Лекции и едно съобщение за работещите на строежа на Гьотеанума в Дорнах от

Но Слънцето не прави това само. Работата стои така: разглеждайки яйцето, ние откриваме вътре леко подсолена влага. Солта — това е земното начало, земята; влажността — това е водата. Можем да кажем: яйцето трябва да се развива в земя примесена с вода. Гъсеницата излиза на светло. Гъсеницата не може да се развива като цялостно същество само в земята и водата, тоест в разтворен варовик и вода; на нея освен влажност, тоест во­да, и е необходима и светлина; и така, влага и светлина. Тези влага и светлина, които са необходими на гъсеницата, се използват от нея вече не само физически, както беше в яйцето; в тази влажност живее това, което се нарича етер, това, което аз при описа­нието на човека нарекох етерно тяло. Гъсеницата получава етерно тяло. И благодарение на това етерно тяло тя диша. Благодарение на етерното тяло тя всмуква това, което във въздуха е проникнато с дух. Яйцето още носи като цяло фи­зически характер, но гъсеницата вече живее във физически-етерното. Но за гъсеницата е трудно да живее във физически-етерното. Тя има в себе си твърде много тежка земна материя. При гъсеницата работата стои така: когато тя излиза на светло, то, както показва наблюдението, тя изприда от себе си светлинните лъчи под формата на коприната на пашкула; на гъсеницата и се иска да премине в светлината, но тя не може; силата на тежестта е прекалено голяма. Тя не може да достигне светлината, под която се намира. Затова се стреми са­ма себе си да вкара в светлината, тя иска да се излее в светлината, тя иска да живее и по-нататък в светлина. Какво прави тя? Тя се омотава със слънчевите лъчи, откъсвайки се от Земята; тя прави около себе си пашкул. Гъсеницата, преминавайки в какавидата, съвсем се изолира от земните сили. Сега вътре в какавидата, там, където изчезва «червеят», се намират астрал­ните сили, там няма вече земни сили, там няма вече етерни сили, а само астрални, съвсем духовни сили — тях съдържа какавидата в себе си, — и тези астрални си­ли живеят в пленената, в уловената светлина. Пленената светлина винаги има в себе си духовни сили, астрални си­ли. Именно тези астрални сили създават пеперудата. И пеперудата, тъй като тя като цяло се състои от тези астрал­ни сили, може сега да кръжи, летейки във въздуха, което гъсеницата не може; пеперудата може да следва светлината. Тя следва само светлината и е неподвластна вече на тежестта. Вследствие на това самоотдаване тежестта на пеперудата се изключва. Така че може да се каже: пеперудата е съзряла до степен "Аз". "Азът" — това е, в което, както виждаме, кръжи пеперудата. Ние, хората, имаме нашия "аз" в нас. Пеперудата го има извън себе си. "Азът", всъщност, се явява светлината. Той оцветява пеперудата.

Ако обмислите това, нещо ще ви се изясни. Вие всички винаги казвате за себе си "аз". Какво означава това, когато казвате за себе си "аз"? Виждате ли, всеки път, когато казвате за себе си "аз", във вашия мозък избухва малко пламъче, което, обаче, е невъзможно да се види с обикновеното зрение. Това е светлина. Ако аз кажа за себе си "аз", предизвиквам светлина в мен. Същата тази светлина, която оцветява пеперудата с цветове, аз предизвиквам в мен, когато казвам за себе си "аз". Това действително е във висша степен интересно, намирайки се в лоното на природата, да се наблюдава, когато някой може да си каже: аз казвам за себе си "аз"; ако аз бих могъл да излъча този "аз" във външния свят, това би била светлина. Този "аз" аз удържам само благодарение на моето тяло. Ако можех да го излъчвам, то с тази светлина аз бих могъл да творя истински пеперуди. "Азът" на човека притежава силата да създава истински пеперуди, въобще да създава насеко­ми и подобните им. Виждате ли, хората смятат, че всичко е много просто. Но в древността, когато такива неща са се осъзнавали, хората са разсъждавали в гореописания смисъл. В древния юдаизъм е имало дума: «Яхве», която е означавала същото, каквото и думата "аз". Тази дума, звучаща в древноеврейския език като «Яхве», се е позволявало да се изговаря само от свещеника, тъй като свещеникът е бил подготвен да каже за себе си това, което думата е означавала. В момента, когато свещеникът е изговарял «Яхве», той е виждал навсякъде образи на кръжащи в полет пеперуди. И при това той е знаел: ако е изговорил думата «Яхве» и нищо не е видял, значи го е изговорил без истинска вътрешна сърдечност. Но ако е виждал истински пеперуди, то това е означавало, че той е преби­вавал в състояние на истинска вътрешна сърдечност. Но той не е можел да предаде това на другите хора, те биха станали от това безумни; затова и той е трябвало да се подготвя. Все пак, това е истината.

