите вероломни личности, пуснали в обращение лукавите средновековни фал­шификации, щели да се появят отново на земята през деветнай­сети и двайсети век, за да наложат не по-малко измамната кон­цепция за „неравенството на расите" в противовес на истинския християнски идеал за равнопоставеността на всички хора.

Проводник на тази расистка философия бил Хустън Стюарт Чембърлейн, човекът, който лукаво обединил расистките докт­рини на Вагнер с концепцията на Ницше за Свръхчовека, за да създаде идеала за господството на арийската раса. Молтке нап­равил и още едно правилно предсказание, когато заявил, че тък­мо Хустън Стюарт Чембърлейн ще бъде човекът, който ще обя­ви Адолф Хитлер за дългоочаквания германски месия.

Уилям Шайърър описва първата среща между Адолф Хитлер и Хустън Стюарт Чембърлейн81. Влиянието на англичанина вър­ху Третия райх било очевидно и въпреки че той станал факт едва шест години след смъртта му, Чембърлейн успял да предвиди появата му. Радикалните му идеи и прекалено пламенното му отношение към съдбата на Германия и на германците били по­дети от нацистите, които го възхвалявали като един от своите пророци... Твърде вероятно е Хитлер да е научил за писанията на Чембърлейн, преди да напусне Виена. В „Моята борба" той изразява съжалението си, че наблюденията на Чембърлейн не са се радвали на по-голямо внимание по време на Втория райх.

Чембърлейн е един от първите интелектуалци в Германия, ко­ито съзират голямо бъдеще за Хитлер — и нови възможности за германците, които го последват. Двамата с Хитлер се срещнали в Байройт през 1923 година и макар да бил болен, наполовина парализиран и обезсърчен от поражението на Германия и от раз­падането на империята на династията Хохенцолерн - краха на всичките му надежди и пророчества!, - Чембърлейн останал дъл­боко впечатлен от красноречивия млад австриец.

„Очакват Ви велики дела - писал той на Хитлер на следва­щия ден. - Вярата ми в германската кауза не се разколеба нито за миг, но надеждата ми, признавам, доста намаля. Вие само с един замах успяхте да промените душевното ми състояние. Фак­тът, че Германия ражда нов пророк във времена на огромна нуж­да, доказва нейната жизненост; както и влиянието, което блика от него; защото тези две неща - личността и влиянието - са вза­имосвързани. Бог да Ви пази!"

Хипнотичният магнетизъм на личността на Хитлер подейст­вал като магическо заклинание на застаряващия, болен философ и съживило вярата му в народа, който бил избрал да възхвалява. Седемдесетият рожден ден на този забележителен англичанин на 5 септември 1925 година бил отразен с пет хвалебствени ма­териала в нацисткия вестник „Фьолкишер Беобахтер", които про­възгласили неговата книга „Основите на двайсети век" за „еван­гелие на нацисткото движение", и той починал шестнайсет ме­сеца след това с надеждата, че всичко, за което е проповядвал и което е предсказвал, ще се сбъдне под божественото ръководст­во на новия месия.

Мистерията за природата на кръвта на Исус Христос и за си­лата на копието, което я проляло, се смята за основната тема на разговора между застаряващия Чембърлейн и Адолф Хитлер, когато двамата се срещнали във Ванфрид, родния дом на семейс­тво Вагнер. Алфред Розенберг, пророкът на Антихриста в „Про­токолите на мъдреците от Цион", е човекът, който запознал бив­шия ефрейтор с хипнотичния глас с човека, преследван от демони. Според учението на Чембърлейн арийската кръв е най-същес­твеният фактор за създаването на бъдещата господстваща арийска раса. Още от раждането си според качеството на кръвта, коя­то тече във вените му, човек е предопределен да стане високо­поставен член на Нerrenvolk или да бъде прокълнат цял живот да остане роб и „получовек". Подобен тезис е предпоставка за възникването на Гестапо, на СС и на концентрационните лагери - дори и на газовите камери! Но нито едно от тези неща нямаше да се случи, ако преди това не се беше появило твърдението, че самият Исус Христос има арийско потекло. След като веднъж било установено, че Христос е арийски бог, преследването на по-низшите раси се превърнало в религиозен кръстоносен по­ход. Едва тогава хора като Химлер, Хайдрих и Айхман получи­ли възможността да организират масови убийства на получове-ците като изпълнение на религиозния си дълг, като света инкви­зиция над нисшата кръв.