Да, господа, но какво е това? Представете си, че ме­жду този пулт и мястото, където се намирам, би била постлана голяма пухена завивка. Вътре в нея би имало тънък пласт пух и аз, от своето място, бих искал да попадна тук; аз отивам натам, мачкам този пух, но не достигам до пул­та, а трябва да се спра по средата, тъй като не мога да притискам този пух повече. Не достигам до пулта, но усещам натиска от това, на което се опирам. Подобно на това вие искате да изговорите "аз", искате да произведете, всъщност, истинска пеперуда, тъй като "азът" — това е светлина. Но вие не можете да го направите. Вместо това, усещате съпротива, както и аз усещам тук съпротива, когато вървя насреща. И тази съпротива са вашите мисли. Вашите мисли възникват вътре, тъй като не ви се удава да сътворите истинска пеперуда с помощта на светлината. "Азът" мисли мислите. Мислите са, всъщност, само образи от света на пеперудите.

Виждате ли, днес става същото, което би станало сред древните евреи, ако един от тях, произнасяйки «Яхве», би видял целият свят в пеперуди; хората биха ка­зали за него: несъмнено, той е луд. Той би станал такъв, ако не е узрял да съзерцава духовното. Но и днес, ако някой говори за това, че "азът" — това е светлина, и че тази светлина представлява същото, което, бидейки уловено, може да създаде пеперуда, че в нас, тъй като имаме приспо­собен за това мозък, той създава вместо пеперуди мисли, — хората по същия начин ще кажат за говорещия: той си е изгубил ума! Но такава е истината. Именно тук е разликата между истинското безумие и истината. Така че трябва да кажем: гледайки пъстрата пеперуда във въздуха, ние изпитваме същото въздействие, както ако по правилен начин бихме се чувствали в себе си и бихме казали за себе си "аз". Пеперудата не може да каже за себе си "аз", не могат и висшите животни, тъй като "азът" при тях действа отвън. Когато гледате лъва с неговата червено-кафеникава жълтина, то тази червено-кафеникава жълтина е външна проява на лъвския "аз". Лъвът се мисли от цялата природа и благодарение на това възниква неговата окраска. Тъй като нашето мислене е насочено отвътре навън, ние не получаваме оцветяване отвън, ние получаваме цвета на кожата отвътре и него е много трудно да го имитират в живописта. Обаче нашият "аз" с помощта на кръвта ни оцветява цялото ни тяло в този забележителен, присъщ на човека цвят, който в живописта може да се имитира само в случай, ако успеят правилно да смесят всички цветове. Приро­дата постоянно извършва своето творчество над съществото, но творчеството и е от духовен порядък. Виждате ли, вече гово­рих за това: необходимо е, да има преход от съдържащата се във въздуха влажност към светлината. Ето, какавидата се намира във въздух и светлина. Във вода и въздух тя се намира като гъсеница, а тук, във въздух и светлина, тя е като какавида, и след това отива все по-далеч от уловената, пленена светлина към астралното начало, което действа в нея.

Още един път погледнете това: гъсеница, какавида. Представете си такова животно, което не би било в състояние да изпреде копринена нишка от собственото си тяло. Да допуснем, че би имало особен вид гъсеница, която, ставайки гъсеница, също иска да попадне в светлина, но тялото и не е способно да изпреде нишка, то не може това. Тя не е могла да направи своето тяло такова, че то да се опреде отвън. Гъсеницата преде нишка докато не умре. Тя престава да съществува, цялото и тяло се изразходва за тази мрежа. От нея остава само мъртъв скелет. Но хайде да допуснем, че имате работа с такова живо същество, което има в себе си материя, има в себе си вещество, което не може да бъде изпредено. Какво прави това същество, ако то се окаже в положение, че е силно подложено на светлина? Да сплете около себе си пашкул то не може. И какво прави? То преплита в самото себе си кръвоносните съдове! При това животно, ако то попадне на въздух, кръвта ще тъче вътрешно така, както гъсеницата плете пашкула отвън. Тогава ще получим животно, което, тъй като неговият живот преминава в още по-голяма степен във въздушно-водна среда, има кръвоносна система, подходяща за тази водна среда. Ако то известно време живее на светло, ще се промени даже формата на кръвоносните съдове: те стават съвсем други. Животното тъче вътре в собственото тяло; тъй като не може да тъче отвън, то тъче вътре в тялото. Да нарисуваме това по-точно. Представете си, че има някакво животно, което диша с хриле, както това и трябва да бъде в течност, то се движи в течност, във вода и има опашка; неговите кръвоносни съдове преминават тук, те преминават и в хрилете, и в опашката. Животното може да плува във вода и да диша във вода. Рибите имат хриле. С хрилете може да се диша във вода. Но представе­те си, че животното все по-често излиза на въздух, на брега, или самото езеро пресъхва; тогава то все повече се подлага на действието на светлината, а течността отстъпва. То стига в области, където трябва да има светлина и въздух, а не въздух и вода. Какво прави животното?

Сега искам да ви нарисувам всичко това по точки: ето, животното оттегля своите кръвоносни съдове от хрилете, те все повече изтъняват и тези съдове то тъче вече тук. Животното сплита своите собствени кръвоносни съдове, които отначало са били изнесени в хрилете. А съдовете, преминавали през опашката, то отдръпва назад; тук израстват крачета; същите кръвоносни съдове, които са преминавали в опашката, отиват в краката.... (неясно място в препечатката), и там те се преплитат по-различно, отколкото когато са преминавали в опашката. Това вие можете да наблюдавате в природата: това е попова лъжичка, а това — жаба! Жабата отначало е попова лъжичка с опашка и хриле и може да живее във водата. Когато тя се оказва на въздух, вътрешно прави същото, което гъсеницата прави отвън. Поповата лъжичка, която е жаба, можеща да живее във водата, от своята собствена кръвоносна система създава мрежа, която се внедрява вътре и от това, което е преминавало в кръвоносните съдове и хрилете, се образуват сега бели дробове. Това тук са били хриле и благодарение на това, че животното ги е

Рисунка 2

вплело в себе си, са се появили белите дробове; тук е била опашката, а сега са се образували крачка, които са придобили подвиж­ност благодарение на циркулацията на кръвта, привнесена в белите дробове, където вследствие на колебателните движения малко по-рано се е развило собствено сърце. И така, самият този път от водно-въздушната среда към въздушно-светлинната среда, изминаван от гъсеницата до какавидата, преминава и жабата, която живее във въздушно-водна среда; но всичко това се пронизва със светлина, когато на жабата и се наложи да излезе и да се предаде на въздушно-светлинната сти­хия. Въздушно-светлинната среда създава белите дробове, създава краката, докато водно-въздушната среда създава рибешката опашка и хрилете. Следователно, тук постоянно действа не само това, което се намира вътре в животното, но винаги действа и цялата мирова обкръжаваща среда.