Макар пълното съдържание на разговора между тези двама души, които споделяли тайната на Копието на съдбата, никога да не станало известно, намекът в думите на Чембърлейн впо­следствие вдъхновил Розенберг да напише расистката библия на нацизма - „Митът на двайсети век". Едно нещо е сигурно - Чем­бърлейн успял да убеди Хитлер, че политиката и музиката могат да се слеят ведно в подкрепа на новия образ на Нerrenvolk.

Чембърлейн, чиито ясновидски способности загадъчно изчез­нали след съкрушителната загуба на Западния фронт през Пър­вата световна война, отново бил обзет от странна възбуда, която по някакъв тайнствен начин възпламенила предишните му виде­ния през оставащите му години живот.

Дали това се дължи на мига на злокобната трансформация на Хитлер пред очите на човека, който щял да го обяви за новия германски месия? Вероятно той съзрял духа на Луцифер да се възправя над някогашния ефрейтор с падащия на челото кичур коса и баналните мустачки. „Хитлер носи прозрение на душите, той е вместилището на месианските сили - заявил Чембърлейн.

— Той е новият лидер, изпратен от Бога на германския народ в мига, когато той най-силно се нуждае от него".

Най-сетне била изкована и последната брънка от веригата Пророкът на арийското християнство обединил сили със съсъда на Антихриста в един светотатствен кръстоносен поход, който щял да погуби свободния дух на човечеството.

Фон Молтке смятал, че най-голямата грешка в живота му би­ло поверяването на неограничена власт в ръцете на един човек, който повече от всички други спомогнал за налагането на на­цисткия режим - генерал Ерик Лудендорф.

***


Фон Молтке бил един от първите, забелязали огромните ад­министративни способности и военна всеотдайност на Луден­дорф още докато той бил сравнително млад офицер в Генерал­ния щаб. Тъкмо на Лудендорф той поверил изпълнението на гра­фика за мобилизация на войската и на плана за настъпление през Белгия. По-късно полковник Лудендорф проявил прекомерно ста­рание и нарушил златното правило сред офицерите от Генерал­ния щаб, действайки подмолно с политически средства, за да се опита да лобира за увеличаване на числеността на германската армия. Молтке не успял да защити протежето си, когато минис­търът на войната настоял подчиненият му незабавно да се върне към изпълнение на полковите си задължения.

Първото нещо, което Молтке направил в началото на моби­лизацията, било да върне Лудендорф в състава на Генералния щаб и да му даде неограничена власт да контролира настъпле­нието през Белгия - задача, която той изпълнил с безкомпромис­на точност. Именно в онзи момент Молтке взел съдбоносното решение да повиши Лудендорф до генералско звание и да го из­прати на Източния фронт като началник-щаб. Хинденбург, заста­ряващ генерал от пехотата, бил призован, въпреки че вече бил в пенсия, за да действа просто като фигурант, чрез когото Луден­дорф да издава заповедите си.

Блестящите и решителни победи на Лудендорф в битките при Таненберг и Мазурските езера са двете най-значими победи на германците през Първата световна война. Руските войски, които по численост превъзхождали четири пъти германските, били обградени и унищожени. Това било началото на шеметното изди­гане на Лудендорф във властта. Само за две години той се пре­върнал в действителния военен диктатор на Германия.

Приживе Молтке не изпитвал съжаление, че е спомогнал за издигането на този човек, който доказал себе си като безспорен гений на стратегията и тактиката, притежаващ изключителен нюх за вземането на своевременни и категорични решения и волята да проследи стриктното изпълнение на заповедите си.

Едва след смъртта си генерал Фон Молтке говорил за злото, в чийто проводник ще се превърне^Лудендорф, когото вече бил разпознал като преродения папа Йоан VIII, най-черния папа в цялата история на Римокатолическата църква, съучастник в тъм­ните дела на Ландулф II от Капуа през девети век.

Ако предсказанията му за предстоящите събития през двай­сети век в Европа не бяха толкова поразително точни, човек би могъл да се изкуши да си помисли, че Елиза фон Молтке, която твърдяла, че предава посмъртния опит на съпруга си, е опасно близо да загуба на разсъдъка, ако не и напълно лишена от него. На подобно отношение обаче противостои фактът, че изказани­те от нейната уста думи съвършено правилно предвидили всич­ки по-нататъшни събития от живота на Лудендорф, включител­но и решаващата му помощ за идването на власт на все още не­известния Адолф Хитлер.

От чисто конвенционална гледна точка могат по-ясно да се преценят страховитите последици за човечеството от злия ге­ний на Лудендорф, от неговите решения и действия.

Например Ерик Лудендорф не само планирал тактически нару­шаването на неутралитета на Белгия през 1914 година, но той бил и човекът, който от бойното поле изискал първото въздушно на­падение за века, бомбардирането на цивилното население в Лиеж.

Лудендорф е автор и на плана, според който французите трябва да бъдат подмамени в пролома на Вердюн и да бъдат подложени на най-безсмисленото клане, което светът познава. Лудендорф осъществил и първото в историята нападение и защита в дълбо­чина, които били предвестници на мобилните тактики на про­никването между позициите на неприятеля, характерни за Вто­рата световна война.

В качеството си на военен диктатор на Германия той бил отгово­рен и за преориентирането на живота на германската нация, във всички негови аспекти, в подкрепа на тоталната война. Формата на наложеното военно управление се оказала основата за тотали­тарната администрация на Третия райх на Адолф Хитлер. Първи­те семена на осъщественото по-късно преследване на евреите били посети по времето, когато Лудендорф публично обявил, че хиля­ди млади евреи са пренебрегнали призива за военна мобилизация и че повечето евреи в Германия са се занимавали с неща, които не са имали никакъв принос към евентуална победа във войната.

Тъкмо заповедта на Лудендорф, която налагала на германски­те подводници незабавно да потапят всички кораби, търгуващи с Великобритания, независимо от тяхната националност, принуди­ла Америка да влезе във войната. Това не само предопределило пълното поражение на Германия, но дало възможност на слабо­умния президент Уилсън да има основната дума при подписване­то на Версайския договор, станал причина за справедливото не­доволство по време на равносметката от военния конфликт.

Най-драстичното еднолично решение на века също е дело на Лудендорф, който наредил Ленин и неговото ядро от трийсети­на марксисти да прекосят Германия в запечатан вагон на път от Швейцария за Русия. Ленин отказал да пътува по този начин. Само щедрите суми пари и уверенията на Лудендорф за личната му безопасност убедили Ленин да предприеме това пътуване. Личният мотив на Лудендорф бил да забие „пета колона" в сър­цето на Русия. Но единствено благодарение на действията на Лудендорф и на никой друг пешката се превърнала в царица. Комунистическият блок, а впоследствие и Желязната завеса се появили като пръст на съдбата вследствие на решенията на гер­манския генерал. И въпреки това именно гласът на Лудендорф се чувал най-силно в следвоенна Германия, предупреждавайки за „еврейско-марксистката" заплаха.

Най-голямото си престъпление Лудендорф извършил срещу собствения си народ, защото още през 1917 година той много добре знаел, че германската армия не е способна да постигне крайната победа. Въпреки това, тласкан вероятно от желанието да удължи личната си власт, той изпратил милиони германски войници на безсмислена гибел в ада на окопната война. И най-сетне, когато осъзнал, че войната е безвъзвратно изгубена, той оставил отговорността да сложат край в ръцете на социалдемократите. С това свое действие стоварил бремето на вината за поражението на гърба на цивилното правителство. Така възник­нал митът, че Германия била ударена в гръб.

Не било нужно дълго да го убеждават, за да осигурят подкре­пата на Лудендорф за новоформиращата се националсоциалистическа партия, когато той се установил в Лудвигсхое в Бавария през 1919 година. Капитан Ернст Рьом, чиито героични подвизи по време на войната били добре известни на Лудендорф, го за­познал с Адолф Хитлер. Двамата мъже, генералът и ефрейто­рът, носител на „Железен кръст" първа степен, веднага устано­вили еднаквите си възгледи по отношение на расовата идеоло­гия, намерението си да унищожат Ваймарската република и ом­разата и презрението си към евреите.

Не след дълго Лудендорф в униформа вече приемал парада на нацисткия ударен отряд и говорел в подкрепа на Адолф Хитлер по време на демонстрации и шествия. Хитлер бързо осъзнал въз­можността да се възползва от прославеното име на най-великия жив немски генерал. Присъствието му на събранията на нацист­ката партия будело уважение към нея от страна на офицерите и на дясно ориентираните политически сподвижници в цялата страна. Хитлер внимавал да не позволи на Лудендорф да поеме конт­рола над партията и да поведе към контрареволюция, защото нямал никакво намерение да свири втора цигулка на един поли­тически фигурант. Отдавна бил стигнал до извода, че Луден­дорф е лишен от политически разум. Най-същественото прозре­ние, до което стигнал Хитлер по време на общуването си с Лу­дендорф, бил изводът, че не само е възможно да се добере лесно до елита на германската армия, но и да ги управлява като „пеле­начета" на политическата сцена. Няма съмнение, че истинският победител от битката при Таненберг, който смятал славяните за нисша раса, отворил очите на Хитлер за източните хоризонти и вдъхновил мечтите му да завладее и окупира необятните прос­тори на Русия.