Какво правят в научния свят? Какво правим ние самите, представяйки си всичко това така, както то е? Ние разглеждаме света. Ние се вглеждаме какъв е света, ние се вглеждаме в природата. Какво прави ученият? Той малко се вглежда в природата като цяло, когато иска да научи нещо подобно: отначало си поръчва в оптиката многократно увеличаващ микроскоп, плашещо силно увеличаващ. Сред природата той не го изнася — пък и малко би било възможно да се направи там с негова помощ! — а го поставя в закрито помеще­ние; там той дава възможност на пеперудата да снесе яйца. В пеперудата, пърхаща във въздуха, ученият не вижда голям смисъл. Той слага яйцето на предметното стъкло и на­блюдава това яйце през микроскопа (изобразява го на рисунка): тук се намира неговото око, той разглежда, какво става с яйцето, което освен това е и разрязал: там, където природата вече нищо не прави, той самият прави тънък срез и разглежда това, което самият той току що е срязал. Тук долу на предметното стъкло лежи срязано с бръснач тънко листче. Изследват го, какво има вътре! Така, изобщо, се провеждат днес много изследвания.

Помислете за университетската лекция. Професорът събира колкото се може повече хора и ги води в своя каби­нет: там той подред им дава да надникнат към направените от него срезове, показва им това, което се съдържа вътре в тези срезове. Понякога, разбира се, той ги води на екскурзия в природата, но тогава не говори много за това, което се намира там, във външния свят, тъй като и сам не знае за него толкова много. Цялата му наука е насочена към това, какво може да се види на задния план на изследвания обект, този обект, от който той сам е отрязал малко парченце. Каква мъдрост търси той при това? Той прави извод, че пеперудата предварително вече се съдържа вътре в яйцето, само че в микроскопичен вид. Той и не може да стигне до нищо различно, ако първо отделя и отрязва с бръснач това, което после раз­глежда под микроскоп! Той забравя за всичко, което действа в природата, в светлината, във въздуха и водата. Той има работа само с предметното стъкълце, към което настройва микроскопа си. По такъв начин той нищо не може да изследва истински! Може само да каже: там, навън, има пеперуда, но тук, вътре, в това, което разглеждам под моя микроскоп, вече се намира цялата пеперуда, макар и в микроскопичен вид.

Днес хората вече не вярват в това, но по-рано казваха така: ето, имаме Анна, тя има майка, която се казва Мария. Анна се е родила от тази майка, Мария. Прекрасно, но Анна като цяло вече се съдържа вътре в зародишната яйцеклетка, а тази яйцеклетка се е намирала в майката, тоест вътре в Мария. Следователно, работата трябва да се представи така: тук е яйцеклетката на Анна, тук яйцеклетката на Мария, вътре в която се намира яйцеклетката на Анна; но те, на свой ред, произлизат от Гертруда, която е баба на Анна. Но тъй като яйцеклет­ката на Анна е била в клетката на Мария, тя е трябвало да се намира и вътре в клетката на Гертруда. Прабаба на Анна е била Екатерина, така че клетките на Анна, Мария и Гертруда вече са разположени в яйцеклетката на Екатерина, и така нататък. Ние получаваме дълъг ред, възходящ към първата яйцеклетка, — това е яйцеклетката на Ева. Така че хората казвали — това е бил, разбира се, най-удобния път, — човекът, живеещ днес, вече се е съдържал в микроскопичен вид вътре в яйцеклетката на Ева. Това се е наричало теория на включеността. Теорията, която съществува днес — която, впрочем, е много мъглява, — вече не счита за възможно да се възкачваме до Ева, но е построена съвсем в този дух и никак не е мръднала напред: «Цялата пеперуда вече се намира вътре!» Нито на светлината, нито на въздуха, нито на водата, които, въпреки това, ги има, не се определя участие в създаването на тази пеперуда!