Когато нацистйте се опитали да свалят баварското правител­ство чрез опита за преврат срещу Кар82 от 1923 година, тъкмо присъствието на генерал Лудендорф придало авторитетност на цялото начинание. Липсвала предварителната подготовка, която може да осигури успеха на една революция, и метежът не пос­тигнал целта си, защото Хитлер не успял да съсредоточи хората си в очевидните стратегически точки. Вместо това голямата ко­лона от нацисти (около 3000), предвождана от Хитлер и от Лудендорф, се отправила към центъра на Мюнхен, където била хваната натяс­но, когато наближила Мариенплац. Когато полицията открила огън, Хитлер избягал, оставяйки Лудендорф да напредва сам и високомерно да отблъсква полицейските карабини.

Макар превратът да претърпял пълен неуспех, последвалият съдебен процес дал на Хитлер възможност да прослави името си наред с това на известния генерал. Използвайки подсъдимата скамейка като политическа трибуна, за да дискредитира бездру­го компрометираното правителство на Фон Кар, думите на Хит­лер за пръв път били чути извън пределите на Бавария и името му се появило в заглавията на вестниците по целия свят. Хитлер отклонил светлината на прожекторите от най-великата военна фигура от Първата световна война, превърнал процеса в триумф и изковал последната брънка от веригата от събития, благодаре­ние на която неговата набираща сила нацистка партия щяла да получи възможността да се здрависа с патриотичен плам с най-тесногръдата част от населението на Германия.

Когато Хитлер отишъл да излежи една година от петгодиш­ната си присъда в крепостта Ландсберг, където написал първия том от книгата си „Моята борба", генерал Ерик Лудендорф без много шум се пенсионирал и се оттеглил в Лудвигсхое, оплак­вайки се, че германската армия е попречила на преврата, и къл­нейки се, че никога вече няма да облече униформата на герман­ската армия, тъй като била опетнена от коварството на военни­те. Годините си в пенсия той посветил на писането на памфлети срещу евреите, масоните и най-сетне - срещу злините, причине­ни от Римокатолическата църква, обявявайки всички папи за най-върлите врагове на човечеството! От дълбоките дебри на под­съзнанието си той обвинявал папата от девети век Йоан VIII, зловещата личност, за чието превъплъщение генерал Фон Молтке смятал самия него.
ДВАНАЙСЕТА ГЛАВА

МЪЖЪТ, ЛИШЕН ОТ МЪЖЕСТВЕНОСТ



Клингзор на двайсети век
В прочутия замък Калот Енболот той се превърнал в посмешище за всички. Кралят заварил Клингзор със съпругата си, спя­ща в обятията му. Тъй като осквернил брачното му ложе, херцо­гът трябвало да заплати висока цена и ръката на краля отнела мъжествеността му. Бил обезобразен така, че никога вече да не е спо­собен да достави наслада на жена. Но това станало причина за страданията на мнозина.

Не в земята на Персия, а в град, наречен Персида, за пръв път била изобретена магията. Там бил отишъл Клингзор и оттам до­несъл вълшебното изкуство да постига всичко, което пожелае.

Поради позора, нанесен на тялото му, той никога повече не из­питал добро чувство към никого, бил той мъж или жена, а когато успеел да ограби радостта им, особено на уважаваните и почита­ни хора, това му доставяло наслада.

парсифап", волфрам Фон ешенбах

Наричат Дитрих Екарт духовен баща на нацизма. Независи­мо дали това е истина, защото Хустьн Стюарт Чембърлейн е бил удостояван със същото звание, самият Адолф Хитлер смя­тал Екарт за човека, оказал най-силно въздействие върху жи­вота му и спомогнал най-много за осъществяването на мисия­та му. В книгата си „Моята борба" той описва Екарт като „един от най-надарените хора, посветили живота си на пробуждане­то на нашия народ чрез своите писания, мисли и най-вече -чрез делата си".

Зад привидно безобидната епитафия, с която Хитлер завър­шва книгата си, се крие неподозирана и ужасна тайна, защото последното дело преди смъртта на Екарт било да инициира Хит­лер чрез един садистичен магически ритуал, твърде сходен с ритуалите, извършвани от Ландулф II в Калот Енболот през девети век.