Като погледнеш тази научна процедура, как професорът води хората в своя кабинет, как им поднася там своята направо ужасна ученост, която, обаче, по отношение на творчеството на природата си е чиста глупост, — когато погледнеш това, възниква чувството: но все пак има и светлина, и въздух, и всичко останало — то е тук! От всичко това професорът се отделя, той се затваря в своя научен кабинет, където по възможност има изкуствено осветление, за да не пречи светлината от прозореца на микроскопа и така нататък. При това си мислиш: дявол да го вземе, засядат на това яйце, в което сякаш се съдържа всичко, а въздухът, светлината и всичко останало съвременната наука праща в пенсия! Всичко това сега е пенсионирано и повече не работи. Съвременната наука нищо вече не знае за съзидателното начало във въздуха, светлината и водата, тя нищо не знае за него. Това страшно руши нашия социален живот — това, че имаме наука, която пенсионира целия свят и разглежда само това, което трябва да се гледа в микроскопа; по същия начин и държавата не се грижи за пенсионера, а само му изчислява пенсията: тя повече не се нуждае от него. Не по-различно стои работата и с учения: той взема от външния свят хранителни продукти, но вече не знае, как действат тези хранителни продукти, той е зает само с микроскопа, само с частиците. Като цяло, светът за съвременната наука е пенсиониран лентяй. Целият ужас е в това, че обществеността не го забелязва. Общество като цяло казва така: «О! Това са хората, които трябва да разбират всичко това! От ранно детство те са обучавани да станат учени: има училища, където те много могат да научат. Колко усилия полагат те за това! Да, до седемнадесет, осемнадесет години човек трябва да се учи и това, което те постигат в процеса на обу­чение, би трябвало да е правдиво!» Цялото общество, разбира се, не може да съди за това, то предоставя на «учения» да свидетелства на тази тема, без да знае, че този, по­следният, вече въобще няма повече работа с природата. Той говори за нея като за пенсионер. Това потиска целия ни духовен живот. И ние трябва да се придвижваме напред при този подтиснат духовен живот! Няма да ни се удаде да се придвижим напред именно защото обществено­стта като цяло твърде удобно слуша това, което и говорят. Но само Антропософията днес казва истината! Това, което ви говоря тук, няма да го чуете на друго място. Никой не казва истината: обществото като цяло вече не го е грижа за това. Ако някой казва истината, го смятат за луд. А именно това отношение е лудост! Обаче за луд смятат не този, който действително е луд, а този, който казва нещата както са, него смятат за луд. Наистина, работата стои така, че всичко е напълно объркано и едно нещо, се взема за друго.

Искам да вие разкажа един малък анекдот по темата. Една лекарска комисия искала да обследва психиатрична клиника: на вратата я посрещнал солиден­ господин, приел ги и те решили, че това е директорът, главният лекар. Казали му: уважаеми колега, бихте ли могъл да ни покажете болничните стаи и да ни разясните всичко? И ето, господинът, стоящ на вратата, ги повежда наоколо, разказва им за всяка отделна стая и им казва: тук се помещава психично болен с ярко изразени халюцинации, утежнени с епилепсия. При следващата стая той казал: при този болен има волеви и емоционални отклонения от нор­мата. Обяснявал им всичко това много точно. След това стигнали в отделение, където се намирали пациенти с всевъзмож­ни параноични идеи, фиксидеи. Погледнете, казал той, тук има един, страдащ от мания за преследване, него го преследват призраци; другият — също, но него го преследват не призраци, а хора. А сега, казал той, ще ви отведа при най-тежко болния от всички, които имаме. Той ги довел до стаята на най-тежко болния и казал: пациентът е обсебен от натрапчива идея, той се смята за китайски император. Това, разбира се, е консолидация на идеята: вместо да остане само като мисли, тази идея се консолидира, уплътнява се. Той обяснил всичко това много точно и в заключение казал: но вие би трябвало да знаете, господа, че е очевидно бе­зумие това, че той е китайски император. Защото китайският император — това съм аз!

И така, той всичко им обяснил, водил ги навсякъде, само че ги водил не по пътищата на науката, а за носа. Той самият бил истински луд. Този, другият, казал той, е луд, защото си въобразява, че е китайски император, докато китайският император — това съм аз! Този, който водил комисията, самият е бил луд.

Не винаги може да се различи, луд ли e в научната област някой. Ще се учудите, колко умни неща ще ви разкаже лудият, ако вие общувате с него. Ето защо Ломброзо (3), италианският естествоизпитател, е казал, че между лудостта и гениалността няма разлика: геният винаги е малко откачен, а лудият винаги малко гениален. Вие можете да прочетете това в един от томовете на рекламната библиоте­ка, книжката се нарича «Гений и безумие».

Разбира се, ако човек сам не е луд, той винаги ще може да различи гениалността от лудостта. Но днес сме отишли вече толкова далеч, че могат да съществуват цели книги, като при Ломброзо — появяващи се на немски език в рекламната универсална библиотека, — където от научна гледна точка искат да констатират, че не може да се различи геният от лудостта. Тази история не може да продължава по-нататък, иначе целият духовен живот ще се потисне. Необходимо е отново да вземем на работа пенсионираната природа; само тогава ще открием, как в действителност се разви­ва яйцето, превръщайки се в гъсеница, в какавида, как светлината се оказва уловена вътре, как вътре в нас се съдържа хванатата, уловена светлина, създаваща пъстра пеперуда, излитаща навън.

Ето какво исках да ви кажа, в заключение на това, което говорихме, за да видите от казаното, че светлината съдържа в себе си съзидателен дух. Пеперудата възниква само тогава, когато червеят, гъсеницата, изчезне. Пеперудата се намира тук, вътре, там, където гъсеницата умира. Нея я създава духът. Отначало навсякъде загива материята, тя изчезва; тогава духовното начало създава ново същество. Така е и с оплождането при човека. Оплождане означава, че отначало се унищожава вещество. Унищоженото вещество присъства тук съвсем малко; тук творят духът и светлина в "аза" на човека. Ако помислите малко за това, ще можете да обобщите всичко, за което ви говорих: вече няма сляпо да разглеждате поповата лъжичка и жабата, а ще знаете, защо има сърце, бели дробове и краченца, защо поповата лъжичка може да плува във вода! Всички тези неща се обединяват едно с друго. С примери за неща, които ще разширяваме, ще видите, че истинска наука, която разбира всичко това, може да възникне само в Антропософията.

Добро утро, господа! Имате ли нещо?

Но преди всичко трябва да разберем, от какви съставни части се състоят тези небесни тела, какво, всъщност, представляват. Би трябвало да се запитаме, с какво би могъл да се сблъска този, който с помощта на ле­тателен апарат се издигне там. При всичко това трябва да се ориентираме към самия човек, да изхождаме от човека. Ние отново и отново говорим за това, че човек зависи от цялата обкръжаваща среда: вие вдишвате въздух, вие издишвате въздух. Когато вдишвате въздух, вие вкарвате в тялото си това, което се намира извън вас в обкръжаващата среда. Външният въздух се състои от кислород и азот. Самият той представлява газообразно тяло. Кислородът безусловно е необходим за нашия живот, ние употребяваме кислород. При това ние го употребяваме по такъв начин, че през нощта го вдишваме, когато е тъмен, а през деня го вдишваме пронизан от светлинните лъчи. Ние употребяваме всичко това. Така че може да се каже: ние не бихме могли да живеем, ако във въздуха нямаше кислород. Но този кислород във въздуха е смесен с друг газ, с азот. Бихте могли да кажете: а трябва ли ни този азот?

Ако тук присъстваше само азотът, човек би се за­душил. Представете си, че вместо в стая, където са смесени кислород и азот, се намираме в стая, пълна само с азот: ще почнем да се задушаваме един след друг. Бихме могли да кажем: възможно е, да ни е все едно, има ли тук азот, или не, трябва само да има кислород. Но тогава работата би стояла така: ако тук имаше само чист кислород, тогава най-младите от тези, които седят тук, биха останали жи­ви — всички останали постепенно биха започнали да умират. Най-младите от нас ще продължат да са живи, но те биха имали дълга бяла брада, бели коси и бръчки, те биха се превърнали в старци! И така, ако тук имаше чист кисло­род, всички ние бихме почнали да живеем твърде бързо. Само благодарение на това, че кислородът е смесен с доста голямо количество азот — защото тук са само 21% кислород, а почти всичко останало представлява азот, — ние живеем толкова дълго, колкото обикновено живеят хората. Ако нямаше азот, щяхме да почнем да живеем твърде бързо. Продължителността на живота ни би била около шестнадесет, седемнадесет, осемнадесет години и на тези години щяхме да сме вече побелели старци.