Непосредственото описание на този ритуал, посредством кой­то окултните рецептори на Хитлер били отворени сред участва­щите в ритуала членове на окултното общество „Туле", би било почти неразбираемо, още по-малко - достоверно за читателите които нямат известни познания за историята и практиките на ритуалната магия. Поради това най-напред ще се опитаме да из­градим известен контекст, на фона на който този много същест­вен момент от живота на Хитлер може да бъде напълно разбран. Ще започнем с някои по-важни биографични данни за Екарт, преди да се заемем с окултната анатомия на обществото „Туле" и различните нива на неговата дейност, както и начина, по който тайното му ядро започнало да практикува такава ужасяваща фор­ма на „астрологичната магия".

Дитрих Екарт и Адолф Хитлер бързо установили, че са духов­ни събратя, защото историята на живота им до онзи момент била много сходна. Например Екарт, който бил блестящ студент, не успял да получи докторска степен по право, защото имал твърде много странични интереси и освен другото, слабост към чашката.

Конрад Хайден, мюнхенският журналист, който познавал Екарт, го описва като „същата изтръгната от корените си, неспо­койна и далеч не невинна душа. В Берлин, вече почти трийсетго-дишен, той живеел като скитник, който смятал себе си за поет. Разказал на Хитлер, че е живял (подобно на самия него) в без­брой приюти за бездомни и е спал по пейките в парковете зара­ди еврейските интриги, които в неговия случай му попречили да се реализира като драматург".83

Подобно на Хитлер Дитрих Екарт за пръв път постигнал тран-сцендентно преживяване с помощта на наркотиците. Макар че Екарт бил пристрастен към морфина и редица пъти се подлагал на лечение, той експериментирал с много други лекарства, включително и с вещества, които по днешната терминология пре­дизвикват „психоделични преживявания".

Двайсет години преди това (1886) един немски фармаколог, Лудвиг Левин, публикувал първото научно изследване, посвете­но на мексиканския кактус и на неговото удивително въздейст­вие върху психиката на човека. Много хора, включително анг­лийският философ Хавлок Елис, били подтикнати от труда на Левин да експериментират с пейота, местното название на как­туса, оказващ въздействие върху съзнанието. Дитрих Екарт при­надлежал към една от групите в Берлин, които използвали пейо­та в своите практики на новоезическата магия.

Реакцията на Екарт към наркотиците и бурното му поведение през периодите на оттеглянето му от света в крайна сметка дове­ли до затварянето му в една берлинска клиника за душевнобол­ни, където всички около него били хора с психически отклоне­ния. Там той най-сетне успял да постави няколко от отхвърлени­те си пиеси, в които имало новоезически ритуали, сцени от гер­манските саги и от легендите за Светия Граал.

„Театралните му заложби - пише Хайден - най-сетне намери­ли своя рай. На това място за умствено разстроени хора той мо­жел да използва лудите като актьори". Ако сведенията, с които разполагаме, са верни, сюжетът на една от тези пиеси бил изгра­ден върху основата на тайнствената легенда за Копието на съд­бата и начина, по който това копие се превърнало в талисман на властта през Средните векове.

Би било погрешно да смятаме, че Екарт бил лишен от истин­ски талант, защото той направил прекрасен превод на „Пер Гинт" на Ибсен, а писанията му за скандинавската митология намери­ли широка и доста интелигентна публика. В годините непосред­ствено след Първата световна война той се установил в Сваблинг, артистичния квартал на Мюнхен, откъдето публикувал ед­на цинична пропагандна брошура, на добър немски - остроумно, компетентно, но за жалост изпълне­но с предразсъдъци издание.

И той като Хитлер имал слабост към историята. Любимата му тема, освен расистката идеология, бил възходът на исляма, а познанията му за историята на мюсюлманските нашествия в Ев­ропа, както и изкуството, архитектурата и религиозният символизъм на арабската култура били наистина впечатляващи.

Дитрих. Екарт смятал себе си за превъплъщение на Бернард от Барселона, историческа личност от девети век и водеща фи­гура в средновековния сблъсък на Европа с Арабския свят. Твър­ди се, че той удържал армиите на Каролингите, прибягвайки до черната магия.

Екарт пътешествал много из арабските земи в Северна Аф­рика и посещавал средновековни ислямски крепости на терито­рията на Испания, включително в Гранада и в Барселона. Освен това, както ще стане ясно по-късно, той предприел специално пътуване до Сицилия, развъдника на интриги през девети век, спомогнали за окупирането на Южна Италия от арабите, както и митичното седалище на Клингзор от легендите за Светия Граал.

Интересите на Екарт го накарали да тръгне по стъпките на Фридрих Ницше, още един запален изследовател на ислямската култура. И пак в традицията на Ницше той бил пламенен почи­тател на Шопенхауер и посветил много време от живота си на изучаване на философията на Изтока и на практикуването на йога.

Не е трудно да си представим как всеки един от тези разностран­ни интереси привлякъл будното внимание на Адолф Хитлер, който желаел да допълни и реализира собственото си самообразование.

* * *


Четирийсетте членове на обществото „Туле", които присъст­вали на историческото съвещание на Германската работническа партия, за да видят Хитлер за пръв път, представлявали доста разнородна група. Някои като Антон Дрекслер били само поли­тически ориентирани и не притежавали никакви познания в об­ластта на окултизма, а имали само най-обща представа, която подкрепяла расистките им убеждения. Други, като доктор Уилям Гутбертлет, който изготвил хороскопа на Адолф Хитлер по този повод, били безобидни чудаци. Само малобройно ядро, на което било наредено от самия Екарт да присъства на събитието, при­тежавало по-задълбочени познания за окултизма благодарение на участието си в различни ложи, ордени, движения и общества, повече или по-малко свързани с възраждането на източната фи­лософия и с ритуалната магия. Точно този компактен вътрешен кръг в редиците на обществото „Туле", чието съществуване не било известно на широката членска маса, очаквал предстоящата поява на германския месия.

Вероятно не е просто съвпадение, че приблизително по онова време френският философ Рене Генон предупредил света, че та­кива новоезически групи, практикуващи ритуална магия, най-вероятно ще се превърнат в несъзнателни оръдия на по-висши сили, които ще навлекат чудовищни беди върху човечеството:

„Лъжемесиите, които сме виждали досега, извършват само чу­деса от по-низш порядък, а последователите им лесно приемат друга вяра. Но кой знае какво ни готви бъдещето?

Ако човек си даде сметка, че тези лъжемесии винаги досега са били повече или по-малко несъзнателно оръдие на онези, кои­то са ги създали, и ако се задълбочи по-конкретно в серията опи­ти, направени един след друг в днешно време, няма как да не стиг­не до извода, че те са просто експерименти, които ще бъдат под­новявани в най-различни форми, докато не постигнат успех... Не че ние, окултистите и спиритуалистите, сме достатъчно силни са­ми по себе си, за да доведем докрай подобен експеримент. Но не е ли възможно зад тези движения да се крие нещо много по-опас­но, за което лидерите им вероятно не подозират, защото самите те са несъзнателно оръдие на по-висши демонични сили?"

Дитрих Екарт не бил сред първоначалните членове на общес­твото „Туле" и се присъединил към него само за да може да го използва за постигането на собствените си цели. Вече познавал така наречения граф Хайнрих фон Зеботендорф, който основал обществото „Туле" като подразделение на антисемитската ложа на древния Германенорден. Не след дълго Екарт установил, че истинското име на този „благородник" е Рудолф Глауер и че той е син на машинист от Дрезден. Рудолф Глауер твърдял, че по силата на турските закони бил осиновен от Хайнрих фон Зебо­тендорф и титлата граф му се полагала по право. Екарт не нап­равил опит да го разобличи, защото не искал да подкопава репу­тацията и властта, които обществото започвало да печели в Ба­вария.

Рудолф Глауер се установил в Турция (1901), когато бил двай­сет и шест годишен и вече бил водил изпълнен с приключения живот като моряк на търговски кораб. През тринайсетте години на пребиваването си там, работейки като инженер и надзирател в едно голямо имение, той поделял времето си между практику­ването на суфистка медитация и изучаването на философията на Ориента. Бил дълбоко повлиян от съвременната теософска литература, най-вече от трудовете на госпожа Блаватска, и чер­пел вдъхновението си за възраждането на мита за Туле почти изключително от тритомния й труд „Тайното учение".



Самият Глауер не притежавал никакви спиритуалистки спо­собности. Той просто пренесъл гротескните описания на Бла­ватска за магическите състояния, които уж били свойствени за изчезналата цивилизация на Атлантида, за да създаде предисторически контекст за митологичния свят на Еда

Достарыңызбен бөлісу:
1   ...   7   8   9   10   11   12   13   14   ...   24




©dereksiz.org 2024
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет